Изабела

[Изабела Белева]

Не знам как да започна цялото нещо, което искам да споделя в момента и да помоля за съвет. И мисля, че ще стане много дълго и хаотично. Изключителна смелост ми бе нужна, за да склоня да споделя това. Защото не знам дали има смисъл, защото вероятно всичко ще звучи глупаво само по себе си, защото не съм единствената с подобен проблем, но явно една от малкото, които просто тотално се сгромолясват в подобна ситуация. Но ще започна, колкото и тъпо да смятам, че ще прозвучи всичко, което евентуално ще прочетете. Не съм го споделяла с никого преди това, защото нямам човек, който ще ме разбере и ще е възможно да ме посъветва. И всичко, което ще напиша, ще е сякаш го споделям на най-добър приятел.
Аз съм един изключително объркан човек, намиращ се в объркана ситуация, която го обърква още повече (едва ли има повече накъде, но все пак) и най-вече, която го съсипва емоционално. И така, става въпрос за любовно терзание – нищо ново под слънцето. По особеното в случая е, че става дума за виртуална връзка. Тук ще споделя, че съм на 33 години, а той на 29. Всичко започна преди три години и половина. Аз от България, а той….. от Русия. Не от Кюстендил или Панагюрище, а ЧАК от Русия. Не знам защо ни беше нужно да се захващаме с това, но се захванахме и ей на – вече 3,5 години така. Аз в началото проявих скептицизъм в цялата тази работа, защото, бога ми, Русия е толкова далеч… и как евентуално ще се виждаме, как ще сме заедно на едно по-сериозно ниво… Той си беше загубил ума едва ли не и беше сигурен, че аз съм Човекът. До степен, че чак успя да ме убеди, че наистина аз съм неговият човек и съответно той моят… Това с моето убеждаване отне време де, вероятно година и повече, през което той полагаше неимоверно усилие и търпение да ме увери в реалността и сериозността на всичко. И така, като всяка любовна приказка – в началото цветя и рози. Разбира се, с леки спорове, които са неизбежни за всяка връзка, но които никога не са разрушавали целостта на отношенията ни. И все пак дойде и въпросът за срещата помежду ни – в реалния свят. Стигнахме до извода, че най-добрият вариант е аз да отида при него, защото той беше с нагласата, че след като се видим – край, всичко ще продължи ever after, няма смисъл от някакви опознавателни date-ове, и защото все пак за него ще е по-добре да се грижи за евентуално бъдещо семество бидейки там, на своя земя, отколкото тук в България – от финансова гледна точка. За мен беше малко абсурдно – да отида и да остана, и да се омъжа евентуално дори, и айде всичко е шест… но си казах – ок, нека да е така – аз ще отида, искам го, желая го, така ще направя. Но не можех да реша кога точно ще съм готова за това. И така, оставихме нещата на времето, като той много често ме подканваше да го направя и да не се колебая, да спра да се измъчвам в България (бях безработна тогава, имах изключителни затруднения с намирането на работа и буквално оставах без пари). По едно време излезе една добра възможност за чужбина. И аз трябваше да реша Русия или UK. Не знам защо избрах UK, може би защото исках все пак да имам нещо спестено зад гърба си, за всеки случай, човек никога не знае, а и не исках да лежа изцяло на неговите плещи. И заминах. Той не беше особено очарован от факта и по-скоро ми казваше, че няма смисъл да ходя и да се хабя там, като мога да съм добре в Русия, с него. Но все пак ме подкрепи. Заминах с уговорката, че отивам там за известен период само и после се връщам и се събираме. И през цялото време, в което бях в чужбина(година и половина), той не спря да ме подкрепя и да се грижи за мен както може. Дори ми звънеше всяка сутрин, за да ме събуди за работа, понеже имам огромен проблем със ставането. Всяка сутрин – понякога и по 30 повиквания буквално. Виждайки цялата тази всеотдайност от негова страна, все повече се убеждавах, че това е ТОЙ и никой друг. За жалост, докато бях там, бях толкова погълната от работа и недостиг на време, че почти нямах време за него. Често бях изнервена заради напрежението, което трябваше да понасям от работата, хаоса на големия град. Чаках с нетърпение моментът, в който ще се завърна, защото чувствах, че ако продължа да живея по начина, по който се налага човек да живее в град като Лондон, ще се съсипя. От умора, самота и нерви. Често прехвърлях личното си напрежение върху него, а той търпеше. После му се извинявах, защото наистина съм ужасна, когато виждам света около мен такъв. Казваше ми да зарежа всичко и да отивам при него. Аз обаче не. На него това му идваше в повече, тия буреносни облаци, които носех със себе си и сякаш охладняваше към мен малко по малко. Често сме стигали до конфликти, в които той се е отказвал от мен и направо ме е триел и дори блокирал от социалните мрежи. Или пък си трие профилите, или просто спира да ми говори и потъва в забвение. Съответно аз издържам два-три дни без да го търся и после го намирам отново, и нещата се оправят. И така много пъти. Поне 10, ако не и повече. От които аз съм била тази, която го е търсила в 98 процента от случаите. Това, което винаги ме е дразнело най-много е това поведение на бягство в него в подобни ситуации. Вместо да говорим и да изясним положението. Но той започва да се чувства ненужен, неоценен и си тръгва. И ако аз не го потърся, не съм убедена, че той ще се върне. Даже много се съмнявам, познавайки го. Но все пак винаги стигахме до консенсус след един такъв катаклизъм и нещата тръгваха отново по чудесен начин. С трепет за момента, в който ще сме заедно. Но колкото повече време минаваше, толкова по-чести ставаха неразбирателствата ни, съответно изтриванията от фейсбук. Той знаеше, че аз съм човек, който един ден иска да има дете. Така винаги съм си представяла щастливо и сполтено семейство, докато при него тази ценност беше нещо, което не може да си представи за себе си. Да бъде баща… абсурд. Но някак изведнъж започна да го иска. И не, не съм го убеждавала за това, той сам така си реши. Бях изненадана. Но дотук с това за децата. 
И така, дойде моментът, в който аз изпълних мисията си в чужбина и трябваше да се връщам. Междувременно съм го питала кога да отивам към Русия, той отговаряше – ‘’ами малко след като се прибереш, просто няколко дни да си починеш от всичко, и идваш, нямам търпение’’. 
В нощта преди полета ми реших, че искам да го чуя по телефона. Рядко ми оставаше време, в което да седна  и да си поговоря с него ей така, дори за 20 минути само. А и ми ставаше малко тъжно от факта, че даже и той не проявяваше инициатива да звънне, пък даже и за съвсем кратко да е. Да не говорим, че видео разговорите загинаха тотално, докато преди бяха ежедневни и много продължителни. И така, обадих му се. Не знам защо, но започнах малко агресивно. Споделих му, че не усещам особена загриженост за връзката ни от негова страна напоследък и че го усещам, че се опитва да се отдалечава от мен. Да, бях много заета и погълната от работа, но въпреки че причината беше по-скоро в липса на време от моя страна, някак усещах дистанция. Той не беше особено словоохотлив. Той по принцип не обича да говори особено, често е мълчалив, лаконичен и тих. И така, в разговора ни той ми каза, че вероятно е по-добре да не отивам при него, че често си е мислел, че ми губи времето, защото не знае какво иска, защото заслужавам нещо по-добро, защото той всъщност не може да ми сбъдне ‘’мечтите’’ за семейство, защото се чувства незрял да поеме отговорност за неща като връзка и всичко, което произлиза от нея, и че едва ли не се чувства по-добре да живее безгрижен живот, да се събира с приятелите си, да се забавлява. Но аз не съм и помисляла да го ограничавам в това да се забавлява с тях, както досега. Трябва да спомена може би, че не пие никакъв алкохол, колкото и да е странно това за един руснак. Т.е. не е това начинът, по който се забавлява. Отказа го преди повече от година. А това, което го провокира да го направи е разводът на родителите му, който също беше преди година, и причината за който беше алкохолизмът на баща му. И така, да се върна на разговора ни по телефона… казвайки ми всички тези неща, аз бях като застреляна, защото наистина не го очаквах… А и това с деца и семейство… Дори не знам дали наистина го искам, защото изобщо не се виждам в ролята на майка, а по-скоро го виждам като задължение. Но осъзнах, че не на всяка цена искам да бъда майка. И не заради неговата промяна в решението, а защото наистина се боя от тази отговорност. Каза ми още, че дори и да се получат нещата между нас, то ще дойде момент, в който аз ще поискам дете, и това няма да има как да се случи, и ще трябва да е причина за раздялата ни. Но казвайки му, че не държа на това на всяка цена, сякаш не ми повярва и продължи да мисли, че го казвам, само за да го задържа. Усещах охладняване от негова страна през последните ми месеци в чужбина, но чак да не иска дори да се видим след всичкото това време и енергия която заедно вложихме… Аз му казах, че не трябва да гледа на нещата по този начин, защото дори не е сигурно, че когато се видим, ще си допаднем и на живо, и че въпреки всичко си го дължим един на друг…това бяха почти четири години, как така трябва да свърши по този начин, че ще е редно поне да се видим, да усетим допира един на друг… Той каза, че съм права. Аз все още изтръпнала от шока, започнах да се успокоявам. Но нещо вътре в мен започна да се съмнява силно в него и в намеренията му спрямо мен. И започнах да се оплитам във въпроси като ‘’защо изведнъж се отметна’’, ‘’дали наистина ме обича’’, ‘’дали не е спрял да ме обича’’… В главата ми настана хаос. Не исках мечтата ми да го срещна да се изпари след всичко, което преживяхме, пък макар и виртуално.
И така, върнах се в България. Той продължи да проявява загриженост за връзката ни въпреки всичко, продължи да ми казва, че ме обича /както и аз на него/, но сякаш предпочиташе все повече да се усамотява или да прекарва времето си с приятели. Докато аз вече имах цялото време на света и можех да му го дам всичкото. Ставаше ми тъжно, започнах да си мисля, че е срещнал друга, започнаха филми в главата ми… Страхът до толкова ме облада, че започнах да проявявам неконтролируема ревност. И преди я проявявах, но в поносими количества, които той успяваше да понесе. Но започна да става патологична. Започнах да го ревнувам от една негова близка приятелка, която някак си изневиделица се появи в кръга му от приятели и му стана доста близка. Той ме увери, че са само приятели, и аз съм склонна да му вярвам, но това е само за кратко. Докато не ме обладаят отново вътрешните ми демони. А тя всъщност – момичето, започна връзка с един от неговите най-добри приятели, на който я е предствавил и тя се влюби ужасно много в него. Тоест, не ми изневерява с нея, но тази близост, която проявява към нея все още ми се струва съмнителна. Започнах да си мисля, че той всъщност е нямал късмет и тя е избрала неговия приятел.  Той започна да се дразни от поведението ми много. Започна да си мисли, че съм обсебена, че съм човек, който иска да го контролира, че иска да му отнеме свободата. Не ми го е казвал с думи, но усещах, че от това се страхува. А моят страх да не го загубя ставаше все по-голям. Конфликтите ставаха все по-чести, тишината помежду ни все по-честа, преустановяването на контакт помежду ни чрез бягство от фейсбук (от негова страна) все по-честа. Всеки месец по веднъж през последната половин година, в която съм си вкъщи. И аз не издържам повече от ден-два, и пак го търся… Той никога. Аз го правя. Но го разбирам защо постъпва така - просто прекалено много се съмнявам в него и това го задушава, и решава, че бягството му от мен е най-доброто спасение. Не му казвам открито, че не искам да прави ''това и това'', не го обвинявам в нищо, просто ставам дистанцирана, цинична, и той усеща, че поведението ми се дължи отново на тъпата безпочвена ревност... Толкова много пъти ми е казвал, че няма никаква причина да се съмнявам и че това е нещото, което наистина не понася в мен. Но аз се укротявам за известно време, и после пак започвам по същия начин. До степен, че чак следя приятелите му в мрежите, съответно те разбират за това (а аз дори не знам, че разбират) и му казват...
Бяхме решили да отида да се видим сега, пролетта. И чакахме този момент. Или по-скоро аз го чаках, той не знам дали… През последните месец-два-три е доста тих. Говори малко и почти винаги само когато аз говоря, през останалото време действа със ‘’фейсбук стикери’’… Или просто прекарва времето си зает с нещо – с приятели, разходки и прочее, и все по-малко с мен. Казах му, че това ме кара да се чувствам сякаш не съм желана и обичана вече, сякаш му е все тая дали ще сме заедно или не. Той ми каза, че греша и това, че е тих, не значи, че не се нуждае от мен. Че си въобразявам грешни неща, че съм подозрителна без причина. И че просто се чувства комфортно да остава сам и да не говори много. Да, но на мен всичко това ми е странно, предвид факта, че преди не ставаше от компютъра или не си прибираше телефона, само и само да е в близост до мен и нямаше никакъв проблем с общуването. Но някак си това се промени през последната една година… Година, която беше тежка за него, заради развода на родителите му и пропадането на баща му. Но и година, в която се появи въпросната му близка приятелка. Не знам, това второто може да е съвпадение. Мъчно ми е, че така се развиха нещата и той стана по-резервиран. И ревността ми ме убива… Не знам дали е основателна или не. Нямам интуиция, нямам нищо, имам само страхове и объркване… 
В момента пак си отиде. Не ме изтри, не ме блокира, просто изчезна от фейсбук. Вече седмица така… И не знам какво да мисля, не знам дали има смисъл да мисля, не знам ще се върне ли. Но вероятността да се върне е малка, ако аз не направя крачка към него… Но дори и да я направя, мисля, че може би този път му дойде вповече. Защото предния път, когато си отиде, ми каза, че не знае какво изпитва към мен, че явно не е от хората, които могат да бъдат дълго време с някого, че не е обсебен от идеята да не бъде сам в живота и да е задължително във връзка… след които думи аз се ядосвах и казах, че всъщност за да говори така, явно наистина не ме обича. И сега не знам какво да предприема. Може би отново чака да го потърся. Или пък просто е време да го пусна да си иде, въпреки че само преди седмица ми каза, че има нужда от мен, че ме обича, уж… Не мога пак аз да го търся, и не мисля, че е заради его, а защото искам да видя желание от негова страна. Иска ми се този път той да направи тази крачка и тогава наистина ще успея да се убедя, че съм му нужна – аз, а не някоя друга. В последния ни разговор не се скарахме. Отново проява на ревност от моя страна, но не изразена чрез обвинение, а просто с дистанцираност. Казах му, че забелязвам, че той сякаш повече се радва на компанията на своите приятели и приятелки, отколкото на моята, че заемам една съвсем малка част от живота му очевидно, при все че в последните дни комуникира с мен само с 5-6 стикера на ден… че имам нужда от здрава комуникация по между ни, а неговите думи бяха, че явно след толкова години на много разговори, интересът се е изгубил, и тва е нормално, и няма проблем, и че сме свикнали да е по този начин. Но аз не съм свикнала като че ли. Не искам отношенията ни да бъдат task, нещо, което просто трябва да направиш, защото така трябва и защото другият така очаква. Не съм му поставяла ултиматуми ‘’или/или’’, не съм го правила никога. И не искам да отнемам свободата му, но искам да усещам, че съм важна за него. Но не го усещам, както преди. Това, което усещам е, че ме удостоява с вниманието си, когато намери някакво свободно време за мен. Как да отида при него в такъв случай? Та той сякаш не го иска дори или пък му е все тая вече. И въпреки всичко ми казва, че съм важна за него и има нужда от мен. Но ако е така защо отново си отиде, защо се предаде пак... Аз защо съм неуморима и се мъча да се боря за него? Не отричам своята вина за това отблъскване – чрез ревност, мнителност от моя страна, но действам така несъзнателно, от несигурност и защото искам да заемам по-голяма част в живота му. Сега не знам дори дали е взел решение за себе си, за нас. Мисля, че поне това заслужавам да ми го сподели ако е така, от уважение поне. Защото в момента не знам дали трябва да започна да го забравям, или да се надявам, че ще се престраши да се гмурне още веднъж тая бъркотия между нас, ‘’защото съм му важна’’ (както казва). Или трябва пак аз да го потърся?! Но ако е решил да си отиде, защото не иска да го безпокоя, да се натрапвам повече и най-лесно е излизайки изцяло от фейсбук – без обяснения, без ‘’чао’’?! Тогава какъв е смисълът да се опитвам да го върна?! Всеки път си потъпквам достойнството, правейки го. И може пък затова да не съм му интересна вече, щото вижда, че съм му вързана в кърпа. Но когато обичам, се боря докрай. Вероятно дори знае колко се разкъсвам в момента, но не прави нищо. И знам, че както се казваше – не е нужно да чуеш трясъкът, за да разбереш, че вратата е затворена. Трябва ли да се предам вече, или трябва да чуя здравия трясък, за да се откажа от надежди и мечти… Но виждайки липсата му на интерес напоследък, все повече губя надежда, че има някакъв смисъл да се боря за каквото и да е. Може би просто иска да го оставя на мира. Може би отново намери удобен момент, в който да се отърве от връзката ни… Моля за съвет. Страх ме е да го търся пак...

 

Редактирано Март 14, 2018 от Изабела Белева
правописни грешки

[АлександърТ.А.]

Изабела ,    прости ми че не дочетох написаното до края . То ще ми трябва ако имаш конкретни въпроси . А моя въпрос е : Не сте заставали един до друг на живо , нали ? Ако е така за каква връзка говориш ?За него знаеш това което ти е казал гледайки те в очите .Никога не си го виждала от страни , как се държи с другите хора , как разтребва стаята , как реагира при различни ситуаций . Какъв е когато е свободен от нечие наблюдение , Как и на какво се смее .Технологийте да напреднат и да комуникираме с холограми, не по скайп . Пак няма да е достатъчно , в сравнение с българската пословица ,,Приятел става човека с когото изядете една торба сол заедно"

Какво знаеш за миризмите ? Или защо има индустрия базирана на това сетиво ? От всеки може да се разграничиме с подходящ дезодорант , но от най близките ? Естествените усещания получавани чрез носа са в основата на сексуалното привличане .

Значи първо се срещнете и после найстина може да се говори . Сега ще е само фантазий .

[Изабела Белева]

Току-що, АлександърТ.А. каза:

Изабела ,    прости ми че не дочетох написаното до края . То ще ми трябва ако имаш конкретни въпроси . А моя въпрос е : Не сте заставали един до друг на живо , нали ? Ако е така за каква връзка говориш ?За него знаеш това което ти е казал гледайки те в очите .Никога не си го виждала от страни , как се държи с другите хора , как разтребва стаята , как реагира при различни ситуаций . Какъв е когато е свободен от нечие наблюдение , Как и на какво се смее .Технологийте да напреднат и да комуникираме с холограми, не по скайп . Пак няма да е достатъчно , в сравнение с българската пословица ,,Приятел става човека с когото изядете една торба сол заедно"

Какво знаеш за миризмите ? Или защо има индустрия базирана на това сетиво ? От всеки може да се разграничиме с подходящ дезодорант , но от най близките ? Естествените усещания получавани чрез носа са в основата на сексуалното привличане .

Значи първо се срещнете и после найстина може да се говори . Сега ще е само фантазий .

Да, затова казах ''виртуална връзка''. Точно поради тази причина подхождах скептично в продължение на година. Докато не се пречупих, защото успя да ме убеди, че е човек, който си заслужава. Виждала съм как се държи с други и покрай други хора - пак виртуално, за жалост, или чрез видеа, направени от него или негови приятели. Да, малко е това, но имам някаква представа по този въпрос. Знам как реагира и в различни ситуации, защото както казах - познавам го ''отблизо'' вече близо 4 години. Знам на какво се смее, познавам слабостите му, интересите му, познавам го по-добре от приятели, които познавам в реалния свят дори, колкото и да звучи нелепо. И знам, че е добър човек. Смислен човек. А защо си мислиш, че не сме си говорили и по въпроса за миризмите?  Обсъдили сме и това. Комуникирали сме толкова много, чак до изчерпване... Затова казвам, че следващата решаваща стъпка, от която ще стане ясно всичко е среща на живо. Тогава и двамата ще можем да преценим дали са си стрували тези 4-годишни усилия. Но как, като той се отказа сякаш...

[АлександърТ.А.]

Цитат

Но как, като той се отказа сякаш...

Разбира се всяка връзка може да е задоволяваща .Зависи от задвижващите импулси ,От това , което всеки намира във връзката .Но когато е на живо много по лесно ще знаеш какво точно ти казва . А сега си трябват допълнителни обяснения ... А , колкото по не знаеш толкова повече фантазираш , измъчваш се .

[Изабела Белева]

Именно. Безброй пъти ми е казвал, че ако всичко се случваше на живо, нямаше да имаме и един процент от проблемите, които си създаваме, че би могъл да ме убеди в каквото и да е много по-лесно... и че с букви в чата е толкова трудно... Изтощително дори. И съм убедена, че е така... А иначе, с това разстояние, се чувствам застрашена и създавам проблеми от нищо.