Спомени на Мария Тодорова

[Слънчева]

ЛЪЖЕ ПРОРОЦИТЕ

По времето на Школата на Учителя нямаше човек, който при един или друг случай по някакъв повод да не се е обръщал към Учителя за съвет и помощ. Така той е разрешавал своите лични проблеми, получавал е насока в своят житейски път и за него името и образа на Учителя беше всичко. Ние бяхме свикнали с това, че имаше Онзи, който разрешаваше проблемите ни. Изведнъж той си замина и мястото му остана свободно. Сбъднаха се едни негови думи казани пред мен: „Не след дълго време всички ще преминете през изпитания". И това време не се бави много дълго. Изминаха един-два месеца и изведнъж ние разбрахме, че се намираме в друга епоха. Тогава излезнаха на преден план многото спиритисти, които по начало ги имаше на Изгрева и започнаха да викат на сеанс Учителя, за да им се яви и да им каже какво да правят. Но Учителят отначало не се явява на сеанс. Започнаха да се явяват на сеансите много заминали приятели, които даваха съвети, но като си спомням, че те по времето на Учителя не можаха да се справят със своите задачи, то техните съвети на сеансите бяха безпредметни. А дали бяха те, които се явяваха това беше друг въпрос. Всички търсеха и чакаха някаква разрешение, което да дойде отвън, от Небето, от горе, готово и ние да тръгнем да изпълняваме тези нареждания. Изведнъж всички забравиха какво бе мнението на Учителя и че беше против спиритическите сеанси. Това бе едно голяма залитане, което продължи десетилетия.
Вторият етап бе когато изведнъж поникнаха като гъби ясновидци и започнаха да тръбят и да говорят, че Учителят се изявява чрез тях и че Учителят говорел чрез тях. Започнаха да им записват и стенографират говора, а пък онези, които говореха чрез тях употребяваха изрази на Учителя, но когато човек се заслуша в това, което те казват се разбира, че са обикновени думи и фрази без всякакво значение. Тези думи и фрази бяха проповеди и в тях нямаше никакво знание. Дори някои поискаха да сложат някои от тези говорещи ясновидци там в салона, на катедрата на Учителя, та той да говори от името на Учителя и Школата да продължи и стенографите да стенографират онова, което говори ясновидеца. Тогава те издигнаха един лозунг, че Словото на Бога вечно тече и то трябва да тече чрез тези ясновидци. Добре че се намериха по-трезви хора, че извадиха от беседите онези мисли на Учителя, с които той отговаряше на тази голяма заблуда и че Великият Учител не може да се изявява и говори чрез обикновени хора и нечисти проводници.
Третият етап беше когато някои от провинцията се обадиха, че Учителят вече говорел чрез тях и той давал еди какви си съвети. Точно по това време беше започнал процеса срещу Братството и всички тръгнаха към тези ясновидци, за да се провери какво казва Учителя за съдебния процес и как ще се развият нещата. Най-интересното бе, че нито един ясновидец не пророкува как ще се развият нещата и че ще има осъдени и изпратени в затвора. Те говореха точно обратното. Ето какво значи изпити и какво значи проверка в самия живот.
След това се явиха астролозите, които правеха хороскопи, вещаеха съдбите на учениците на Учителя и предсказваха какви ще бъдат бъдните времена и че всичко около тях ще бъде в рози и цветя. Спомням си един такъв случай, имаше един астролог Иван Антонов и при него бе отишла Павлина Даскалова от Търново, за да й направи хороскоп. Тя отишла при него, сяда с молив в ръка, за да записва какво той ще й каже във връзка с нейните благоприятни или неблагоприятни астрологически аспекти, Той в разстояние на едни час й говори като проповедник за Любовта, Мъдростта и Истината. Тя седи, слуша и накрая му казва: „Слушай, брат, аз съм дошла тук да ми кажеш нещо за хороскопа ми. Ти вече ме държиш два часа и нищо не ми казваш, а ми говориш за онова, което аз мога да си го прочета у дома от беседите на Учителя". Той отведнъж спира, поглежда я, става и изкрещява: „Вън ти казвам, вън, марш от тук" и я изгонил като нищо не й казал за хороскопа. Ето този пример малко смешен, плачевен, но беше показателен за всички астролози на Изгрева и всички без изключения не можаха да дадат правилна преценка за събитията, които идваха и за онези, които щяха да разполовят Братството на две и за по-следващите събития когато Изгрева щеше да бъде унищожен.
Спомням си Невена Неделчева разказваше един случай, когато е имала един тежък въпрос за разрешаване и искала да отиде при Учителя. Иска да отиде при него обаче не смее. Докато получи храброст в себе си решила да отиде в градината и там да покопае с мотиката в лехите. През цялото време тя мисли за своят въпрос, който трябва да представи пред Учителя. По едно време Учителят излезнал, извикал я и казал: „Докога там ще се мата-ха-рите". Този израз на Учителя е от Мата-Хари, една от най-големите шпионки през Първата световна война. Невена отива при Учителя, сяда и не може да постави никакъв въпрос. Стои и мълчи. По това време всички нейни проблеми, които има в себе си постепенно започват да се преосмислят и да се разрешават от самото присъствие на Учителя. Около десет минути двамата мълчат, накрая Учителят става и й дава знак, че може да си отиде. Въпроса за нея е бил решен и тя постъпва така както проблясва светлината в нейното съзнание от присъствието на Учителя. Ето ви един метод как работеше Учителя навремето.
Спомням си, Георги Томалевски отива при Учителя за съвет по някакъв негов проблем. Учителят му казва: „Вървете. Учете и не се спирайте дори и при мене. А прилагайте Словото ми". Ето това е друг метод за разрешаване на проблемите по времето на Учителя.
Невена Неделчева беше станала писателка и издала няколко книжки. Отива при Учителя, за да пита дали може да използва някои негови мисли, които да ги използва в своите литературни произведения. Учителят казал: „Вода много, а водоносци малко". Това е следващият етап, през който преминават учениците.
А сега ще разкажа най-интересното. Тя беше се свързана с Любомир Лулчев и за нея той бе един голям авторитет. Спомням си след заминаването на Учителя пред свои познати тя прави следното изявление: „Когато говоря за Учителя и споменавам думата Учител, то аз разбирам учителя Любомир Лулчев". Мнозина я възприемат, че това е напълно естествено за нея, а други се окопитват и я напускат, защото знаеха кой е Любомир Лулчев и кой е Учителя Дънов. Та дълги години тя продължи да пише като писателка и продължи да говори за Учителя, но вече никой не знаеше за кой Учител тя говори - за Учителя Дънов, или за учителя Лулчев. Ето има такива етапи на онези, които бяха в Школата на Учителя, идват до един кръстопът и те трябва да се определят. И всеки се определи.

В Школата на Учителя Беинса Дуно има един Учител, има едно Слово и има един Бог.
………………………………….
Лъжепророците бяха и по времето на Учителя. Те останаха и след времето на Учителя. Те ще дойдат и по ваше време. И следващите поколения ще имат възможност отново да се срещнат с тях. Разказах ви как ние решихме този въпрос с лъжепророците. Всичко онова, което те пророкуваха беше лъжепророчество. А ние чрез живота си го проверихме.

В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5 стр.729

 

Редактирано Септември 20, 2017 от Слънчева

[Слънчева]

БЛАЖЕНИ НИЩИТЕ ДУХОМ

„Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно" (Ев. Матея, гл.5, ст. 3)
Този стих за мен беше много непознат и неразбираем. Дълги години остана такъв независимо, че четях беседите и бях в близост до Учителя. Успях да го разбера години, десетилетия след това, когато изведнъж изпъкна в мене образът на една случка в първите години на Братството на ул, „Опълченска" 66. Ето това е най-интересното - била съм свидетелка на една опитност при Учителя, разбрала съм я по един начин, обяснявала съм си я по втори начин, а трябваше да преминат 40-50 години да я разбера в същността й като окултен закон от Словото на Учителя. А кой бе законът? Той е този на поставеното мото. Винаги съм се питала какво значи „нищите духом" - дали означава простите, бедните, сиромасите, отхвърлените? Думата „нищий" бе затворена за мене. Има думи оставени затворени и заключени с три катинара и няма възможност да ти се отвори думата, а тя се е затворила, защото е затворила едно съдържание, което е непонятно - иди, че го разбери. Трябва сам да отвориш тези три катинара, а ключът е в знанието и познаването на законите, а това знание дойде чрез Словото на Учителя.
Тя, случката се случи навремето в дома на Гумнерови, където първоначално пребиваваше Учителят. Там денонощно през този дом преминаваха хора - приятели и онези, които се приближаваха при Учителя от любопитство или от някаква нужда. Такива бяха първите години. Бях отишла при Учителя по моя работа, но чаках реда си. Тогава имаше и други посетители, които чакаха отвън на пейките. Огледах се и видях един човечец застанал там в дъното далеч от всички, сам-самичък. Погледнах го от любопитство, но нали съм жена ние сме любопитни жените повече или по-малко, та го погледнах и разгледах този човек. Беше човечец. Беше смирен, беше отчаян от живота, беше убит духом в сравнение с другите посетители. Той външно беше човек в човешка форма, но вътрешно бе смачкан и сринат до земята. Каква ли съдба имаше, каква ли съдба носеше, каква ли бе косата на съдбата, която беше откосила в откос неговия човешки порив? Какво ли знаехме за него ние? Нищо не знаехме, а виждахме едно смирение, граничещо до унищожаване на живота у тази човешка форма. Той не беше човек, а беше съвсем незначителен човечец.Той беше „нищий", последен човек на земята, беден, сиромах, отхвърлен от всички. Беше в човешка форма, смачкан и премачкан. Беше „нищий", но беше и „нищий" духовно, защото беше загубил връзката с Духа, който движи живота в тази човешка форма. Беше „нищий" духом - човек без Дух, без сила, снижен до земята и изпратен вдън земята. Условията го бяха ограничили, а обстоятелствата го бяха унищожили като човек. Той бе най-незначителния, най-безличният и най-дребният посетител на ул. „Опълченска" 66. Той бе човек без име, човек непознат за нас и „нищий" духом, беден и сиромах, човечец без Дух, човек в тъмнота.
Тогава вратата на стаята, където живееше Учителят се отвори и Той излезе. Всички станахме, всеки се изпъна като струна и всеки очакваше да срещне погледа на Учителя, за да бъде извикан от Него, за да се осъществи срещата на Учителя с един от посетителите тук в двора. Аз също станах и очаквах да бъда извикана, защото освен, че Той ме познаваше смятах се малко по-достойна и по-заслужила чрез усърдието и чрез постоянството си пред Учителя. Трябваше да бъда извикана от Учителя и да се осъществи срещата ми с Него. Така по същият начин мнозина от присъствуващите разсъждаваха, всеки по своему и всеки за себе си беше прав. И затова всеки очакваше да бъде извикан от Учителя. Единствен в случая, а в това бях не само аз, но и всички останали сигурни, че само онзи човечец не се надяваше на някаква среща с Учителя. За нас Той беше дошъл така между другото и той стоеше там далеч в дъното, далеч от всички ни и изолиран от посетителите, които далеч бяха по-заслужили от него. Той беше непознат за нас.
И за най-голяма изненада на всички, Учителят слезна по стъпалата и без да погледне към никого, без да отговори на нашите поздрави казани доста високо, без да обърне внимание към някого Той се насочи към онзи човечец там в дъното, където според мен стоеше едно убито и скълцано човешко същество. Ние стояхме изумени. Никой не можеше да повярва. Никой не можеше да помръдне. Никой не можеше да се обърне. Кой както бе застанал така и остана да стои. Аз случайно бях полуобърната леко към този невзрачен човечец и към ъгъла на моето полезрение, с което наблюдавах без да мога да поместя встрани главата си. А и да обърна главата си не можех, като че ли нещо след преминаването на Учителя разряза въздуха с нож и всеки стоеше там, където беше застанал и в каквато поза бе останал.
Учителят отиде при него, сложи ръка на рамото му и започна да му говори. Какво му говореше не можах да чуя, но му говори дълго на тих глас, както Той умеше да говори. Гледах, гледах и не вярвах на очите си как това Божествено съзнание се принизи до онзи човечец, как Учителят се снижи до неговият уровен и до неговото състояние, наведе глава близко до него и започна тихо, тихо бащински да му говори. Видях как онзи човечец постепенно, постепенно започваше да повдига глава. Учителят бе сложил ръката на рамото и наведен на главата му говореше. След време когато пусна ръката си и я сне от рамото аз видях друг човек в този човечец. Онзи човечец вече го нямаше. Имаше нещо съвсем друго, имаше един подтик дошъл отгоре, от Божествения Дух, лъч ли бе, светлина ли беше, сноп ли беше от светлина, но онзи човечец бе озарен, онзи бе претворен в нещо друго, онзи бе възроден. Тогава онзи човек стана, после коленичи, целуна ръка на Учителя и си замина като човек. Един човек си тръгна от срещата си с Учителя. Повече този човек не го видях и не го срещнах. Това нямаше значение за мен тогава. За него тогава имаше значение в неговият човешки път. А за мен тази случка по-късно придоби значение, когато четях онзи стих „Блажени нищите духом, защото е тяхно царството небесно". Да, това беше пример за нищите духом, за смирените и търсещите духом, за онези наскърбените и гладните за Словото Божие. В евангелието от Матея в глава пета са дадени т.нар. блаженства, но тук видях в пълна реализация какво означават те, когато се задвижат от Божественият Дух. А те бяха задвижени чрез Словото на Учителя

В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5

[Слънчева]

ЧИСТОТАТА

В един от частните разговори с Учителя така както го бяха наобиколили приятели и го отрупваха с въпроси един от присъствуващите го запита: „Учителю, ето ние сега се опитваме да вървим в новото Учение. Идваме, слушаме беседи, стараем се да изпълняваме някои неща доколкото можем, но понякога околните, близките ни и непознати ни запитват какво представлява това учение. Почваме да обясняваме ама те нищо не отбират, а пък и ние се объркваме. Има ли някаква дума, с която може да се изрази цялото Учение и с нея да се обясни какво е това Учение?" Това бе един дълъг въпрос и ми бе чудно, че той можа да се изкаже без някой да го прекъсне. Обикновено всеки от нас си беше приготвил по някой или по няколко въпроса и ги задаваше по най-краткия и бърз начин, за да можем да се вмъкнем в мига на затишието при разговора с Учителя. Нямаше приятел, който да не чакаше този момент и този миг, за да зададе подготвеният си въпрос. Издебнеш ли момента, зададеш ли го то ще получиш отговор. Учителят отговаряше според случая кратко или по-обстойно. Говорът му бе понякога много точен, с една или две думи, казваше направо, друг път изказваше някаква символика тук по-кратка, която бе цяла загадка, но за всеки един от нас подхождаше отговорът и отговаряше на нашата индивидуалност. И случай със случай не се схождаше нито се повтаряше. И беше особено приятно да се слушат тези разговори някои от тях се записваха и после се изнасяха от Боян Боев. Други оставаха като лични спомени на приятелите и те си ги отнасяха в своят житейски път. Някои от тях впоследствие щяха да видят бял свят, някои от тях щяха да бъдат разказани, други записани, но това бяха лични опитности, които не всеки можеше и смееше да разказва. Разкажеш ли ги тутакси усещаш, че нещо у теб се загубва и ти обедняваш. Всеки постъпваше по различен начин и всеки беше прав за себе си в момента. Но минаха години и нещата придобиха друго значение и трябваше тези опитности да се изнесат, за да можем да се ориентираме във времената и събитията, които дойдоха. Аз не зная дали ще мога да запиша всичко това, но онзи, който слуша и записва трябва да ги изнесе на видело, за да се разсее тъмата, която днес е обхванала всички.
 Дългият въпрос бе зададен. Всички утихнаха, защото това касаеше и самите тях, защото нямаше човек, който да е присъствувал на беседа на Учителя и да не се преживял нещо необикновено, а това бе досегът на човешката душа и приближаването й до Божествения Дух. И нямаше човек комуто да не му се иска да разкаже на другите за този свещен трепет на неговата душа и за това преживяване, но когато решаваше да разкаже на останалите, то срещаше подозрението у другите, които по някакъв начин го слушаха. Ами хулите, които се изпращаха по наш адрес и падаха върху главата и гърба на Учителя? Ами как ще опишем и как ще обясним с една дума какво представлява това Учение? Ние не бяхме образци на Учението, ние бяхме още в началото, а трябваше да работим върху себе си години, десетилетия наред, за да се сдобием със съвсем малка придобивка. Ето защо ние не можехме да бъдем образец на Школата пред света, защото не бяхме съвършени нито в постъпките си, нито в делата си. А те, хората съдеха по нашите постъпки и от там правеха изводи за Учението на Учителя. И от тук ставаше едно голямо разминаване. Защото света търсеше у нас, неговите последователи образци, а пък ние правехме такива щуротии понякога и правехме по-големи бели на Учителя отколкото неговите противници. Така по нас съдеха превратно за Учението на Учителя. Вместо за Учението на Учителя да съдят по неговото Слово и по неговият живот, който бе образец на това Слово, то света съдеше за Словото и Учението му по нашето несъвършенство. Вместо да се огледат в кристалното чисто огледало на Учителя, то те се оглеждаха в нашите изкривени човешки огледала. Вие ходили ли сте понякога на цирк и да влизате там, където са наредени различни огледала и които те правят ту тънък, ту нисък, ту висок, че накрая и уродлив. Така светът се оглеждаше в нашите лични огледала и онова, което виждаше беше изкривения си собствен образ и надаваха вой срещу Учителя и Школата му. Хулела, хвърляха обиди срещу Учителя заради нашето несъвършенство. Но не искаха да се огледат в огледалото на Учителя. Ами ти знаеш ли когато човек излезе и реши да погледне слънцето с очите си може ли да се огледа в него? Едва ли ще издържи няколко мига срещу светлината на слънцето. Така бе и в този случай - не искаха да се оглеждат в Учителя и в неговото Слово. То ги заслепяваше от блясъка и светлината, която излизаше от него.
Ето защо Учителят на зададеният въпрос каза: „Когато ви питат какво представлява новото Учение ще кажете с една дума „Чистота". Ако ви искат още две думи, ще кажете: „Чистота във всичко". Ние замълчахме, защото никога не бяхме се сетили, че има такъв отговор. После той добави: „Чистотата е един обширен свят, а да стигнеш до нея трябва да работиш години и години".  В беседите си той бе развил въпроса за чистотата, която човек се добира до нея по вътрешен път, който път е много труден и труднодостъпен. А да се върви по него е още по-трудно, защото там при чистотата, там е обилната Светлина и само онзи, който има Светлина у себе си, който има Чистота у себе си може да гледа слънцето без да мигне, да върви по пътя на тази Светлина, защото света, в който се движи е Светлина. Но това е Учение за друга епоха и това остава идеал на човешката душа: Чистота и Светлина във всичко.
………………………………………………………………………….
В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5

[Слънчева]

ЩЕ НАПИШЕШ!

В Школата се занимавах с изучаване Словото на Учителя по начин, който той ми показа от самото начало. Имахме метод и знаех как това трябва да става. Бях завършила Консерваторията, бях дипломирана музикантка, имах познания по много неща и това пораждаше в мен малко самочувствие.Другата ми работа бе да се занимавам с домакинство и да откликвам на всяка нужда на Учителя и да участвувам в разрешаването на някои братски проблеми доколкото можех и доколкото знаех за тях. Веднъж Учителят се спря пред мен и каза: „Да пишеш романи, ако не романи то разкази". Никога не съм чувствувала вътрешна потребност да пиша романи, да се занимавам с писателство, стихове, проза, дори нямах такава наклонност и такъв талант. Но думите на Учителя ме озадачиха и те останаха една неразрешима загадка в моят живот. Имах възможност да наблюдавам живота на хората, които идваха на Изгрева, имах способността да вниквам по-дълбоко в техните опитности, през които минаваха, знаех за някои изказвания на Учителя за техния път и за техните задачи, но смятах, че това не е тема нито за разкази, нито за романи. За мен този живот, който те прекарваха на Изгрева бе свещен и човек може да се докосне до него само с Искреност и с Чистота и да покаже как са се реализирали някои закони от Словото на Учителя в целокупния живот на Изгрева.
Веднъж една сестра идва при мен и казва: „Ама вие сте били съвременничка на Учителя, защо не опишете някоя своя опитност?" Погледнах я, побутнах я по рамото и без да искам изрекох: „Сестра, ако напиша своите опитности за живота на Изгрева то цялото Братство ще се обърне наопаки и трябва да тръгне да се движи обратно". „Ами как така да се обърне обратно?" „Обратно трябва да се върне до мястото и времето, от където бе направено отклонението от Школата на Учителя и чак тогава всеки един трябва да тръгне по своят житейски път и да го извърви като ученик на Учителя." Да, трябваше да се върнат всички обратно. Обратно към Истината и Словото на Учителя. Тя, сестрата не можа да ме разбере, защото по онова време всеки се тупаше по гърдите и се пъчеше като показваше, че в неговите гърди тупти не само сърце, но от гърдите му излиза истината на живота. А пък истината излиза от Духът. А глава на Словото е Истината. И целият ни живот в Школата на Учителя е запечатан в Словото на Учителя. Нямаше проблем, нямаше въпрос, по който той да не ни отговори още преди да му е зададен и те се намират записани в неговите беседи. Ние бяхме живи опитности, които се втъкаваха като закони на Словото. Чрез нашите опитности се проверяваха духовните закони дадени чрез Словото му. И затова единственият критерий на дадена опитност от някой ученик е Словото на Учителя. Трябва да се провери тя подчинява ли се на законите от неговото Слово. Това е единственият критерий. Ето защо в моят разказ аз от време на време цитирам мисли на Учителя, които ги изваждам от моята тетрадка. Всички изказвания на Учителя за мен бяха стенографирани тогава и преписани в две големи тетрадки.

На земята най-важното за човека е личността му, която предава различно събитията. И ако личното чувство преобладава и иска да се наложи и да се включи в спомените, то тогава става една бърканица и затова човек трябва да има особено внимание към такива опитности. Всички опитности, които ви разказах се отнасяха за живи хора, които се движеха на Изгрева, които имаха имена, адреси, рождена дата и свой път. Правилният път е да се изкаже живота на личността, да се покаже онзи свят, с който тя борави, да се изтъкне как тя се справя в своят път, спазвайки вътрешните духовни закони, които управляват вътрешният живот на човека. А когато не ги спазва личността трябва да се обозначи и подчертае от къде започва отклонението. По този начин личността отива на заден план, тя се явява само като едно действуващо лице на сцената на живота, но всъщност важното е вътрешният човек, който е поставен да се учи от духовните закони на Битието. Тогава опитността на дадена личност остава назад, а изпъкват методите и законите дадени от Словото на Учителя. Не зная дали ще успея в това свое начинание, което не можах да го изпълня по младите си години поради различни събития. Но тези опитности бяха диктувани от мен цяло десетилетие и те идваха чрез спомените ми направо от пространството, влизаха в мен, оживяваха и задвижваха живи картини от живота на Школата. Дано съм ги предала правилно и дано не изневеря на повелята на Учителя.

Учителят веднъж ме спря и каза: „Да напишеш роман от твоя живот". Аз го гледам, мигам, как така да напиша роман, та аз не съм писателка и нямам писателско кредо? Учителят ме изгледа и повтори два пъти: „Да напишеш роман от твоя живот". Отново мигам, гледам Учителя и срамежливо казвам: „Учителю, не мога да го напиша. Аз не съм писателка". А той твърдо и строго ми говори: „Ще напишеш!" Направо ми заповяда. Наистина аз не можах да напиша роман, но аз исках да напиша историята за вътрешната Школа на Учителя. А как да напиша за нея, когато учениците в тази Школа бяха въглените от една жарава и от един огън, който гореше и през деня, и през нощта на Изгрева. Учителят бе ни показал навремето, че да борави човек с въглени и с жарава трябва да има маша, а аз я нямах тази маша. Трябваше да се изнесе живота на Школата не като роман, а като низ от опитности от моят път. Аз все отлагах с годините, но Небето ми изпрати един помощник и ето аз сега диктувам, а той записва, събира по-малко опитности от мен, събира ги и всяка седмица си пълни торбата с някоя и друга опитност. Дано ги предаде както трябва, че да се види вътрешният път на ученика в Школата на Учителя. За мен това е важното, а че тук участвувах и аз - нали трябваше да го има такъв човек, който да бе заел това място, на което аз бях. Но че не съм представена някой път в благоприятна светлина, то това бяха сенките на един образ, за да се покаже светлината на слънцето, а това бе Божествения Дух в лицето на Учителя. Дано се сбъднат пророческите думи на Учителя: „Ще напишеш!"
Да се извикат спомените по време на Школата са необходими много условия. Съзнанието на човека е запечатило, но са необходими подходящи условия и подходящо време. Така и при мен те идваха инцидентно, имаше дни, когато те ме навестяваха и се движеха в съзнанието ми като на филмова лента, аз сядах и записвах с молив, скицирах заглавията на опитностите, които след време разказах. Друг път те идваха направо и те бяха задвижвани от онези приятели, които бяха вече в Невидимия свят и всеки искаше и настояваше да присъствува в моят разказ. От трета страна това бяха пророчески думи на Учителя, които трябваше да се реализират и винаги в такива случаи има същества, които работят и съдействуват на онзи, който желае да изпълни Волята на Учителя.
Спомням си веднъж Учителят ме извика и ми даде следната формула „Господи, Ти всичко можеш. И Духът, Който Си изпратил да ме ръководи чрез Тебе всичко може и аз чрез Твоят Дух всичко мога". Ето често повтарях тази формула и дали тя ще се реализира това ще видим и най-добре ще кажат онези, които имат желанието да се запознаят с моите опитности по времето на Школата на Учителя.

В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5

[Слънчева]

ОТПЛАТАТА

Преди да бъда изпратена от Учителя в света аз трябваше да мина една Школа. Как я минах само аз си знам - не беше лесно. От една страна трябваше да се справям с много мои вътрешни състояния и наследствени черти в характера ми, които носех от родителите си, а да не говорим за онова, което самата аз имах от предишните си прераждания. От друга страна трябва да се спомене противодействието, което срещах от родителите си и те бяха решително срещу едно такова занимание. От начало те мислеха, че това е временно увлечение и не ме възпираха, но постепенно отпора се засилваше и те настръхнаха срещу мен и поведоха битка на живот и смърт. Но аз бях единствената дъщеря на майка ми, която бе светска жена и се стремеше да поддържа едно положение на светска дама в обществото през годините 1915-1925 г. От трета страна трябваше да уча онова, което Учителят ми задаваше, а това поглъщаше много време и много сили. А да не говорим, че трябваше да се приложи всичко онова, което бях научила от Учителя. А дали го прилагах или не това знаех аз, знаеше го и Учителя, когато отивах при него на поредният урок. От това как прилагах или как се провалях Учителят съдеше за бъдещата си работа с учениците при тяхната самостоятелна работа. По-късно когато се отвори Школата той прилагаше някои изпитани методи върху мен и то главно в даване на резюмета да се правят по четени беседи или пък след слушане на същите. По-късно задаваше теми по различни въпроси и всеки ученик трябваше да развие темата. Сега ако на вас ви задам такава тема вие ще вземете да се ровите, да четете какво е написано в беседите и все ще попаднете на нещо. Но тогава Словото на Учителя не бе дадено, то започна да се дава чрез нас. Как чрез нас? Ние бяхме опитно поле, ние бяхме тези съзнания, в които Учителят засаждаше семената на Словото си така както се засаждаха семена в разсадника на Борисовата градина навремето, от които поникваха фиданки, че по-късно ги разсаждаха като млади дръвчета. Ние заварихме по онези години паркът с младите дръвчета. Ето така Учителят работеше с мене. Вероятно нещо израсна в мене от семената що бе той посял, после като пораснах на фиданка той ме посади в света и що бури, що гръмотевици, що светкавици минаха върху мен през тези години трудно е да се разкаже и възприеме. И в тази Школа аз трябваше да се справя с ревността, а това е една голяма динамична сила и която сила се опитвах да я насочвам като ревност към изучаване Словото на Учителя. Но тя понякога се обръщаше и отиваше в друга посока и се изразяваше към ревност по отношение на други ученички в Школата и от тук идваха големите конфликти. Това ставаше не само с мене, но и с другите. Много трудно се справяхме с тази ревност, която у жените се проявява много по-силно, защото те работят със сърцето си, т.е. с чувствата си. Ами как трябваше да се справя със завистта? Да завиждаш на тогова, който има нещо в себе си, което го има не даром, а го е изработил с времето си като качество. Хайде превърнете завистта в един стремеж да придобиете вътре в себе си тези качества, които ги има в другият и комуто завиждате. На думи е лесно, но я го направете. Тук при Учителя трябваше да се работи понякога със сълзи, друг път със зъби и нокти. Но тези зъби и нокти не са насочени навън към другите, а те са навътре към самата себе си, към онзи живот, който го носехме от памти века. Да изтръгнеш нещо от себе си и да го победиш и изхвърлиш навън това бе битка и война за отстраняване на всяко едно отрицателно качество на един пораснал плевел в теб. Ами користолюбието изразено и в материални блага или в други прояви за външно преуспяване. Ами омразата? Вие да не мислите, че това нещо не намираше храна у нас? Макар че тази Школа бе наречена Школа на Любовта то това бе един Висок идеал, който ако го приложим в един момент поне една стотна част, то следващият момент трябваше да се борим с още 99 части, които ни побеждаваха и те ни проваляха в нашият' опит за решаване на нашата задача.
При Учителя аз трябваше да се науча да желая доброто на своите братя и сестри и трябваше да се науча да обичам безкористно. При един случай когато се оплаквах на Учителя за неправилното отношение на една сестра към мен, която злословеше по мой адрес въпреки добрината, която й бях сторила, той ми каза: „Направи доброто и го забрави". Да, доброто аз бях направила и щях да го забравя и бих го забравила, но тя злословеше към мен. А аз си казах: „Ето една неблагодарница" и тръгнах след това да се оплаквам на Учителя. Ето ви пример как не можах в този случай да си реша правилно задачата.
Друг път при други случаи помогнахме на един брат и сестра и материално, и морално, и с една услуга. Направих го като сестра и като ученик. Но защо в мене се загнезди една мисъл, че тези хора трябва да ми бъдат благодарни. А те се оказаха неблагодарници. Ами сега. Отивам при Учителя и разказвам случая. „Давай, давай колкото можеш и не чакай да ти се плати, защото губиш." Аз бях дала, но чаках някаква човешка благодарност, която е все пак заплащане за услугата. Услуга за благодарност - това е заплащане. И тук разбрах, че онова, което правех аз го правех за тях, но като че ли търсех някаква отплата от тях изразена в някаква симпатия към мен и благодарност. Но така се развиха нещата, че те двамата се опълчиха срещу мен. И това ме доведе до вътрешно противоречие и при Учителя разбрах, че в тези два случая бяха допуснати нарочно тези неща с мене, за да се добера до една истина. А тя бе следната. Трябваше да се науча да обичам Бога над всичко, да Му служа беззаветно, самоотвержено и да Му оставя Той да се грижи за мене. Тогава Учителят ми каза следното за разрешаване на този случай: „Ти работи за Бога и остави Той да работи за тебе". По-късно разбрах, че да работиш за Бога бе да работиш за цялото и общото благо на всички и тогава, давайки своят дял за единното начало на живота ти като частица от тази верига ще получиш онзи дял, която те прави част от този живот и част от приобщаването ти към Бога като човешка душа дошла да учи, да прилага и да служи чрез Словото на Учителя.
……………………………………………..
Разказах ви за цената на благодарността.
Аз съм на разговор при Учителя.
„Трябва човек да търпи страданията. Като дойде страдание и човек е недоволен - нищо не му се прави и нищо не му се ще - тогава да се качи в умствения свят. Обективният ум е по-високо от нисшите чувства. А има морални чувства, които са по-високо от обективният ум. Човек пострада и като дойде радостта пак забрави страданието. Човек 999 трябва да страда докато му се втълпи и докато си научи урока.
Никой не може да влезе в Царството Божие ако не е достоен. Тука няма изключения. По-нататък като се срещнете с разумните същества трябва да им разбирате езика и да се съобразявате с техните закони. Те са строги щом някой не изпълнява, казват: „Какво търсиш ти тука? Как си дошъл?" и веднага го изпъждат навън". „Учителю, защо на едни не само, че нуждите им са задоволени, но имат и излишък, а пък други търпят нужда?" „Това на вас ви се вижда безпорядък. Всъщност всичко е наредено много справедливо. Тези, които търпят нужда - това е последица от тяхната карма". „Е, хубаво, но аз виждам, че тези, които имат излишък не са по-добри, следователно не са вършили по-добри дела в миналото?" „То не е благо. Богатството, което им се дава не е привилегия. Господ ги издига на високо, за да ги смъкне от по-високо, за да си научат урока на смирението". „Учителю, аз съм хвърлена вече от високо." „Има хора от вълча порода. На тях Господ гледа могат ли да обичат децата си, ако могат казва: „Щом могат да обичат своите деца ще могат да обичат и другите". „Учителю, аз от кои съм?" „Ти си от недоволните. Ти се въртиш около оста си, значи стремиш се към себе си. Има стремеж и към Бога. Земята обича своите деца - хората. Тя им се радва и ако те й се отнемат, тя ще страда. Да, земята има душа. Тя е много по-голяма от видимата земя. Да кажеш някой ходи по коленото, то не съзнава, но има едно разумно същество, което съзнава, че някой ходи по коленото му. Така е и със земята. Тя не съзнава, но душата й съзнава и се грижи и урежда съдбата на своите деца. А земята същевременно се върти и около Слънцето."

В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5 стр.384

[АлександърТ.А.]

Цитат

А има морални чувства, които са по-високо от обективният ум

 

[Слънчева]

АМЕРИКАНЦИТЕ И ДОБРИЯ ЧОВЕК

Весела Несторова бе завършила американски колеж у нас и ръководството на колежа я изпрати в САЩ, където завърши висше училище. Завърна се от там и се включи в общия братски живот на Изгрева. Пишеше поезия, проза, имаше школуван глас, пееше хубаво и композираше песни. Изобщо талант по всички направления. Веднъж във вдъхновение и извисяване на Духа беше написала една статия за Учителя и Учението му на английски език. Поднася я на Учителя, той я прочита и я одобрява. Тя после успява да се свърже с един неин познат, който заминаваше за САЩ и му предаде статията, за да може да се отпечата в някой от американските вестници, за да стане достояние на американския народ. По този начин тя е смятала да се отблагодари на американския народ за тези четири години, когато е следвала там като поднесе един обзор за Школата на Учителя. Така се случило, че нейния познат предава статията на другиго и той от своя страна успява да издействува да се отпечата в някой от американските вестници. Изпращат един брой от вестника на Весела Несторова по пощата, тя го получава, прочита собствената си статия и вижда как горе в страни е сложена една снимка на Учителя, голяма колкото биволско око. Това беше израз, който се използваше тогава, за да се покаже, че снимката е в малък размер. Весела е възбудена, скача, държи в една ръка вестника и хвърчи към Изгрева. Размахва го вестника, тичайки през поляната и вика: „Учителю, ние победихме! Учителю, ние превзехме Америка!" Учителят протяга ръка към вестника: „Дай да видим какво пише и как сме превзели Америка". Той прелиства вестника, спира се на въпросната страница, вижда малката отпечатана снимка и без да чете, затваря вестника и отново го предава на Весела. Усмихва се: „Е, рекох, американците като прочетат статията и като видят след това снимката ще кажат: „Ето един добър човек!" Нещо прерязва възторга на Весела. След малко Учителят добавя: „И само толкоз". Но неговото лице вече не е усмихнато, а има строг вид. Весела си прибира вестника и си тръгва за дома с едно ново виждане и едно прозрение за делото на Учителя в САЩ.

Минаха 30 години от тогава и ние видяхме какво означава това мнение на Учителя за САЩ. Няколко приятели правеха опити да издадат на английски език някои неща от Учителя. Издадоха ги, но нямаше интерес и там не можа да се създаде общество. Вие също ще проверите, че думите на Учителя остават неизменни и затова не уповавайте на чужденци. Те могат да стигнат до една граница във връзка с познанието за Словото на Учителя и Неговата Школа. Това е историята за „добрия човек", който говори добри неща и прави също така „добри неща". И само толкоз. Затова свършете си работата сами. След това ще дойдат други поколения, които ще вървят върху основа съградена от вашия труд. За чужденците той е „добрия човек". За тях той е един проповедник и един от многото проповедници и американски мисионери, които скитат по света и проповядват Евангелието. Това е за тях проповедника от вестника с малката снимка.
Но за нас Учителят е Всемировият Учител Беинса Дуно, в когото бе Божествения Дух, в който бе Господния Дух и в който бе Христовия Дух. Той бе светата троица на Бога в Едного. Един е Всемировият Учител. Той е Всьо и Вся.
А приказката за „добрия човек" е възприятие за онези, които са дораснали да им проповядват проповедници. Те не са дораснали още да се срещнат с Великия Учител на Вселената.
А ние бяхме при нозете на Всемировия Учител Беинса Дуно. Това е най-добрата диплома, която съществува на света, да свидетелствува за една Школа и за живота на ученика в нея.

 

В спомените на Мария Тодорова
Изгревът т.5 стр.464