към какъв специалист да се обърна

[Veni82]

Здравейте,

Моля за насоки какъв проблем може да има съпругът ми или евентуално ние като двойка и към какъв специалист да се обърнем. Предварително се извинявам за дългото обяснение, но вече сме ходили на семейни консултации и отделно той е ходил при психиатър, но при мен има съмнения, дали вървим в правилна посока с терапията. Сега той прецени, че е много зле, чувства се много подтиснат, работи без желание, по инерция, защото трябва, а иначе си обича работата. Не може да се съсредоточи за повече от 3 минути, не успява да тръгне за работа навреме и колкото и рано да станем, просто загубва това време в мотаене. Споделя, пък и аз забелязвам, че е станал много по-избухлив и не знае кога няма да може да се спре и ще нарани някого. Убеден е, че това е следствие на нашите отношения, за които ще напиша по-долу и заради които посещавахме семейни консултации. За това реши да посети психиатър и да пие изписаните му лекарства с идеята малко да се успокои, да приема нещата по-леко и евентуално в този период на спокойност да разреши проблемите довели го до това състояние. Психиатърът е преценил, че се касае за депресия и е изписал съответните медикаменти след консултация на база как се чувства съпругът ми и убеждението му, че депресията е следствие, а не причина за отношенията ни. Това което ме притеснява е, че тези лекарсва ще помогнат временно, но няма да се разреши този проблем, а не знам в каква насока да работим. Когато го питам какво мога аз да направя, какво го изнервя, какво го кара да се чувства така, в повечето случаи отговорът му е достатъчно общ, така че рядко разбирам реално какво се иска от мен, трябват дни и седмици, за да се разберем какво го е 'наранило'. Понякога имам усещането, че следи за всеки дори минимален намек и знак за дадено поведение у мен и от този момент нататък спира да се интересува от това всъщност какво искам да кажа. Точно за това е и много трудно да му споделя моите притеснения - за това че той всъщност е имал епизоди на депресия преди да се познаваме, опитвам се да му кажа с кое поведение той ме наранява, но ми отговаря, че бягам от отговорност, че прехвърлям темата върху това той какво прави, вместо да разбера аз какво причинявам. Започне ли да споделя чувствата си се увлича до такава степен, че започва да наранява той, трудно обяснява какво го е накрарало да се чувства така, но може с часове да дълбае в конкретика точно какво му е минало през главата като следствие от неясното за мен мое действие. Също така си изгражда мнение за мен, което е възможно да няма много общо с реалността, никога не съм отричала, че може да греша за себе си, но се опитвам всеки ден да ставам по-добра от предния, за това винаги се старая да разбера той как вижда нещата. Но няма как да се защитя ако все пак смятам че не е прав, нищо не стига до него като аргумент, за него аз съм отговорна за състоянието му, налагам се и не приемам че другите могат да имат различно мнение, бягам от отговорност и също така съм го отблъснала сексуално, защото в миналото съм имала неблагоразумието да реагирам по-остро на негови желания, които не са ми допадали (от моя гледна точка чак когато съм била изчерпала другите методи). Разултатът е, че сега или не правим секс, защото той не се чувства добре или ако правим прекалява с броя пъти - примерно 2 в рамките на половин час сутрин рано когато бързаме за някъде, сякаш наваксва нещо ама само като количество, но понеже се чувства зле, нито качеството е задоволително, нито мисли аз как се чувствам, нито се сеща че при тази умора която сме натрупали и неговото състояние - само ще се измъчим. После търси допълнителни стимули, за да компенсира загубата на интерес - порно и други стимули, вкл. и вербални. Изпада в дупка дори само ако кажа 'уф' или направя физиономия която може да се 'разчете' като намек за отегчение или друго негативно усещане на идеята за втория път защото ми се е сторило прекалено за работеща и гледаща деца жена без помощ от никъде и то в момент в който е казал че е много важно да стигне на работа навреме. Всякаква форма на отказ не му понася добре, независимо дали е много пасивно агресивното 'уф' или спокоен отказ, може би само нещо дето да звучи като предизборно обещание би свършило работа, но аз се изчерпвам лесно и не ме бива в това, така че излиза че единственото на което имам право е да започна аз разговор по темата когато той може да говори след като съм съобразила всичко прeди това - колко е уморен, дали се е наспал, дали не е смазан психически и то с ясното показване че осъзнавам моята си отговорност да е в това състояние. Т.е накратко - почти никога не мога аз да кажа какво мисля. Накрая съм принудена просто да стана остра и да попитам кога той възнамерява да се съобрази с мен. Също така постоянно ме обвинява че го тормозя психически и разказва това на всички, но никой не разбира в какво се състои тормоза (питала съм хората на които е споделил които са и мои приятели). От моята гледна точка той постоянно ме критикува и аз в повечето случаи не реагирам лошо на това, а се опитвам следващия път да направя нещата по-добре. Изнервя се примерно че децата си лягат късно, защото аз не смогвам с всичко докато го няма него вечер и ми казва че не се съобразявам с това, че той иска те да си лягат на време и не разбира че и аз искам, но точно толкова успявам да ги приготвя за сън вечер. Ако кажа че не съм имала време за нещо ми обяснява че е въпрос на приоритети и е можело да го направя вместо да чистя или което и да е друго нещо което за него е по-важно. Ядосва се, понякога прекалено много за глупави реплики като това да му покажа че съм на негова страна като му кажа че "се опитвам да му помогна" или "искам да се чувстваш по-добре" - месеци ми трябваха да разбера, че се ядосвал на това, че няма резултат от моите опити и тези реплики го дразнели, защото все съм се опитвала, пък то не ставало, на него му трябвали резултати, защото ще се побърка вече. А аз просто му заявявам готовност да направя каквото трябва за да се чувства добре - как може това да е тормоз или да поражда агресия?

Допълвам че като цяло е много наблюдателен и адекватен човек, но ми се е случвало да губи връзка с реалността. За прости неща слава богу - примерно кога се е случило дадено събитие - вчера вечерта или днес сутринта или че защо пак съм купила този кашкавал дето на него не му харесва, пък той още седи стария който той е опитал преди ден -два. Съмнявам се, че скоро ще спре да е обективен и за по-сериозни неща. Също така вечно нещо преценява и пресмята, разиграва си ситуации в главата и възможни изходи/решения и твърди, че може да се спре, ако нещото го товари емоционално. Опитвала съм да му обясня, че може би трябва да спре да го прави по принцип, защото това го изтощава и защото според мен той тези емоции и стрес от "разиграването" на тези ситуации все пак му оказват влияние, но той твърди, че той така бил функционирал и това че трябвало да приема, че не всички действат като мен.

Не знам дали е само депресия това чудо и това ме притеснява много. Психиатърът му е отделил 20 минути, семейният терапевт - ми някак не стигнахме до там аз това да го кажа, въпреки многото часове, все мъжът ми се оплакваше и циклеше на едно и също. Всички на които споделя ми казват едно и също - той избягва да назове истинския проблем и си говори за някакви странични неща, които често  нямат общо с действителността (тези хора ме познават и мен от много години), нищо конкретно не казва, а като го попиташ за конкретика - отклонява вниманието.

Много ще съм благодарна на всякаква помощ и препоръки!

[д-р Тодор Първанов]

Извинете, той на пет години ли е или на шест?

Оженили сте се за дете.Няма решение.Оставете го, нека си живее, така, по детски.Може пък , когато е сам, да порасне малко.

Редактирано Март 16, 2018 от д-р Тодор Първанов

[Veni82]

Докторе, не обичам да съм саркастична спрямо близките си, но в случая не мога да не го кажа: Мислех, че е в пубертета и че остават само 5-10 години до някаква относителна зрялост и се надявах някак хем да се разбираме с този човек, хем да имам млад съпруг, направо всякакви надежди ми разбихте. Наистина ли няма какво друго да се направи? Той е много интелигентен човек, извън нашите отношения разсъждава доста зряло, освен това е готов на всичко, за да ги запази. Извън тези отношения е отговорен и осъзнава последствията от действията си, даже често аз съм чувствала детето в такива ситуации. Научила съм много от и благодарение на него и си мисля, че обратното също е вярно и дори да оставим настрана това, че се обичаме, защото това не винаги е достатъчно за да се запазят дадени отношения, освен това, всеки от нас се развива в някаква посока, аз си мисля че е положителна. Плюс, че децата го обожават, може би заради възрастовата разлика, прощавайте - прилика, но и като родител той е по-спокойният. Освен всичко - животът ми е поднасял всякакви трудности и някак не съм свикнала да се отказвам толкова лесно, особено когато става дума за близките ми хора, особено ако те са склонни да съдействат - ще се чувствам виновна и като предател и като да не съм направила всичко което мога да направя. Извинявам се отново, защото знам че сте заети и няма как да пишете с подробности, но ми трябва поне нещичко по темата. Травма от детството ли е, какво се случва с него, как ще порасне ако е без мен, какви ще са последствията ако не се разделим, аз ли се държа с него като че съм му майка, каквото и де е - материал за четене (изчетох кажи-речи всичко тук), Не веднага, когато може, ако Ви попадне, просто Ви моля да ми го пратите

[Орлин Баев]

Да, малко злопаметно дете. Злопаметна пресметливост и натрапливо доказване как другият му е виновен (удобно изнасяне на отговорност навън) за проекцията на собствена обидчивост зад сляпо петно, пълна с несъзнавани страхове. Фактът, че сте ходили доста пъти на терапия, а той цикли на външните си маладаптивни компенсации, без да иска или може да погледне зад тях, говори че ако чакате негова промяна благодарение на лична терапия, ще са нужни поне две години - поне. При това при искрено и силно негово собствено желание и мотивация за такава работа. А сега в огромна степен той нито съзнава дълбочините си,  нито реално иска да ги преработва, а ходи на семейното консултиране, за да се оплаква, тоест за да затвърждава емоционалната си лабилност и болните ѝ компенсации. Разбира се, шансове винаги има - вярваме в Човека... Опитът в семейната терапия при подобна конфигурация обаче показва, че когато нуждата от такава промяна в самия човек не е истински съзнавана, а е предимно отвън мотивирана, шансовете не са големи. Когато обаче партньорът (в случая вие) работи по себе си, осъзнае в каква автоагресивна позиция се намира и самопоставя дори с опитите си за прекалено разбиране и следване прищевките на половинката... Когато осъзнае тези факти и се научи да се заявява здраво, самият по-зрял партньор стига до заключението, споделено по-горе от доктора. Или продължава да поддържа автоагресивната си позиция, като добра мюсюлманска съпруга (ползвам метафора)... Един от методите на семейната терапия, е временната раздяла - а тя може да бъде и три-шест месечна, както и две годишна... Отново мотивацията за себесъзнателност и работа по себе си е външна, но е възможно при присъстващ потенциал, да се интернализира и стане собствена. 

Редактирано Март 16, 2018 от Орлин Баев

[Василена Христова]

Докато има публика ще има и представление 

Редактирано Март 16, 2018 от Василена Христова

[Veni82]

Здравейте отново и много благодаря за отговорите!

Да, точно! Всъщност си мисля - той беше настоятелен за нещо което не ми допада, аз от своя страна не се заявих здраво от самото начало и чак когато се почувствах притисната вече, реагирах по-остро, след това даже не беше остро, а много спокойно и ясно заявяване на отказ, аргументирано при това. Предполагам нещо по тези верига го е обидило. След това разбра, че ме притиска реално и почна да се чувства виновен за това и до сега проектира/връща към мен тези емоции. Казва, че не търси виновни, а само решение, аз съм била тази, която търси вината. Надявам се, че и това е проекция. Нямаше как да знам и не го казах на терапевтът, надявах се ако е така, той да го каже. Мисля си, че не беше точния за нас - даде на мен няколко полезни идеи, но него по-скоро го изслушваше. Мисля си че ни трябва някой, който да назовава проблемите които вижда с истинските им имена, а не да замълчи за да не го отблъсне и само да изслушва. Това второто и моите приятелки го могат и го правят - излушват го, но не смеят да кажат за кое не е прав, за да не се затвори напълно и да спре да споделя, но това не води до нищо смислено. 

А аз доста силно вярвам в неговите възможности и че може да се справи с малко побутване (от някой различен от мен) в правилната посока... добре де, може и цял ритник да е, но нещо което да го извади от този цикъл. Дори подходът да е раздяла, предпочитам да е консултирана и поне аз да съм наясно как да действам. А и си имам моите трески за дялкане.

За себе си не се притеснявам много за момента - аз съм неспособна да седя в автоагресивна позиция, някакъв инстинкт за самосъхранение или друго надделява винаги - дали ще казва - бягай или отбранявай се или нападай - според зависи. Факт е че в случая и задълбавам много в нещо, което явно не мога аз да променя, но пък ми е важно.

 

Последна молба - ако можете, препоръчайте ми някого, моля. Ако е онлайн - още по-добре

Диляна Колева дали би работила с нас?

 

[д-р Тодор Първанов]

Нещата са описани доста добре в книгата ,, Семейството и как да оцелеем в него,,.Он лайн - двама души пред камерата, нито се вижда добре , нито се чува .

Изберете реални срещи.