Диляна Колева Добавено Декември 7, 2011 Доклад Share Добавено Декември 7, 2011 В тази връзка една мисъл на Гьоте : " Децата щяха да се раждат възпитани, ако родителите им бяха такива" Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Август 12, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 12, 2012 Здравейте! Искам да ви питам - какво правите с болката? От (в някакъв смисъл) раздялата с някого, към когото много сте се привързали и когото много обичате, който е станал неизменна част от ежедневието ви в последните месеци, почти година, и който ви кара да се чувствате "у дома" - разбирате ли, онова специално чувство, на близост, което не изпитваш с много хора!... Толкова ме боли точно в момента!... А ми се иска някак да се зарадвам, да ми стане леко, да приема нещата с радост, лекота и благодарност!... и с любов! Да трансформирам болката в радост и любов...! Стоянка-таня и Розалина 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Август 12, 2012 Автор Доклад Share Добавено Август 12, 2012 Направо физически боли.... Розалина 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Август 12, 2012 Доклад Share Добавено Август 12, 2012 Аз чета...Болката е енергия,за много сериозна работа...,,Когато светът се срутва,можеш да го подредиш отново.Ти решаваш как" Розалина, Донка и Диана Илиева 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Marusya Добавено Август 13, 2012 Доклад Share Добавено Август 13, 2012 Ето една статия по темата и начин да си помогнете! http://www.samuelhahnemann.bg/2012/06/11/%D0%B7%D0%B0%D1%89%D0%BE-%D0%BD%D0%B8-%D0%B1%D0%BE%D0%BB%D0%B8-%D0%B4%D1%83%D1%88%D0%B0%D1%82%D0%B0/ Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Това е популярно мнение. Донка Добавено Август 13, 2012 Това е популярно мнение. Доклад Share Добавено Август 13, 2012 Здравей Ally! раздялата с някого, към когото много сте се привързали и когото много обичате, който е станал неизменна част от ежедневието ви в последните месеци, почти година, и който ви кара да се чувствате "у дома" - разбирате ли, онова специално чувство, на близост, което не изпитваш с много хора!... Всъщност раздялата е нещо като животоспасяваща операция. Привързването към любимия човек, усещането, че той е неизменна част от теб и твоето ежедневие, необходимостта той да бъде до теб, за да се чувстваш "у дома" - това е бил паразит, който е тровел бавно и сигурно съзнанието ти. Моля забележи - човекът, който ти е давал това усещане няма нищо общо с него, той дори е бил "жертвата" на усещането. Усещането, привързването към някого - няма значение към кого, си е само твое и то е това, което "операцията" има за цел да отстрани. Да, боли - много боли, толкова е познато, задушаваща на моменти болка, от която светът избледнява и имаш чувството, че губиш съзнание. Нещо живо е откъснато от теб и твоето тяло отчаяно си го иска обратно - симптомите на абстиненцията, нали? Така боли, когато се дезинфекцира рана - болката показва, че умират заразените, болните клетки. Когато човек го осъзнава, приема болката като нещо добро и нужно и дори сам посяга с тампончето към раната и сам си "причинява болката". Няма радост в нея - има разум, мъдрост, търпение - сърцето има нужда от помощта на своя най-добър приятел - ума. Питаш как да превърнеш болката в радост? Тя няма да се превърне в радост и не бива, иначе ще се привържеш към болката и сама ще я предизвикваш несъзнателно. Радостта и светлината идват от усещането за свобода... Но за да се стигне до него, пътят минава през сериозна работа над себе си - докато човек усети, че няма нужда от никого, за да бъде "у дома", че само той самият си е неизменната част от ежедневието и всичко друго и всеки друг си има своето ежедневие, а тези наши ежедневия се пресичат, но не са болезнено зависими едно от друго... Освободиш ли близките си хора от очакването и желанието си да ти създават особеното усещане за близост, научиш ли се да го изпитваш докато си съвсем сама, свободата вече е кацнала на рамото ти. След нея идва и човекът, с когото можеш да живееш - само че ти вече не го привързваш към себе си и не привързваш себе си към него. Има само една истинска любов - тази, която се ражда и живее в свободата. Проверено е лично - и болката и освобождаването, и любовта. Успех, мила! Обърни се - в края на тунела има светлина и тя не е от приближаващия се влак на болката, той е зад теб и те чака да се качиш отново. Решението си е твое... Мария-София, Диана Илиева, Elektra и 5 others 8 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Август 13, 2012 Доклад Share Добавено Август 13, 2012 Нямам какво да добавя към думите на Донка - на 100% съм съгласен с нея!!! Благодаря ти за това мнение, Донка! С обич, Орлин Розалина и next2u 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Розалина Добавено Август 13, 2012 Доклад Share Добавено Август 13, 2012 (edited) Здравей Ally. Аз четях,за да намеря отговори на въпросите,които не ми даваха мира.И пишех ,за да извадя от себе си навън болката.Писането се оказа една спонтанна ,но доста успешна за мен терапия.Бях изненадана ,когато всичко премина ,както преминава бурята ,да видя,че съм изписала с монолози 10 тетрадки от по 200 листа.Ще продължи да боли,каквото и да правиш,но ти не се отказвай да пробваш и да работиш. Нужно е време,за да затихне и отшуми болката и да изгрее слънце отново в усмивката ти.Трудно е човек да приеме,че всичко ,което му се случва е за негово добро,но е така. Сила , надежда и вяра Ally. Редактирано Август 13, 2012 от Розалина Диана Илиева, Орлин Баев и Донка 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
кети Добавено Август 13, 2012 Доклад Share Добавено Август 13, 2012 Здравейте мили хора! Всичко написано по-горе е съвсем вярно и лично изпитано от мен също. Привързването е форма на несвобода и на несигурността да бъдем цялостни сами със себе си. Преживявала съм го неколкократно, докато разбера, че аз съм си аз и който и да е друг до мен, дори най-съвършения и светъл човек, с когото бих искала да съм до края на вечността, то той пак ще е някой друг и аз пак ще съм си аз. А някъде там на друго ниво по някакъв начин пак ще сме свързани... Успех на всички по пътя в тунела! Розалина, Донка и Диана Илиева 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Viva Caselli Добавено Август 13, 2012 Доклад Share Добавено Август 13, 2012 Опитай се да повярваш, че съдържаш в себе си сила, която въобще не иска да се бори с болката. Каква е болката ти? Носталгия по отминали дни, брутална меланхолия, разяждаща душата ти и отчаяни опити да върнеш любимия човек до себе си. Уважи чувствата и спомените си и не приемай, че отчаянието е нещо непременно злощастно за теб! Защо ти е да трансформираш болката в любов? И какво ще се случи, ако болката бъде трансформирана в любов и радост? Предполагам, че рано или късно радостта ще се трансформира в тъга! Болката трябва да се почуства, изживее и съхрани. И който предлага лекове срещу болката не е наясно с болката. За нея лек няма. Тя идва и си заминава. Погледнато мащабно радостта и тъгата бледнеят пред универсалната истина, че никой нищо не може да ти отнеме или вмени, защото ти съществуваш! Така е било, така й ще бъде. Радост и тъга да се редуват. Аз днес се будя щастлив, а утре огорчен. Може би има сладка и вечна омая, но лично аз не съм я почуствал, нямам и желание да се стремя към нея. Просто съществувам! Успех! Диана Илиева 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
veselinvalchev1981 Добавено Август 14, 2012 Доклад Share Добавено Август 14, 2012 Първо да отбележим ,че това не е била истинска Любов ( защото често се смесват понятията ) а някаква привързаност ,зависимост .А за справянето с болката мисля ,че трябва да се премине един процес на осъзнаване на това ,какво е Любов ,и какво е страх . Донка и Диана Илиева 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Септември 16, 2012 Автор Доклад Share Добавено Септември 16, 2012 Благодаря на всички за отговорите ви! Донка, не знам колко пъти прочетох твоя отговор... не че не ги знам тези неща с ума си, но когато си дълбоко в преживяването е трудно да включиш ума... усещам, че някаква част от мен все още се съпротивлява и не е съгласна с част от нещата, и си зачитам тази част!... Аз по принцип се чувствам добре сама със себе си, но когато се влюбя толкова и когато човекът толкова ми харесва, не успявам да се удържа да не се хързулна към привързването, към пълното отдаване на това чувство и мисъл!... Знам, че това се дължи на преноси на минали неща, но не мога да ги спра поне за сега... Орлине, благодаря ти!... Александър, Розалина, много пъти съм чела и съм писала, този път не четох, нямах нужда, и писах по-малко, но ми се струва, че беше най-съзнателното ми преминаване през такова преживяване, минута по минута.... Кети, не успявам все още да установя този баланс - между това да сме свързани и в същото време да сме отделни, не успявам да остана отделна... Viva Caselli, да, в по-голямата част от времето не се борех с болката, а я преживявах напълно, без да й се съпротивлявам, и без това последното е безполезно... Веселин, да... и аз имам въпроси относно разграничението между любов и това да ти харесва начина, по който някой те отразява... Marusya, вероятно хомеопатията може да помогне, но не знам дали няма да накърни осъзнаването... Както и да е, благодаря ви на всички още веднъж и извинявайте, че толкова дълго време не отговорих... Диана Илиева, Розалина и Донка 3 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
B__ Добавено Септември 17, 2012 Доклад Share Добавено Септември 17, 2012 Бах терапия може много да помогне...плюс няколко разговора. Гледам, Донка вече е дала един "разговор" Диана Илиева 1 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Октомври 19, 2015 Автор Доклад Share Добавено Октомври 19, 2015 (edited) Какво се прави, когато направиш силен пренос от миналото, толкова силен, че сякаш ставаш малкото дете, което си бил тогава, и не можеш да направиш нещо, за да деактивираш преноса, не можеш да помислиш по различен начин.. а и няма реални обстоятелства в момента около теб, които биха могли да ти помогнат, 'нещо, за което да се хванеш'.. пренесеното чувство е на самота, на това, че няма никой, оставен си сам, и най-лошото - че си затворен вътре в себе си и не можеш да излезеш - за да почувстваш света, другите.. а пък живота ок.теб си тече сякаш нищо не се случва.. много е страшно!.. а няма в момента човек, към който да си достатъчно привързан, че да излезеш през това.. Редактирано Октомври 19, 2015 от Ally Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Октомври 20, 2015 Доклад Share Добавено Октомври 20, 2015 Тоест регресираш в характеровата си травма от изоставяне и самота, виждаш света и хората през пречупването ѝ и се опитваш да я нахраниш отново с прилепване към някого, като дете към родител... Какво се прави ли? Благодариш, че животът не ти дава някого, към когото да залепнеш, заставаш със смирена благодарност в ядрото на тази тъжна и страшна самота (както я преживяваш), но със захващане за ... Себе си. За все по-стабилната ти самооценка, за ядрото на духа си, цялостната си личност - ти самата като божественост. От тази позиция не бягаш от травмените си усещания, но ги приветстваш, обичаш, галиш ги и ги прегръщаш - метафората е, че Ти самата си майка и партньор на самата себе си. Помощните техники тук са визуализации, пренареждане на матрицата с хипнотерапия, добър себеанализ и работа с мисленето, развиване на връзка с потенциала си от тази позиция, смирено доверие в детето-травма в теб, работа през тялото за смирено доверие... Това се прави! Лина Коцева и Диляна Колева 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Октомври 20, 2015 Автор Доклад Share Добавено Октомври 20, 2015 (edited) Тоест регресираш в характеровата си травма от изоставяне и самота, виждаш света и хората през пречупването ѝ и се опитваш да я нахраниш отново с прилепване към някого, като дете към родител... Какво се прави ли? Благодариш, че животът не ти дава някого, към когото да залепнеш, заставаш със смирена благодарност в ядрото на тази тъжна и страшна самота (както я преживяваш), но със захващане за ... Себе си. За все по-стабилната ти самооценка, за ядрото на духа си, цялостната си личност - ти самата като божественост. От тази позиция не бягаш от травмените си усещания, но ги приветстваш, обичаш, галиш ги и ги прегръщаш - метафората е, че Ти самата си майка и партньор на самата себе си. Помощните техники тук са визуализации, пренареждане на матрицата с хипнотерапия, добър себеанализ и работа с мисленето, развиване на връзка с потенциала си от тази позиция, смирено доверие в детето-травма в теб, работа през тялото за смирено доверие... Това се прави! Ама аз съм отделена от себе си сега! дисоциирана.. И не съм тук и сега, правя пренос дори не от момента на травмата, а от миналия период, преди ок.4 години, в който съм била така отделена от себе си, неистинска, без емоции и не жива.. не мога да направя връзка с хората.. а хубавият период от 4 год. в момента сякаш го няма.. аз се хващах за това себе си, което бях изградила през тези 4 години.. без него, сега, не знам какво ще рече да се хвана за себе си.. сякаш няма такова.. не го усещам.. заради дисоциацията.. Редактирано Октомври 20, 2015 от Ally Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Октомври 20, 2015 Автор Доклад Share Добавено Октомври 20, 2015 сякаш умът ми не разпознава, че е тук и сега... Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Октомври 22, 2015 Доклад Share Добавено Октомври 22, 2015 Това, което ти пиша, е посока, не е рецепта за манджа с грозде. Именно доверието в това усещане и ученето от него вече води към ... Себе си. Но, питаш общо, отговарям също така. В отговора си по-горе насочих към някои практики, които обаче няма как да правиш сама - защото се учат в школи за психотерапия. Ходиш ли на психотерапевт? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Октомври 24, 2015 Автор Доклад Share Добавено Октомври 24, 2015 (edited) Това, което ти пиша, е посока, не е рецепта за манджа с грозде. Именно доверието в това усещане и ученето от него вече води към ... Себе си. Но, питаш общо, отговарям също така. В отговора си по-горе насочих към някои практики, които обаче няма как да правиш сама - защото се учат в школи за психотерапия. Ходиш ли на психотерапевт?Доверието в кое усещане? - че си откъснат от себе си?В момента цялата съм дисоциираното от себе си аз, нямам друга част, т.е. нямам достъп до такава, нямам някаква сигурна база, място, отношение - с която част да мога да помогна на другата, безпомощната.. Чувствам се напълно затворена в себе си, без никакъв мост, връзка с външния свят, с другите хора, с някой.. затворена, стегната, 'не виждам', не разбирам света, буквално почти не успявам да мисля, функционирам трудно поради тази причина, внимание, краткосрочна памет са зле, в момента съм това и съответно усещам хаос и страх.. от външния свят, който е бърз, неразбираем, с който не мога да осъществя връзка, безпомощност..Травмата е, че на 3 год. съм била в болница сама.. (после на 6 също, за операция на сливиците).. а 'род-те' ми са безчувствени хора, които не са направили нищо след това, за да ме утешат и т.н. Чувствам страх от майка си, тя е толкова груба, безчувствена, гневна, няма грам разбиране, няма емоции.. Затова явно ми трябва да правя връзка с друг, защото когато няма такава, и 'чувствам връзката с нея.. съм в това нищо.. самата аз съм нищо..Ходила съм на терапия, но точно като стигнахме до този супер труден период - миналия път преди 4 години, не се почувствах грам подкрепена и спрях да ходя. После започнах нова работа със супер колеги и животът стана супер прекрасен, аз супер много се отворих - като тях, обичах всички.. изградих страхотно аз, чувствах се супер свободна, можеща всичко - откъм общуване, чувствах се като в семейство.. но хората изчезнаха.. чувството изчезна, този аз се разруши и загубих връзката с горния свят, с света на хората - най-просто и на кратко казано..Затова не вярвам много на терапията.. а и тя е общуване само с един човек.. и то не е емоционално общуване, близка връзка.. а на мен ми помага това да почувствам някого.. тогава се съживявам и се появявам на повърхността..Не чувствам себе си.. не се чувствам себе си.. това е най-лошото.. Редактирано Октомври 24, 2015 от Ally Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Ноември 4, 2015 Доклад Share Добавено Ноември 4, 2015 Не чувстваш себе си, за да намериш ... Себе си. Какво се прави, когато си в травмата си от изоставяне и самота (о'к, болницата като етиологичен фактор...) и преживяваш деперсонализирано, дисоциирано усещане? Мислиш ли, че това усещане е случайно? Според мен всеки симптом е точно на мястото си и сам сочи пътя. В индуската и будистка йога има специални практики, които практикуващите правят с години, за да постигнат състоянието, което теб плаши. Постигайки го, го превръщат в част от медитативния устрем към Бога, към Себе си като част от Бога, към тази божествена искра, която ни определя като Човеци. Самият симптом вече ти дава отговорите. Само от трансперсоналната позиция на душа, можеш да погледнеш травмата си отвисоко и да я залееш с виделината, любовта, живата лечебна сила на топлотата, свързаността, мекото чувство за единство и закрила, които струят от тази позиция. Затова доверие в това усещане - когато се учиш от него, то те води към същината, която лекува. Защото знаеш, че неслучайно си преживяла травмите си - те са нужно гориво в пътя ни в този земен живот! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Януари 20, 2017 Автор Доклад Share Добавено Януари 20, 2017 Здравейте! Много ми е трудно да формулирам проблема си, защото почти не мога да мисля в момента - буквално. Детството ми е травматично, била съм в болница сама на 3 и 6г., но много по-лошото е, че родителите ми са студени, безчувствени, и сякаш никога не съм имала връзка с тях.. усещам го като неглижиране.. И от там явно тръгва всичко.. През целия ми живот се случва следното: в момента, в който започна да се привързвам към някого - като започна от дядо ми на 4г., и се продължи с влюбвания най-вече, и приятелства, аз сякаш 'се появявам' в света, събуждам се, излизам навън в света, сетивата ми се пробуждат, започвам да виждам, да чувам, да усещам външния свят - тогава когато започна да усещам някой човек от вън. В момента съм в другата част от историята - когато хората, към които съм се привързала , вече не са около мен, чувствата и емоциите са изчезнали.. аз започвам да потъвам и да изчезвам.. цялата личност, която съм изградила с тези хора, сякаш се разпада.. Усещанията сега са: сякаш не съм си в тялото, нищо не усещам, не си усещам тялото, не усещам другите хора, не усещам себе си.. поглеждам си ръката и все едно не е моята.. нямам съзнанието, че е моята ръка.. не мога да си координирам движенията.. усещам се все едно спя през цялото време.. като пълна мъгла в главата.. супер изморена съм през цялото време.. трудно ми е да мисля извън някакви много банални, автоматизирани неща и абстрактно мислене.. сякаш мозъкът ми работи супер супер бавно!.. не мога да говоря с хората както досега.. всичко, което говоря е само някакви автоматизирани неща.. внимание, краткосрочна памет - зле, макар че напоследък явно съм ги постабилизирала, за ежедневните неща.. нямам усещане за себе си.. нямам съзнание за себе си!.. не чувствам връзка с никого естествено - то от там идва проблемът.. А да - чувствам се като малкото момиченце.. а другите хора, връстници, по-малки от мене, всички - са големи.. аз съм малкото момиченце, подчинено, супер уплашено, изоставено, чувстващо се съвсем само, с майка ми и баба ми.. с които освен това отношенията, особено с майка ми, са били много лоши, в смисъл - от нея само негативни неща съм чувала - как нищо не мога, за нищо не ставам.. много скандали, викове, крясъци.. с една дума насилие! психическо, емоционално, дори физическо, макар и минимално. Свързаните емоции са на срам и вина, и страх.. Ако действам спонтанно сега поведението ми би било детинско.. макар че на първо място би било да не помръдвам и да не говоря.. В един момент чувах в главата си гласовете на майка ми и баба ми - в смисъл.. - няма мои мисли, мои емоции, а само чувам гласа на майка ми или на баба ми как ми говорят както са ми говорили като съм била малка.. - например - виждам снимка на кученце - в главата си чувам гласа на баба ми как ми казва както когато съм била малка - я виж, какво хубаво кученце! .. Сега не е с техните гласове, но пак 'изживяването' на нещата се състои от глас в главата ми, който ми обяснява какво се случва.. т.е. няма непосредствено изживяване.. Емоции нямам никакви.. или нямам достъп до тях.. например ядосвам се, но не изживявам гнева, просто знам, че съм гневна.. Нещата започват с психичното, но стигат до тази дисоциация, 'мозъчна мъгла', сензорна дезинтеграция.. не знам какво! А в последните 4-5 години имах високо функциониране - правех съвсем лесно връзка с всички, шегувах се нон стоп и т.н., всички неща, които описвам сега, си бяха ок. А да - сега не чувам хората, не ги разбирам, коства ми напрягане да ги чуя и разбера.. просто мисълта ми я няма.. Все едно съм в друг свят.. и като се 'събудя', защото съм се озовала на сигурно място, с сигурни хора.. все едно идвам в този свят отново и обикновени неща чак ми се струват странни, все едно ги срещам за първи път.. Сега нямам отношения към никого.. не усещам хората.. все едно няма външни хора.. - защото не правя връзка с тях.. като им говоря - все едно не говоря на тях.. все едно гласа ми изобщо не стига до вън.. и го чувам странно, все едно.. не говоря аз.. или все едно не го чувам от вътре.. от себе си.. не го чувам аз.. Описвам толкова подробно с надеждата, че на някой ще му хрумне нещо.. психологично или неврофизиологично обяснение.. не знам.. За друго не мога да се сетя сега.. Моля ви моля ви моля ви! кажете ми, че има някакво решение за това! и че разбирате за какво ви говоря! Че някакво лекарство може да подобри мозъчните ми функции! Искам да живея! Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Януари 20, 2017 Доклад Share Добавено Януари 20, 2017 (edited) На колко си години? Да, разбираме те, спокойно. Знаем за какво говориш - въобще не си единствена в това състояние, а в кабинетите си чуваме идентични с твоите думи често. Детството ти - да, има връзка с характеровите ти пречупвания на света и емоционални преживявания, които описваш. Знаеш обаче, че се раждаме в точно определено семейство и родители, които с родовите си, генетични заложености и травматични преживявания точно съответстват на собствената ни съдба, изградена от самите нас (знаеш, че не живеем само веднъж). Когато походиш на психотерапия при добър психотерапевт може да минеш през известно себезаявяване, поставяне на вътрешни и външни граници към родителите си, но стратегическата посока е прошка, през която знаеш, че сега ти си родител и възпитател на самата себе си. Иначе си стоиш малкото момиченце с травми от необичана изоставеност, застанали на мястото на липсващия вътрешен център от автономна любов, себепознание и самоуважение. Както сама казваш, сега би се държала по детски, с детски начини за печелене на внимание, грижа и присъствие. Сега, когато си в това състояние, движено от споменатата травма (в анализата се нарича метафорично орална празнина/ дупка), имаш шанса да промениш нещата. Защото сега са по-явни, но сама знаеш, че цял живот са тлеели в теб, а сега са просто по-силно проявени. Описваш влюбванията си, които обаче не са никаква проява на любов, а са един вид свързване с обекта на влюбване, към който закачаш емоционално и енергийно липсата си и черпиш от него сила и стабилност, един вид така получаваш изнесен, външен заместващ център, който невротично компенсира липсата му в самата теб. Такова поведение обаче се усеща от човека подсъзнателно като агресия, прилепващо смукане и закачане и е много сигурен начин за отблъскването му в дългосрочен план. За симптомите, които описваш - обикновена деперсонализация, дереализация, тревожна дисоциация и известно затормозяване на мисленето, като следствие от нерешената и изтласкана тревожност. Сами по себе си симптомите ти не са кой знае какво - не се плаши от тях. Те са просто "насочващи табели" или "мигащи лампички" на таблото на автомобила, насочващи към нуждата от осъзнаване и намиране на себе си! В това намиране е добре да се фокусираш - тогава и лампичките ще загаснат, тоест симптомите отшумяват. Химията единствено ще потисне симптомите, ще накара "лампичките" да светят по-слабо, но и ще потисне още повече празнината в теб и ще отклони вниманието ти от стратегически устойчивото ѝ запълване. Не че има лошо в хапчетата, но те само могат да те поддържат, докато пристъпиш към качествено решение в ефективна психотерапия при силен в работата си психотерапевт! Ако отлагаш тази работа, виж се с психиатър и пий хапчета... Ако искаш обаче да се довериш на мъдростта на съдбата си и научиш вложените в неслучайното преживяване на състоянието ти уроци, фокусирай се в намирането на качествен и ефективен психотерапевт и с всички сили съдействай на помощта му да си помогнеш! На мястото на тази вкопчваща се празнина в теб е нужно да заживее стабилна пълнота от любов, смисъл, творчески заряд, мъдрост... Като старт, силно ти препоръчвам от първа до шеста книга "Опит в оцеляването" на Сергей Лазарев, а впоследствие и останалите му книги. Не се плаши от заглавието - става дума за любов и вяра в Себе си! Ще се справиш - смисълът на преживяваното не е да се мъчиш, а да се учиш. Правиш ли го, ще се справиш! Вярвам в теб! Редактирано Януари 20, 2017 от Орлин Баев Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Януари 20, 2017 Доклад Share Добавено Януари 20, 2017 (edited) Горното мнение писах въз основа на постинга от тази ти тема, една от многото, които си отворила. Сега, след като писах, сякаш ти пиша за пръв път, което се оказа заблуда, видях, че имаш няколко отворени свои теми... Когато намеря време, ще се постарая да ги обединя в една. Моля, когато питаш за себе си, пиши в една тема - иначе се получава безсмислена загуба на рестартиращи и стигащи до кривата круша усилия и от твоя и от отговарящите ти страна, когато не е проследявано вече преживяното, казаното и наученото... .......................................................................... O'k - събрах темите ти, за да можем отговарящите да го правим на база повече информация! Моля, относно преживяванията си, пиши в тази обединена своя тема! Благодаря за разбирането! Редактирано Януари 20, 2017 от Орлин Баев Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Ally Добавено Март 31, 2018 Автор Доклад Share Добавено Март 31, 2018 Колко пъти се чудех дали да пиша, и все различни неща щяха да бъдат.. Значи, не мисля, че мога да отида при психотерапевт. Пробвах няколко пъти, т.е. при няколко различни човека по няколко срещи (за период от 2 години примерно) но.. аз не мога да се свържа с такъв човек, не мога да се свържа с възрастен човек.. особено па последния път, него си спомням най-вече - то беше като някакъв изпит, аз не мога да се отпусна, притеснявам се от човека, а той ми задава въпроси, които понеже общо взето знам какво целят да се замисля (бях психолог), ми се вижда безсмислено това :)) Аз ги знам отговорите на тези въпроси и ми се вижда безсмислено да ги съобщавам на някой друг, когото при това изобщо не усещам, все едно го няма. (хм мисля че така съм чувствала майка ми..ето) Не мога да бъда истинска, както и вероятно с никого сега.. Не мога да се свържа с човек, който ми говори така официално! И цялата тази статична ситуация.. е напрягаща. И въобще в последните 6 години живях съвсем друг живот, който ме кара сега да не мога да повярвам в терапевтите. И в това че задълбоченото говорене за проблемите може да помогне?! Макар че вече имам и крещяща нужда да поговоря, но.. Да седнеш и да говориш, те оставя все така в главата ти.. а аз трябва да изляза от там.. Има хора, към които веднага чувстваш доверие, и самото това е лекуващо, но.. естествено това не мога да го почувствам с терапевт. Освен това ако все пак походя малко на терапия има голяма опасност да интернализирам терапевта, тъ като в момента не чувствам връзка с други хора, а това би било ужасно!!? В същото време нещата вече са ужасяващи.. Много ми пречи, че не усещам никаква реалност около себе си.. нищо извън себе си не усещам.. все едно нямам земя под краката си.. не виждам.. Възможно ли е да съм регресирала до бебешка възраст?.. така се чувствам.. Не мога да мисля, което прави живота, дребните неща ужасяващо трудни :'( Тялото сега трябва 'да си го мъкна' и това е ужасно тежко и изморяващо! (а преди това си бях перфектно в тялото!) Не мога да изляза с приятели, и в същото време не издържам вече сама! Чувствам се съвсем сама, а се чувствах с целия свят! Срам ме е много! че ме няма, че 'не съм с всичкия си', че не мога да участвам, да говоря, да се шегувам, да съм тук и сега и с връзка с хората. Срам ме е, че съм малка!!! Страх ме е, в паника съм! А в същото време трябва да ги крия.. Трябва да крия колко съм неадекватна и изплашена! Толкова ми тежи това!!! Дори на никого не мога да го кажа.. Кой би ме приел така.. А и аз не искам някой да ме види така.. Страх ме е, че някои хора биха се възползвали.. случвало се е сигурно. Чувствам се сякаш не мога да се отпусна нито за миг. Не мога да спя.. Хах само с телевизията късно вечер се отпускам малко.. то от там тръгнаха и проблемите с спането в началото.. А, даже чувствам ВИНА, че съм паднала така и съм малка! Адски подтискащо и тормозещо е! За страха ми изникна днес картинка - как съм малко дете в паника плачещо мама да не ме оставя, да не ми се разсърдва и оставя..не някъде, а просто - да ми се разсърди и да се затвори за мен, и да ме остави сама, 'извън нея', явно лоша и виновна.. което ставаше често.. Голям страх, голяма паника, голямо измъчване!.. И това е само едно от много такива неща.. Всъщност изобщо не помня някога да съм усещала присъствието й.. камо ли подкрепа някаква или нещо такова.. усещането от нея е на студ, ужасна грубост и агресия. А какво да кажем за баба, която на моменти буквално нон стоп ти.. нарушава пространството, меко казано, с неща от сорта - не стой така, нещо гледаш кривогледо, защо вървиш така момчешки.. е така през две минути някаква реплика.. и като по-голяма - защо си с панталон, отрежи я тази коса, с подчертано агресивно отношение и т.н. и т.н... Защо? - защото тя така казва!.. Чак ме е страх, че като ги пиша тези неща стават по-реални чак Последните 6 години бяха изчезнали тези 'интроекти', но от към половин година пак се появиха, техните гласове в главата ми, за които съм писала в по-горния пост.. така да виждам света, през това тяхно влияние.. т.е.нищо да не виждам.. да си гледам само как трябва да стъпя, и да се държа затворена вътре в себе си.. и да се стягам (а и емоции не трябва да се показват ест.) и да гледам само да съм одобрена от другите..- както от тях е трябвало.. както майка ми, супер изкуствена и тревожна, гледаше да бъде одобрена по гостита и т.н... Те не са общували с мен, а само инструкции какво трябва да правя и какво не.. и естествено цялото неодобрение на света.. Как се махат тези интроекти??? Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Орлин Баев Добавено Април 1, 2018 Доклад Share Добавено Април 1, 2018 (edited) За пръв път си ни писала 2011-та, после пак. Казваш, че за 6 години си живяла съвсем друг живот - тоест включен, активен, обичащ, смислен, силен, надявам се. Направих си труда да прочета всичко от началото на темата - минала си през много, отговарящите също - животът си тече. Благодаря ти, че пак пишеш - надявам се да сме ти полезни. Ти самата си психолог, учила си психотерапия, така че направо. Докато те четох, видях че сме си писали за орален характер и травма, с вторичен мазохизъм и ригидна маска. Валидно е. Но от позицията на сегашното си познание, те виждам по-шарена. В съзнанието ми изплува едно разстройство на привързанстта - избягваща и амбивалентна несигурна привързаност и характер по-скоро шизоидно-орален, отколкото изцяло и само орален. А като по-външни пластове, вече ригидността и подлежащият мазохизъм. Вероятно след толкова години, си се отдалечила от психологията. Затова казвам с разбираеми думи. Разстройство на привързаността - знаеш за опитите с малки бебета. Майката излиза. Несигурно избягващо привързаното дете се свива в себе си, оттегля се във фантазната си шизоидна реалност, за да се справи със страха си от отхвърляне и изоставяне (забележи - и от отхвърляне, който е по-дълбок, по-директно свързан със смъртта). Когато майката се върне в стаята, такова бебе или продължава да стои в избягването си във вътрешния си, интровертен свят (избягваща привързаност) или амбивалентно се радва на майката и я отблъсква и отново потъва навътре (оралност-шизоидност). За сравнение, при сигурната привързаност, когато майката излезе, детето плаче, а когато се върне, просто се радва спокойно. Над тази ти базисна динамика на привързаността, вече стои сравнението с другите (автоагресията) и ригидно контролиращата маска. Но в основата е несигурната, избягващо-амбивалентна привързаност. Защо пиша за това? Защото го проследявам в теб, докато те чета как обясняваш взаимоотношенията си. Как докато си в топли отношения с някого, се отваряш, разцъфваш, но когато се получи разминаване или дори видиш такова субективно (с партньор, колеги, приятели, с терапевтите..), се затваряш, чувстваш отхвърлена и изоставена, неразбрано изложена (последното спрямо по-външните ти пси слоеве, но част от целия ти процес). Искаш да си в топли взаимоотношения - формално погледнато, това е нормално и чудесно. Обаче, когато през избягващо амбивалентната си несигурна привързаност пречупваш отношенията проективно, се държиш несъзнавано така, че вярванията в нея да се случат, задоволят и повторят. Вероятно, когато въпреки това попаднеш на достатъчно стабилен партньор, който издържа жегванията, затварянията и отдръпванията и завръщанията ти в топлото доверие, можеш да бъдеш в продължителен период на едно добро и здраво живеене. Това е и една житейска, естествена психопреработка, когато обаче осъзнаваш несигурната си привързаност, динамиките ѝ и ги преобразуваш във все по-самостойна сигурност, идваща отвътре ти. Иначе си винаги зависима от външните отношения, които рядко са перфектни, а и не е и нужно да бъдат. ....................................... преди 11 часа, Ally каза: Не мога да бъда истинска, както и вероятно с никого сега.. Не мога да се свържа с човек, който ми говори така официално! И цялата тази статична ситуация.. е напрягаща. Не е и нужно да ходиш при твърде официално държащ се и дистантен терапевт. Има и топли, сърдечни такива. преди 11 часа, Ally каза: в последните 6 години живях съвсем друг живот, който ме кара сега да не мога да повярвам в терапевтите. Разкажи за този живот! Интересно ми е да чуя и ще те прочета! преди 11 часа, Ally каза: задълбоченото говорене за проблемите може да помогне?! Макар че вече имам и крещяща нужда да поговоря, но.. Да седнеш и да говориш, те оставя все така в главата ти.. а аз трябва да изляза от там.. Има хора, към които веднага чувстваш доверие, и самото това е лекуващо, но.. естествено това не мога да го почувствам с терапевт. Освен това ако все пак походя малко на терапия има голяма опасност да интернализирам терапевта, тъ като в момента не чувствам връзка с други хора, а това би било ужасно!!? Не е само говоренето, нито дори само методите, били те когнитивни, психотелесни, медитативни/ хипнотични и т.н., а в твоя случай, до преноса на базисно доверие от терапевта към теб в терапевтичната ситуация, а от там събуждането на собственото ти базисно недоверие/ несигурна привързаност и вместо бягство от терапията, рподължаване не механично, а осъзнато, като се свързваш с тази бебешка част от себе си, която иска да избяга в интровертна деперсонализирана фантазност, защото я е страх от отхвърлено изоставяне. Осъзнаване на този ти негативен пренос и не толкова и само говорене за него, а през осъзнаването ти, заливането му с любов, с помощта на терапевта и допускане на сега страхуваното интернализиране на любовта му, което повтаря детската ти ситуация в терапевтичен контекст преработващо и променящо. Тоест, страхът ти, че ако допуснеш емпатията на терапевта си (интернализиране) в себе си, е свързан с базисното обектно отношение в амивалентната ти, избягваща несигурна привързаност - че, допускайки нечие присъствие и обич, ще бъдеш отхвърлена иизоставена. Старият ти модел крещи, че е по-добре да се оттеглиш в деперсонализираната си, шизоидна интроверсия, в която тъй която няма как да бъдеш отхвърлена, понеже не допускаш, докато обаче сама отхвърляш и се самоотхвърляш. Прочети внимателно това и виж, че осъзнаването му не само в терапията, а в живота ти, е предпоставка за промяната на това базисно твое отношение. Когато посрещнеш страха си от отхвърлено изоставяне, в теб заживява базисна сигурност, сигурна привързаност. Тогава обичаш, обичана си, понякога не си, но ти самата вече се обичаш и си сигурна, че заслужаваш да се обичаш и бъдеш обичана. Нормално тъжиш, но и се радваш на нормалните раздели и събирания, емоционални отдалечавания и приближавания в партньорството, на естествените харесвания и нехаресвания в работата с колегите и приятелите, но вече си стабилна вътрешно. Тогава и по-външно вторичната динамика на "трябва да се покажа социално желателна, за да не се изложа", която трупа мазохистична автоагресия, лесно се преодолява със здраво себезаявяване и спонтанност, тъй като зависимостта от мнението и приемането на другия вече е много по-малка. Прочети внимателно това пак и пак! С горното ти казвам, че когато попаднеш на емоционално топъл, а в същото време знаещ и достатъчно стабилен да издържа не винаги леките ти трансфери терапевт, имаш нужда да походиш на терапия при такъв не по-малко от две години. Лична, но и в групата и работилниците му, в които груповата динамика те отразява и виждаш себе си в другите, което фасилитира осъзнаването, но и през едно чисто човешко, приятелско приемане и присъствие, спомага преобразуването на въпросните интроекти. Често терапевтите искаме бързи резултати. Нерядко и ги имаме. Всеки случай обаче е различен. В твоя, терапията е нужно да бъде по-продължителна, твърдя го. Не за да развиваш зависимост от терапевта, която той определено не желае и би прерязвал, а за да прекъснеш зависимостта от собствения ти маладаптивен модел, което тук изисква достатъчно време, за да се случи! Редактирано Април 1, 2018 от Орлин Баев Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.