Постоянно безпокойство , страх , моля , помогнете ми!

[hgeorgievh]

Здравейте ,
момче на 19 години съм , от град Банско. Предварително се извинявам , ако не съм поставил темата на правилното място , или ако съм объркал нещо , нов съм във форума. Включих се тук с надеждата да получа помощ.
Има много неща относно мен , които може би трябва да споделя , за да получа насока/съвет от някой от психотерапевтите или психолозите в този форум. Ще бъда безкрайно благодарен!
Най-важен от всички може би е фактът , че съм гей. Знам от много малък , че харесвам момчета , но просто не го признавах дори пред себе си. Въпреки това се откроявах като различен. Движех предимно с момичетата от класа и заради тази моя различност отнасях много подигравки всеки ден , които аз преживявах много трудно , понеже съм доста емоционален човек. Приемам всичко много навътре и трудно преживявам. За съжаление и вкъщи не намирах спокойствие. Баща ми има проблеми с алкохола и всеки ден ставах свидетел на безкрайни скандали между него и майка ми , понякога придружени и от физическо насилие. Стомахът ми се свиваше всеки ден , когато чувах , че той се прибира от напрежение , дали отново ще е пиян.
Минаха много години , нещата вече стоят по малко по-различен начин. Скандалите между нашите вече не са толкова чести , а и аз не ги изживявам по същия начин. Не се връзвам толкова и на обидите от хората , но все още ми е трудно да преглъщам тези подмятания , които чувам зад гърба си като ходя по улиците на града. Но може би всичко това , което съм изживял през детството ми , ме направи доста затворен , ужасно притеснителен и много страхлив. След седми клас заминах за Благоевград , приеха ме в езикова гимназия там. За съжаление и там положението не беше кой знае колко по-различно , отнасях много подигравки , докато ходех по коридорите в училището. Всеки ден ходех с напрежение на училище , а разни извънкласни дейности се опитвах да пропускам , отново от страх и притеснение , че ще бъда подиграван от другите.
Завърших гимназията още миналата година , имам планове за кандидатстване в чужбина , но понеже не успях да се организирам миналата година и не знаех какво точно искам да уча , пропуснах годината. Реших 3 месеца да поработя в един хотел тук в Банско. Мисля , че и колегите ми ме намираха за малко странен , понеже не си правя такива груби шеги , каквито те си правят , не говоря толкова ( трудно се отпускам пред непознати ) и много се притеснявам. Но в крайна сметка горе долу добре вървяха нещата , въпреки че всеки ден ходех с напрежение на работа. Това напрежение като че ли ме е съпътствало винаги. Майка ми попринцип също е много притеснителна и по същия начин приема всичко много тежко като мен. Може би е нещо наследствено или не знам...
Дано това да е достатъчно за мен , сега да премина към съществения проблем. Така  се случи ,  че не успях да завържа силни приятелства тук , просто се чувствам ужасно различен от другите хора в този малък град. Затова се дистанцирах много от всички. Имам само 2 приятелки , и то приятелки е доста силно казано , но понеже те са единствените , така ги наричам.. И с двете се познавам още от детската градина , споделил съм им за моята ориентация , споделям им доста неща за себе си , но не сме постоянно заедно. Те са студентки в София. Понякога не се чуваме със седмици. Дори когато имам проблем и им звънна плачейки , бързат да ми затворят телефона. Виждаме се рядко и аз не мога да определя точно приятели ли сме , или просто близки познати , но както казах , нямам си друг ... 
Започнах да намирам утеха от самотата в онлайн пространството. Там започнах да си пиша с много хора , дори без да ги познавам , в последствие се запознах и с много хомосексуални като мен и общувам с тях. Не знам как се случи , но се привързах и даже май се влюбих в един мъж , с когото се запознах в интернет , без дори да съм го виждал. Аз от малък съм с доста развито въображение , обичам да си фантазирам и постоянно се въртяха разни роматични сцени с него в главата ми , помислих си , че той е мъжа на живота ми , а далеч не е така. Миналия месец разбрах , че той всъщност е женен , има и дете. Осъзнах какви всъщност са били неговите намерения и това ме съсипа. Мисля , че изпаднах в депресия , защото от тогава чувствам постоянно напрежение , дори и когато съм си вкъщи сам , вечер заспивам трудно , будя се през нощта , сутрин се събуждам рано , а от последните 2 седмици насам направо имам чувството , че живея в някакъв ад. Едно момче ми каза , че е много хубаво човек да има приятели , да споделя , да излиза и да се забавлява , защото ако тъиш всичко в себе си можело да се развие шизофрения. Аз изобщо не бях запознат с тази болест и не знам кой дявол ме накара да отворя и да започна да чета в интернет за нея. От тогава започнах да си внушавам , че имам някои симптоми. Една нощ сънувах кошмар и като се събудих в тъмното ми се привиждаше сянка на мъж , сякаш идва към мен. Стреснах се , веднага включих нощната лампа и телевизора , от тогава всяка вечер спя на нощна лампа и телевизор , но въпреки това усещам някакъв ужасен страх вечер. Непрестанни мисли , че полудявам , са обзели главата ми и не ми дават покой. Постоянно чета в интернет симптоми на разни психични заболявания и се намирам в тях , след което се стряскам още повече. Днес докато четях една статия пред компютъра , в периферното ми зрение се появи нещо като светкавица за секунда и пак изчезна. Започнах и за това да чета , четох , че можело да бъде халюцинация , или илюзия. Постоянно се заглеждам в земята , за да видя дали няма да започна да халюцинирам и от толкова заглеждане и внушаване , че съм болен от нещо , вече имам чувството , че наистина ще полудея. Вечер като се легна от страх не мога да си затворя очите , постоянно се ослушвам и оглеждам , или пък си мисля , че някой ще влезе докато спя и ще ме убие , въпреки че знам , че няма как да стане. Може да звучи смешно или нелепо , но наистина е ужасно неприятно. Друго , което ме притеснява е това , че си говоря сам. Ама наистина си говоря сам , дори си и отговарям , но аз осъзнавам , че си говоря само и единствено със себе си. Не чувам гласове , нито нещо такова , просто си казвам например '' Какво да облека днес , ето това '' '' Не , глупости , как ще облечеш това , сега е пролет '' '' Да ,да , може би по-добре да облека това '' Ето такива неща , размишлявам си на глас. По принцип до сега това никога не съм го разглеждал като проблем , даже напротив , помага ми да систематизирам мислите си , въпреки че понякога дори споря със самия себе си. Провеждал съм няколко онлайн сеанси с психолог и той ми каза , че това е нещо , което се случва в главата на всеки човек ,а при мен се случва на глас , понеже по този начин (като си говоря сам) компенсирам липсата на приятели. Но когато прочетох в интернет , че и това може да е симптом на шизофрения , изпаднах в паника.
По принцип мисля , че си падам малко хипохондрик. Миналото по едно време по същия начин си набивах филма в главата , че съм болен от рак , след това пък друго беше. Често се случва някаква обсебваща мисъл да заседне в главата ми и да не иска да излезе от там седмици наред , както е и сега. Всички около мен ми повтарят '' стегни се '' , '' нищо ти няма '' , но аз пак не спирам да си мисля и от 2 седмици насам не спирам да изпитвам този страх вечер като си легна. Аз още от малък имах много проблеми с това да спя сам и мисля , че си е останало и до ден днешен. В Благоевград бях на квартира с едно момче и докато бяхме заедно , нямах проблеми , но от 11 клас се изнесох в отделна квартира сам и тогава също заспивах със страх вечер , на пуснати лампи и телевизор.
Както споменах , имам голямо въображение и си набивам разни филми в главата.. отдава ми се да влизам в роля (доста хора ми казват да запиша актьорско майсторство , защото съм доста добър в това да се филмирам , хаха)
При мен проблема е , че като че ли се вманиачавам в тези неща. Преди време ме заболя корема в дясната част и веднага реших , че това е апендицит (понеже не съм опериран). Цял ден не спрях да лежа в леглото и да си мисля как ще легна на операционната маса , какво ще ми правят , какво предстои , как ще стане някаква грешка по време на операцията и ще умра. В крайна сметка братовчедка ми дойде , даде ми едно хапче , легнах , дремнах и болката в корема ми мина... А аз едва ли не вече бях готов да легна на операционната маса от мисли , че това е апендицит.
Мисля ,че споделих достатъчно. Дано да не объркам и специалистите тук с моите глупости..
Хора , моля ви , помогнете ми!  Дайте ми някакъв съвет .. помогнете ми да се реша и да действам , понеже съм доста нерешителен човек , а в момента се чувствам и емоционално нестабилен. Какво стана с мен? Завърших гимназията с отличен успех , научих немски и английски , какво стана с мечтите ми и амбициите да уча и да се махна от този град , да замина надалеч в чужбина и да започна един нов живот , да намеря хора като мен , да намеря приятели? В главата ми се въртят само диагнози като шизофрения , биполярно разстройство и подобни.. Опитвам се да се разсейвам като играя игри на компютъра , но не ми се получава.. не излизат от главата ми. Страх ме е ,че това може да е началото на някакво подобно заболяване.  От 2 седмици насам не спирам да обмислям дали да отида до София да посетя психиатър , или психотерапевт , или пък и двете. За щастие имам възможност да си позволя да ходя до София и всяка седмица , ако се наложи и да провеждам психотерапия , ако знам , че ще помогне... Иска ми се да избегна лекарства , но ако отида на психиатър  , той 100 % ще ми изпише някакви. От 10 дни пия Глогмента и Валерин , както и Невролаксин ( които са изцяло на билкова основа ) , но не усещам особен ефект.
Моля , помогнете ми! Дайте ми някакъв съвет/насока , или пък дори критика отправете .. Искам просто да живея нормално и да се наслаждавам на живота без такива ужасни мисли в главата ми. Или ако не мога да ги премахна напълно ,поне някак си да се науча да ги контролирам.
Знам , че има много какво да се работи по моето мислене и по това да контролирам емоциите си , мисля че трябва да променя и много неща в себе си (включително и неправилния начин на живот) , трудно ще ми е , но съм готов да го направя. Ще общувам с хората и насила , ако се налага , ще спортувам ( винаги съм мразил спорта ) , ако ще помогне.
Не искам повече да живея в страх , притеснение , и безпокойство.  
Знам , че историята е доста дълга (за което се извинявам) , но ще бъда безкрайно благодарен на всички , които ще отделят от времето си да прочетат и ако решат да оставят мнение! 
Моля ви , помогнете ми!