Помощ страх

[kijush]

Здравейте,

Честно казано нямам представа от къде да започна. Не знам дали има смисъл да обяснявам подробно всичко, което ми се случва или просто да започна директно от проблема.

От 3-4 години насам в живота ми се случват предимно неприятни и доста болезнени неща. Неприятни меко казано. Времето някак си се размива, в някои моменти всичко се движи изключително бързо, а в други се влачи сякаш изживявам една и съща година непрекъснато отново и отново… През едно изречение правя дълга пауза за да се опитам да събера и подредя милиардите мисли, които хаотично се движат в главата ми. Трудно ми е да се фокусирам  върху същественото, някак си се чувствам празна отвътре неспособна да се изразя…

Ще се опитам да синтезирам най-важното. Казвам се Виктория. На 26. Преди около три години и половина дядо ми почина от рак. Седем години се борехме заедно с него – майка ми, аз и баба. През тези седем години прекарах изключително много време по болници, видях неща, които ми се изкаше да не бях. Хората буквално умираха покрай нас. Много трудно приех загубата на дядо, все още след толкова много време не мога да повярвам, че няма да го видя повече...  Въпреки всичко продължих напред, когато три месеца по-късно майка ми се разболя от рак. Злокачествен, кошмара се повтори. Химиотерапия, болници, лекари, операция. Държах се, заради нея. Навсякъде с нея, през най-трудните моменти, не се предадох, не показах слабост, сълзи, въпреки че ми беше толкова трудно. Сякаш не се случва на мен, всичко е сън и онова разтягане на времето за което споменах по-горе ме преследва от тогава до сега. В момента майка ми е добре, но всеки път когато наближат профилактичните и прегледи имам чувството, че ще полудея. Миналата година изгубихме още един много близък човек за нас, отново от рак. Това беше поредния неочакван шок за мен. Паралелно с всичко това от 4 години и няколко месеца съм във връзка с човек с който не съм щастлива.Продължавам да стоя и да правя компромис, вече и аз не знам защо. Когато ми се случваше всичко това, той ме оставяше да се справям сама. От началото само скандали, грозни обиди, страх, болка. Живота ми се свежда то този човек и нищо повече, забравих за себе си, забравих какво е да си щастлив и да обичаш истински. Вече не знам мога ли да обичам изобщо със сърцето си. Превърнах се в изолиран затворник на себе си, на мислите си и на него… Чувствам се празна. Имам нужда от вяра, надежда и любов, а всичко което изпитвам е катастрофално чувство за безсилие, ад от който няма излизане.

Естествено паник атаките не закъсняха.

Преди около 6 месеца за година и половина някъде, посещавах психотерапевт, бих казала разбиращ от професията си. Беше помогнал на един важен за мен човек да се откъсне от много сериозна завсимост преди вече доста години. В началото знаех, защо искам да го посещавам, имах план, правех всичко, което ми каже. В последствие обаче отскачахме от тема в тема и аз усещах само моментно душевно успокоение. Липсваше обеснение на състоянието ми, само се дълбаеше в душата ми, а аз се губех още повече. Реших, че няма прогрес  и вместо да ми помага, ходенето там по-скоро ми вреди. Човека при който ходех не беше много щастлив от това, че искам да се откажа, увери ме че имам нужда от много дълга терапия и прекъсването ми е грешка, но въпреки това реших да се откажа. Не от страх, а от това, че вместо да разбера себе си, моделите ми на мислене и поведение, аз се изгубих. Всичко, което знам за себе си и състоянието си предимно е не от психотерапевта, а от търсене на безкрайно много информация. Едва последните няколко пъти аз разбрах, че имам генерализирано тревожно р-во, също паническо р-во, придружено от паник атаки.  Единственото, което психотерапевта ми ме научи  беше, че имам орално – садистичен характер, което нищо не ми говореше разбира се. Катастрофално мислене, ниска себеоценка, целия този букет  плюс хипоходндрия. Изпитвам симтомите на всичко това, вече по-осезателно от около година. Като се върна назад се е случвало, но само в определен момент и за кратко. А в момента се редуват симптом, след симптом. Последно получих силна паник атака преди два месеца и въпреки, че знаех какво е беше толкова силен задуха в слънчевия ми сплит, че за първи път стигнах до спешното. От тогава имам само отделни симптоми, онова задушаване в слънчевия сплит си стоеше, а сега от една-две седмици ми се повдига, апетита ми намаля и непрекъснато ми се вие свят…

Живея в един непрекъснат страх от най-малките неща, които никога не са ми правили впечетление и не са ме плашели, до страха от това просто да не умра и всичко да приключи. Главата ми е каша непрекъснато имам мисли за смърт и болести. Лягам си с мисълта за смъртта и ставам с мисълта за същото. Мислите ми са черни, винаги най-лошия сценарий е в моята глава. Опитвам се да се справя сама, с дишане, когато мога правя физически упражнения, чета непрекъснато как бих могла да си помогна… В момента най-големия ми проблем е, че физическото ми здраве се е влошило, а страха от болести, лекари и игли е непреодолим. Имам физически симптоми на които трябва да обърна внимние, физически симптоми, които не са свързани с паническото ми р-во, а в момента в който ми се наложи да видя лекар паник атаката е на лице. Страх ме е и изпитвам ужас дори от апарата за кръвно. Трябва да отида на лекар, а ме е страх и отлагам. Проблема ми започва да става все по-голям и вече няма на къде с това не мога да се справя сама. Имам нужда от помощ. Страх ме е, че е нещо много сериозно. Страх ме е от всичко, толкова дълго бях силна и се пренебрегвах,а сега когато най-много и заради себе си трябва да съм силна, аз се страхувам.  Сигурно има още толкова много неща, които не съм написала и са важни, но в момента всичко, което искам е да се преборя със страха ми. Част от паниката ми се дължи точно на това, толкова много ме е страх  да се прегледам и да ми вземат кръв или нещо друго, че просто си стоя така без отговор. Мисля си, че е заради многото време,  което прекарах по болници на тези години. Твърде рано всичко ми се случи и твърде рано силите ми са на предела.

Благодаря на всички, които ще си направят труда да прочетат и отговорят на написаното.  За първи път от както ми се случи всичко пиша във форум и търся помощ. Дано да намеря това, което търся.

 

Редактирано Ноември 9, 2017 от kijush
разстояние между дума

[Guest Кермит]

Здравей, Вики!

Страх! - много думи, с които описваш едно единствено състояние - състояние на страх. Напълно обяснимо и логично защо е дошло при теб. Нямам идея орално-садистичния характер как е спомогнал за това, знам само, че молбата ти за помощ е толкова неудовлетворима през форум, че няма накъде... Прекалено много неща си преживяла, за които не си имала нито житейската, нито каквато и да е друга опитност.

Много млада си - това е най-големия капитал, с който разполагаш. Има толкова много години живот пред теб, че всяко усилие в посока справяне с това състояние ще бъде многократно щедро отплатено. Необходимо е да смениш психотерапевта си. Терапевтът ти трябва да може да те преведе през една личностна промяна, в която основния акцент ще е доверието - доверието в теб, в живота, в битието въобще. Нищичко в този план на живота ни не се случва случайно и без смисъл! И когато човек не намира смисъл - тогава идва страданието в мащаб, подобен на този, който описваш.

Всички любими хора, които си загубила, всичката борба, която си водила - не е било напразно и без смисъл. Тези хора не са си отишли, за да те оставят страдаща и объркана в този странен свят. Смисъл има и той е много над някакви си характерови особеностички, аналитично-обяснителни терапевтични сесии и прочее. Необходимо е дръзновение - да събереш останалото от силите си, за да се отскубнеш от водовъртежа на негативистичното мислене и сътвориш живота си, който ще бъде низ от случки - и добри, и не до там добри, всяка от тях със смисъл и място в житейската ти история, от която в крайна сметка можеш да направиш така, че да бъдеш горда и удовлетворена. Работа е, при това не самостоятелно.

Пожелавам ти да намериш бързо пътя и помощниците си по него!

Редактирано Ноември 10, 2017 от Кермит
граматически грешки

[Орлин Баев]

преди 20 часа, kijush каза:

Липсваше обеснение на състоянието ми, само се дълбаеше в душата ми, а аз се губех още повече.

Според мен, обяснението е първото, което не толкова се дава от терапевта, а по-скоро се превежда от него. От езика на живата природа, неслучайно дарила те с преживяванията ти, на обикновен човешки език. Обикновено в първата сесия, се вижда характеровата ти структура, симптомите, страховите програми, възприятието и реакциите ти - тогава цялостната картина се разкрива. О'к, орално мазохистична, с ригидна маска, тоест комбинацията каторжник/ затворник, подлежана от дълбока и неудовлетворена орална жажда за любов и смисъл, цялосност, пълнота от доверие и сърдечност. Хубаво, но въпросът оттук настене е на какво те учи генерализираната ти тревожност (и симптомите ѝ) с хипохондрични и т.н. разклонения. И още повече, как да се върви целенасочено, отвъд едното говорене, към научаването на неслучайните, вложени в преживяването ти уроци. 

Симптомите на паниката вече насочват, говорят, когато видени през характеровите ти нива, се очертае цялата картина. На загуба на невротичния контрол, на умението за "скачане" в страха и преобразуването му в смело доверяване - на тялото, Себе си, живота и съдбата си, на Бога. Когато така директно се поработи със състоянието чрез хипнотерапия, нлп, парадоксални методи, много по-лесна става и съпътстващата успоредна работа по превръщането на мазохистичния каторжник в теб, който ТРЯБВА да се нагоди към "важния" друг, за да не бъде иоставен в проекцията на собствения си безлюбен страх. Преобразуването на тази характерова динамика в асертивност, в себезаявяване. Тук вече идват на ход когнитивните, поведенчески, психотелесни методи, груповата терапия. 

За дядо ти, раците осмокраци и трудностите - естествено, че има такива. Ако ги нямаше, как бихме се учили. За какво мислиш сме слезли тук, в тази ограниченост на телесната преходност? Не за да се нагоди тя към малките ни желания за хубавичко и розовичко, а за да се учим да обичаме. А любовта приема поравно както удоволствието, така и не бяга от трудността. Такава е диалектиката на тази Майа, този тренажор. Има и ще има трудности, както и раодости - учим се и от двете поравно. Има смърт, но и няма смърт.Само за отрязалото се от потенциала и вечността его има. За Човека няма! 

От една страна - да, важно е излизането от капъпите на диагнозите и действие по мисленето, чувстването, възприятието, отношението. От друга, добре е да се знае какво точно преживяваш, какъв тип тревожност - без да се акцентира върху това, без вкарване в кутийки, но просто защото дава информация за цялостната картина и подход при терапията. Защото както всеки е уникален, така има и общи жалони при дадените състояния и познание къде да се акцентира в работата. Примерно при окр и натраплива хипохондрия се работи специфично, като прекомерният анализ тук дори задълбочава състоянието. Та така... 

В крайна сметка, не след дълго започваш да научаваш уроците си, тоест да се превръщаш във все по-дълбоко доверяващ се на Себе си, смел човек, който живее от сърце, душа, смисъл и обич и затова умее спокойно да поставя здрави граници и се заявява решително. Защото се уважава и сам се приема дълбоко! Това е.С тези кратки изречения съкращавам доста разтегната теория, до която можеш и леко да се докоснеш, но тя преди всичко е работа на терапевта ти - а ти, нужна ти е практика, чрез която през тялото и душата да преживееш по-горе маркирания процес! 

Всичко бързо ще дойде на мястото си. Дерзай и успехи! 

Редактирано Ноември 10, 2017 от Орлин Баев

[kijush]

Здравейте, Георги!

Първо да се извиня за късния отговор. Адски много ме разчувстваха нещата, които сте написал. Толкова е хубаво да прочетеш точно това, което знаеш дълбоко вътре в себе си, но имаш нужда да чуеш от някой друг, ей така за потвърждение. Знам, че няма нищо случайно. 

Смисъл... Да, смисъла е много важен, понякога мисълта, че всичко се случва поради някаква причина  е единственото нещо, което може да ме утеши. Понякога обаче смисъла изчезва и тогава се губя. Задавам си въпроси защо? защо на мен? каква е целта на всичко това?... Мисля си - аз съм добър човек (може би), с всички се държа добре, позволявам много неща на много хора и накрая... С какво го предизвиках...С какво го заслужих. На моменти дори  чувствам,  че  нищо не се случва на мен, а на някой друг. Сякаш съм извън тялото си. 

Страх, страх ме е от всичко, а не знам защо е обяснимо. Нали което не те убива те прави по-силен, а не по-страхлив... А при мен имам чувството, че всяка трудност ме завира още повече в земята. Страх ме е от живота ли? Не знам. Най-тъжното е, че съм сама в това пътуване, няма на кой да разчитам освен на разбитото си 'Аз' в момента. Около себе си напоследък имам хора на които не мога да разчитам по абсолютно никакъв начин и това ми тежи. Не знам защо го казвам, звучи като оплакване, а всичко си зависи от мен... 

Честно казано, знам че през форума няма как да ми помогнете, кой знае колко, но дори малко, написаното от Вас ми вдъхва надежда, че ще открия това, което търся. Благодаря!

Здравейте и на Вас, Орлин!

Много се радвам, че писахте. Знаете ли, за първи път добих някаква представа за състоянието си от вашата статия за генерализираното тревожно р-во. Бях толкова изумена, че някой е описал по толкова подробен начин как се чувствам, какво преживявам и как бих могла да се справя. Постоянно си пускам  записите Ви на йога нидра, дори само от тях сте успявали да ми въздействате. Имам проблеми с гнева и агресията, когато практикувам дишане част от скритата ми болка излиза, но е трудно сама. 

Доверие. Нямам доверие на никого, на нищо, на себе си. А само как искам да усетя онова любящо доверие и приемане, за което говорите... 

В 10.11.2017 г. at 13:02, Орлин Баев каза:

дълбока и неудовлетворена орална жажда за любов и смисъл, цялосност, пълнота от доверие и сърдечност

Защо се получава така, защо когато даваш всичко от себе си, стремиш се да си максимално полезен и угаждащ, не получаваш същото. Изобщо хората които жадуват за тези неща могат ли да изпитват истинска любов?.. 

Не ми трябват диагнози, искам само да чувствам. И това ми е проблем интелектуализиране на всичко, всяка ситуация. Една мисъл без усещане. Сякаш не си позволявам...

В 10.11.2017 г. at 13:02, Орлин Баев каза:

На загуба на невротичния контрол, на умението за "скачане" в страха и преобразуването му в смело доверяване - на тялото, Себе си, живота и съдбата си, на Бога.

Може би тревожността ме учи на пускане на контрола в който така силно съм се вкопчила. Искам да контролирам и планирам всичко предварително, да знам какво се случва всеки един момент. Мисълта да се пусна по течението ме ужасява и плаши. Оставя ме в онова неизвестно в което аз нямам доверие...  И пак идва страха. 

Мога ли да Ви питам, дали е възможна среща с Вас? Сама вече е ясно, че няма да мога да се справя, а трябва да действам, защото времето минава. Благодаря Ви за отговора! 

 

 

 

[Орлин Баев]

В София сте?

[mecholari]

Из книгата на Елеазар Хараш "Формулите - свещените ключове на живота':

Срещу страха

* Господи, нека моят страх се превърне в Любов към Мъдростта.

* Господи, предавам сраха си в Твоите ръце.

* Господи, освободи ме напълно от ненужния страх.

* Господи, нека страхът в мен да бъде начало на зараждащата се Мъдрост.

Разбира се ,препоръчвам книгата за изграждане на подход към Живота..