търсене на внимание чрез негативно поведение

[estrella_]

Здравейте! На 23 год съм и от половин година вече правя точно обратното на това, което всъщност искам. Обсебена съм от негативизъм и действам спрямо него. Ужасно е! Не си вярвам, не вярвам, че мога отново да съм себе си - тук ми е проблема. И като цяло не съм спокойна, чувствам че взимам само деструктивни решения, чувствам разруха и бездействие и гняв. Фиксирам се върху тези усещания постоянно. Пропилях си живота във всеки аспект и не знам направо какво да правя. Няма вече за пилеене, тр да се гради, а мен ми се руши имам такъв позив.. 

Едноврменно с това ми се искаше да си бях изпълнила целите, ама не- нарочно направих точно обратното и е от мен за мен страданието. 

Сега какво ми остава? Да започна да градя предполагам, но дори не си давам възвожност. И все пак да се помъча нещо що годе да съградя. Самата мисъл за градеж ми носи чувства на облекчение, но и страх, че няма да успея и после ще си изживея провала, който съм си създала.

Вече почти не изпитвам позитивни чувства, което е страшно и мн гадно. Излъчвам негативизъм и хората се дърпат от мен, а аз имам нужда от контакти.

И най- гадното е, че се обезличавам и върша неща точно противоположни на моите възгледи и разбирания и се превръщам и живея като съвкупност от образи и поведеия, които всъщност мразя. И си живея в свой собствен свят, без да отразявам този наоколо и това се вижда.

Как да преживея това? Само се лутам безцелно..

Още по-гадно ми е, че си  засилих социалната депривация вместо да се преборя с нея. Как да обясня на другите, моето поведение? Никога не съм била супер общителна, случвало е да се отпускам, пред хора които смятам за необщителни и всъщност са ме класифицирали като затворена. А сега се проявявам като злобна и тъпа и естествено, а всъщност съм страхлива. и гневна, че не съм предприемала действия като съм била дете и не съм си играла с другите и съм изгубила това време безвъзвратно. И тук идват и чувства за липса, неизживени моменти, загуба. Виждам, че сега правя същото и това ме ядосва още повече

Решения: упражнения за концентрация, стоене в настоящето, осмеляване да върша нещата, които искам - но съм с убеждения, че никога няма да мога да ги изпитам. И когато съм сама отново съм зле, сред хора също.. винаги

Мозъкът ми дотолкова ме блокира, че дори забравям нещата, които по принцип знам мн добре (англйски език, други знания, събития от живота ми)

Редактирано Май 12, 2017 от estrella_

[д-р Тодор Първанов]

,,не вярвам, че мога отново да съм себе си - тук ми е проблема.  ,,

Здравей!

Мисля, че не си дефинирала проблема.Не може отново да бъдеш себе си.И не защото това е невъзможно, а защото никога не си била себе се.Прочети си внимателно поста и ще разбереш, че имам право.

Аз бих дефинирал проблема така-ти си човек, който не е избрал, кой иска да бъде, в този живот, тоест следващите 60-70 години.

Дори и сега, когато имаме доста точна дефиниция на проблема, не мисля, че може да си помогне6 сама.Липсва ти вяра, за да изгради6   този образ.Потърси  колега и заедно извървете този път-пътя на избора, да осъществи6 най-величествената си представа за себе си.

 

[estrella_]

Аз ходя на терапевт, но просто достигнах етап в който не работя по себе си поради липса на мотивация и дори правя обратното на това което искам- целите ми са да съм общителна, да имам знания и да се развивам в медицината, да се грижа за външния си вид. Свикнала съм да се грижа само за ученето и това ми доставяше сигурност, увереност и зачимост. Беше ми приоритет.

После направих приоритетни соц си умения и изоставих ученето.Работих по тях, макар и със страх, преодолявах го до известна степен. Но той се възвръщаше и не ми позволяваше пълна изява, аз оценявах това като пасивност и се критикувах за това, че не работя по себе си. И после си създавах негативни мисли, въпреки че действителността ми не беше негативна и така неврозата ми прерастна до сега, когато действителността е негативна (противоположна на товя което целях и което ценя) и я влошавам чрез умишлено излагане и пасивност.

Май си измислям си само причини да страдам и се обърквам.

Усещам мотивация за успех от време на време, но я губя. Какво е мотивацията?

Аз мисля, че е чувство (Оценяване на целите и концентрация върху тях)  и трябва да се създаде и да се поддържа.

[moridin]

Бих сменил терапевт, който ме  е довел до сътоянието в което си. Много добре се е справил, но пък ти си платила за друг резултат разбирам. Изглежда той е специалист профилиран в постигането на предимно описаните от теб постижения. Ако не ти харесат избери друг терапевт, постигащ противоположното. Толкова е лесно.

[estrella_]

Терапевтката ми е много добър специалист и не бих я сменила. Като й изпълнявам стратегиите работят. Просто аз спрях да го правя. Сега ще се опитам да започна отново да следвам целите си, да бъда смела и решителна докрай. Остава ми само да си създавам мотивация, която да ме поддържа. 

Въпреки това все още осъжалявам много за нещата, които пропуснах и няма как да ми се повтори възможността пак да ги изживея, гадно ми е и за хората, които отблъснах в професионален план, не мисля че биха желали да работят вече с мен. Това ми предизвиква колебания в мен.

Редактирано Май 13, 2017 от estrella_

[Misha64]

eххх...този избор...трудна работа е наистина. Как да избереш едно като това означава да изоставиш безброй други ??!!

[estrella_]

С всеки ден се ядосвам все повече и повече, понеже не мога да живея в настоящето и да оценявам света наоколо. Мисля си за хапчета, но не знам дали изобщо ще помогнат..

[АлександърТ.А.]

Здравей Естрела ! Напълно сериозно , четейки написаното от теб си мисля , че живееш със стотина години по късно от мъжките времена .Може и да си много малка и още да не си чувала за произведението ,,Укротяване на опърничавата" .Та , там един умен мъж направи от едно дете , чудесна млада дама . Но сега е друго време и къде са тези умни и смели мъже ?

Хубаво е че се ядосваш . Значи имаш някакво желание .Остава да го формулираш и да действаш . Няма защо да бързаш то няма къде да бяга . Още е в главата ти , не формулирано .

Редактирано Май 15, 2017 от АлександърТ.А.

[iti]

Не знам за какви и цели и концентрация бленуваш, както дори това което пишеш е невероятно разхвърляно и несвързано. Отразяваш единствено моменти изживявания, чудейки се защо не можеш да излезеш от тях. Като много хора изглежда, се чудиш и какво си правила първите си 20-30 години, за какво ти е послужил този целият опит през който си минала. Не е довел до някакво интегриране на егото, а в същото време се оказва, че имагинерният нов модел който искаш да си наложиш, не сработва. Това може да значи, че в теб има сериозен вътрешен конфликт, за който обаче нищо не пишеш. Това може и да е положителен показател, че все пак има изграден някакъв аз, който обаче не разбираш, и усещаш единствено като вътрешно противопоставяне и бунт срещу нещо. Поддържането на какъвто и да е модел, дори негативен, предполага някаква форма на аз. Така че каквато и да е психотерапия, трябва да е съсредоточена по-скоро върху неговото изследване, а не толкова върху някакъв идеализиран образ към който да се стремиш. Идеализираният модел работи, само когато азът е толкова неразвит, че попива и се идентифицира безропотно с всеки представен му в положителна светлина външен модел (т.е. не "задържа" нищо). Смяташ ли, че има такова нещо като абсолютно положителен модел който човек трябва да следва? Изключително е наивно подобно нещо, всичко е силно субективно, но хора които отричат себе си, са склонни да си фантазират такъв "абсолют". Това е защитна реакция, когато човек изпадне в едната крайност, че трябва да удари спирачки рязко и да обърне. Новият ментален модел изглежда като парче торта след години глюкозен глад... Естествено подобен процес може и да е опасен. Дори и в твоят случай, с усещането ти за безпомощност да го приложиш. Понякога, новият полюс също не ти съответства, други фактори те дърпат в други посоки. Трябва да си поставяш за цел по-малки стъпки, трябва да се появи по-голяма осъзнатост за собствените ти мотиви. Повече неща трябва "да си дойдат на мястото" така да се каже, за да се задвижиш в определена посока. Реално, това към което човек се стреми е баланс, но е най-трудният за постигане...

Естествено може и силно да те надценявам (както често правя), и да се нуждаеш само от един силен отрезвяващ шамар... Но за разлика от Александър, не се чудя " къде са тези умни и смели мъже ", защото знам че не живея във времето на Шекспир, а във времето на еманципираната жена, с високо самочувствие за себе си, знаеща какво иска и как да го постигне, така че на нея такива мъже не и трябват  :)...