Приятелка/Тревожни състояния

[plam359]

Здравейте, На 22 години съм. 
Искам да споделя част от преживяванията през които съм минал и съответно да засегна темата за връзките с противоположния пол, особено когато единия от връзката преминава през така наречените тревожни състояния- панически атаки, генерализирана тревожност или други състояния попадащи в същата категория. 

В момента нямам приятелка до мен, като преди около 7 месеца приключих връзка която беше 2 години и половина дълга. Главната причина поради която се разделих с приятелката си беше именно тревожните състояния през които преминавах. На пръв поглед не се е случило нищо кой знае колко изненадващо или силно травмиращо , имайки в предвид че връзката приключи доста плавно-не от веднъж и както се вика му се виждаше края. Но въпреки това до ден днешен изпитвам лавина от емоции сещайки се за въпросното момиче. Бих казал че дори ми е като една натрапчива мисъл с която се лягам и събуждам, мисъл която поражда огромен страх, страх който едва ли не ми показва че живота ми е застрашен и умирам. Чувствайки се така и осъзнавайки тази емоция се питам "Е как така ще ми е застрашен живота от това че просто не съм с даден човек с който съм имал връзка, и тази връзка е приключила що годе естествено и логично", казвам си "Това е нормално, хората имат 20 30 годишни връзки, бракове, деца и се разделят. Защо аз след половин година съм тормозен от такива мисли придружени с чувство на огромен страх?"  И стигам до заключението че тези мисли и този страх са  ирационални, нереални, невалидни. Въпреки че го осъзнавам, заряда на тези емоции не се променя особено.

А относно мен и моите "проблеми". Първия ми силно травмиращ момент в съзнателния ми живот беше на 17 години когато употребих голямо количество марихуана, без да имам опит с каквито и да е било наркотици или алкохол до тогава. В резултат на това ми се отключиха голяма част от моите подсъзнателни наличности и страхове. Тогава на 17 години-11 клас ученик, вечерта в която употребих тревата просто изпитах неописуем страх придружен с халюцинации. Прибрах се в къщи преспах и от другия ден просто не бях същия човек. Марихуаната я нямаше но страха си беше там с почти същата интензивност. И като че ли  тези мои си подсъзнателни страхове и наличности се сформираха в тревожни състояния, които тогава не можех нито аз нито моите родители да си обяснят. Дереализация в 100% от времето, деперсонализация, панически атаки, генерализирана тревожност, повръщане. От там последва посещение при личен лекар след което направление за психиатър и след това дойде реда и на антидепресантите. Започнах хапчетата и като че ли замаскираха състоянието ми до толкова че да мога да излизам нормално с приятели и да си довърша гимназията след което и да продължа учението си в София, където прекарах 2 години. До преди случката с марихуаната аз бях човек който винаги обичаше да е сред хора и да се забавлява, спортувах доста активно и интензивно като ми носеше голямо удоволствие. Винаги съм бил силно емоционален, но това не ми е пречило на контактуването с хората дори ми е помагало. След като завърших 2рата  година от университета почнах да осъзнавам че не отивам на никъде и имам доста сериозен проблем, който не може да се реши с взимането на хапчета и то имайки в предвид че са минали 4 години. И така приблизително 4 години след започването на медикаментите, реших че просто не става така и ги спрях от веднъж.След няколко месеца всичко потиснато излезе на повърхността и трябваше да намеря начин да се справя с него.Ревеше ми се по цял ден, силна дереализация, силна тревожност, емоции, които не мога да съзная как е възможно да преживявам и неописуем страх и тага който като че ли идва от нищото. Не след дълго осъзнах че сам не мога да се справя  и потърсих помощ от терапевт на който съм изключително благодарен. След няколко месеца индивидуална терапия, групова терапия и 1 семинар, успях до голяма степен да преобразувам и осъзная голяма част от страховете си. Радвам се че имах възможността да попадна на терапевт който притежава огромни познания и опит, но като че ли това което ми помогна най- много беше неговата силна интуиция, доверие и сърдечност. 

В момента мога да излизам сред хора, отново доста често изпитвайки тревожност но в по- умерени количества и съзнавайки я от друга гледна точка. Имам все повече моменти на радост и благост в живота. Занимавам се с компютри и работя на свободна практика, като усещам повече мотивация за работа и научаване на нови неща от преди.

Главната причина за състоянията през които преминавам и характера който притежавам е случка от детството ми когато бях на 7 години. Майка ми си замина от този свят по доста неприятен начин, Бог да я прости,  като аз бях свидетел на това. Не си спомням с детайли ситуацията, но знам какво е станало и знам че съм бил там. Задълбавайки тази травма в подсъзнанието си като ученик рядко ми е оказвала влияние и до 17 годишна възраст съм водил доста добър живот.

Осъзнавайки малка част законите на живота започвам да разбирам какво стои зад всички тези до скоро необясними състояния, мисли, чувства.  Осъзнах че зад генерализирана тревожност и паническите атаки стои параноя. Не знам с точност какъв е термина за хората в подобен случай. Осъзнавам че мислите които ме вкарват в състояние на повишена тревожност са от типа, че някой ще ме нарани, ще ми направи нещо лошо, прави някакъв заговор против мен. В началото като го забелязах това се уплаших изкарах се едва ли не шизофреник. Но се опитвам да не им давам толкова моментум на тези мисли и да ги съзнавам такива каквито са. Интересно е че са толкова реални тези мисли че понякога сякаш ги взимам за факт, а всъщност нямат нищо общо с реалността.

Връщайки се към първоначалния ми въпрос, как е най- удачно да се справя с натрапчевите/параноични мисли, които идват спрямо бившата ми приятелка. Осъзнавам че подобни мисли имам и към приятели и семейство, но са с доста по слаб заряд и лесно минават и отминават. Също въпроса може да се пренесе към отношението ми спрямо жените като цяло. Дори преди да преживявам тревожни състояния винаги подсъзнателно съм странял от жените мислейки, че те едва ли не единствената им задача е да прелъстят мъжа и да го използват. И двете сериозни приятелки които съм имал до момента са правили първите крачки във връзката, понеже в началото аз винаги подхождам с недоверие и нежелание към интимните връзки. 

От момента в който приключих връзка с приятелката ми поддържаме контакт.Главната причина да се разделим беше че тя не можеше да понесе това през което минавах.  Имам желание дори като не сме заедно поне да се виждаме от време на време.Понеже изпитвам доста силни чувства към нея и до момента щом не е с друг човек и не сме приключили връзката с нещо фатално,. Като го споделям това и на нея , и ѝ предложа да се видим усещам как изпитва някакъв страх, като че ли иска да страни от мен все едно съм циганчето на улицата което проси. И така аз почти и се моля само и само да се видим, след което срещата не се състои защото "има работа" или е "заета". Или ако се засечем случайно на вън просто не показва никаква емоция все едно не се познаваме. В такъв момент изпитвам силна тъга, често плача неконтролируемо. Просто усещам супер мощно недоволство и неправда, мисля си как така е възможно толкова време да си с 1 човек и изведнъж да се държи все едно не те познава, без да си направил нищо за да му навредиш съзнателно. В такива моменти се чувствам като ударен от влак, губя желание за всичко и не спирам да мисля как това е възможно. Отново се опитвам като правя вътрешен диалог със себе си да разбера, че в крайна сметка не е болка за умиране. Но уви емоциите и чувствата които идват са като лавина, която не мога да спра и изобщо не се и повлияват от някакъв си диалог или логични обяснения.

Знам че това ще мине, но усещам че ще мине по 2 начина. Или ще се изправя срещу страха който идва от това за мен "изоставяне" или както се е случвало в миналото ще го задълбая в подсъзнанието и за напред ще си нося агресията към противоположния пол като разбира се това ще ми попречи в бъдещите взаимоотношения.

Мислейки си по темата и търсейки отговори и информация разбирам, че жените не само не са лоши по природа както подсъзнателно съм смятал, а дори са в доста неща по добри от мъжа. Може би затова през моя живот най- големите ми трудности и изпитания или уроци са пряко свързани с жени. Каквото и да ми се случи в друга област на живота доста по- лесно го приемам и смилам. Разбирам че те са изключително интуитивни и без значение колко интелигентни или възрастни са, те подсъзнателно усещат доста повече от колкото мъжете. 

Но егото ми не може да осмисли техните действия спрямо мен в моя живот. Започвайки от майка ми, като стигнем до първата ми приятелка която безпричинно спря контакт с мен, до последната ми най- дълга връзка, която приключи, този път имаше видима причина. Но пак не мога да си обясня как човек който обичаш толкова време и при наличността на трудност която дори не я засяга пряко, изхода за нея е да се приключи връзката и да си продължи нейния хубав живот. Разбирам всеки е свободен всеки има личен избор и свободна воля, но се питам за себе си, защо попадам във връзки в които жените се лепят към хубавото и бягат от лошото. Аз разбирам и вярвам че последната ми приятелка е усетила всичко това през което минавам, но вместо да седи до мен избира да "играе на сигурно" и да си продължи живота без дори да има желание да води какъвто и да е било контакт с мен. Логичното обяснение което ми идва на ум е, че жените на първо място искат сигурност най- вече емоционална, която аз не бях в състояние да предоставя. Но как така тогава е възможна стойностна връзка след като едно от нещата които привличат жените е сигурността, а в моменти на трудности когато сигурността отсъства какво ги привлича тогава?

Дори като си мисля за бившата ми приятелка ме обзема голямо недоволство чувствам се ощетен. Въпреки че се опитвам да вникна в ситуацията и да се сетя за основателни причини поради които са се стекли така обстоятелствата. Ума ми не ми дава мира и в съзнанието са ми въпроси от типа: Това не е честно! Не може да бъде! Не е правилно!
Съзнавам че това са въпроси идващи от егоцентричния ми ум не от душата ми. Защото тя може би се радва че е получила такава възможност да придобие нова опитност.Защото от друга гледна точка всичко е правилно и става точно така както трябва без йота неточност. И съответно попадам във връзки и взаимоотношения пряко резониращи на вътрешния ми свят. Но къде там вътре допускам грешка за да получавам такива резултати.

 

П.П. За първи път пиша текст от подобен тип и се извинявам ако не е много добре разбираем или структуриран 

[д-р Тодор Първанов]

Koлегите , които имат повече свободно време, ще направят много хубав анализ на думите ти.Но, това няма да ти помогне.Ще трябва просто, да продължиш с психотерапията. Не си готов да я прекратиш.

[Ines Raycheva]

преди 13 часа, plam359 каза:

Разбирам всеки е свободен всеки има личен избор и свободна воля, но се питам за себе си, защо попадам във връзки в които жените се лепят към хубавото и бягат от лошото.

преди 13 часа, plam359 каза:

И така аз почти и се моля само и само да се видим 

 

преди 13 часа, plam359 каза:

Но егото ми не може да осмисли техните действия спрямо мен в моя живот. 

преди 13 часа, plam359 каза:

Дори като си мисля за бившата ми приятелка ме обзема голямо недоволство чувствам се ощетен.

Преживяваш се през други хора, в случая партньорките ти. Имаш собствена идентичност и без тях, което вероятно знаеш на теория, но на практика се получава друго - търсиш валидация, оценка, подкрепа, което търсене обаче не е съвсем искрено и любящо, взаимнодопълващо се - ти искаш патерица, на която да се носиш. Вътрешно си неуверено детенце, което се вкопчва (добре познавам това състояние). Жените усещат това. 

преди 13 часа, plam359 каза:

Но къде там вътре допускам грешка за да получавам такива резултати.

Имаш още да съзряваш, да се себеоткриваш, това е съвсем естествено, доста млад си. 

Терапевтът ти е свършил добра работа - според мен останалото можеш и сам, а ако решиш - потърси го отново, сподели му, и той ще прецени дали имаш нужда от продължаване на терапията, ще ти даде насоки.

Наблюдаваш случващото се в себе си, осъзнат си, но оралното парче в характера ти си стои, отнема време да се преработи - поне до известна степен - в самия живот се научаваш постепенно как, това е пътят. Ти имаш вече "инструментите", но преди всичко добро ниво на себепознание, от което постепенно ще се издигаш, ще "осветяваш" още свои тъмни ъгълчета. 

Това е посоката - не е външно затруднението, в жените, във връзките, а в твоята настройка към тях, очакванията ти, модела ти на поведение.  

 

Тук ще ти бъде полезно да прочетеш. 

Орлин също е писал тук за Оралния характер, може би си запознат. 

А тук е потърси "Паралел между домейн нарушена автономност и оралния характер" и чети надолу. 

 

Успех!

Редактирано Юли 17, 2018 от Ines Raycheva

[Орлин Баев]

В 17.07.2018 г. at 2:08, plam359 каза:

ще се изправя срещу страха който идва от това за мен "изоставяне"

Добре е ежедневно да "ходиш" при този страх. Не само да не го изолираш, откъдето да те ръководи, но съзнателно да се свързваш с него и разтваряш. Градацията от методи може да варира, но в редовната си практика можеш да ползваш тези, които работят най-силно:

- Психотелесни - TRE с хаотично страхово и бхастрика дишане, при сменяне на позициите на треперене интуитивно. 

- Визуално трансови - регресия, пренареждане матрица, пренаписване на спомените, наситени с травмата от изоставяне от себезаявяващо, до приемащо. 

- Чиста медитация - когато премахнеш бариерата между съзнанието и страха, присъствие в него осъзнато, от позицията между тази и другата мисъл. А там е любящ потенциал. Получава се телесно и емоционално свързване със страха, травмата, дори параноята и заливането им и засмукването им в тишината. Тишина, пълна със спокойно самообладание. Добра идея е да прочетеш за зен, махамудра, дзогчен. 

..........

Горните подходи, в тази последователност при всяка сесия. Постепенно резултатът от медитацията е, че се появява стабилно ядро, център от виделина, обич и вибрантност, заставащ на мястото на тази емоционална дупка, която засега води парада... Докато тази празнина е в теб, подсъзнателно излъчваш страха си от изоставяне, защитната си подозрителност. Докато го няма този център, за малко отиваш нагоре в идеализиране, но по-често дупката те тласка към параноичността ти. Практикувай редовно и ще се запълни - това запълване е реално, не е метафора, а се усеща и ще го преживяваш все повече - вече го имаш частично, а с редовната практика ще се случва все повече. Тогава се центрираш, а от параноята и идеализирането остават само леки нюанси, вече помагащи ти в живота. Предикцията ми е, че когато така практикуваш редовно, до една година ще имаш стабилни промени, до две, осезаемо налични, сякаш тепърва започваш да живееш, от позицията на светлината и любовта, а до три, устойчиви. Но, практиката на медитация е до живот. Не някаква литнала, а заземяваща, спускаща любомъдрието в ежедневието! Действай! 

[plam359]

Благодаря за отговорите! 

 

 

 

преди 23 часа, Орлин Баев каза:

Докато го няма този център, за малко отиваш нагоре в идеализиране, но по-често дупката те тласка към параноичността ти.

Относно идеализирането. Започвам и това да го забелязвам в поведението и мислите си. Но как да разгранича мислите които идват от идеализирането от "правилните" мисли.  Понеже наблюдавам, като мине период от параноичност следва период от вълнуване и преувеличаване на малките неща като в съзнанието си ги имам за супер яки. И отделно идеализирам и хора след което в следващия момент изпитвам неприязън към тях. Като наблюдавам мислите си и поведението си, разбирам че доста голяма част са фалшиви. Параноичните мисли лесно се разбира че не са рационални, но сега разбирайки че и мислите в другата "положителна" посока също са илюзорни. Как да разбера дали на нещо или на някой се радвам от сърце или преувеличавам? 

[Орлин Баев]

С времето на практика медитация и запълване на тази празнина, сам ще знаеш отговора не интелектуално, а през усещанията, преживелищно.

В статията си Псевдодуховност скоро писах за това:

Идеализмът и идеализацията, така типични за масата духовни системи, както и за някои психични състояния, сами по себе си представляват регрес на психиката до инфантилно състояние, въздигащо големия друг или принципите му на пиедестал, за да бъдат интроецирани, интернализирани като собствени. Идеализмът е първи братовчед на перфекционизма, при който идеи са въздигани като свръхценностни. Не винаги идеализацията е деградираща (ползва се дори в Гуру йога и т.н.), но винаги е инфантилно регресивна. С лекота преминава в обида, детронираща девалюация и спускане до другия, фанатично параноиден полюс... 

Разграничаването правиш от позицията на спокойния, стабилен център - нужно е да го вкусиш, да усетиш приказността на медитацията, която със сигурност запълва тази бездна. Интелектуално - хиперценностовият идеализъм недовижда целостта, а вижда обекта си розовичко. Дори умствено да знаеш, че дадена мацка понякога нормално послъгва, кръшка, дразни се, груба е понякога и т.н., емоционално замазваш това интелектуално знание с едно "було" от очарование, което обаче "от полъха на вятъра" преминава в разочарование, когато реалността се размине с компенсиращия параноята идеализъм.

Когато имаш стабилен център, виждаш, но преди всичко усещаш човека цялостно, със всичките му плюсове и минуси и го приемаш и обичаш - в целостта му. Защото през въпросния център ти си цялостен! 

[Ines Raycheva]

В 19.07.2018 г. at 12:36, Орлин Баев каза:

Когато имаш стабилен център, виждаш, но преди всичко усещаш човека цялостно, със всичките му плюсове и минуси и го приемаш и обичаш - в целостта му. Защото през въпросния център ти си цялостен! 

Това усещане мога да облека в думи и така: Аз съм самата любов - тя протича през мен и така се преливаме в едно! Нямам нужда да прося любов отвън, след като я нося в себе си, проводник съм и, аз съм нея в човешки облик! И всеки друг има този потенциал, също. Така всички ставаме музиканти в един огромен Вселенски оркестър и всеки има своя принос, дарява с вдъхновение и без корист, без търговския елемент "Дай ми това, да ти дам онова."

Може да звучи идеалистично, но има хора, които са го постигнали същински, вярвам. 

[plam359]

В 23.07.2018 г. at 15:42, Ines Raycheva каза:

Това усещане мога да облека в думи и така: Аз съм самата любов - тя протича през мен и така се преливаме в едно! Нямам нужда да прося любов отвън, след като я нося в себе си, проводник съм и, аз съм нея в човешки облик! И всеки друг има този потенциал, също. Така всички ставаме музиканти в един огромен Вселенски оркестър и всеки има своя принос, дарява с вдъхновение и без корист, без търговския елемент "Дай ми това, да ти дам онова."

Може да звучи идеалистично, но има хора, които са го постигнали същински, вярвам. 

Разбирам. Търсейки вдъхновение от различни източници, всички стигат до подобно заключение. Но по- трудното за мен е да го усетя. Просто имам чувството , че пред това усещане на изобилие от любов и доверие стои огромно количество страх, на който като че ли не му се вижда края нито пък началото(причината). 

Редактирано Юли 25, 2018 от plam359

[Орлин Баев]

То е като път - има много километри. Когато се фокусираме върху самото ходене, разбираме, че смисълът вече е с нас, във всеки момент от вървенето му. С дълбокото доверие в собствената съдба, изискваща това ходене, неминуемо даващо огромни дивиденти за броени години, когато е правено. Иначе мрън мрън може доживот, но...  Когато човек преживява психодинамика от спектъра и на шизоидно-параноидната и на орално-депресивната позиция (клик Мелани Клайн ...), се изискват няколко години систематична работа по себе си. Без нея параноя-идеализация компенсацията, прескачаща базисната орална празнина, може да задвижва животеца и десетилетия. Интензивното, редовно и систематично заставане в страховете от параноидния спектър осъзнато, постепенно води до запълване и на тази базисна, емоционална празнина. Благословена пътека е - неумолимо изискваща работа по себе си е и именно затова е толкова ценна, за разлика от заспалия живот на мнозина. Следвайки я, всичко стои зад теб! 

Причината - не е моно причина, нито е единично събитие. Често има и наследственост. Накратко - работата по себе си спестява десетилетия лутане, като катализира процеса. Психотерапията, за разлика от тази при други преживявания, е нужно да е по-бавна, постепенна, трансферно ориентирана. Всичко е ок, когато съзнаваш, че това е твоята работа и никой не може да я свърши вместо теб, твоята съдба и вместо отчаяно тъжене, по-добрата идея е да се преобразува с доверие/ Защото изходът задължително е добър!

Редактирано Юли 25, 2018 от Орлин Баев

[АлександърТ.А.]

В 25.07.2018 г. at 12:26, plam359 каза:

Разбирам. Търсейки вдъхновение от различни източници, всички стигат до подобно заключение. Но по- трудното за мен е да го усетя. Просто имам чувството , че пред това усещане на изобилие от любов и доверие стои огромно количество страх, на който като че ли не му се вижда края нито пък началото(причината). 

Казано по кратичко ( от терапевтите), звучи така . Не си намерил своя център на стабилност . Разглеждаш нещата от позиция на недоимък . Вярната гледна точка , позицията на любовта е позиция на пълнота и имане на всичко нужно . Не всичко на света , а само всичко нужно . И когато ти казват че това се постига чрез работа в медитация . Най малко означава  стремеж към разумно разглежданe.

Редактирано Юли 26, 2018 от Орлин Баев

[Guest Кермит]

В 25.07.2018 г. at 12:26, plam359 каза:

Просто имам чувството , че пред това усещане на изобилие от любов и доверие стои огромно количество страх, на който като че ли не му се вижда края нито пък началото(причината). 

 

Понякога е така, да. И какво от това?

 

Редактирано Юли 29, 2018 от Кермит

[plam359]

Здравейте,

Включвам се със "ъпдейт".
Иска ми се да споделя какво се случва около мен напоследък и какво изпитвам.

Главния фокус който ме подтиква към дълбоки разсъждения отново е приятелка. 

Преди 5 месеца в интернет се свързах с момиче по случайна тематика, момиче което познавах повърхностно 2 години от университета, след което не сме се чували или виждали повече от година. След този случайен контакт започнахме да си пишем всеки ден. Оказа се че не е бил толкова случаен контакта, понеже 2 дни преди да ми пише имах доста запомнящ се сън точно с нея. Помислих си че нещо на random принцип си чисти подсъзнанието тъй като не съм я виждал нито чувал повече от година.   Тя също е имала подобни сънища преди това. Та, започнахме да си пишем всеки ден и се оказа, че имаше доста неща да си кажем. 2 месеца след това вече започнах да я усещам като супер близка и се срещнахме. От тогава водим връзка. Странно за ума ми, за значително кратко време и още по малък брой виждания я усещам не толкова малко близка, а всякаш винаги съм бил заедно с нея. Немога да го изразя с думи. 

 

Заедно с това започнах да изпитвам обаче не толкова приятни усещания. Доста често се чувствам всякаш нещо не е наред. Сънувам неприятни сънища свързани с нея. Общо взето изпитвам супер голям ирационален страх относно връзката ни. Навидно нищо конкретно не се случва да го провокира. Ежедневието ми е запълнено с различни натрапливи мисли. Всеки момент имам чувството че ще се случи нещо супер гадно. И осъзнавам че реално обстоятелствата не са такива. Опитвам се да не се индефицирам с тези мисли и чувства, но ми е доста трудно като каквото и да правя резултата е доста нетраен. Интересното е, че в личен план в момента се чувствам най- добре спрямо последните години.  Паник атаките ми намаляха драстично. В социални ситуации съм доста по- уверен. Работата ми върви сравнително добре.  Тренирам почти всеки ден. Медитирам и обръщам внимание на себе си редовно. И на този етап това е нещото което не ми дава мира и имам чувството че ще се пръсна отвътре. 

Доста ми е трудно да намеря правилния начин да подходя. Понеже тези усещания ме обезкуражават и ме карат да се замисля какъв е смисълът да е обременена толкова връзка към която искрено изпитвам желание да дам най- доброто от себе си. 

Незнам как да подходя спрямо нея. Споделям и нещата които усещам като е наясно че повечето от нещата са продукт от психиката ми и отношението ми към живота а не конкретно от нейното поведение. И ме довежда на мисълта че просто моето недоверие и несигурност се изразява най- вече в тази област на живота ми и затова се случва така.

Съзнателно разбирам, че  всичко е наред и в същото време изпадам в паника да речем при обсъждането на ситуации от нейното минало или нормални житейски ситуации от настоящето. При което почвам да си вкарвам филма че нещо не е наред и едва ли не това което аз изпитвам към нея при нея не е същото, а съм да речем просто поредния и приятел, което ме смачква. 

 

Другото което е ,че не съм сигурен как да изразявам това което усещам. В крайна сметка част от мен съзнава че тези мисли и усещания не са валидни в тази ситуация. Но са с много силен заряд и изпитвам силна нужда да ги изразя по някакъв начин. Нещо като да си поемеш дълбоко дъх и след минута две да не го изпуснеш а да го държиш казвайки си че всичко е наред и това ще отмине.

И знам че много често обсъждайки какво усещам с нея или размишлявайки насаме, може би задълбавам в проблема повече, ставам като мрънкало и не се фокусирам върху решението.  С две думи немога да го държа в себе си. 

Съзнавам че това си ми е психиката и са неразрешени травми от миналото, от години насам номер едно приоритета ми е да се чувствам що годе добре за да мога да живея живота си, понеже съм пробвал дълго и да наблегна на "живота" преди да обърна внимание на себе си, но каквото и  да получавам или преживявам ми се струва безмислено преди да намеря някакъв покой в себе си. 

Много ми е трудно да мисля за човека към който изпитвам дълбоки чувства и да имам убеждението и усещането че ще злоупотреби с мен.

Всякаш искам да карам кола но съм толкова пиян че немога да я управлявам и всеки момент ще се блъсне. И си мисля как това е колата и съм сигурен че е за мен понеже едва ли не е слязъл Господ да ми го каже и в същото време нямам способност да я карам.

Понякога усещам че нещата си вървят  добре и са най- подходящите и благоприятни за мен, и се чудя защо всичко ми върви а имам толкова силно убеждение че нещо лошо ще се случи до толкова че да забравя какво всъщност имам. 

Радвам се че имам напредък със себе си, тъй като преди  около половин година ми беше трудно да се разкарвам нормално по улицата без да изпитавам паника или тревожност.  Но като че ли недоверието ми в себе си и в живота се отразява и в човека до мен и напоследък ми е трудно да го възприема това отражение и се чудя как да постъпя.

 

 

 

 

[kipenzov]

Жената идва в живота на объркания мъж, за да се научи самият той да обича и друг освен себе си.

[д-р Тодор Първанов]

Ще се повторя - ,,Koлегите , които имат повече свободно време, ще направят много хубав анализ на думите ти.Но, това няма да ти помогне.Ще трябва просто, да продължиш с психотерапията. Не си готов да я прекратиш,,.