Моля за съвет от терапевт и/или доктор. Силно безпокойство. Отчаяние.

[insearchofhappiness]

Предварително едно огромно БЛАГОДАРЯ на тези, които ще изчетат дългата ми история и ми отговорят.

Здравейте, пише ви момче на 22г. Вероятно ще бъда малко по-обширен, за което ме извинете. Когато бях малък (9-10г.), бях изложен на доста стресова ситуация, поне за възрастта в която бях. Докато си играех мой роднина влезе в стаята и ми съобщи, че дядо ми е починал в другата стая. Бях вцепенен вечерта, не знаех как да реагирам, вероятни съм изпитвал и страх. От тогава насам имам натрапчиви мисли, които може би се увеличават при негативни емоции (когато ги чуя си повтарям на ум  4-5 пъти думи като "смърт", "рак", "раздяла", "инфаркт" и т.н.), но които постепенно с възрастта намаляха (не изчезнаха напълно), никога не съм им отдавал някакво значение, нито са ми пречили толкова много, тъй като всичко се случва в ума ми и околните не знаят за това. Към 17-18 годишна възраст взех да изпитвам по-големи епизоди на тревожност, провокирани от безпаричие и чести кавги с баща ми, станах студент, преместих се при него (родителите ми са разведени), но отношението ми към него не се промени. Никога не съм го харесвал като човек, заради неговите действия, потребности, характер, но е мой баща и все пак дълбоко в себе си знам, че го обичам...или поне имам нуждата от баща, който да обичам и да го е грижа за мен. Веднъж се случи да откажа да разговарям с него цял ден (вероятно търсих повече внимание от него), а той реши, че ще направи нещо, което никога не е - да ми посегне, получи се грозна сцена, блъснах го, наговорих му куп обиди. От тогава гневът ми към него се покачи. 
Ииии...така някъде година след това дойде моментът на първата ми и ужасно плашеща ПАНИК АТАКА (да, с главни букви!). Една нощ, както си стоях в стаята ми видях някаква мигаща, бяла светлина в небето, веднага скочих и посегнах към телефона си, за да я снимам, тъй като реших, че е НЛО, извънземни (не се смейте...) и т.н., но в момента, в който взех телефона получих сърцебиене, каквото не бях изпитвал през живота си, определям го със скоростта на куршуми. Изплаших се много, изплаших се за живота си, помислих, че умирам, целия треперих, получих задух и не можех да говоря от страх, дори сега получавам тремор само като се сетя за чувството. Свърших в спешното. Минаха няколко дни, през които само като се сетих за видяното и получавах сърцебиене. През това време осъзнах, че каквото и да съм видял е вече минало, може да е била някаква светкавица, а и каквото и да е било е не бива да ме изкарва извън разум, но все пак страхът от видяното остана.
След седмица отивах към супермаркета с приятелката си, имах само някакви дребни в джоба си и това предизвикваше тревожност. По пътя получих отново силна ПА, отново си помислих, че умирам, извикаха линейка. Получавах ПА ежедневно, заедно с постоянно безпокойство и напрегнатост. И така се стигна до предписването на Сероксат (който пих 2 години и половина).
Реших да потърся Орлин, видяхме се веднъж, но ми каза, че не работи с хора, които приемат антидепресанти и до ден-днешен ме мъчи мисълта защо, нали отидох с цел да си спра лекарството и да се излекувам или това, че съм приемал медикамент означава, че съм тежък случай и няма да се повлияя от неговата терапия? 
Постепенно малко по-малко сам успявах да си намаля дозата на Сероксата, макар тревожността да се усилваше и да получавах главоболия. Бях упорит и април месец го спрях напълно, но от тогава насам е истински кошмар. Реших, че ще почна да посещавам психотерапевт, направил съм досега 5-6 EMDR сесии, от които излязоха наяве старите спомени (светлината, гневът към баща ми) и изпадах в силни депресивни състояния за ден-два, като предстои тепърва и когнитивно-поведенческа терапия.
Получих отново една единствена паник атака, след като сърцето ми взе да прескача от безпокойство, но успях да я овладея сам за 2-3 мин. Научих, че ПА не са нещо страшно и предполагам мога да се справям сам с тях. 
ПРОБЛЕМЪТ е, че след спирането на сероксата изпитвам постоянно и силно напрежение, задух, постоянно се страхувам за живота си, че ще ми стане/случи нещо и т.н., получих страх от тъмното (само когато съм сам), не мога да се отпусна, пробвах да си пусна 1-2 клипчета на Орлин от youtube, но сякаш не мога да се отпусна докрай, за да усетя ефекта им, получавам стягащо и "стрелкащо" главоболие на пристъпи, траещо от 30мин до 3 часа, което е толкова силно, че главата ми натежава и дори не мога да мисля адекватно. Стряскат ме понякога и най-малките шумове, дразня се от светлина. Постоянно размишлявам на ум за състоянието си и си говоря на ум със себе си или си разигравам някоя случка на ум, като например какво ще кажа на терапевта си, недоизказани неща, когато съм говорил с някого, как би реагирал той и т.н., което пък ме води на мисълта, че полудявам. Мисля си вече, че няма да се оправя никога и че получавам мания/психоза/параноя, повредил съм се и т.н.
Въпросът ми е, въпреки че имам голямо доверие на терапевта си и ходя при него от около 2 месеца, все още нямам почти никакво подобрение и искам да чуя други мнения, трябва ли да посещавам друг вид терапии и от кои ще има най-добър ефект? Или пък ще трябва отново да се връщам към антидепресанти?
ПС: Съжалявам, ако съм бил прекалено подробен и ако съм допуснал някъде грешка.
 

Редактирано Юни 23, 2017 от insearchofhappiness

[Орлин Баев]

Да, предпочитам да работя на чисто. Това, което казвам е, че когато се спрат хапчетата (по схема и т.н.), тогава. При това, когато има подходящо разбиране и много висока мотивация. Какво разбиране? Не за лекуване, а за учене от ставащото. Защото се лекува болната жертва, обвиняваща през една външна локализация на контрола нещо външно, а се учи осъзнаващият синхроничната неслучайност. Тогава високата мотивация е нужна. Без първото условие обаче дори влошава нещата. Когато се фокусираш не в ефект и лечение, а в процеса на осъзнаване и характерово учене, тогава нещата се променят.

Защо е добре да се направи всичко по силите психотерапевтично, като се разчита на собствените, с помощта на психотерапевта, сили?! Защото тогава имаме достъп до тревожността, с която именно се работи - не се потиска химически и ментално, а се декапсулира, ползваме я, плаваме заедно с нея, обичаме я, виждаме ясно програмите, заложени в нея и се стремим да ги преработим всячески. Когато човекът е на хапчета (н аниво невроза), както съм писал много пъти, всичко това е замазано. Уж постигаме нещо ,но когато се махне химията и всичко си идва с лихвата... 

Много рядко, наистина много рядко, макар и неефективно, е допустимо да се провеждат успоредно психотерапия и медикаментозно третиране - но това са изключения и те се виждат след известно време направено максимално, при пълно взаимно влагане в процес на психотерапия. Това, че колегите превръщат изключенията в правило, служейки на фармацевтичния бизнес, е част от неефективността на масата такива колеги. 

Успехи!

Редактирано Юни 27, 2017 от Орлин Баев