Помощ!

[Ally]

Сложно ми е. В последните 6 години може би стана точно това - 'преобразуване на тези интроекти', даже по-скоро те направо изчезнаха, и се появих аз! Защото попаднах в среда с много хора, приятелски настроени, страхотен екип, супер свободни, спонтанни, жизнерадостни, целенасочени, с много смях.. Много свободна среда, където всеки свободно беше себе си. Жената, която ме обучаваше беше много мила, внимателна и с чувство за хумор също. Всъщност мисля, че смеха, заедно с усещането за ярки живи хора, които присъстват, и имат отношение, т.е.за стабилност и доверие, е едно от нещата, които най-успешно ме изважда.. Тази среда ми привлече вниманието навън! Изненада ме! Започнах да се радвам, да се кефя, влюбих се. Та, мисълта ми беше - че така се появих! в света отново! То е буквално все едно се раждам отново (така се е случвало и миналите пъти).. първо съм като бебе, само изпълнено с хубавото чувство, изживяващо го, усмихващо се, мълчаливо.. в смисъл - това е, което усещам вътре в себе си, как се раждам и появявам отново, на повърхността комуникирам колкото трябва, рационално, както в гадния период.. а бебето - после се появяват думи.. ии.. започвам да общувам с другия човек, с другите хора.. истински да се обръщам към тях! защото съм усетила, че и те се обръщат към мен.. усетила съм, че общуват с емоции.. Исках да обясня, че то е все едно се раждам отново.. И може би понеже тази среда беше много различна от всичко до момента, всичко минало сякаш изчезна, и бях в съвсем нов живот! Макар че емоционално той си следваше едно към едно щастливи емоционални изживявания от детството ми.. все едно ги изживявах отново! (те са свързани с дядо, с това да сме събрани семейството, с дядо и т.н.) Т.е. исках да обясня - че всичко се повтаря! Цялата емоционална история се повтаря, и аз не мога да внеса никаква промяна в негативната част.. а мислех, че този път ще мога.. Емоционалната история се повтаря, само че като дойде хубавото аз се развивам спрямо средата, в която съм попаднала, и затова този път се развих толкова много.. супер отворена, свободна, със самочувствие, говореща с всеки, шегуваща се нон стоп, и то супер умно.. Супер много попих от човека, когото харесвах толкова много! .. (той се премести след по-малко от година от магазина, но някаква връзка продължихме да поддържаме) Май за първи път се чувствах толкова самостойна, 'без да се опирам на никого, от никоя страна', всичко си беше вътре в мен! За първи път толкова свободна и жива! Всъщност май бях 'в най-близка връзка' с огромната положителна емоция и чертите и уменията, които научих от човека, за контакт с хората съвсем непосредствен, за шеги и т.н. Бяхме няколко човека супер близка компания.. В един момент обаче започнаха да се появяват от вън сигналчета за опасност от отхвърляне, пренебрегване, предпочитане на другите.. И аз сега като се замисля, все си се стабилизирах точно с хубавата емоция вътре в мен, и това усещане за това, че СЪМ, това, което съм! Пък тогава дори да има някакви малки отхвърляния.. аз пак съм все така ценна.. Всъщност по някакъв начин се чувствах и някак малко над другите.. Понеже имах това ценното в себе си! Т.е. дори малко да ме отхвърлят или пренебрегнат, аз пак съм си над тях хах.. Защото имам страхотната емоция.. Да, ама то наистина опира до емоцията, и спомена за всичко хубаво, а тези неща не могат да се запазят вечно.. В един момент стана конфликт в компанията, между едната девойка и другите двама, т.е.аз дори не бях директно замесена.. и се опитвах да си запазя отношенията и с едната и с другата страна.. Но няколко пъти не излязох с девойката, понеже вече се включваше доста често състоянието на 'замръзналост', тя ме обвини, че не съм й приятелка.... Даже в един момент започна да се държи назидателно, като някаква обвиняваща майка и.. това съвсем ме отблъсна! Дори се чудя дали не го правеше нарочно, усещайки слабото ми място.. както и за други неща, които сякаш направи с цел да ме нарани, да си го върне! Е нарани ме, директно, защото аз бях съвсем отворена към нея, и не го очаквах.. беше като нож в гърдите първото й действие, което усетих като такова :'( Наистина много гадно беше! И гняв ми включи. Въпреки това аз продължавах да се опитвам да гледам на нещата така леко отгоре, шеговито, и успявах донякъде. А и си имах връзката с другите двама. По едно време обаче и единия от тях показа някво тъпо отношение и.. вече нещата започнаха да стават сложни.. Все повече си губех хубавото чувство.. и бъденето.. Това беше преди около година.. Тогава.. фалира и фирмата, в която все още бяхме останали аз и този последния човек от компанията, и една част от екипа, който много обичах..  И от тогава общо взето е все падане надолу постепенно.. Все едно усещаш как умираш всеки ден, как ти опадат функциите, но не можеш да го спреш! И ставаш все по-мъртъв. Мъртъв си, и в същото време е мъчение всеки миг.. Поддържам връзка с двамата последни от компанията, не и с девойката. Но вече.. вече.. не се чувствам тази, която бях с тях.. сега се чувствам, от доста време вече, все едно съм някъде в миналото.. все едно спя през цялото време и сънувам този ужасен кошмар от миналото.. Нищо не е реално. Нищо не усещам.. като тук и сега.. Т.е. всъщност исках да обясня, че.. сякаш и двете части от историята, и положителната, и отрицателната, са два големи преноса! Но в положителната.. има развитие, растеж нагоре.. А в отрицателната.. сякаш не мога да мръдна и крачка от все същото, което е било.. да, някакви милиметри, но.. нищо съществено.. Не мога да се придвижа през този период жива, живееща.. Преди, от положителната емоция, живостта, свободата, които пораждат огромно желание за живот, за всичко, цялото ми тяло беше изпълнено с енергия.. тва мисля, че е към неорайхианската част.. сега.. няма никаква енергия в мен.. изтощена съм, едва се движа.. даже мисля, че са две неща - едното че няма енергия, другото, че цялото ми тяло е адски стегнато, сковано от броните.. мисля, че съвсем еднозначно ги усетих тези брони, веднъж когато бях явно хваната от тях и в следващия момент се появи пак свободата, свободното състояние.. в което можеш да си движиш тялото!.. ..И освен че са преноси, исках да кажа и че двете части - положителната и отрицателната, сякаш са.. разцепени.. абе, не знам вече..

А последните 4 месеца работих на едно ужасно място, с безчувствени хора без отношение.. - и тва усещане очевидно не идва само от мен, защото с мен беше и единия човек от компанията, и той ги усети по абсолютно същия начин! От мен идва това, че едната отговорничка я усетих студена и груба - като майка ми, а другата - супер намесваща се в пространството ми - като баба ми.. Т.е.те реално са такива, но на мен веднага ми напомнят на майка ми и баба ми.

Пф стана супер дълго, сигурно нямаше нужда от толкова подробности, но поне за първи път разказвам толкова последователно онази част от историята с конфликтите..

Исках още да кажа и че хората в магазина ми бяха като семейство.. такава беше картинката в главата ми.. и чувствах, че сме си свързани, че сме едно цяло, въпреки че хората напускаха, дори и след като магазина фалира, до скоро.. и тази картина в главата ми, ме караше да се чувствам добре, картината за голямото семейство.. но почти я няма вече..

Сега вътрешно съм безчувствена, груба.. и това е ужасно! Имаше момент, преди да съм още толкова разрушена, когато чувствах много гняв, и даже мислех, че ако успея да го изразя, нещата ще станат по-добре.. и тоя гняв сигурно си го има още някъде вътре, вече засипан от безсилие и примирение.. то за гнева трябва някаква сила, и надежда, че може да стане по-добре..

Редактирано Април 1, 2018 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

преди 8 минути, Ally каза:

Сложно ми е. В последните 6 години може би стана точно това - 'преобразуване на тези интроекти', даже по-скоро те направо изчезнаха, и се появих аз! Защото попаднах в среда с много хора, приятелски настроени, страхотен екип, супер свободни, спонтанни, жизнерадостни, целенасочени, с много смях.. Много свободна среда, където всеки свободно беше себе си. Жената, която ме обучаваше беше много мила, внимателна и с чувство за хумор също. Всъщност мисля, че смеха, заедно с усещането за ярки живи хора, които присъстват, и имат отношение, т.е.за стабилност и доверие, е едно от нещата, които най-успешно ме изважда.. Тази среда ми привлече вниманието навън! Изненада ме! Започнах да се радвам, да се кефя, влюбих се. Та, мисълта ми беше - че така се появих! в света отново! То е буквално все едно се раждам отново (така се е случвало и миналите пъти).. първо съм като бебе, само изпълнено с хубавото чувство, изживяващо го, усмихващо се, мълчаливо.. в смисъл - това е, което усещам вътре в себе си, как се раждам и появявам отново, на повърхността комуникирам колкото трябва, рационално, както в гадния период.. а бебето - после се появяват думи.. ии.. започвам да общувам с другия човек, с другите хора.. истински да се обръщам към тях! защото съм усетила, че и те се обръщат към мен.. усетила съм, че общуват с емоции.. Исках да обясня, че то е все едно се раждам отново.. И може би понеже тази среда беше много различна от всичко до момента, всичко минало сякаш изчезна, и бях в съвсем нов живот! Макар че емоционално той си следваше едно към едно щастливи емоционални изживявания от детството ми.. все едно ги изживявах отново! (те са свързани с дядо, с това да сме събрани семейството, с дядо и т.н.) Т.е. исках да обясня - че всичко се повтаря! Цялата емоционална история се повтаря, и аз не мога да внеса никаква промяна в негативната част.. а мислех, че този път ще мога.. Емоционалната история се повтаря, само че като дойде хубавото аз се развивам спрямо средата, в която съм попаднала, и затова този път се развих толкова много.. супер отворена, свободна, със самочувствие, говореща с всеки, шегуваща се нон стоп, и то супер умно.. Супер много попих от човека, когото харесвах толкова много! .. (той се премести след по-малко от година от магазина, но някаква връзка продължихме да поддържаме) Май за първи път се чувствах толкова самостойна, 'без да се опирам на никого, от никоя страна', всичко си беше вътре в мен! За първи път толкова свободна и жива! Всъщност май бях 'в най-близка връзка' с огромната положителна емоция и чертите и уменията, които научих от човека, за контакт с хората съвсем непосредствен, за шеги и т.н. Бяхме няколко човека супер близка компания..

Айде моля, прочети си за стиловете привързаност. Има го и на други езици навсякъде в нета. 

Това, че се влияеш толкова много от добрата среда и компания, говори за липсата ти на собствен ядро, център. Говоря баш популярно... Когато средата е топла и приемаща, супер. Когато обаче не е, събужда се споменатото. Не ми се дъвче какво - написах го и ако искаш, можеш да си прочетеш от линка и нахвърляното от мен и си свържеш точките. Пиша ти за поне две години лична психотерапия с топъл и стабилен психотерапевт, както и в групата му (да не си помислиш, че говоря за мен - говоря ти принципно.) Пиша защо и че по-важно от метода, е личността на психотерапевта ти, както и начинът на прилагане на методите, което зависи пак от личността му. 

преди 8 минути, Ally каза:

В един момент обаче започнаха да се появяват от вън сигналчета за опасност от отхвърляне, пренебрегване, предпочитане на другите.. И аз сега като се замисля, все си се стабилизирах точно с хубавата емоция вътре в мен, и това усещане за това, че СЪМ, това, което съм! Пък тогава дори да има някакви малки отхвърляния.. аз пак съм все така ценна.. Всъщност по някакъв начин се чувствах и някак малко над другите.. Понеже имах това ценното в себе си! Т.е. дори малко да ме отхвърлят или пренебрегнат, аз пак съм си над тях хах.. Защото имам страхотната емоция.. Да, ама то наистина опира до емоцията, и спомена за всичко хубаво, а тези неща не могат да се запазят вечно.. В един момент стана конфликт в компанията, между едната девойка и другите двама, т.е.аз дори не бях директно замесена.. и се опитвах да си запазя отношенията и с едната и с другата страна.. Но няколко пъти не излязох с девойката, понеже вече се включваше доста често състоянието на 'замръзналост', тя ме обвини, че не съм й приятелка.... Даже в един момент започна да се държи назидателно, като някаква обвиняваща майка и.. това съвсем ме отблъсна! Дори се чудя дали не го правеше нарочно, усещайки слабото ми място.. както и за други неща, които сякаш направи с цел да ме нарани, да си го върне! Е нарани ме, директно, защото аз бях съвсем отворена към нея, и не го очаквах.. беше като нож в гърдите първото й действие, което усетих като такова :'( Наистина много гадно беше! И гняв ми включи. Въпреки това аз продължавах да се опитвам да гледам на нещата така леко отгоре, шеговито, и успявах донякъде. А и си имах връзката с другите двама. По едно време обаче и единия от тях показа някво тъпо отношение и.. вече нещата започнаха да стават сложни.. Все повече си губех хубавото чувство.. и бъденето.. Това беше преди около година.. Тогава.. фалира и фирмата, в която все още бяхме останали аз и този последния човек от компанията, и една част от екипа, който много обичах..  И от тогава общо взето е все падане надолу постепенно..

Няма как средата винаги да е топла, приемаща и съвършена, тоест описаният от теб процес на събуждане на несигурната привързаност, няма как да не се случва и ще се случва и ще го преживяваш, докато и ако не преработиш тази несигурна привързаност.Какво представлява, можеш да си прочетеш, а как се процедира и колко време отнема, казах.

 

преди 8 минути, Ally каза:

Все едно усещаш как умираш всеки ден, как ти опадат функциите, но не можеш да го спреш! И ставаш все по-мъртъв. Мъртъв си, и в същото време е мъчение всеки миг.. Поддържам връзка с двамата последни от компанията, не и с девойката. Но вече.. вече.. не се чувствам тази, която бях с тях.. сега се чувствам, от доста време вече, все едно съм някъде в миналото.. все едно спя през цялото време и сънувам този ужасен кошмар от миналото.. Нищо не е реално. Нищо не усещам.. като тук и сега.. Т.е. всъщност исках да обясня, че.. сякаш и двете части от историята, и положителната, и отрицателната, са два големи преноса! Но в положителната.. има развитие, растеж нагоре.. А в отрицателната.. сякаш не мога да мръдна и крачка от все същото, което е било.. да, някакви милиметри, но.. нищо съществено.. Не мога да се придвижа през този период жива, живееща.. Преди, от положителната емоция, живостта, свободата, които пораждат огромно желание за живот, за всичко, цялото ми тяло беше изпълнено с енергия.. тва мисля, че е към неорайхианската част.. сега.. няма никаква енергия в мен.. изтощена съм, едва се движа.. даже мисля, че са две неща - едното че няма енергия, другото, че цялото ми тяло е адски стегнато, сковано от броните.. мисля, че съвсем еднозначно ги усетих тези брони, веднъж когато бях явно хваната от тях и в следващия момент се появи пак свободата, свободното състояние.. в което можеш да си движиш тялото!.. ..И освен че са преноси, исках да кажа и че двете части - положителната и отрицателната, сякаш са.. разцепени.. абе, не знам вече..

А последните 4 месеца работих на едно ужасно място, с безчувствени хора без отношение.. - и тва усещане очевидно не идва само от мен, защото с мен беше и единия човек от компанията, и той ги усети по абсолютно същия начин! От мен идва това, че едната отговорничка я усетих студена и груба - като майка ми, а другата - супер намесваща се в пространството ми - като баба ми.. Т.е.те реално са такива, но на мен веднага ми напомнят на майка ми и баба ми.

Както споменах, изключено е животът и хората да се съобразяват с теб. Нещо повече, животът ще ти дава обстоятелства и хора, които да резонират с непреработеностите ти - за да те насочва към тях, за да ги преобразуваш в достатъчно продължителен и качествен психотерапевтичен процес с подходящ за теб терапевт. Твърдя, че имаш нужда не да походиш малко на психотерапия (както пишеш), а да знаеш, че важността на добрата психотерапия в стратегически, доживотен план за теб е от централно значение. Пиша това при положение, че съм фен на самопомощта и кратките подходи. В твоя случай имаш нужда от холистичен и достатъчно продължителен процес на лична и групова терапия, водени от емпатиен и стабилен психотерапевт. 

Бих могъл да кажа повече, да разясня, но не виждам да си ме прочела дори в дълбочина. Та, резонирам ти... Бъди щастлива!

Редактирано Април 1, 2018 от Орлин Баев

[Ally]

Ама не, аз го разбирам това за привързаността.. просто много термини имаше в оня абзац и ми стана сложно..

Толкова ми резонираш, че чак и теб те усетих сега с ядосано и гадничко отношение. Имам чувството, че каквото и да кажа, хората го разбират неправилно и сякаш насочено срещу тях.. и реагират гадно.. Но може би точно такова отношение предизвиквам сега.. т.е.е част от модела.. Или хората реагират на скрития ми гняв, който се усеща макар да не го показвам.. (и никакъв гняв не е бил замесен докато пишех горния пост)..

Искаше да разкажа за 6-те години, разказах.. ..

Иска ми се да можех просто да си кажа нещата.. и да бъда изслушана, чута, и да не бъда съдена.. ей така простичко, по човешки..

Наистина това е точно част от модела..  т.е.такива взаимодействия ми се случват.. Ще ми е полезно да ми кажеш какво те подразни в поста ми, ядоса ли те наистина.. Толкова зле ли прозвуча това, че ми е сложно? Аз го усещам в общия случай като че другия човек ми се е ядосал, без аз да съм казала каквото и да било лошо, при което съм много изненадана (като гръм от ясно небе), и което ми потвърждава това, че явно има нещо лошо в мен.. и човекът ми отговаря с гняв/ грубост, безчувствено, надменно, с отхвърляне, защото съм го ядосала (това е от отношенията с майка ми).. или направо като че иска 'да ме затрие'.. всяка такава реакция сякаш намалява все повече малкото пространство, в което съм затворена.. То става ей така сякаш си вървя и просто предизвиквам гадни реакции без да съм го искала, без да съм направила нищо, или дори да съм била с обикновени добри намерения.. И евентуално това предизвиква и моя гняв.. гняв след гняв и то става..

Това ми е преноса към ситуацията..

Редактирано Април 1, 2018 от Ally

[Орлин Баев]

Радвам се, че разясняваме негативния ти пренос на несигурна привързаност в неутрална ситуация. Казваш, че си ме почувствала ядосан и с гадно отношение, докато аз просто съм насочващ към справяне, на фона на искрено желание за помощ, поради което и пиша. 

Току-що, Ally каза:

Имам чувството, че каквото и да кажа, хората го разбират неправилно и сякаш насочено срещу тях.. и реагират гадно..

Пречупваш през несигурността си. В терапия обаче, терапевтът въпреки че искрено те обича (тоест, преживява емпатия - ако ли не, не би работил с теб), постоянно би те предизвиквал, за да задейства несигурната ти привързаност - само за да може с помощта на методологията, качественият сърдечен трансфер помежду ви и емпатията, да бъде преобразувана. 

Току-що, Ally каза:

Ще ми е полезно да ми кажеш какво те подразни в поста ми, ядоса ли те наистина.. Аз го усещам в общия случай като че другия човек ми се е ядосал, без аз да съм казала каквото и да било лошо, при което съм много изненадана (като гръм от ясно небе), и което ми потвърждава това, че явно има нещо лошо в мен.. и човекът ми отговаря с гняв/ грубост, безчувствено, надменно, с отхвърляне, защото съм го ядосала (това е от отношенията с майка ми).. или направо като че иска 'да ме затрие'..

Не само, че не ти се ядосвам, но ти пращам обич от все сърце. Не ми хареса повтарянето на прословутото потъване в деперсонализацията, мрънкането, желанието ти просто да си приказваш, вместо да си фокусирана в цел. Но, това че това не ми е харесало, няма общо с ядосване или отхвърляне, които ти виждаш там, където ги няма през разстройството си на привързаността. 

В това разстройство в привързаността тук виждам ключовия фокус на работа. Над него има по-външни слоеве, да, но то е основното. Разбираш ли, че каквито и методи да ползва терапевтът ти, ако е ефективен и държи да е такъв, постоянно ще те хвърля в това ти базисно преживяване - за да можеш с негова помощ да го преобразуваш. Това ще ти събужда негативен пренос. Терапевтът обаче ще продължава да вярва в теб безусловно, да те обича по човешки искрено и да ти предлага тази или онази помощна техника, за да преработваш травмата си от отхвърляне, да се вадиш от капсулирането и променяш избягващото си поведение в прегръщащо страха в терапевтичната ситуация, а оттам и в живота все повече! Ако не избягаш от процеса, с течение на времето сигурността ти нараства, а оттам и в обичайните колегиални, приятелски, партньорски и въобще, междучовешки отношения, си далеч по-стабилна и сигурна в себе си, любовта тече през теб отвътре навън все по-независимо. 

Редактирано Април 1, 2018 от Орлин Баев

[Ally]

Чакай, че чета пак предишния ти пост - 'сложния' и.. детето в мен протестира - ма той наистина е сложен! Виж само изреченията с какъв сложен изказ са! (а на мен в момента вниманието ми е супер ограничено)..Детето в мен, което комуникира  с майка си (като съм била малка), тогава би казало точно това - 'ама то наистина е сложно, защо тогава ми се дразниш, че съм казала, че е сложно?!' - с плач, защото се чувства сякаш никога не е право, сякаш никога не му признават правотата! и съответно него самото! В тоя момент майка ми сигурно още повече би се ядосала, би се развикала, може да ме тупне, аз още повече бих се разревала, и цялата история би се потулила.. Възрастен човек като майка ми никога не би признал, че аз съм права понякога.. или въобще да влезе в диалог.. На малко дете винаги можеш да му кажеш, че не е право, то нали не може да се защити, да се обоснове, винаги можеш да го заглушиш.. Това го пиша нали за да задълбоча в преноса, не заради конкретната ситуация тук.. макар че е вярно, че са сложни изреченията и на мен вниманието ми е ограничено.. Т.е. като дете съм научила, че  няма как да съм по-права от възрастния, и ако му кажа нещо такова, то това само ще го ядоса, и аз нямам право да го правя..

За терапевта.. аз имах предвид, че не искам да интернализирам.. това да мисля толкова, да говоря такива сериозни неща, по такъв сериозен начин.. при положение, че не общувам с други хора, приятели, нормално?.. Ако интернализирам такъв начин на мислене и  говорене, как ще запазя 'приятелското говорене', как ще се свързвам нормално с хората.. И въобще влизане в терапия ми се струва отдалечаване от живота.. Дори с това писане тука и мислене, които са ми пак някакво стягане, ме е страх после ще мога ли да говоря нормално с хора.. в смисъл променят ми..

А за интернализиране на емпатията на терапевта, от което казваш, че ме е страх заради страха от отхвърляне, което ще последва, ми.. аз не усещам емпатия от терапевтите, които съм посетила, или тя е нещо толкова минимално, че.. не мога да му обърна внимание на фона на тревожността, паниката от проблемите, които имам, и не може да 'влезе' в мен.. Не може да ми привлече вниманието, така че да ме накара д се успокоя.. Мисля, че когато нещо ми привлече вниманието, това би ме поуспокоило.. но вниманието може да ми привлече нещо по-силно.. Сигурно ми трябват много по-силни стимули..

'Разбираш ли, че каквито и методи да ползва терапевтът ти, ако е ефективен и държи да е такъв, постоянно ще те хвърля в това ти базисно преживяване - за да можеш с негова помощ да го преобразуваш.' - как ли би изглеждало това преобразуване.. тва го осмислям още..

 

 

Редактирано Април 1, 2018 от Ally

[Орлин Баев]

Сложно е, когато е обяснявано, а като усещане е простичко. Пиша към зрялата жена, която именно е нужно да се научи не да бъде тотално въртяна от детските си преживявания, а от зрялата си позиция да прегръща това дете, да бъде майка на самата себе си. Аз не се дразня - детето в теб си мисли, че се дразня. Ето, аз влизам в диалог, при това виждам че си права за много неща. Виждам обаче и че имаш нужда от систематична психотерапия.

За терапевта - в терапията въобще не се говори както в писмен вариант. Много по-простичко е, а сложните обяснения за ума са нужни, но само като рамка на разбиране, нищо повече. В живота говоренето е съответно - нищо общо със сложно дрънкане. Тоест, фантазираш си.

За интернализирането на топлината на терапевта като собствена към себе си - психотерапията такава каквато на теб би ти повлияла, може да бъде видяна като един вид превъзпитание - не формално, а фино, вътрешно, меко. Виж за терапевтичния трансфер в нета...

За емпатията - възможно е да не са я имали наистина, знам ли... Според мен това е най-важното - любовта. Без нея психотерапията е празна механика... 

Редактирано Април 1, 2018 от Орлин Баев

[Ally]

Аз па мислех, че едно от нещата, които могат да се направят в терапия, е именно да се проиграят преносите, да можеш да ги извадиш на бял свят, да си ги видиш, и с терапевта да внесете някаква промяна.. Защото сега като написах ситуацията с малкото дете и майката, ми се стори, че точно това ми трябва - хората да ме взимат предвид, да ме виждат, да ме забелязват, и аз да съществувам! да ме има!.. иначе оставам малкото дете, което плаче за внимание..? ако се успокоя - т.е.нещо ми привлече вниманието, и не плача за това, сигурно повече ще ме взимат предвид, но аз сега съм в шок и паника.. (терапевта поне да ме вижда, за да разбера, че и другите хора може да ме виждат..) Всъщност самата травма е сякаш, че съм малка, че никога не са ми позволили да порасна родителите ми..

За 'зрялата жена', не мисля, че има такава!.. Това се опитвам да обясня.. В тия 6 години стигнах до тийнейджърска възраст, до към 25 да речем, но после започнах да падам и стигнах пак до малкото дете.. сега съм предимно малкото дете, с някакъв спомен, но рационален, а не като преживяване, за 25 и как трябва да се държа като 25-годишна по-скоро тийнейджърка, но.. по-нагоре от това не съм пораствала никога, така че няма как да го има това! И всъщност.. двете части не съществуват едновременно.. когато 'пораснах' в тия 6 години, тормозеното малко дете го нямаше, сега като съм него, другата част не е жива..

'За интернализирането на топлината на терапевта като собствена към себе си' - именно.. аз от терапевта не чувствам топлина! Не мога да чувствам топлина от човек, който не изразява емоции. И съответно от него бих интернализирала някво никво, неутрално отношение към себе си, без емоции.. което не искам. Човека, когото толкова харесвах в тези 6 години - е от него интернализирах супер харесване и обичане на себе си! Но в него имаше супер много емоция! Т.е.нещо много повече от това от терапевта ми трябва, за да интернализирам.. отношение към себе си..

 

Редактирано Април 1, 2018 от Ally

[Орлин Баев]

Проиграва се всичко - в психотерапия. Тук даваме насочващи отговори.

преди 7 часа, Ally каза:

За 'зрялата жена', не мисля, че има такава!.. Това се опитвам да обясня.. В тия 6 години стигнах до тийнейджърска възраст, до към 25 да речем, но после започнах да падам и стигнах пак до малкото дете.. сега съм предимно малкото дете, с някакъв спомен, но рационален, а не като преживяване, за 25 и как трябва да се държа като 25-годишна по-скоро тийнейджърка, но.. по-нагоре от това не съм пораствала никога, така че няма как да го има това! И всъщност.. двете части не съществуват едновременно.. когато 'пораснах' в тия 6 години, тормозеното малко дете го нямаше, сега като съм него, другата част не е жива..

Да, разбирам - нарича се дисоциация и регрес. Да, в регрес в това инфантилно нараняване си, но именно поради дисоциацията му, продължава да се повтаря. Има зряла част в теб, но е като островче всред обширни несъзнавани води, под които има плашещи те съдържания. Опитваш се да ги осмислиш, но при стапянето на това изтласкване/ дисоциация, осмислянето е само старт. Следва визуалност и от позицията на любовта процес, подпомаган от психотерапевта ти. Ходи на психотерапия при емпатиен и способен психотерапевт! Постепенно ще почувстваш любовта - тогава става по-лесно. Успехи!

[Ally]

Много ти благодаря за разговора! Мисля, че ми беше полезен с разкриването на преноса.. според мен това дете има нужда да бъде чуто и валидизирано, преди да спре да ме върти около детските ми преживявания.., както и с това, че обяснявайки нещата на теб, стигнах до изкристализиране на обясненията така че и аз самата по-добре си ги обясних.. както и с това, че някой поговори с мен! и това ми донесе една идейка спокойствие и малко по-дълбок сън.. + така се появява някаква реалност.. иначе няма никаква..

Само че от друга страна, дори само с това тук си усещам какви биха били 'страничните' ефекти от терапия.. Струва ми се, че тя би ме затворила за външния свят.. защото е нещо толкова различно от, и извън него.. и защото говориш само с един човек.. после няма да мога да намеря връзка с хората навън, съвсем бих изгубила връзката с хората сега.. - няма да мога да говоря с тях, защото ще съм се научила да говоря както на терапията!.. защото нали се сещаш, че като съм на 3 си губя уменията, които съм изградила като съм била на 25, поне нещо искам да запазя от тях!, и после започвам да изграждам нови взависимост от новата среда, в която съм.. Струва ми се, че тялото ми съвсем би изчезнало.. На терапия ритъмът е бавен, аз съм свикнала на много бърз!.. Бих заживяла в главата си.. Бих станала 'прибрана', без емоции.. хах без емоции как да се свързвам с хората?! Освен това, да си пиша тук е лесно, но ако трябва да се изправя в една стая срещу един човек, няма да мога да се отпусна.. ще си говоря, но от рационалния ум, през цялото време 'замръзнала'.. и ефекта би бил никакъв..

И в същото време виждам, че може да има някаква полза от такива разговори, и че имам нужда да си поговоря с някой, и.. не мога да измисля под каква форма може да стане това..

Редактирано Април 2, 2018 от Ally

[д-р Тодор Първанов]

,,Само че от друга страна, дори само с това тук си усещам какви биха били 'страничните' ефекти от терапия.. Струва ми се, че тя би ме затворила за външния свят.. защото е нещо толкова различно от, и извън него.. и защото говориш само с един човек.. после няма да мога да намеря връзка с хората навън, съвсем бих изгубила връзката с хората сега.. - няма да мога да говоря с тях, защото ще съм се научила да говоря както на терапията!.. ,,

Много глупости съм чел.Това, обаче едно от върховете в областта им. Изобщо,  чесане на езика . Явно, Орлин няма какво да прави, та ти импонира.За 6 години не си се променила, явно и след 60 постовете ти не биха се различавали от сегашните.Много приказки и ...нищо. Просто едно преливане от пусто в празно.Сега, остава и да ме питаш, с какво си ме разгневила.За това ти казвам предварително, че не съм гневен, а изпитвам, едно безкрайно съжаление, към човек, който не знае за какво се е родил и какво ще прави на тази земя в близките 70 - 80 години.Много нещастно съществуване е.

ПП. Орлин ти препоръчва по-горе, да се обърнеш към психотерапевт, който да използва холистични методи в работа си, да съчетаеш индивидуална с групова терапия, но той само си пише, за жалост няма кой да го чете.

Редактирано Април 2, 2018 от д-р Тодор Първанов

[Ally]

Ее, айде няма нужда и от обиди. В тези 6 години бях съвсем различен човек. Това, което обяснявам и в постовете е, че в следствие от регреса, се връщам в същото състояние като преди 6 години.

Факт обаче, че в това, страдащо, състояние предизвиквам.. лошото отношение на хората.

Редактирано Април 2, 2018 от Ally

[д-р Тодор Първанов]

Обида, защо да съм обиден? Защо?

Както казах, само ми е мъчно и изпитвам съжаление.

Редактирано Април 2, 2018 от д-р Тодор Първанов

[Орлин Баев]

преди 2 часа, Ally каза:

Много ти благодаря за разговора! Мисля, че ми беше полезен с разкриването на преноса.. според мен това дете има нужда да бъде чуто и валидизирано, преди да спре да ме върти около детските ми преживявания.., както и с това, че обяснявайки нещата на теб, стигнах до изкристализиране на обясненията така че и аз самата по-добре си ги обясних.. както и с това, че някой поговори с мен!

Да, благодаря сърдечно! 

преди 2 часа, Ally каза:

Само че от друга страна, дори само с това тук си усещам какви биха били 'страничните' ефекти от терапия.. Струва ми се, че тя би ме затворила за външния свят.. защото е нещо толкова различно от, и извън него.. и защото говориш само с един човек.. после няма да мога да намеря връзка с хората навън, съвсем бих изгубила връзката с хората сега.. - няма да мога да говоря с тях, защото ще съм се научила да говоря както на терапията!

Ти си психолог и си ходила на психотерапия - знаеш какво е негативен пренос. Виж думите си по-горе - правиш такъв трансфер в психотерапията. Всъщност обаче не говориш за психотерапията, а за избягващата си несигурна привързаност, резултатите от която проектираш в психотерапията и психотерапевта. Нищо общо с реалността на психотерапията каквато всъщност е обаче. Психотерапията, учейки те на преаботка на тревожни съдържания, травми и страхове, те отваря за външния свят. В разговорния език в психотерапията, както вече писах по-горе, рядко се ползват термини, а се говори по човешки. Не е само лична, а и групова, в чиято групова динамика се получава лечебно взаимно отразяване, издържане на адекватни и топли, но искрени обратни връзки. Груповата терапия, освен това е и прекрасно поле за свързване със сърцати и чудесни личности, сприятеляване и неформално, извън сесиите общуване, което по опита ми, е важна част от целия терапевтичен процес. Не само, че не губиш връзка с хората и света, но се свързваш с хората и света както вътрешно, така и актуално. 

преди 2 часа, Ally каза:

защото нали се сещаш, че като съм на 3 си губя уменията, които съм изградила като съм била на 25, поне нещо искам да запазя от тях!, и после започвам да изграждам нови взависимост от новата среда, в която съм..

Писахме за дисоциацията - психотерапията я стапя и те свързва на всички нива. Възрастната отива при детето и го лекува, а то се проявява в живота ѝ като искрено любопитство, спонтанност, игривост, радост.

преди 2 часа, Ally каза:

Струва ми се, че тялото ми съвсем би изчезнало.. На терапия ритъмът е бавен, аз съм свикнала на много бърз!.. Бих заживяла в главата си.. Бих станала 'прибрана', без емоции.. хах без емоции как да се свързвам с хората?!

Сега ти е изчезнало. В терапия се свързваш с тялото, с реалността социална, но и на любовта, реучиш се да се спускаш от главата в усещанията, да отприщваш емоциите и ги канализираш. Не е само говорене психотерапията, а и транс, образност, дишане, психотелесност, поведение, игра, емоция... Ритъмът: в твоя случай важи правилото: "Бързай бавно!" Колкото повече си готова да останеш в несигурността на вътрешното си дете осъзнато и вместо да избягаш от терапията в рационализации и актуално да я спреш с избягващо поведение, останеш и продължиш процеса, толкова по-бързо се случват нещата. 

преди 2 часа, Ally каза:

Освен това, да си пиша тук е лесно, но ако трябва да се изправя в една стая срещу един човек, няма да мога да се отпусна.. ще си говоря, но от рационалния ум, през цялото време 'замръзнала'.. и ефекта би бил никакъв..

Когато терапевтът ти искрено и по човешки те обича (емпатия), се доверяваш, "чупиш гипса" на недоверието. 

Редактирано Април 2, 2018 от Орлин Баев

[Василена Христова]

Аз, от личния ми опит, мога да кажа, че ако не бях ходила на психотерапия, нямаше да имам и една трета от живота, който имам в момента. Терапията не те затваря, но може да е неудобна, когато те сблъска с неща, които предпочиташ да отбягваш и такива, от които да се скриеш. Е, болката и дискомфорта са час от израстването. Без тях няма промяна. Както знаем прохождащите деца като паднат 5-6 пъти не си казват "Абе, я да се откажа, само си падам тук, няма да се уча да ходя". Същото е, просто ние искаме лесно и чудесно. Но за истинските неща си струва човек да изтърпи една -две "гъсеници".

Редактирано Април 3, 2018 от Василена Христова