Как се превъзмогва преноса?

[J.Doe]

Здравейте,

Не ми е удобно да разглеждам такъв въпрос, но няма как, искам да разбера повече и да го превъзмогна. Посещавах терапия около година. Още от самото начало усетих особено чувство към терапевта, но не му обърнах внимание. С времето се засили, до момента, в който осъзнах, че се чувствам като влюбена ученичка. Аз съм зряла жена и, разбира се, си обясних, че това е просто нормален процес от терапията и ще отмине. Четох доста по въпроса, чрез един сън веднъж се получи "сваляне" на преноса, но това се задържа само седмица или две. После отново се появи. Опитвах се да не му обръщам внимание. Четейки последната от "Тавистокски лекции" на Юнг, искрено се разсмях и отново успях за малко да премахна чувството. Но уви, бързо се завърна и след това никакви от моите методи не успяха да ми помогнат.

Дълго време остана така положението, бях твърдо решена и така да си остане, не исках да коментирам с терапевта нищо подобно, но напрежението постепенно ескалираше, докато просто знаех, че трябва да го направя от терапевтична гледна точка. Не мога да опиша колко трудно ми беше да го направя, но някак си успях. Ответната реакция не ми се стори най-адекватната възможна, дори ми се мерна някаква изненада и смущение от казаното, което ме стъписа силно, тъй като съм сигурна, че терапевтите знаят за тези трансфери и едва ли е нещо кой знае колко необичайно. Дори самата го казах, че знам, че е просто част от терапията и може би трябва да се намери смисъла на случващото се. Сесията прекъсна рязко, като аз не получих никакво разбиране или нова информация. Не сме обсъждали въпроса повече, намеквах го един, два пъти, но никой не прекрачи границата на обсъждане. След няколко сесии, срещите ни приключиха, поради отсъствие на терапевта, а след това не успях повече да се свържа с него.

Постигайки страшно много в други аспекти на терапията, объркването ми дойде в повече, по този въпрос, и не ми даде мира. Мина много време оттогава, но чувството не ми минава. Не е завладяващо и толкова силно, че да ми пречи в ежедневието, не, но е доста устойчиво и бидейки такова, сама го задълбочавам в размисли и спомени. Искам да се освободя, не смятам, че е полезно за психиката да продължавам да хабя психична енергия за това, втълпявам си мисли, че щом аз мисля за него и той мисли за мен, някакви глупости за сродни души и т.н, спомням си разговори и моменти и ми е трудно да забравя, което с разума си ясно разбирам колко е абсурдно. Дори изписвайки историята си тук, чувствам как ме е яд на себе си, допускайки да се завъртя в такова безумие, но съм решена да го преодолея. Ще се радвам на насоки и съвети, както и ако някой друг е преживял нещо подобно, това също помага. Благодаря! 

 

П.С Не знам дали темата е за тук или за Психотерапия онлайн, малко се обърквам все още.

Редактирано Януари 24, 2017 от J.Doe

[АлександърТ.А.]

Според мен терапевта не е бил подотвен за подобно нещо . И решението да се уталожат емоциите е добро . Но ти работиш в обратна посока .Навиваш се ,,,,,,във илюзорна връзка . Любовта която усещаш е лечебната сила . Пропиляване , е ако я смъкнеш от нивото на душата и я караш да работи в телесното .Предполагам , той това е усетил .Терапевта трябва да си остане духовния учител . Истинската любов е между душите .

Сега можеш да провериш до къде си стигнала в овладяване на вниманието и задържане там на мислите .А от там , до къде си станала независима от емоциите .

Наистина тук терапевтите могат да ти дадат по добро напътствие . В съседната ---онлайн .Успех

пп    Човек през живота си се влюбва не веднъж .Само от него зависи дали това преживяване ще  носи светлина и радост .и за напред

Редактирано Януари 24, 2017 от АлександърТ.А.

[J.Doe]

Точно това е, не се навивам в илюзорна връзка, в никакъв случай не смятам, че е възможно и не си мечтая за това. А критика към подхода на терапевта нямам, сигурна съм, че каквото и да е станало, е трябвало да стане точно така. Просто не съм очаквала такава развръзка, мислех си, че ще се обсъдят купчина въпроси от детството и с това ще получа по-ясно разбиране за себе си и за общуването с мъжкия пол.

Въпроса е по-сложен, много по-фин. Много ми хареса как сте дефинирали отговора си, съвсем в целта по много от моментите на един такъв казус. Точно лекотата, и едновремено с това, дълбочината на това чувство ме обърква така, докато трябва да подчертая факта, че никак не искам да я смъквам от нивото на душевното, напротив.

Става ми ясно нещо, което сякаш винаги съм знаела, но не съм могла да формулирам сама - винаги съм усещала една самота, при все факта, че винаги съм била заобиколена от хора, но никога не съм я разбирала, чувствала съм я, но не съм знаела от какво е породена. И изведнъж тя изчезва, бива елиминирана и дори заменена с нещо друго, което отново не мога да дефинирам, среща на деликатно, невидимо ниво (от моя страна, не смея да твърдя друго), става реакция, а резултата - нещо меко, топло, тихо, спокойно, усмихващо се, нещо нечувано, невиждано и неусещано, нещо, което ми напомня за летен дъжд и за топъл огън, нищо, за което да съм чувала в песните, да съм виждала изрисувано ... И това нещо е важно и маловажно, действащо и бездействащо, неочаквано и неочакващо, неразбираемо, а някак ясно.

Не искам да се правя на някой, който може да пише, не мога да намеря точния и ясен начин да опиша това нещо, но едно знам, действа ми объркващо. Та аз живея с партньор, с който дори елементарно удовлетворение не мога да изпитам при разговор, общувам с близки и приятели, а през цялото време се чувствам и неразбрана, и сама, донякъде се бях адаптирала, донякъде не, но изведнъж ... се появява някакво си чувство, което е тотално абстрактно и необяснимо, и нелогично и т.н, и някак си другите елементи остават малко по-безцветни, по-неинтересни и някак празни, разбирате ли? И някак искам отново да намеря нещо близко до тази радост, защото на моменти е било точно това, радост ... та аз почти никога не мога да се зарадвам на нещо, трудно се смея от сърце, с глас ... И сега изпитвам липса, непълна, защото нещо е като инсталирано в мен, но искам да го деинсталирам, за да си продължа в неведение напред, да няма с какво да сравнявам ежедневната самота. 

Естествено е да искам да намеря начин да потисна това, не знам колко и как се самонавивам, в съвсем неочаквани ситуации, когато вниманието ми е погълнато от друго, изведнъж чувството пристига, спомена доплава отнякъде си и ми става мило, за какво, как така и докога? Не си представям нищо, не очаквам нищо, остава само някаква фина вълна от нещо, което не познавам, не е телесно и не е описуемо. Единствено като сценарии са ми минавали въпроси "Защо трябваше така ненадейно просто да изчезне?", "Защо не заслужих едно нормално и професионално сбогуване?" и разни такива блудкави въпросчета, вероятно породени от факта, че като дете загубих баща си също така неочаквано и без сбогуване, и прочие. 

Разбирам, че едно влюбване носи светлина и радост, така е, но не носи ли и тъга, по-скоро меланхолия за нещо необозримо и далечно, което ти трябва? И макар да не съм подвластна на чувството, то е устойчиво и ме натъжава, защото не срещам нищо подобно никъде наоколо, кара ме да се чувствам, че имам нужда от нещо илюзорно и невидимо, нещо което не съществува. Искам да разбера как се преодолява това?

п.с Съжалявам за километричния пост, не целях това, просто не знам как да обесня подобна щуротия. И препрочитайки постта, звучи ми някак жалващо се, не искам това. Искам само да разбера този феномен, да го опозная и с това да ми мине.

Редактирано Януари 25, 2017 от J.Doe

[Донка]

Терапевтът ви е показал към какъв тип общуване и хора около себе си е добре да се стремите. Това е неговата роля. Добре е направил, че не ви е позволил да прекрачите неговата лична територия - това би наранило вас най-вече. Ако ви беше позволил, представете си многократно по-тежки преживявания от настоящите. И това ви е показал като пример - как да пазите и поддържате своето лично пространство. После е дошло време да се "отбиете" и да "проходите". Аз на ваше място просто бих се трудила неуморно да приложа това, което ви е учил.

[АлександърТ.А.]

J.Doe

Това не се потиска , преживява се . Като го разглеждаш , раздробявайки и анализирайки .Го изживяваш . Когато се отдръпваш да погледне всеобхватно , обобщавайки . Го разбираш .

Дънов казва че ние сме  извори .Извори на любов . Мисля , че терапевта е успял да ти покаже какво има в теб .Може би ,както казваш  е помогнал да отстраниш нещо от детството и да отпуши твоя извор .Бързам да ти кажа , че любовта няма обект , има само посока .Обект може да бъде всичко или всеки . Ти рашаваш .Красотата ,смисъла , пълнотата е на всякъде оклоло нас и във нас .Любовта ни дава това .

Самотата е голяма тема за осъзнаващата се личност .За разделението ...Обаче под напора на любовта , започваш да ,,виждаш" притесненията , тревогите , желанията и радостите на другия .И виждаш че всички много си приличаме .И всеки като тебе се бори за добър живот .Започваш да разбираш че различията ни са в страховете .В границите  които от страх сме си поставили . ограждайки се , защитавайки се  . И тука любовта се намесва и връща всичко по местата му .

Не се притеснявай .Ще свикнеш и след време , не много, ще е нормално за теб .Ако пренасочиш вниманието си , от 10 до 16 месеца и ще си като нова .Това е моя опит .

Редактирано Януари 25, 2017 от АлександърТ.А.

[J.Doe]

Благодаря за включванията и на двама ви, оценям го.

преди 2 часа, Донка каза:

Добре е направил, че не ви е позволил да прекрачите неговата лична територия - това би наранило вас най-вече. Ако ви беше позволил, представете си многократно по-тежки преживявания от настоящите.

Аз на ваше място просто бих се трудила неуморно да приложа това, което ви е учил.

Никога не съм се съмнявала в това, не съм и искала да преминавам отвъд, просто не съм била готова за такъв род преживявания, не съм и подозирала какво ще се случи. Имах няколко съня тогава и сякаш знаех, че съвсем скоро всичко ще остане в мои ръце, но не повярвах. Сега разбирам смисъла на сънищата си по-добре. И аз така си го обяснявах "отбиване", но не знаех, че е толкова трудно. Не съм спирала да упражнявам наученото, постигнах толкова много, колкото не съм си и помисляла през изминалото време след терапията, и продължавам. Но това са въпроси от друго естество, любовта, отдаването, даването и приемането май не успях да разбера и интегрирам достатъчно, затова ме мъчат, допускам.

Винаги съм знаела, че пътя към осъзнаването и промяната е труден, но никога не съм и предполагала за какво става дума. Изживявала съм какви ли не трудности, а сега се чувствам като малко дете пред сериозно изпитание, каква ти зрялост. Знам, че ще премина, просто от тази си позиция не разбирам как, но явно не всичко можем да разберем на мига. Любовта се оказва сложен въпрос, не я схващам, не ми е позната. Пламъка зародил се тогава, не мога да дам никому другиго, егоистично съм го свила в шепи и не позволявам на никой и нищо да го види. Много работа ме чака, сигурно дори не подозирам колко ... 

[J.Doe]

Току-що, АлександърТ.А. каза:

 

Самотата е голяма тема за осъзнаващата се личност .За разделението ...Обаче под напора на любовта , започваш да ,,виждаш" притесненията , тревогите , желанията и радостите на другия .И виждаш че всички много си приличаме .И всеки като тебе се бори за добър живот .Започваш да разбираш че различията ни са в страховете .В границите  които от страх сме си поставили . ограждайки се , защитавайки се  . И тука любовта се намесва и връща всичко по местата му .

 

Как ми се иска да го разбера това, за да мога да се приобщя по някакъв начин, а не да си остана изолирана в собствения си егоизъм и какво ли още не. Явно е страх, така го чувствам, не го разбирам обаче. Засега.

Ако модератор счете, че може да премести темата в Психотерапия онлайн, ще се радвам да чуя и професионално мнение, тъй като изучавам Психология, надявайки се да стана терапевт някой ден, и въпросите за преносите ми се струват твърде важни, както от страната на клиента, така и от другата страна. От позицията си, тези ситуации ми се виждат като най-деликатната и фина част на психотерапията и ми се иска да я разбера по-добре. Благодаря! 

[Донка]

Когато бях във вашата ситуация (почти) - ме спаси Изворът на доброто. Имаме го тук в секцията за теглене. И в уикибиблиотеката също. Искрено препоръчвам. Със сигурност не е случайно, че от всички подобни форуми сте попаднали именно тук. 

Четирите споразумения на Дон Мигел Руис и книгите на Дийпак Чопра също може да ви са полезни.

[DilianaD]

Изключително интересен и смел въпрос, който вярвам, че измъчва много хора. Ще изкажа моята гледна точка и опита ми с тези преживявания, които не са били малко...

Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.

Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.

Днес ще е един, друг път ще е терапевта защото той действително ни дава много, показваме пред него всичките си слабости, страхове и срам, които дали успешно или по-скоро неуспешно сме криели от света, от себе си дори.... И хоп - той ни приема с всичките ни несъвършенсва, приема всичките демони живеещи в нас - е как да не се влюбиш в такъв човек...? Ние имаме болезнена нужда точно от това - някой да приеме нас такива каквито сме - малки и слаби.

Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? Да, когато започнеш да познаваш чувствата си, да усещаш емоциите си, тогава ще си позволиш да обичаш на по-високо ниво, тогава любовта ще бъде толкова естествен процес, от който няма да бягаш, а ще го търсиш. Тогава дори и да не ви се пресекат отново пътищата с терапевата, то тази любов ще е жива, заради това което ти е дал, заради всичко на което те е научил, тогава ти няма да страдаш а ще благодариш.

[ffqeegqg]

Току-що, DilianaD каза:

Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.

Все едно описваш мен Толкова много заблуди....и когато от мине тази УЖ голяма любов си казваш колко сляпа съм била.Наистина не приятно,защото това придобива допълнителна не сигурност.

[solar69]

J.Doe  какво е пренос? Доста объркано пишеш-поне за мен де-едно такова сложно...за обикновен човек като мен е много трудно да схване защо нещата се казват по толкова сложен начин  Като поетеса си.Явно си нежна душа,странна птица,а за такива света е трудно за живеене място.И като си попаднала на твоя терапевт,който както писаха по-горе те приема каквато си и подхожда приятелски и с разбиране,и ако е и симпатичен...ето ти го "проблема" .Аз също много си обичам терапевта си,но съвсем платонически и искам да сме приятели,но нищо повече.А ако имаше нещо повече не знам дали щях да споделя за това на сеансите,защото със сигурност равновесието ще се наруши след такова споделяне и по-скоро не бих,за да не наруша приятната атмосфера,тъй като за всички е ясно,че връзка терапевт-клиент е меко казано нездравословна и прилича на любов при форсмажорни обстоятелства ,нещо като сближи ни нещастието  ,а такива връзки обикновен не издържат проверката на времето,защото са започнали в момент на слабост и емоционален дисконфорт.

п.п.хаха май съм си сбъркала професията

[iti]

Така като чета, сама си наясно какво е, и че знанието е само една от крачките, другата е воля. Магическа техника надали са измислили, и ако има бърз ефект, то най-вероятно е фалшив... Хората които заблуждават - чети това, чети онова... Не, реалността за това което става е много проста, и човек с малко образование и самонаблюдение може да си даде сметка за нея. Другото е собствена воля, ако щеш медитация, време сам със себе си. Става дума за наистина сериозни и дълбоки неща, дори на повърхностно ниво да ги виждаш колко глупаво изглеждат. DilianaD го е описала добре според мен. Когато балансираш себе си, ще се освободиш от любовта като фикс-идея, като дисбаланс и обреченост. Всъщност тази любов, която Холивуд издигна в култ, но в същността си е диагноза...

Иначе, един терапевт... Трябваше да говори открито с теб по този въпрос и да те прехвърли на друг.  Но аз бих ти казал - радвай се от положението си. Защото имаш шанс да преодолееш нещо, за което едни 95% от хората дори не си дават сметка, че им е проблем. Хора със слаб акъл, и слабо сърце, така и не стигат до това директно да се конфронтират с тези демони. Карат го по повърхността, и не научават кой знае какво нито за себе си, нито за живота... 

[Донка]

Цитат

Всъщност тази любов, която Холивуд издигна в култ, но в същността си е диагноза...

Много точно! Гади ми се като слушам и текстовете на песните...  сякаш умишлено натикват младия човек в това блато. 

[J.Doe]

В 1/25/2017 at 17:32, DilianaD каза:

Влюбвала  съм се в всеки проявил малко внимание към мен, във всеки проявил смелост, във всеки разкрил душата си пред мен и т.н. Влюбвала съм се в тези хора заради моите страхове... Тези влюбвания - всяко едно от тях винаги съм преживявала като истинската любов, но с времето все повече разбирам, че това е било една привързаност, нужда да бъдат запълнени основни душевни празнини.

Ако не запълним сами тези празнини с цялостна промяна на отношението ни към самите себе си, то това търсене на запълване отвън се превръща в силна зависимост, излюзорно замазване и губене на време.

Да, твърде познато, интересно е като човек види, че не само той действа по определен начин. Забелязала съм го този модел в себе си - малко внимание и край, поредна купчина комплекси. От години се опитвам да пълня празнини и да не се интересувам от външни фактори, но се оказва висока летва за мен, не че ще престана да опитвам. 

В 1/25/2017 at 17:32, DilianaD каза:

Обаче ако в процеса на себепознание започнеш да анализираш, да преработваш и запълваш пукнатините в душевната си основа, вече нямаш нужда от това изкуствено повдигане на егото. Тогава си стъпил здраво на земята и започваш да правиш разлика между тези привързаности и да виждаш разликата между тях и любовта. Тогава любовта е навсякъде. Любовта е в семейството, насочена към половинката и се превръща в смисъл на цялото съществуване. Тогава виждаш, че любовта е и навсякъде около теб, но вече не е срамна, грешна и потисната, защото разбираш, че душата на всеки има жизнена нужда от любов, нужда каквато имаме към водата, към въздуха... Нима ни е срам да си поискаме вода когато сме жадни, нима ни е срам да си поемем дълбоко въздух...? 

Diliana, Това и от Александър, и от вас чувам, от най-различни четива ("Изкуството да обичаш" на Е.Фром ми беше дълго време в ръцете, очевидно нищо не съм разбрала), но остава факта - знанието за това, как да постъпя и как да разсъждавам занапред са налице, но познанието липсва - не мога да го приведа към действие. Проба-грешка, докато стане, предполагам.

В 1/25/2017 at 21:15, solar69 каза:

А ако имаше нещо повече не знам дали щях да споделя за това на сеансите,защото със сигурност равновесието ще се наруши след такова споделяне и по-скоро не бих,за да не наруша приятната атмосфера,тъй като за всички е ясно,че връзка терапевт-клиент е меко казано нездравословна и прилича на любов при форсмажорни обстоятелства ,нещо като сближи ни нещастието  ,а такива връзки обикновен не издържат проверката на времето,защото са започнали в момент на слабост и емоционален дисконфорт.

Solar69, и аз така разсъждавах дълго време, точно "приятната атмосфера" не исках да пожертвам, защото бях сигурна, че кажа ли нещо, терапията най-вероятно ще приключи скоро. Но ако се пренебрегне истината, каквато е, (и тук говоря само и единствено за моя случай, за други не смея да твърдя) а именно дадени чувства към определен човек, конкретна напрегната ситуация, то се пропуска голямо парче от пъзела, терапията започва бавно да зацикля, отношението клиент-терапевт се променя (от рода - "Това не искам да го кажа, ще изглеждам глупаво." и т.н.), и ефективността спада. Ще остане само приятната атмосфера, която с времето не би останала толкова приятна, защото терапевта ще забележи, че клиента не прогресира, че усилията му са напразно и тогава терапията, може би, пак би се прекратила и пренасочила. Изобщо аз го преживях като патова ситуация, самият стрес какво да правя, страха от загубата и т.н, ми повлияха силно и може би затова ми остана такъв отпечатък.

В 1/25/2017 at 22:38, iti каза:

Така като чета, сама си наясно какво е, и че знанието е само една от крачките, другата е воля. Магическа техника надали са измислили, и ако има бърз ефект, то най-вероятно е фалшив... Хората които заблуждават - чети това, чети онова... Не, реалността за това което става е много проста, и човек с малко образование и самонаблюдение може да си даде сметка за нея. Другото е собствена воля, ако щеш медитация, време сам със себе си. Става дума за наистина сериозни и дълбоки неща, дори на повърхностно ниво да ги виждаш колко глупаво изглеждат. DilianaD го е описала добре според мен.

 Iti, така е, напълно разбирам. Бърз метод не търся, търся най-добрия, та било и той най-дългия и болезнен. Искам с пълно разбиране и търпение да интегрирам този опит в себе си и да продължа напред. Дълбоки неща са, да, усещам го в себе си като централен въпрос, като "master" въпроса, който бъде ли решен, пътя напред ще се поразчисти. 

В 1/25/2017 at 22:38, iti каза:

 Когато балансираш себе си, ще се освободиш от любовта като фикс-идея, като дисбаланс и обреченост. Всъщност тази любов, която Холивуд издигна в култ, но в същността си е диагноза...

Балансирането на себе си, тази мистерия. Правя и съм правила какво ли не, за да усетя баланс в живота си. Бидейки малко "черно-бял" човек, човек на контрастите, срещата посредата, "мистичния брак на противоположностите" ми изглежда като най-сериозното предизвикателство. Как нещо описано с думи да приведа в конкретно и правилно действие, какви усилия да положа и как да го постигна, денонощно се питам. Наблюдавам се в различни ситуации и ми е наистина трудно да го разбера за момента. Иначе Холивудски романс не искам, искам да усещам връзка, било то с партньор, било с хората от ежедневието си .. може би това е просто силното ми желание да се свържа със себе си, не знам ... 

Донка, благодаря ви за препоръчаната литература.

Благодаря ви за интересната дискусия, за мен е удоволствие да прочета мненията ви и да се поуча от тях. И форума се оказва интересен, пълен е с полезна информация. 

 

[Донка]

Цитат

Бидейки малко "черно-бял" човек, човек на контрастите, срещата посредата, "мистичния брак на противоположностите" ми изглежда като най-сериозното предизвикателство. Как нещо описано с думи да приведа в конкретно и правилно действие, какви усилия да положа и как да го постигна, денонощно се питам

Всъщност срещата не е на противоположностите и не е "по средата" - там е заблудата, това е "черната идея", която вместо да ни лекува, ни заразява повече със зависимости. Противоположностите СА и винаги са били само в нашето съзнание - във вселената няма противоположности, защото там няма субективни гледни точки, няма център на координатна система, от който да разпънем абсциса и ордината с всички последствия от това, няма център на окръжност, нито на кълбо, от който точките по повърхността да са равноотдалечени... Тези центрове, които създават противоположности си ги определяме ние, нашето ограничено човешко съзнание. Докато стоим в средата на отсечката, двата и края ще бъдат противоположни, ако се опитаме да се вдигнем нагоре перпендикулярно на отсечката (т.е. над плоскостта на противопоставяне) рано или късно ще стигнем до трета точка - върха на тръгълника, от който двете противоположности вече ще се виждат като точки от една и съща права и една и съща равнина.

Не знам дали го обясних ясно .... 

Редактирано Януари 27, 2017 от Донка

[Cveta5]

В 24.01.2017 г. at 15:29, J.Doe каза:

Дори изписвайки историята си тук, чувствам как ме е яд на себе си, допускайки да се завъртя в такова безумие, но съм решена да го преодолея

Мисля,че не зависи от теб,т.е.тази част от теб,която познаваш , дали го допускаш или не.На вън е като влюбване, а по-надълбоко може да е преклонение пред авторитета.В крайна сметка психотерапевта ти е помогнал ,както бог помага.Ти навярно го идеализираш,защото е добър професионалист,но това не означава  че е идеален човек.

Всяко психично събитие,преживяване има цел.Когато откриеш тази цел,виждаш преживяното реално-такова каквото е.

 

[J.Doe]

преди 6 часа, Донка каза:

Всъщност срещата не е на противоположностите и не е "по средата" - там е заблудата, това е "черната идея", която вместо да ни лекува, ни заразява повече със зависимости. Противоположностите СА и винаги са били само в нашето съзнание - във вселената няма противоположности, защото там няма субективни гледни точки, няма център на координатна система, от който да разпънем абсциса и ордината с всички последствия от това, няма център на окръжност, нито на кълбо, от който точките по повърхността да са равноотдалечени... Тези центрове, които създават противоположности си ги определяме ние, нашето ограничено човешко съзнание. Докато стоим в средата на отсечката, двата и края ще бъдат противоположни, ако се опитаме да се вдигнем нагоре перпендикулярно на отсечката (т.е. над плоскостта на противопоставяне) рано или късно ще стигнем до трета точка - върха на тръгълника, от който двете противоположности вече ще се виждат като точки от една и съща права и една и съща равнина.

Не знам дали го обясних ясно .... 

Разбирам отлично какво имате предвид, но бих се въздържала да коментирам, защото ако вярвам в нещо, то е че всеки има право да определя собствената си реалност, личното си разбиране за вселената и нейните закони, както и всеки абстрактен аспект от нашето съществуване. За един може да има противоположности, за друг сфера, съставена от нечетен брой триъгълници, за трети - нещо съвсем различно - всеки си обяснява света през неговите собствени възприятия и лични призми. Разбира се, аз напълно осъзнавам, че съм на хиляди километри от познанието и съзнанието, което вероятно имате вие, и в никакъв случай не искам да изглежда дори, че се опитвам да ви опонирам. 

Току-що, Cveta5 каза:

Мисля,че не зависи от теб,т.е.тази част от теб,която познаваш , дали го допускаш или не.На вън е като влюбване, а по-надълбоко може да е преклонение пред авторитета.В крайна сметка психотерапевта ти е помогнал ,както бог помага.Ти навярно го идеализираш,защото е добър професионалист,но това не означава  че е идеален човек.

Всяко психично събитие,преживяване има цел.Когато откриеш тази цел,виждаш преживяното реално-такова каквото е.

 

Странно как следобеда, прекарвайки време в релаксираща дейност, ме настигна въпроса на Solar69, какво всъщност е пренос. Един въпрос е много по-ценен от повечето отговори.

Та, да се върна на въпроса, точно над това размишлявах по-рано, аз никъде не съм наричала феномена влюбване, да, споменах "като влюбена ученичка" като илюстративен момент, но по-скоро е някакво чувство, усещане, "нещо" и следейки потока на размислите за миг в ума си и аз го нарекох така, но истината е, че не бих го определила като такова.

И точно вие, Cveta5, коментирахте същото, да на повърхността може и да изглежда така, но всъщност никак не е. Оттам идва и част от моето объркване, силно чувство, нещо притеглящо към сърцевината на нещо невидимо, което няма нищо общо с конкретния и телесен свят, никакви идеи за търсене на реализация на последното, а просто сила. Да, и аз съм разсъждавала на професионализмът като фактор, и определено има голям принос, що не отнася до това, знам какво чувствам - възхищение, дълбока почит към прилежно свършено дело, може би дори преклонение, както казвате. Това със сигурност участва в общата схема на "голямото" чувство. Определно, това преживяване някаква цел има, може би точно затова интензитета не е намалял, а се върти и циркулира около вниманието ми. 

Редактирано Януари 27, 2017 от J.Doe

[iti]

Относно противоположностите (т.е. дуалността), на мен винаги ми помага като мисля за редицата на Фибоначи и златното сечение което е отношението на два последователни члена от тази редица когато те клонят към безкрайност. Малко аналитично може би, но е добре познато че този принцип е силно разпространен в природата и имаме естествен усет за него. Интересното в тази концепция е, че този процес е безкраен. Нито е започнал вчера, нито ще завърши утре. Така че човек трябва да си дава време, малко или много живота е лутане в някакви крайности, чийто амплитуда постепенно намалява. Балансът е преди всичко стремеж (златното сечение е имагинерно число), но по-често психиката ни е в състояние на крайности (подобно на крайните числа от редицата). Такова нещо като напълно балансиран човек няма.

А относно какво точно е ("влюбването"), според мен хората се вкарват в капана да търсят наличие на нещо у другия, като всъщност то е липсата не нещо в тях самите. Затова и говорих за нуждата от баланс, като единственият интровертен начин да се запълни тази липса. Интензитета няма как да намалее, защото липсата стои и ти не можеш екстровертно/експериментално да установиш, че дори и чрез друг, тази липса няма да си отиде. Целта е проста - баланс, само че не така както повечето хора си го представят в детските си фантазии. Напротив, в този процес е намесена една изключително неприятна сила - Кармата. Затова и има такова понятие като "кармична любов". Тя за мен е тежката форма на "влюбването". Но е процес през който човек трябва да мине, за да постигне емоционална зрялост. Самото осъзнаване, че тази любов настъпва по дълбоко егоистични подбуди и липса на интегритет на собственият ни характер, трябва да запали някаква лампичка някъде. Както писах, иска се силно сърце, за да се преодолее. Иначе всеки има чувства, всеки го боли... Изчерпването с това не стига...

Редактирано Януари 28, 2017 от iti

[J.Doe]

Много интересни размишления провокирахте с отговорите си, има толкова много, над което да мисля. Скоро ще седна и ще анализирам случилото се малко по-задълбочено, като използвам писане, сравняване, ще потърся какво запълвам, какво трябва да интегрирам. Чувствам, че имам късмет да съм в окото на тази буря, толкова е любопитно, но същевременно толкова изтощително.

Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам? Животът тогава като пролетна песен ли се завърта около нас? Който е постигнал това, какво друго има да постига, сякаш това е върха на планината? Самодостатъчен ли си е тогава човек или напротив?

Усещам колко съм примитивна в това отношение, как единственото, което познавам са старите ми разбирания за любовта, усещам как искам просто някой да дойде и да ме спаси от самата мен, защото е по-лесно, решението отвън, което ще ме избави от тъгата и ще ме накара да се чувствам добре. Хистеричната необходимост на егото ми да е център за някого, да бъде залято с внимание, да бъде важно и специално, всичко за някого, да получавам възхищение, да взимам ... направо ми се догажда изписвайки тези неща, та това е всичко противоположно на казаното от вас до момента, това не е любов или обич, а егоизъм в най-чистата му форма ... отвратително, а част от мен, как е възможно излизането от това блато?

Наблюдавам и разговарям с много хора ежедневно, колко много жени (може би и мъже) са в подобна позиция, маниакално, трескаво търсят Него, този, който ще оправи всичко, този, който ще ги спаси, та това е присъда, толкова е страшно ... 

[DilianaD]

преди 54 минути, J.Doe каза:

Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам? Животът тогава като пролетна песен ли се завърта около нас? Който е постигнал това, какво друго има да постига, сякаш това е върха на планината? Самодостатъчен ли си е тогава човек или напротив?

Ами как човек ще оцени изгрева и събуждащият се живот, ако не е минал преди това през тъмнината на нощта? Как ще оцени партньорът си ако не познава до болка самотата? Ако няма тъмнина, ако няма самота, ако няма болка, то всичко би се обезличило и не е добро подобно състояние... А върхът на планината, колкото по-нагоре се качваш, толкова по-красиво става всичко около теб. Тогава не обръщаш внимание на драките разранили краката ти, а се стремиш да стигнеш до горе, предусещайки замайващата гледка от високото. Обаче там ще видиш, че това е било само едно възвишение, ще видиш следващ връх, по-висок, ще поискаш да отидеш и на него защото вече вече усещаш, че колкото по-високо се изкачваш, толкова по-красиво става всичко около теб и всичко зад теб... Ще поискаш да качиш и следващият още по-висок връх.

И не забравяй да си задаваш въпроси, защото те са първоизточника на всеки отговор...

Редактирано Януари 30, 2017 от DilianaD

[АлександърТ.А.]

Цитат

Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам? Животът тогава като пролетна песен ли се завърта около нас? Който е постигнал това, какво друго има да постига, сякаш това е върха на планината? Самодостатъчен ли си е тогава човек или напротив?

Да се върнем към обяснението на Донка за средата на отсечката .Човек винаги е в средата на отсечката .Разликата е в промяната на самия човек .Изкачил желания връх , се е променил . И там вижда нови жадувани неща .Разбира се това е , ако запази детското у себе си . Да е любопитен ,да е безстрашен , да работи за мечтите си с всичките си разумни сили .

Това което изпитваш сега ще си отиде и никога в този му вид няма да се повтори .Така че наслади му се внимателно и с благодарност го помни . Защото , дори и ако говорим за тинейджъри , коѝто се влюбват всяка година .Преживяванията не се повтарят , И това не е толкова от различните момчета .А от разширяващото се съзнание . В повишаващата му се способност да обработва все повече информация .Върешна и външна .Твоето съзнание , току що е стопило някакви прегради .Филтрите в ума ти са променени .Можеш да задържиш това положение или да издигнеш други филтри .

Докато , като хора сме разделени на мъже и жени винаги ще имаме оная ,,празнота" , тласкаща ни един към друг .Не искам да коментирам празнотата ча човек живеещ главно в най плътните си тела .По е интересен опита на светиите , на адептите .На онези хора ,,разширили" съзнанието си , които гледат на света едновременно като мъж/жена .За нас като обикновени хора те са самодостатъчни . Но какво ли ще каже някой от тях

[Донка]

Цитат

Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам? Животът тогава като пролетна песен ли се завърта около нас? 

Да. усещането за свободен полет и пълноценност е неописуемо и няма нищо общо с усещането за пълнота, защото има друг човек до нас. Но не е опиянение. Опиянението е като наркотика - човек се чувства на седмото небе, но после всичко почернява и се налага да си търсим следващата доза.... все по-голяма... 

Цитат

Който е постигнал това, какво друго има да постига, сякаш това е върха на планината?

Ооох. Имах подобна надежда, но не би. Точно тогава започват истинските изпитания, започва самостоятелният живот. Все едно се раждаме отново. С всички последствия... 

Самодостатъчен ли си е тогава човек или напротив?

Ами бих казала - не съвсем. Но остава само Бог, на който се опира човек, до когото се допитва, на когото се надява и в когото вярва, с когото се весели... 

Иначе хората около теб няма да намалеят - точно обратното! 

Редактирано Януари 30, 2017 от Донка

[iti]

преди 23 часа, J.Doe каза:

Искам да попитам тези от вас, които са успели да разберат любовта, да запълнят процепите в душите си, такива от вас, които не изпитват болезнената необходимост от другия, не се опияняват от чувството, какъв е тогава животът? Човек тогава винаги ли се чувства добре, никога сам?

Ще кажа нещо друго, което както винаги няма да се хареса на мнозина, въпреки че е заложено в уж официалната религия която изповядваме. Човек е изконно несъвършено същество разяждано от слабости. Повечето се опитваме да работим над тях, но тези слабости, в някаква степен винаги присъстват. В християнството този живот ни е даден не за да щракаме с пръсти, да "търсим щастието", да се "величаем", а един вид покаяние и осъзнаване на собствените ни слабости. Истинският живот е "някъде другаде", в "царството небесно". Аз съм от хората които предпочитат да мислят, не да вярват, и въпреки това съм стигнал до същия извод. Това е важно, защото не по-малко пагубно е да си изграждаш нереална представа за това което можеш да постигнеш. Много хора се самозаблуждават, че са тук на Земята като на пикник, че това е "тяхната" планета... Не е така, това е планета на изгнанието, на която човек се бори да се "завърне" към света който наистина Създателят му е отредил, но той още не е готов за него. Така че като хора, винаги ще изпитваме страх, нужди, егоизъм... Въпросът е наистина до колко болезнени, до колкото неосъзнати. Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени". Но може да придобие ново разбиране и виждане за това което се случва около и с него. Може също да развие качества в себе си, които е имал, но е игнорирал заслепен от нещо друго. Примерно много хора не мислят, защото имало кой да мисли вместо тях... Това "отваряне на очите", наистина води до "трансформация". Но тя трябва да е насочена към това което човек наистина е, не към това което му се иска да бъде. Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?". Вярно, няма "утре" да си отговориш на тези сложни въпроси, и вече да имаш "решение" за живота си в "преследване на щастието". Но Създателят , и какво той иска от теб, е единствено в теб. Няма как някой друг да ти го каже. Затова и самотата е важно нещо. Не, няма как да станеш "самодостатъчен", защото не такава ни е природата, и всяко нещо си има цена. Без да платиш цената, не можеш да оцениш и стойността му. И обратното, зависи ти как оценяваш нещо, за да го избереш пред друго. Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

[АлександърТ.А.]

Цитат

Човек винаги плаща някаква цена накрая, и никога не може да се чувства 100% пълноценен... Затова и започнах с погледът на християнството за човешката природа.

Безмислено е да се спори за неща , чиито същности спорещите не виждат .Има смисъл само да се доуточняват вече познатите неща .Така и спора за полу пълната чаша е безмислен , при липса на желано сътрудничество .И спора за по добрата визия на песимизма или оптимизма би трябвало да е в миналото .Изхождам от вече доказаните възможности на човека да овладее тялото и ума си , а значи и емоциите .Дори и обикновен човек без личен треньор/учител , при упорита работа , може да покаже завидни резултати .При това положение дали ще се чувства пълноценен е въпрос на личен избор , Не е нещо външно или точно определено .Когато си ангажиран изцяло в желана дейност И правиш всичко на което си способен за осъществяването на целта .Колебанието до колко си пълноценен , е излишен разход на енергия .И ако си честен тази енергия ще я вкараш в полезна работа за целите си .Въпрос на личен избор е да бъдеш , като амбициран спортист , или артист , или певец .Не само те могат да дават всичко от себе си в работата , при което се чувстват пълноценни . И тука една друга мисъл .КОй идийот би се чувствал пълноценен ако цял ден размахва лопатата за ....лв .Дори и за пари не става дума , а за обществено признание .Много добър въпрос от човек нямащ идея за човешките възможности .За това какво може да постигне ако умът и тялото му се подчиняват .Ако може да расъждава трезво и развива способностите си без да лети в облаците ... Да всички не можем да сме като св, Иван Рилски . Но всеки може да живее по задоволителен начин . Точно тук е разликата по между ни , обяснението на пълноцения живот .За всеки е малко по различен и сравняването му ни обърква , а неразбирането ,отчайва .

 

[J.Doe]

преди 17 часа, iti каза:

Според мен, по-добрата нагласа не е да се питаш по-добре ли ще се чувствам, или какво ще постигнеш, а - "това ли е истинският ми аз?", "в тази ситуация, наистина ли съм аз?", "към какво наистина се стремя?", "какво реално се случва?"

Твърде важни въпроси, който отдавна ме измъчват, но не знам дали няма да се разводни темата, ако се задълбоча в тях. Може би, бих си позволила отново да попитам някого, който е намерил себе си (защото ми се струва, че огромен е процента на хората, загубили, затрупали, идентичността си) как разбираме, че сме на прав път и какви са критериите? Аз съм един от хората, които отдавна остави личността си някъде там, за да изкове план за оцеляване, несъобразен с лични преференции, знам ли. Но не е минала и година, в която да не се търся, в която да не опитвам нови поприща, преживявания, усещания. До момента, винаги се чувствам някак откъсната от себе си, всичко което съм сега и всичко, което правя го оценям, до някаква степен, като стойностно и добро, но чувството е друго, не знам, отново се връщаме на самотата. Може би, намирайки себе си, чувството на изолация би намаляло.  Бих оценила опита на хората тук. 

преди 17 часа, iti каза:

Аз съм скептичен, че човек реално може да стане нещо корено "различно", наистина да се "промени".

Аз вярвам, че на дълбинно равнище, в ядрото на човешката същност, промени трудно биха настъпили, имаме зададени лични характеристики, личността ни се определя от това ядро. Но това ниво е толкова недостъпно, повечето от нас дори не подозират за него, а над него, аз лично си представям как има поне още няколко пластта, които, отгоре-надолу, търпят модификации, съответно най-горен - по-лесно реализуеми промени, следващ - изискват се повече усилия и т.н, докато може би един ден стигайки до ядрото, разбираме собствения си смисъл или себе си по някакъв начин. Вярвам, че трансформации на повърхностни нива много, въпроса е в сбора на личност + усилия + промените, настъпили в последствие. А може и да бъркам.

преди 15 часа, АлександърТ.А. каза:

Дори и обикновен човек без личен треньор/учител , при упорита работа , може да покаже завидни резултати .При това положение дали ще се чувства пълноценен е въпрос на личен избор , Не е нещо външно или точно определено

И аз силно вярвам, че човек има силите и способностите да се изменя, изхождам предимно от личен пример. Някак си се откъсваш от предопределеността си и избираш път, който да утъпчеш. Друг е въпроса дали по този начин не бягаш от себе си. Кое приемаме като съдба, това, което се случва с нас или предопределена сума, в края на пътя? Защото наблюдавам често хора, поели автоматизиран път, несъзнаван, повтаряйки извървени, от техните родители и предци, стъпки, това ли е тяхната съдба или по-скоро съдбата е това, което сами изковаваме? 

преди 15 часа, АлександърТ.А. каза:

Точно тук е разликата по между ни , обяснението на пълноцения живот .За всеки е малко по различен и сравняването му ни обърква , а неразбирането ,отчайва .

Така е, звучи подходящо всеки да намери подходящият за себе си начин "да бъде", но хората или поне лично аз, сякаш имат нужда да бъдат част от нещо по-общо, по-цялостно като разбиране за живота. Какво става с човека, индивидуализирал себе си, иградил негова лично и уникално разбиране за света и смисъла, несрещащ себеподобни, с който да сподели светогледа си?

Редактирано Февруари 1, 2017 от J.Doe