Чувства, семейство и още нещо

[bart]

Не знам как и откъде да започна. За това ще се върна назад във времето.

Спомените ми за ранното детството са много ясни. Детството ми беше щастливо и в семейството нямахме проблеми. Главно възпитанието получих от майка ми, защото баща ми много пътуваше. Дори и възпитателния бой получавах от нея, ако въобще съществува такъв бой. Сега като пиша и се замислям, че всъщност май тоя бой и държанието на майка ми са допринесли за бъдещи мои действия и състояния. Бях много енергичен, не се спирах, идеите ми за бели бяха уникални и дори успявах да въвличам по-големите батковци в тях. Поне веднъж в годината имаше пердах. Ял съм бой със сопа, мечове, мъркучи, но на края винаги получавах прегръдка, защото майка ми се чувстваше виновна за държанието си или сега поне така си мисля. Но имахме и много хубави моменти, всичките ни почивки заедно (аз, майка ми, баща ми и сетра ми) бяха изпълнение с много радост и смях. А бе супер си беше. Когато бяха на 13 се преместихме в друг град, където 2 години изстрадах липсата на приятели и приемственост, но на 15-16 се адаптирах и отново заживях щастливо и безгрижно. Завърших училище и влязох в казармата и то с голямо удоволствие :)! След казармата си намерих работа и почнах да уча и всичко си вървеше по мед и масло. Обиколих почти всички големи градове и някои държави. Винаги намирах работата, която да ми носи удоволствие. Много исках да имам деца, защото просто харесвах какви са сладички, пухкавки, щастливи, изпълнени с енергия и игра, а бе харесвах децата. Дойде момента, в който и аз да имам и благодарение на Бог, Алах, Вселената или в каквото там вярвате, ми се родиха прекрасни деца от прекрасна майка. За мен всичко си беше тип-топ, но май за жена ми не беше, но тя е от хората, които не споделят с никой, тя обича да си носи нещата вътре в нея. Понеже бях вглъбен в работата си и манията по новите технологии в IT индустрията, не обръщах много внимание на семейството си, и един ден, когато се наложи да се преместим в друг град, аз осъзнах, че всъщност тези деца вече не са бебета, че те вече имат нужда от баща и повече внимание, аз реших да се променя. Аз съм изключително адаптивна личност, но седмица след като заживяхме на новото място пристигна и съвременният бич на хората - страховата невроза или тъй наречените паник атаки. Борбата беше дълга и безмилостна, цели две години с отзвук поне още една. През тези две години не бях забелязал, че всъщност съм съсипал семейството ми, което беше неотлъчно до мен, но аз не бях. Бях се вглъбил, че живота свършва, съжалявах че имам семейство и това го споделях непрекъснато със съпругата ми. Аз не наистина не желаех нея и децата и не им обръщах никакво внимание. Съпругата ми вече не е такава каквато беше. Тя не беше истеричка, не викаше по децата и по мен, а сега е различно. Децата са изключително привързани към нея и не желаят да правят нещата с мен. Не искат да ходят с мен на училище, не искат да си оправят стаята докато майка им не се прибере от работа. Наскоро имахме ужасен скандал, който за пореден път се случи пред очите на децата. Тя заяви, че много късно съм осъзнал, че ме е нямало, че не съм и помагал, че не съм се интересувал от нея и децата, но е чакала момента, в който аз ще се променя и ще бъда истински човек, мъж и баща. И сега когато идва положителната промяна в мен, тя се чувства празна и не се харесва, смята че се е провалила като родител, приятел и колега в работата си. Вече не се чувства така силна и не може да повярва в какво се превръща. Тя обвинява мен за всичко това и на мен ми е ясно, че е права. 

Каза че иска да съм там до нея, но да не я занимавам, да не и говоря, просто да стоя и да се отдадем на рутината - Ставане, оправяне на децата, работа, прибиране, сън и така. Няма желание да ходим на почивка дори и само двамата.Аз обаче съм човек, който има много енергия и обичам да говоря, споделям и от другата страна да ми отговарят - това тя го нарича натоварване. Няма друг човек между нас, но тя не иска да я докосвам, пък камо ли да правим секс. Страх ме е да не загубя семейството си. Но не мога да се пречупя и да бъда предмет в дома си.

Моля ви, искам да и помогна, искам да е щастлива, защото ако успея ще си я върна, но не знам как. Не желае да се срещне със специалист, не я интересуват моите разсъждения за това как би  могла да преодолее  проблема си. Обичам я, искам да бъда с нея, но не мога, не мога и да си тръгна.

[д-р Тодор Първанов]

Имал съм доста случаи като твоя.Вярно повечето бяха в обратна ситуация, жената бе в твоето положение.Тези които постигнаха успех и половинките им се промениха - понякога след двадесет години брак, бяха тези, които твърдо заявиха на половинките си ,че няма повече да живеят в този брак и ако половинката им не започне терапия и се промени след определен период - обикновено два - три месеца ще го напуснат.Тогава , партньора се променяше, като някои започваха психотерапия, но други просто избираха да се вслушат в думите на съпругата или съпругът си.

[bart]

А дали ще е добре двамата да отидем двамата заедно, мисля че така по би се навила.

[д-р Тодор Първанов]

Да, определено е по-добре да отидете двамата.Много по-добре.