Паразитиращи родители

[MMV]

Здравейте!

Ще започна поста си с това в какво семейство съм израстнала - сплотено, с традиции, родителите ми винаги са били до мен и са ме подкрепяли, давали са и продължават да дават всичко за мен, лишавали са се от много неща, за да може аз да съм добре. На 18г заминах да уча в друг град, продължиха да ми помагат, тъй като лекциите не ми позволяваха да работя и да се издържам сама. Пропуснах да спомена и това, че винаги са били амбициозни и с доста високи очаквания към мен, които успях да оправдая - завърших, имам доста добре платена работа, семейство и 2 деца. Засега мога да кажа, че се справяме добре. На 32 години съм и просължавам да живея в друг град. Купихме си жилище, за което те допринесоха с доста голяма част. Проблемът е в това, че те са изключително тревожни - вечно се налага да ги успокоявам за това, че съм добре, имам пари, децата ми не стоят гладни, аз нямам проблеми и т.н. Продължават да ни помагат, предвид факта, че материално са доста по-назад от нас и всичките им спестявания са заради това, че се лишават от всичко, за да има за нас и децат. Ако кажа, че нямаме нужда от помощ се започват драми и едва ли не се налага да докажа имам ли аз определената сума или не. За помощ към тях не може и да става дума - дори и да направя подарък, той после ми се връща в двоен размер, защото "имам 2 деца и кредит, за които трябват тези пари". Родителите ми са вече пенсионери, но все още работят. Има и изказвания от рода на това как са притеснени, че един ден пенсията им няма да покрие таксата за старчески дом и какво ще правим. Когато се опитам да обясня, че нямаме нужда от помощта им в този момент, то се казва "кажи благодаря и толкова" или "един ден и да искаш някой да ти помогне, няма да има кой". Разбирам родителската им загриженост, но аз наистина се чувствам потисната от това постоянно обгрижване, при положение, че финансовото ни състояние е стабилно. Може би ако и на нас се даваше шанс да помогнем, то щеше да ми бъде една идея по-спокойно. В момента желаят да ни дадат последните си спестявания, за да си купим 2ра кола, при положение, че са били заделени за ремонт на спалнята им и при отказ от моя страна аз излизам неблагодарна. Казвала съм, че ако имаме нужда от помощ ще се обърна първо към тях, но и това не помага защото следват думи от рода на "ти криеш", "няма да кажеш" и тн. Предполагам за много хора постът ми ще бъде смешен, но наистина не знам как да постъпя в тази ситуация. Изпитвам ужасно чувство за вина, тъй като и аз като дъщеря искам да направя нещо за тях, но те не го разбират. Отношенията ни започнаха да стават доста обтегнати, трудно комуникираме, защото и аз вече започвам да избухвам, когато трябва да се обяснявам по повод новопородени безпочвени притеснения и изказвания за това колко ни е трудно, дали се справяме и тн. Вместо морална подкрепа и кураж, аз получавам финансова подкрепа и постоянни тревоги. Моля дайте ми съвет как да подходя в този ситуация, защото вътрешно се самоизяждам...

[Орлин Баев]

Родителите ти емоционално паразитират върху ти. Нарича се манипулация през грижа. "Грижа", протягаща паразитиращо смучещи и живеещи през чужд живот емоционални пипалца. Грижа, създаваща автоагресивна, самоизяждаща вина, огромно чувство за свръхдълг, страх от непокриването му и самобичуващо себепотискане... 

Родителите ти чувстват, че през финансовата ви самостоятелност изпускат обекта си на паразитиращо внимание (теб) и съответно засилват "грижата" си, отхвърляйки всякакви резонни аргументи чрез създаване на още невротична вина. Интересна льобоф. Чак да му се доповръща на човек - не от теб или тях, а от динамиката на такъв процес, представян за любов, каквато не е ... Емоционални липси на смисъл и истинска, здрава любов в манипулиращите е такъв процес. Родителите ти, препълнени със собствени невротични страхове, силно изкривяват любовта, превръщайки я във вкопчващо задължаване на приемането на грижата им. Емоционално тяхно вкопчване през създаване на вина, подсигуряващо им невротична компенсация за липсата на истински смисъл в живота им. 

Имаш да се учиш на поставяне на здрави, невинни граници - емоционални, социално-поведенчески и финансови. Така ще помогнеш освен на себе си и на тях. Ще им се наложи да потърсят за какво да живеят, лишени от обекта си на паразитиране. 

Сама може и да свършиш част от работата - поне поведенеската. За емоционалната обаче би имала нужда от психотерапевт. Потърси вещ такъв за няколко сесии! 

 

[MMV]

Благодаря много за съветите! Може би най-големият проблем е, че не успявам да поставя тези граници. Наистина не знам какъв подход да използвам  - пробвала съм с обяснителен, с по-строг, с краен, но нещата се наместват за месец-два и после пак наново...

[Орлин Баев]

преди 12 минути, MMV каза:

най-големият проблем е, че не успявам да поставя тези граници. Наистина не знам какъв подход да използвам  - пробвала съм с обяснителен, с по-строг, с краен, но нещата се наместват за месец-два и после пак наново...

Описваш как тяхната реакция те определя, сякаш си дете на няколко годинки. Не, от теб зависят тези граници, не от тях. Ако чакаш те да разберат и покажат съзнателност, има да чакаш. Все едно да обясняваш на котката, че е добре да е вегетарианка и да осъзнае, че яденето на мишки не е добре. Ще покима, ще послуша и след малко пак ще скочи върху мишката... 

Когато поставиш границите си, отначало ще те обявят за какво ли не. Постепенно обаче, тъй като вече излъчваш самоуважение, те самите ще започнат да те уважават и виждат вече като зрял индивид. За разлика от сега, държейки се с теб като с момиченце. Въпросът е, че в мисленето ти сега живеят бъгове, програми пълни с вина, които е нужно с психотерапевт да се реструктурират - когнитивно, хипнотично, психотелесно, поведенчески. Така би си спестила доста годинки лутане напред-назад. Потърси психотерапевт!