Чувство на вина - помощ

[Daphne]

Здравейте,

Наскоро се разведох, от година не живеем заедно. Разводът беше иницииран от мен, тъй като осъзнавах, че и двамата се чувствахме зле във връзката, отчуждихме се, станахме груби един към друг, започнахме да се дразним един на друг. И двамата правехме много грешки през годините. И двамата бяхме в много моменти пасивно-агресивни, аз в повечето случаи - открито агресивна. Не исках децата ни да растат в такава обстановка. Чувствах напрежение само от присъствието му. Той се отказа от мен много преди раздялата - с отношението си. Последните години живеехме в летаргия, ден за ден. Но когато поисках да се разделим, той твърдеше, че не съм му дала шанс и се чувстваше изоставен. А през годините винаги съм била открита и директна. Просто с него по друг начин не може да се общува, той не е емоционален човек, той е човек на логиката. Но явно не положихме достатъчно усилия да запазим връзката си.

Сега това, с което се боря е, че все още го обичам. Чувствам огромна вина за раздялата. Искам да бъдем щастливи - и двамата. Пък макар и не заедно.

Започнах връзка със стар познат, с когото обаче не бяхме общували, не се познаваме, бяхме само познати. Чувствам се добре с него, той е чувствителен също като мен и е нежен и внимателен. Според него аз съм жената за него. Но аз саботирам връзката ни по всякакъв начин. Изпадам в паника след някой хубав ден с него. Проектирам болката от предишната си връзка върху новата и след това бягам. Не мога да му имам доверие. А мисля, че го обиквам. Не искам нова връзка. Но той се появи ненадейно в живота ми. Прекалено рано, още преди да съм преодоляла раздялата със съпруга ми. Не мога да се откъсна от съпруга си. Липсва ми. Не общуваме изобщо, освен относно децата. Това, което би ме успокоило е, той да признае, че раздялата е била единственото решение. Говорили сме, признавал ми е колко зле се е чувствал с мен. Признавал е, че не е направил достатъчно, за да се подобрят отношенията ни - оставил се е на течението. Но ме кара да се чувствам виновна за раздялата. Това е моята слабост - чувството за вина.

Прочетох "Да продължа без теб" на Букай и това още повече усили чувството ми на вина. Осъзнавам, че ако бях по-добра, по-търпелива, ако бях по-силна, можехме да спасим любовта си. А аз се отказах.

Моля ви, предложете ми подходяща литература. Бих искала да продължа напред без вина.

Благодаря

[Guest Кермит]

Здравей,

Разбирам напълно терзанията ти - голямо изкушение е да си мислим понякога "Ами ако...". Само че, досега в човешката история няма нито един документиран случай на справяне с някакъв проблем с мислене ала  "ами ако бях направил/а... (нещото, за което дадения човек се чувства виновен)". "Трябваше"-то е вид самоналожена агресия, неприемане и незачитане на изборите, които си направила, а това мигом води до ниска себеоценка и в настоящето, защото изборите продължават да бъдат правени от позицията на някаква "ТРЯБВАЦИЯ".

Това самоналожено чувство за вина, което изживяваш има своето обяснение и то донякъде се корени в това, че ако изпитваш достатъчно силно чувство на вина, може би ше бъдеш оправдана за неприличното си държание (използвам думата "неприлично", защото тя е стартера на чувството на вина, без подобно изживяване на недостойност, няма как да има изпитване на вина).

И още - изпитването на вина е чудесно извинение за нещастливо живеене. Безрадостността е напълно постижима с една малка виничка, какво остава, когато запокитим в битието си една огромна вина - ами никакво място не остава за радост, никакво! Да живееш радостно е вид социумен грях, невписване в матрицата на съвремието, в която подлудели от амбиции и дивашко състезание в материален и всякакъв план, трябва да изглеждаме изтерзани в постигнатото. Та, каква ти радост тук - радостта е за безгрижните и непостигащи хора в контекста на токсичните социални мнения. Така че - нормално - ти си намерила тази тема да чувстваш вина. Но това не означава, че ако в интимните взаимоотношения бе всичко ок, щеше да останеш съвсем незасегната от вината. Та има толкова много начини човек да се чувства виновен...

От друга страна, остатъчното чувство за вина има и отенък на възмута, негодувание. Във взаимоотношенията в партньорството сте две страни - да товариш изцяло отговорността за развръзката им на своя гръб е нечовешко усилие. Затова прикрито в сянката на вината остава притаено чувството на негодувание - онова чувство към мъжа ти, което крещи "...защо не направи нещо, проклетнико, та да спасим семейството си...", или нещо подобно.

На въпроса ти за книга... с четенето на книга, две или три, можеш да сготвиш гювеч, да ремонтираш развален механичен възел в машина, но цялостната работа по характера и себе си иска надскачане на опциите, предложени от един или няколко автори.

Потърси твоя психотерапевт, довери му се и извърви пътя от обвинението, през прошката до освобождението от вината. Интегрална работа е, иска отдаване и многопластово повлияване. Книжките, по-специално тези, които са масово достъпни, са спасителни поясчета, с които да се дочака помощта насред океана, след корабокрушението. Палиативна грижа са, когато се разчита само на тях. В комбинация с фундаментална личностна промяна, книгите са мощен фактор - и аз ги ползвам в работата си.

Поздрави!

 

[Daphne]

Благодаря Ви, Господин Балджиев!

За съжаление не открих "своя" психолог в града, в който живея, а и нямам голям избор. Опитвах още по време на брака. Но не съм се отказала.

Поздрави!

[Велина Василева]

 

преди 15 часа, Daphne каза:

Моля ви, предложете ми подходяща литература. Бих искала да продължа напред без вина.

Мила Дафне, в случай, че не си чела Нийл Доналд Уолш и той се окаже "твоят автор", пожелавам ти приятно четене.
Уолш казва: "Страховете и вината са най-големите врагове в живота ни", и посочва разумни основания, да се освободим, от тези паразитни мисли, в съзнанието си. Защото – от Божествено Гледище – нито вината, нито страхът са Истина.

Това е линк, (и втори линк),
за изтегляне на книги, от библиотека "Спиралата".

 

[Диляна Колева]

Георги ти е дал чудесна насока, ще разширя още малко уточнението за това, защо е важно да бъдеш поведена в правилната посока.

Погледа ми остана в това твое изречение - "Той се отказа от мен много преди раздялата - с отношението си. "

От него започва историята. 

Не ти, а той е прекратил връзката, а това означава, че много отдавна ти си влезнала в състоянието така известно на нас психолозите, като "реакция на загуба" Тя има етапи. Когато хората преживеят ненадейна и неочаквана загуба, влизането става през шоковото състояние. Когато обаче тя е в ситуации като твоята, започва неосъзнатото "отричане" - "Това не може да е вярно, аз ще проверявам". Веднага след него започва следващия етап - "пазарене". Това е състоянието, в което ние сме наясно, че вече губим нещото, но не ни се иска да повярваме. Започваме да правим и да планираме неща, които сякаш ще обърнат положението - "ако направя така, то еди какво си..." Ако това стане така сигурно ще се случи онова..." и т.н. В брачни отношения, партньорът осъзнаващ загубата на отношения може доста дълго да стои в този етап. Това е една агония, която в крайна сметка, го отвежда в следващия етап - "вина и "самообвинение". Или другият е виновен или аз съм виновна, и започват едни терзания, едни опити за облекчаване, на доста често, нереалната вина. Голяма мъка е тук, човек започва да прави грешни изводи, грешни избори изобщо самозаблудите живеят с пълна сила тук. Фазата, в която можем много да нараним или да се самонараним. Остане ли тук, човек се сдобива с тревожни състояния от всякакъв характер или депресия. След Вината идва етапа на Гнева. те често се и попреплитат . Той може да е унищожителен или самоунищожителен т.е. да те направи арогантна, цинична, груба, агресивна или всичко това, но насочено автоагресивно навътре към теб. Отново поразии, неосъзнати, комплект от неправилни избори. Попадали са при мен хора стоели в този етап по 4-5 години, дори не съм си представяла колко може да изкриви светогледа и отношенията си човек докато броди в този етап. Премине ли и през него правилно, човек влиза в оздравителната Тъга. Емоцията, която идва като финален балсам за наранената душа. Когато човек е готов да потъгува, за всичко онова, което е изгубил, без да влиза самосъжалението на етапа Вина или в агресията на етапа Гняв. Едва след Тъгата идва Приемането и тогава вече отърсил се от всяка заблуда, човек е готов да продължи напред.

Самостоятелно тези етапи се минават с години, с много застой и объркани ситуации. При терапевтичен процес с добро водене процесът продължава от 6 месеца до година, без поражения в живеенето. Ето защо подкрепям съвета на Георги за специалист, който да те поведе в освобождаването от тази агония. Така като чета, виждам, че прибързаното решение за нова връзка ще удари на камък, зациклянето в трети етап, ще те провокира да правиш нови илюзии за съпруга си. И накрая след още няколко години объркването ще е още по - голямо, тъй като вероятно ще има ситуации и последствия, Които в духовната литература, наричаме Уроци по живеене. Ако имаш това време, няма лошо, но ако ти се живее по различен начин ползвай знанието.

[Daphne]

Благодаря, Велина, ще ги погледна. Наистина, това не е живот - в страх, вина и срам!

Диляна, не мога да спра да плача, така точно описахте чувствата ми и усилията ми през годините. Чувствах се толкова сама в болката си, а явно нещастието ми е като по учебник.

Благодаря! Ще потърся специалист.

 

[Стелиян Славов]

Здравейте Daphne,
Колегите са ви дали хубава посока за движение.
И наистина при такава парадоксална вътрешна ситуация, обсипана от противоположни чувства и мисли книгите сами по себе си не винаги са достатъчно ефективни. Библиотерапията е мощен метод, но конкретни четива е добре да ви препоръча специалист.
Силно впечатление ми направи мисълта: "Сега това, с което се боря е че все още го обичам" и "Искам да продължа напред без вина".
Но преди да търсите изход/решение на дадени емоции, имайте и предвид, че зад чувствата се крият и трайни убеждения (често парадоксални на нас самите и действителността). И в сърцевината на тези убеждения лежи природата на вашата идентичност. Теорията тук е, че ако вие сте наясно със себе си - няма да страдате автоагресивно, а ще съ-страдате за света и другите, отдавайки себе си на кауза/човек/дело по-високо от вас самата; Това могат да бъдат децата ви (но и не точно), професионално поприще (и не само), разрешаване на социален проблем и пр.

Забелязали ли сте че страдащите хора стават често егоисти (ако страдат продължително време)?

Нека ви напиша няколко въпроса:
- Какво означава да обичам себе си? Как любовта ми към мен самата се проявява в ежедневието ми?
- Възможно ли е да продължа напред "чувствайки" вина, и едновременно простила на себе си?
- Какъв човек съм в действителност аз? Познавам ли своите положителни и отрицателни качества? Мога ли да приемам "обратна връзка"/"критика" от близките ми? Обиждам ли се лесно на негативни коментари за себе си?

Ако желаете, можем да разсъждаваме по тях - тук има много добронамерени "огледала", които ще помогнат.

Поздрави!

[Daphne]

преди 13 часа, Стелиян Славов каза:

- Какво означава да обичам себе си? Как любовта ми към мен самата се проявява в ежедневието ми?
- Възможно ли е да продължа напред "чувствайки" вина, и едновременно простила на себе си?
- Какъв човек съм в действителност аз? Познавам ли своите положителни и отрицателни качества? Мога ли да приемам "обратна връзка"/"критика" от близките ми? Обиждам ли се лесно на негативни коментари за себе си?

Здравейте Стелиян,

Благодаря за насоките, в които да мисля.

Да обичам, за мен означава букет от "да приемам и уважавам безусловно" с още много нежни чувства покрай тях и загриженост. Убедена съм, че човек може да приема нещо и без да го разбира напълно и без да е съгласен с него. В тоя смисъл, не се обичам съвсем, защото не харесвам и не приемам някои свои качества. Осъзнавам, че душата ми е станала грубовата и припряна, а това не съм аз. Вярвам, имам доверие в себе си, че постъпвам добронамерено, това е голяма ценност за мен. Не харесвам това, че понякога от безсилие изневерявам на себе си. Любовта към себе си проявявам с грижата за децата, баща ми, дома ни. Храня егото си и като помагам на приятели. Всъщност го правя за себе си. Преди го правех и за съпруга си. Сега това ми липсва. Справям се с всичко, децата са щастливи - виждат го често, имат си тяхното време, имаме си нашето време, много по-спокойни сме. Преди, въпреки, че не сме имали скандали, усещаха напрежението между нас и ставаха нервни, а тогава всичко ескалираше. Трудно ми е да си простя. Осъзнавам, че той не си е давал сметка за нещата, не ме е чувал, аз бях силната, защото не отричах проблемите, а се опитвах да действам. Той не можеше да назове или да мисли за конкретен проблем, просто се чувстваше зле с мен. Аз не направих всичко необходимо. Вместо да започна да мисля и чувствам, че не ме обича, можех да продължа да му вярвам, докато намерим изход. А аз се предадох. Това не мога да си простя.

Мисля, че като цяло се познавам, но не съм намерила своя баланс. Отговорна съм, грижовна, човек на действието, имам силно чувство за справедливост, приемам се като духовен човек, харесвам в себе си способността да мисля и усещам. Чувствителна съм, със силна емпатия, но чувствителността ми понякога е прекалена. Не харесвам това, че не съм целеустремена, че нямам един конкретен интерес, няма нещо, в което да съм перфектна, нямам самочувствие и поради това не съм амбициозна, поради това се развивам бавно в кариерата. Не харесвам това, че трудно се отпускам, депресирам се след един ден почивка, започвам да се чувствам мързелива, а ми е насадено, че това да спиш до 10 часа и да не вършиш нищо е грях, това не харесвам, опитвам се да го променя. Лесно е да се обидя. Лесно е било да повярвам на съпруга си, че не ме харесва като жена, примерно. А той го е правел, за да ме провокира, не защото не ме харесва. Обиждам се и за неща, които няма как да променя, но знам, че е факт. Понякога не приемам критика. Обмислям я, но не я приемам.

Много хаотично отговорих, но мислите ми препускат.

 

[Орлин Баев]

Диди те насочи добре към процесите, случващи се в теб при раздялата. Времето ще помогне да минеш през тези етапи на загубата - отричане, гняв навън и към себе си, пазарлък, издържане на тъгичката спокойно и приемане. Сега се гневиш и осмисляш - ок е, когато помагаш, добавяйки щипка качество в процеса. Има едно когнитивно изкривяване, пряко резониращо с перфекционизма ти. Трябваше, можех, бих могла... А именно: определяне качеството на едно решение по случващото се след това, вместо по време на вземането му. Твоето решение е взето и е било най-доброто в момента на вземането си за теб и ситуацията ти. А идеалност на тази земя няма. И Джийзъс е нижел грешка след грешка, и Буда е правел кафяви ивици на бедрената препаска, та камо ли ние с претенциозно надутото си и гордо тщеславно желанийце за перфектност. Всичко е учене - ситуацията ти помага да се погледнеш, да смекчиш зъбките на някои характерови чертички, както Стелиян те насочи. Помага да изкараш налиното напрежение и дразнене, като ги насочиш навън, като ги впрегнеш в много спорт, активна професионала дейност наситено общуване, природа... Тогава остава единият незадоволен навик от липсата на старата и присъствието в новата ситуация, като леко тъжната празнинка се преобразува в себепознание, приемане на себе си, промяната и вече още по-красивия си нов живот!  

[Стелиян Славов]

Да, Daphne, целият ни живот е препускащо лутане между "тук - там", "аз - ти", "мисли - чувства", "съм-не съм"...
Въпросът е как човек да разреши своите вътрешни противоречия, да се превърне в господар на вътрешното си кралство, да се освободи от владеещите го структури (комплекси, състояния, настроения...), да съединява сам в себе си войнстващите елементи на душата си...

 

Току-що, Daphne каза:

Убедена съм, че човек може да приема нещо и без да го разбира напълно и без да е съгласен с него.

Поправете ме, ако греша - значи ли това, че вие сте съгласна да приемете нещо (т.е. да го допуснете в себе си) без да сте го осъзнали? Кой е отговорен да прецежда потребното и да отблъсква нездравословната храна за душата, която идва отвън? Ако аз утре приема, че земята е плоска (без да имам разбиране и аргументи по темата, и изведнъж реша да стартирам световна кампания за промяна статута на земята (от сфера на плоскост напр.), бих ли бил полезен за себе си и другите?

 

Току-що, Daphne каза:

Осъзнавам, че душата ми е станала грубовата и припряна, а това не съм аз.

А коя сте вие всъщност? Вие само "грижовната" щерка, домакиня, майка, съпруга, професионалист ли сте?

"Отговорна съм", казвате, но навярно повече към другите; "човек на действието", но навярно повече действате навън; "справедлива" - но защо не се разпоредите с протестиращото население във вашето вътрешно кралство?
 

Волята като централна вътрешна сила. Волята като режисьор и диригент. Волята като меч на Аз-а. Чрез своята воля, аз съм способен да познавам, управлявам и трансформирам себе си. Волята като способност да се откажа дори и от нея.
Нива на проявление на волята:
- Безволева воля - липсваща -  пълно доминиране на външния свят (и изградените спрямо него вътрешни структури) над Аз-а, съзнанието и идентичността
- Силна воля - твърда, разцепваща, дисциплинираща, атакуваща; обича да контролира - eгоцентрирана и горделива.
- Мъдра воля - способна да остъпи, да игнорира съзнателно себе си за благото на друг; способна да обича, без да очаква - любяща и хуманистична.
- Духовна воля (трансперсонална) - "Да бъде не моята воля, а Твоята, Господи!"
- Универсална (Божествена, космична) - движещата Сила на Сътворението - човек не може да я познае и използва, поради която причина не му влиза в работата да се занимава с нея.

Забелязвате ли, че всички въпроси, които Живота и другите като цяло ви "задават", винаги опират до вас - до единицата, отделния човек. Не до партньорите или децата - а до вашата уникалност и индивидуалност. Защо ли...

Помислете върху всичко това.