Помощ!

[Ally]

Ох, едва имам сили да го напиша сега когато кризата отмина, но... преди малко си мислех как не издържам вече!.... Става дума за родителите ми и най-вече за майка ми, която е много груб, да не кажа прост човек, безчувствен, неинтересуващ се от другите, агресивен и т.н. Вика, крещи, винаги другите са й виновни, никога не сме направили нещата както трябва, винаги тя е правата, нейният начин на правене на нещата е единственият правилен... За нея аз винаги съм виновна, лоша, не можеща, не разбираща, "луда, ненормална"... Похвали никога не е имало, айде не никога, но много рядко и с половин уста... Днес беше цял ден викане с баща ми, няколко часа почти без прекъсване. Чудя се какво да правя, как да реагирам, отдавна съм се отказала да се намесвам и да се опитвам да оправям нещата, да я омилостивявам... Сега гледам да избягвам всякакво включване в такива моменти, но това викане в един момент започва да ме побърква!... Не искам да им се гневя и аз, искам да оставам спокойна, в нормално настроение, но уви, в един момент ми включват и моя гняв и се чудя какво да правя с него!... Много е гадно да си гневен, а да не можеш да изразиш гнева си... Те могат да си викат часове наред и сякаш изобщо не го смятат за ненормално това, а аз нямам право една врата да затръшна или да кажа нещо с по-висок тон, започват да ми крещят, да ме нападат... Днес като сритах един кашон и затръшнах една врата честно казано ми стана малко по-добре, макар че го усетих малко по-късно, след като спряха виковете им по мен.

Ужасно е!... И май цял живот е било така, в началото по-малко... спомням си, че като бях 6-ти клас си дадох сметка, че мама много вика и това не е нормално...

Исках да го разкажа, да го изразя... Кажете ми нещо, дайте ми някакви съвети, някакво обяснение...

[wonderful]

Здравей! И моята майка крещеше, но имаше и мигове на нежност. Тя беше нервна, изтормозена, с баща ми също се караха.

Когато ме обграждаше с любовта си, все едно слънцето изгряваше за мен и като дете се чудех как може това да е един и същ човек. Толкова да е хубаво, и толкова неприятно, когато дойде бурята.

Като поотраснах ходех лятото при баба ми, след това станах студентка, виждахме се събота и неделя. Просто в един момент се отделих.

Сега се виждаме рядко и понякога отново прави забележки, понякога се държи добре.

Майка ми пее много хубаво и обича да пее. Това е алтернативата. Ако вместо да крещи започне да пее, всичко е наред.

Но зная, че независимо от всичко тя ни обича много.

Приеми родителите си такива , каквито са. Прощавай им.

Бъди благодарна за грижите им и

когато ти имаш деца,

бъди нежна и любяща и нека страданията ти в момента и огорчението се превърнат в любов.

Прегръщам те силно! Вярвам в теб!

В някои от трудните си периоди забравях да се моля. Отправи искрената си молитва към Бог и ще получиш помощ!

...

[Диана Илиева]

Обяснение ... просто е: майка ти те обича, просто не може да изрази по подходящ за теб начин любовта си; освен това - и тя е човек, не е идеална, явно е изнервена от нещо, самата тя не се чувства комфортно и затова.

И не си въобразявай, както често децата си въобразяват, че те са виновни за нещо, че те са причината. Не е така. Ако теб те нямаше или беше някаква идеална, това нямаше да промени много нещата, бъди сигурна.

Съвети - опитай да се абстрахираш, когато чуваш родителите да се карат помежду си; знам, че е трудно, макар моите родители никога да не са се карала пред мен или сестра ми. И когато те упрекват, си напомняй, че въпреки това те обичат и много държат на теб. Когато те са спокойни и в добро настроение, опитай да ги увлечеш да правите нещо заедно (с майка ти, с бащати или и тримата), дори просто да разговаряте, да се шегувате ... въобще някакви опити за разведряване на обстановката по принцип. Успех!

[smehy]

Разбирам те, Аlly!

И моите родители си крещяха взаимно, крещяха срещу мен и не само това. И на мен ми идеше да крещя в отговор, на агресията да отвръщам с агресия, но осъзнах че това е напълно грешен подход и постъпвайки по този начин аз всъщност ставам тяхно подобие ... А нали от това бягах...

И тъй като имах нужда точно като теб да излея някъде гнева си - започнах да спортувам. Избрах спорт, свързан с голямо физическо натоварване. Това от една страна снемаше натрупаното в мен напрежение, от друга прекарвах част от времето си извън семейството, а от трета станах част от общност с хора с интереси сходни на моите.

Друг начин да излея гнева си - да изкажа това, което ме влудяваше, това срещу което негодувах, това което не можех да разбера - започнах да си водя дневник - но не всеки ден, а когато се чувствах много зле (това го правих защото нямаше с кой да споделям за случващото се у дома - иначе, разбира се че е по-добре с приятел).

Може да ти се струва смешно да си водиш дневник или твърде детинско, но на мен ми помогна много - помогна ми да се науча да се изразявам в писмена форма; да придобия и да изчистя стила си на писане; да структурирам мислите си и се научих се на правилен изказ (все още пазя първият си дневник). А всичко това впоследствие ми беше и все още ми е от полза както в ежедневният ми живот, така и в професионалната ми реализация. Както се казва нищо не е случайно на този свят...

И макар сега да ти е трудно и думите ми да звучат за теб може би като поредните клишета, приеми случващото се като урок! Но за какво? - ти сама трябва да проумееш, за всеки е индивидуално! На мен ми трябваха години да го разбера и да го приема, а през това време се въртях в затворен кръг.

Вярвам, че ти ще бъдеш много по-добра ученичка от мен!

[Пламъче]

Ally,ти не пишеш на колко години си.

Според мен това е много важно,защото аз не смятам за редно да се дават съвети на непълнолетни във форум.

Може да доведе до неприятни последствия както за питащия,така и за "съветника",особено когато се касае за семейни отношения или здраве.

[kashmir]

Опитай да видиш личноста на майка ти като страничен наблюдател. Това ще те дистанцира от собствените ти емоции. Нервните, избухливи хора са неприятни и за съжаление се докосваме до тях в различните си социални роли. Вариант е да се справиш с нея така, както би се справила с невротичен и конфликтен човек в ежедневието ти. Дано помогне...

[kali]

Трудна тема.

Наистина не е лесно да се живее в такава обстановка. Но това е майка и аз вярвам, че избираме родителите си, за да научим нещо от живота си с тях.

Не знам какъв съвет да дам, но мога да споделя личен опит. Когато съм напрегната или нервна /на кой ли не му се случва това понякога?/ и повиша тон или започна да давам съвети, дъщеря ми се усмихва и казва "мамо, много те обичам" или "мамо, толкова те обичам" с тон, сякаш нищо не се е случило. И на мен всичко ми минава. Та и тази тактика може да проработи в случая.

Според мен лечението е ЛЮБОВ.

[Деяна]

Разбирам те добре, но не можеш да промениш майка си. Тя е такава и вероятно ще си остане такава. Станеш ли самостоятелна и успееш ли да се отделиш от нея всичко ще се нареди. Просто изчакай момента в които ще си поемеш пътя. Навярно майка ти си има причини да е такава, НО ТОВА НЕ Я ОПРАВДАВА! Бъди силна Ще видиш един ден как всичко се завърта и ти ще си добре

[Ally]

Здравейте!

Тъй като положението, в което се намирам ми изглежда много объркано и проблематично, ми се иска да се опитам да предам накратко основните проблеми, а ако е нужна още информация, надявам се, че ще ме попитате допълнително.

На първо място, тъй като е най-обезпокояващия симптом, ще сложа проблемите с тялото вследствие от дългия стрес. Те започнаха да се появяват в предишен труден период, след това в голяма степен отшумяха - когато се чувствах добре психически, и сега в настоящия труден период постепенно вече станах много силни. Имам няколко "слаби/ чувствителни" места в тялото - бъбреците, белия дроб, главата, болките, в които са се появили в различни моменти, но сега усещането е, че сякаш някаква енергия, която не успява да излезе по друг начин непрекъснато се мести от едното място на другото и съответно ту усещам проблеми с бъбреците, ту с белия дроб, ту стяхане в главата. Уточнявам, че са налице реални проблеми - няколко последователни инфекции с бактерии в урината, храчки в белия дроб, главата ми скенера показа, че е наред, но усещам, че психичен е факторът, който определя кога къде да ме заболи и къде да имам проблеми. Бях свързала различните проблеми с отделни психични състояния, сега вече не мога да свържа появяването на стягане в главата например с нещо конкретно от реалността, просто се редуват трите места. Няма смисъл да обяснявам колко е ужасно, подтискащо и плашещо всичко.

Второто, с което ще се опитам да обобщя ситуацията, е... пак ми е трудно и не знам от къде да започна... Аз всъщност съм психолог! Или бях... Напуснах работа преди 2 месеца, защото бях започнала да се чувствам ужасно. И преди тази работа съм работила по специалността, но на половин работен ден, под супервизия и т.н., беше съвсем различно. Последната ми работа, на която бях 2 г. и половина, всъщност беше като истинско влизане в... живота. Първо не ми допадаха колегите (бяха много различни от предишните), след време почувствах и натоварване от работата, чувство на безпомощност, несправяне (което за мен е много важно...). Освен това, може да ви прозвучи смешно, но много ме натоварваше това да бъда по цял ден с хора - колегите в стаята, с говоренето, непрекъснатото влизане и излизане... не успявах да се абстрахирам от околната среда и да си върша спокойно работата (имам предвид протоколите за писане, цялата документация за попълване). Винаги съм била интроверт и съм обичала спокойствието и реда. Започвах да усещам как спирам да бъда себе си, как губя себе си, как ставам изкуствена, формална... Това беше ад! А съм го изпитвала и преди - във връзката, която имах преди години (единствена), което ме кара да стигам да извода, че имам много слаба психика и ми е трудно да оставам и запазвам себе си при по-близки отношения с други.

Впоследствие дойде и друг проблем... започнах много да се сравнявам с другите, предимно с приятели, съученици и това сравнение е все през призмата на - те как си работят нормално, как си имат семейства, и деца една част от тях, а аз... - не успявам да се справя с нищо от това! Ужасно подтискащо е, че изобщо предприемам това сравнение в главата си! Съответно разбира се, имам непрекъснато негативни мисли, те са като някаква твърда гъста мъгла, която не ми позволява да стигна до себе си, до нещата, които обичах и ми носеха удоволствие, не успявам да изпитам чувството, че се харесвам...

Трябва да кажа и, че съм ходила на терапия (терапевтката ми използва аналитична и когнитивно-поведенческа, самата аз съм минала личен опит и базовото ниво на когнитивно-поведенческата терапия). Ходя от доста време преди да започнат тези проблеми, провокирани от работата (с прекъсвания), и се чувствах много добре, но след това, когато ми беше толкова трудно, не се чувствах подкрепена от терапевтката ми и спрях... Даже започнаха да ме карат да се чувствам зле тези непрекъснати думи, че всичко зависи от мен, че аз не правя нещата както трябва и т.н. И на курса по когнитивно-поведенческа на моменти се чувствах зле когато говорехме за разни разстройства (личностови) и аз виждах симптомите в родителите си, или в себе си.

И като споменах родителите ми, да кажа естествено няколко думи и за тях - властна, контролираща, гневна и агресивна майка, за която все не съм каквато трябва и не правя нещата както трябва, емоционално отсъстващ баща, липса на топли, емоционални отношения, на разговори, утешаване, съветване, подкрепяне... Все още живея с тях (на 29 г. съм), а тук обикновено се чувствам... сякаш съм в нищото, няма семейство... Всъщност така се чувствам от доста време - несъществуваща, в нищото, не принадлежаща към никакъв колектив! Осъзнавам, че аз самата съм останала много несправяща се, не можеща да поема отговорност за себе си, да се справя сама, да се грижи за себе си и т.н. Благодарение на терапията бях стигнала до момент, в който се чувствах много по-уверена, стабилна и се чувствах прекрасно, но явно след това не е трябвало да започвам тази работа, която хич не е била за мен... Сега се чувствам много несправяща се, безпомощна, като малко дете, не себе си, почти никакво удоволствие не мога да изпитам, много провалила се, разрушена, опустошена, на парчета, липсва ми воля и т.н. Търся си лесна работа, за да мога да се справям. Най-плашещото и ужасното е физическото ми състояние, затова и с него започнах.

Ето, че исках да обобщя накратко, а постът стана ужасно дълъг, съжалявам, за което! Реших да пиша и тук (от известно време чета), може би вие ще можете да ме насочите нанякъде!...

[Орлин Баев]

Телесната ти симптоматика и поведението ти силно ми напомнят за две вече почти излезли от употреба като терминология състояния: психастения и неврастения. За психастенията е характерна интравертната откъснатост от живота, желанието за компенсация с ред и подреденост, лесната "загуба" на собствената самостойност при общуването с по-силни или просто различни характери. При неврастенията често има болки в някои вътрешни органи и или повишена външна възбудимост или както при теб, автоагресивно "гълтане" на импулсите си при общуване навътре. Определенията обаче имат значение само доколкото изясняват случващото се и подпомагат процеса на справяне, на промяна. Това не са диагнози - те вече и не съществуват официално в диагностичните наръчници - просто са осветляващи случващото се в теб термини. Възможно е и да бъркам с тях, не съм безгрешен! Но и не това е важното, а КАК да излезеш от ставащото!

Ти си ходила на психотерапия, обучена си за психотерапевт, анализирала си детството си, характера си, знаеш добре за връзките между характерите и поведението на родителите ти и психиката си. Тъй като сме колеги - в кои от домейните на Джефри Йънг виждаш психиката си?

Надявам се диалогът ни тук да ти бъде полезен! Аз от все сърце се надявам със скромните си познания и умения да мога да ти помогна! Та, отговори ми на горния въпрос. Или опиши ставащото в теб през друга призма, каквато ти решиш - това, до което сте стигнали в психотерапията и ти самата мислиш. В писмото ти се виждат главните ти психични движения, но ми се иска да чуя теб!

Хубав ден засега!

Орлин

[Ally]

Здравей, Орлине! Благодаря ти, че се включваш! Бих казала, че усетих полза още след като написах първия си пост тук - от изваждането на нещата "на яве", "на дневна светлина", от това някой да знае какво се случва с мен! И сега от твоя отговор - първо, описанията на психастенията и неврастенията доста точно описват това, което става с мен - особено ужасна е "лесната "загуба" на собствената самостойност при общуването с по-силни или просто различни характери" (като загуба на себе си) и "автоагресивно "гълтане на импулсите си при общуване на вътре", да не говорим за неприятните усещания в тялото. После, учила съм когнитивно-поведенческа психотерапия, но специално името на Джефри Йънг научих сега от теб. За видовете невротични характери, както ги намерих описани от теб в статия в интернет, знам по линия на неорайхианската терапия. Сега като ги прочетох, много точно се виждам описана в мазохистичния тип, по-малко в избягващия, оралния.

Сега се чувствам самотна, нямаща трайна, стабилна, силна емоционална връзка с някого, непринадлежаща към някаква група, изоставена – по-точно чувствам изоставеното дете в себе си... Последното свързвам с това, че като малка два пъти съм била в болница, на 3 и 6/7г., а тогава не са позволявали майката да влезе заедно с детето... а операцията за вадене на сливиците се е правела с частична упойка.. Имам спомени от тези събития.

Имам нужда да има някой, с когото да чувствам връзка... Понякога се случва да я почувствам с хора, които са епизодично в живота ми, но е за кратко... Това веднага ме кара да се почувствам добре. От доста време, към 2 години, не съм чувствала трайна удовлетворителна връзка с някого. А така чувството е като да съм в нищото, като да нямам нищо...

В една част от детството ми съм отгледана от баба ми и дядо ми, с които имах добра връзка, особено с дядо. Той обаче почина, когато бях на 13. За баба в един момент осъзнах, че е имала подобно страхливо, избягващо и някак прилепчиво/ прилепващо ме към нея поведение.

На терапията стигнахме до извода, че понеже не съм се чувствала добре в истинското си семейство (имам предвид родителите си), съм възприемала като семейство класовете си, учителите и т.н., а биологичното си семейство съм отцепвала. Всъщност съм отцепвала по принцип негативното. Така за мен нещата са били по-скоро или само хубави или само лоши. Стигнахме също до извода, че ми е трудно да порасна, че искам нещата, грижата, положителната емоция, доброто отношение да идват от вън, а не успявам аз да си ги давам сама на себе си. Да имам усещането за собствена стойност. И с това очакване се чувствам като жертва, защото не получавам от другите това, от което имам нужда. Че често и лесно се случва да се почувствам извън групата хора, в която реално съм... Сега вече сякаш съм съвсем извън групата... на хората (е, това не е постоянно усещане вече).

Много държа да знам и да мога някакви неща, така се чувствам по-уверена и стабилна пред другите. А като се чувствам не знаеща и не можеща... не съм ценна за другите, даже пак се стига до усещането, че съм несъществуваща... преди време не беше така.

Тези неща се сещам сега... и въпросите, които ми изникват – Как да порасна? Как да се чувствам стабилна в себе си, а не разрушаваща се, обезличаваща се, забравяща се когато съм с други?...

[Орлин Баев]

Чак ми е странно, че тези, които са ви преподавали, дори не са ви споменали за когнитивната школа на Джефри Йънг. Това е "Схема фокусирана когнитивна терапия", която е една много добра амалгама между аналитичната и класическата когнитивна терапия. Домейните на Джефри също така имат преки аналогии с петте характера от психотелесната (неорайхианска) терапия и когато психиката се погледне и през двете школи, много неща се изясняват. Въобще, ти самата знаеш, няма школи! Има психотерапевти!

Аз също виждам в теб една сплав между мазохистичния и оралния характер, а като външна маска на изява, ригиден. Но само като маска, като опити за защита и представяне пред света и другите. Дълбоко в теб една емоционална зависимост от другия, желание за дълбоки и силно преплетени и слети до размиване на идентичността емоционални отношения. Несамостойност, в която живее едно идеалистично и доста детско очакване за радостно и захранващо те сливане с другия. Тъй като това сливане в реалния живот и отношения рядко се случва, несъзнаваното ти реагира с опити за нагаждащо подчинение - а така се жертва мазохистично и всъщност самопотъпква и губи себе си. Това невротизира! Трупа се напрежение, трупат се потиснатата и неизразходена навън психична енергия, раждат се страхове и вярвания за неразбиране, отхвърляне, неприемане, провал, самота... Всъщност хората наоколо са просто хора - не са идеални, както би ти се искало, но са обикновени хора. А реакцията им към теб всъщност е диктувана от проекцията ти на подчинение и нагаждане на несъзнаваното ти в тяхното несъзнавано, с която те се идентифицират автоматично и също несъзнавано започват да се държат с теб наистина все по-неглижиращо. Разбираш ли, сякаш несъзнаваното на другите те вижда преклонила глава, с поглед надолу и подчинено махаща с опашка - сякаш им даваш сигнали, че територията на емоциите ти е тяхна и въобще без да се съобразяват с наличното в нея, могат да си я препикават както си искат... Надявам се с тази спонтанна метафора да става ясно... И колкото повече се губиш автоматично сапопотъпквайки и мазохистично жертвайки се, уж като опит на несъзнаваното ти за приемане и любяща близост с другите, толкова повече се случва пренебрегване, емоционално отхвърляне и неглижираща автентичната ти личност емоционална дистанция. Донякъде като твое лично възприятие на ставащото, но на принципа на самоизпълняващото се пророчество и като реалност.

Анализът е добро начало и ясното осъзнаване е нужно, за да се случва изкореняването на психичните комплекси при разкопана до корените им почва. Но, както много на място питаш, истинският въпрос оттам насетне е КАК да се променят нещата, КАК да се отсекат корените на комплексите или КАК да се присади към дивото дръвче на маладаптивното, но пълно със силни сокове поведение благородното дръвче на здравото и даващо плодове на щастие поведение?!

Но, вероятно на терапията ти сте говорили много за това КАК да се променят нещата - на какви методи те научи терапевтката ти?

[Ally]

Да, много добре си го описал, това е усещането - "емоционална зависимост от другия, желание за дълбоки и силно преплетени и слети до размиване на идентичността емоционални отношения. Несамостойност, в която живее едно идеалистично и доста детско очакване за радостно и захранващо те сливане с другия"! Затова когато почувствам някакъв намек за сливане, за разбиране, това веднага ме стопля, дори ми дава по-ясно усещане за себе си! И с обясненията по-нататък съм съгласна и май много добре и нагледно описват нещата! Значи, понеже не получавам връзката на сливане, която желая, несъзнаваното ми се подчинява спрямо другите, с надеждата, че така ще постигне близост и приемане... Значи АЗ го правя, от мен тръгва това, аз избирам да се подчинявам... Дали само от неудовлетвореното желание за сливане съм мотивирана... струва ми се, че другата предпоставка за това подчинение е убеждението, че другите знаят, могат, правят повече от мен, по-оправни са и т.н. Тези разсъждения ме карат да видя нещата от нова гледна точка!

Относно методите за промяна... Говорили сме за това да започна да правя сама за себе си приятни неща, които ми доставят удоволствие; да правя добри неща за тялото си (правила съм китайски и енергийни упражнения, йога, използвам мудрите...); да си проверявам реалността - например дали наистина другите са ме отхвърлили или само аз съм го почувствала така; да си правя списък на положителните и отрицателните страни на дадено събитие, за да не отцепвам негативното или позитивното; още от личния опит - да вадя автоматични мисли и да ги оспорвам; да диференцирам взаимоотношенията с различните фигури - например да не възприемам колегите като семейство, за да нямам нереалистични очаквания към тях; да спра да очаквам другите да се държат към мен като към дете - да задоволяват емоционалните ми потребности... за тези неща се сещам сега. Предполагам би ми било много полезно да науча нещо ново!...

[Орлин Баев]

Относно методите за промяна... Говорили сме за това да започна да правя сама за себе си приятни неща, които ми доставят удоволствие; да правя добри неща за тялото си (правила съм китайски и енергийни упражнения, йога, използвам мудрите...); да си проверявам реалността - например дали наистина другите са ме отхвърлили или само аз съм го почувствала така; да си правя списък на положителните и отрицателните страни на дадено събитие, за да не отцепвам негативното или позитивното; още от личния опит - да вадя автоматични мисли и да ги оспорвам; да диференцирам взаимоотношенията с различните фигури - например да не възприемам колегите като семейство, за да нямам нереалистични очаквания към тях; да спра да очаквам другите да се държат към мен като към дете - да задоволяват емоционалните ми потребности... за тези неща се сещам сега. Предполагам би ми било много полезно да науча нещо ново!...

Всичко, което сте правили, е чудесно! Сега продължаваш ли да осъзнаваш автоматичните си мисли и да работиш с тях, вече на мига и на място, наум?! Как точно работиш с мислите - дай ми последователните стъпки, които ти е дала терапевтката ти - осъзнаваш ли степента на чувството и когнитивните изкривявания в мислите? А с по-дълбокото ниво на когнитивното реструктуриране - падащата стрела и работата с базовите вярвания работиш ли вече наум и директно в ситуацията, провокираща напрежение? А поведенчески експерименти по провокиране на психиката ти и постепенната и промяна?

Редактирано Октомври 2, 2011 от Орлин Баев

[Ally]

Ами... мисля, че основните ми негативни автоматични мисли, провокирани от актуалните ситуации в последните две години си ги знам на изуст и са си излезли на повърхността, та чак са се затвърдили там от много повтаряне. Как работя с мислите? - като хвана мисълта, я записвам и давам еднакъв брой доказателства за и против мисълта... но трябва да призная, че отдавна не съм го правила това. Мисля, че осъзнавам когнитивните си изкривявания, да, но това сякаш не помага особено, чувството, емоциите са силни и сякаш не мога да се справя с това... И като че ли не са само от преди тези емоции, ами и реално тук и сега... имам предвид, че нямам умения, не успях да направя удовлетворяваща ме връзка почти с никой от колегите си, те бяха много различни от мен, и аз така и не успях да се почувствам добре с тях. Навсякъде търся топло чувство, топла емоция, връзка, а това няма как да става... Сега чувствам някакво нежелание да продължа напред, усещане, че няма смисъл, че ми е все тая...

Падащата стрела, да, мисля, че си стигам до първичните ситуации... Но... в изминалите месеци сякаш съм все в травматична ситуация и не излизам въобще от нея (сега съм по-добре). Чувствам се сякаш не съм част от света на другите, сякаш нищо не мога да дам, сякаш съм малка, сякаш нямам нищо, сякаш съм толкова назад от хората на моята възраст, сякаш никой не се интересува от мен, сякаш не мога да направя връзка... И цялата телесна болка и нарушения на вниманието, паметта... Започвам да се повтарям, но... нещо ми се губи... сякаш подът ми се е срутил и нямам парче земя, върху което да стъпя, за да прилагам тези техники... надявам се, че разбираш усещането, което се опитвам да обясня...

[Орлин Баев]

Разбирам и още как...Аз самият съм бил доста време в подобни преживявания...

Ами аз не бих ти дал реструктурирането по този начин... Според мен е добре вече да го правиш на ум, на мига и на място, с лекота, с минималмно усилие - тогава наистина работи! Писането на дневник е само подготовка за работата на ум, директно в ситуацията или малко след нея! А неутрализирането на изкривяванията освен с логика и връзка с реалността, може да става и с визуално наводняване (парадоксално намерение) с рефрейминг от смирение, хумор и абсурд, приемане и обич и т.н., с психотерапевтично насочена молитва, с благодарствена акция (симорон), визуализации, съзерцание (майндфулнес). Падащата стрела, когато се практикува също на ум и директно в ситуацията, когато си опитна в нея и я правиш с лекота, наистина вади за мигове само най-дълбоките базисни вярвания (комплекси). Директният сблъсък с тях понякога не е приятен, но е ценен, защото позволява неутрализирането им. макар и по-трудно, то е по-дълбинно! Въобще доброто владеене на падащата стрела спестява няколко години сляпо напипваща психоанализа... Вероятно терапевтката ти е работила и с дишане, хипнотерапия, нлп, ролеви игри... Или не? Как беше емоционалната ти връзка с нея?

Редактирано Октомври 6, 2011 от Орлин Баев

[Ally]

Здравей, Орлине!

Доста методи си споменал в горния пост, някои познавам, други издирих, изчетох и прословутата тема на student21, в която открих много полезни неща (ха, сега видях, че има още страници, така че ще продължа да чета след писането), понеже аз също се чувствам много социално тревожна на моменти. Май ми остана недоизяснено само визуалното наводняване, но знам, че ще изскочи от някъде скоро, в подходящия момент

Мога да кажа, че вчера в един момент ми просветна, че у мен има някакво избягване на това да вляза в живота, да се ангажирам сериозно с нещо, да поемам отговорност, и се дърпам от тези неща... поне когато нямам "подходящи условия", а именно - хора, в които да чувствам сигурност, които да харесвам и да ме вдъхновяват да вървя и аз напред, и да ме водят донякъде или да вървим заедно.. Освен това си признах, че опора сякаш съм намирала предимно във фантазното, а по-рядко, по-епизодично в реални хора или неща... сякаш вярването ми е, че външните хора идват и си отиват, винаги може да изчезне някой, на когото по някакъв начин си разчитал...

Вечерта пък ми се беше сгъстило негативното, напрегнатото и в един момент съвсем интуитивно направих следното: бях останала почти сама в апартамента, излязох на балкона, звуците от вън - детските викове, шума от булеварда, настъпващата тъмнина, прохладния въздух - ми подействаха успокояващо, седнах, сгуших се, затворих очи и се оставих в тези усещания и се случи това, че "вътрешния ми диалог", мислите почти спряха, а тези, които останаха, бяха спокойни, меки.. Тогава, пак неумишлено, стигнах до там, че в съзнанието ми изникна образът ми като малко дете, 6-7 годишно, не просто си го представих, а го усетих съвсем ясно - тъничкото му телце, усещанията вътре в душата му - тъга, страх, които стоят затворени вътре, защото никой не го пита, никой не говори с него за такива неща, и то самото не успява да ги изкаже. И някак то се опитва да се чувства добре у дома, защото там ситуацията е нормална в този момент, и сякаш чувства умерена положителна емоция на повърхността или се опитва да я чувства, стараейки се да се нагоди към ситуацията в семейството, а тези тъмни емоции вътре сякаш се опитва да не ги усеща, а те го докосват лекичко и неприятно от вътре... И сякаш е много тънка преградата, която ги държи навътре да не се разплискат и да не го залеят цялото... но то успява, макар и едва, да държи тази тънка преграда и усеща това неприятно гъдаличкане-напомняне от зад нея... Гушнах го, беше ми лесно да усетя това, може би защото предния ден бях гушкала дъщерята на братовчедка ми, която е на 5 и контактът, с която може би и провокира всичко това (не че и преди не съм правила съзнателно подобни визуализации, но сега усещането беше много по-ясно и истинско). Разбирах какво е в душата му, съчувствах му, казвах му, че много го обичам... И в същото време всичко това беше сякаш и някакъв разговор с Бог, аз му показвах това детенце, и той виждаше и разбираше, знаеше, присъстваше там. След това както го бях гушнала, му показах някакви хубави любими места от по-нататъшния ми живот и чувството беше хубаво, а се озовахме и в "страшни" ситуации, със "страшни" хора и тогава то беше уплашено и искаше да избяга, но във въображението си направих така, че тези хора да "замръзнат", така че да можем да се поразходим около тях и да ги поразгледаме, тогава нямаше страх. Е, след това детето вътре в мен се чувстваше прекрасно - чувството от малка, когато са се погрижили за мен, обърнали са ми внимание! Явно е трябвало да му обърна внимание аз! То сякаш се чувстваше лошо, изоставено, отхвърлено, докато не направих това.

Днес сутринта пък успях да овладея доста добре една тревожност, която беше започнала да се проявява и телесно, но успях да прекратя това явно, и го направих като осъзнах и си представих, че това е тревожността, "чистия ужас" от страшната операция на сливиците в детството ми или от страшни социални ситуации, които тревожност и ужас не могат да бъдат изразени, не мога да им дам израз, защото не е социално приемливо - не мога да избягам или да се боря в социалните ситуации, вероятно съм се опитвала да избягам или да се боря при операцията, но не са ми позволили, била съм безсилна, не мога дори да се разтреперя, да направя някакви по-различни движения, да поскачам, потичам както си вървя по улицата или в самата социална ситуация, защото - какво ще си кажат хората? Подобно нещо прочетох преди малко в темата на студент21 - за свръхконтрола. Друго, което ми помогна за тази тревожност, беше мисълта, решението, че ще се ангажирам с това, което предстои и ще се справя! Ще си измисля мой подходящ, добър за мен дневен режим (а няма да се оставям на заучения), и ще го спазвам - защото е добър за мен, и ще се справя! (става дума за нова работа, ново работно време и т.н.). Искам да стана такава, че да мога да разчитам на себе си!

Така, явно съм имала нужда да напиша тези неща, дано, дано не съм те отегчила, за себе си ще запазя написаното със сигурност, полезно ми е.

Относно терапевтката ми - дишане, хипнотерапия, нлп, ролеви игри - не, нямаше такива неща. Според мен беше предимно аналитична терапия с вмъкване на неща от когнитивно-поведенческата. Емоционалната връзка - в началото, т.е. в по-голямата част от терапията я чувствах наистина много добре, тогава терапията беше невероятно приключение, с невероятни открития и преживявания, дар, за който бях много благодарна! После обаче, когато започна и се задълбочи трудното... и моите емоции бяха блокирани и терапията не успяваше да ги съживи, и не се чувствах подкрепена, особено в края, чувах само - "това е защото ТИ не правиш нещата...", терапевтката ми ми стоеше безчувствено, незагрижено... както и усещах другите хора в този период, явно съм пренасяла, но... това е резултата - спрях и не ми се и отива пак на този етап.

Редактирано Октомври 7, 2011 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Здравей, Орлине!

Доста методи си споменал в горния пост, някои познавам, други издирих, изчетох и прословутата тема на student21, в която открих много полезни неща (ха, сега видях, че има още страници, така че ще продължа да чета след писането), понеже аз също се чувствам много социално тревожна на моменти. Май ми остана недоизяснено само визуалното наводняване, но знам, че ще изскочи от някъде скоро, в подходящия момент

Студента, когото споменаваш, имаше също много самопотискане, автоагресия, прекомерно отдаване на значение на мнението на 'важния" друг - а това е в основата на емоционания мазохизъм, трупащ напрежение и пораждащ невротична симптоматика. Ако не се реши, това депресира. Между вас обаче има и някои разлики. При него мазохизмът беше с по-слаб корен, а основното бе компенсацията му със свръхконтрол, с 'ТРЯБВА"... Не че при теб няма нащрек и повечко контрол, но акцентът ти е другаде! При теб реакцията ти на нагаждане и губене в другия идва и от доста дълбоката ти емоционална зависимост, свръхпреплетеност, от това малко наранено и търсещо гушкане и приемане дете в теб, което вече се успокоява все повече! Та, имате прилики, но и разлики! Всеки човек е една уникална Вселена - такава си и ти!

Мога да кажа, че вчера в един момент ми просветна, че у мен има някакво избягване на това да вляза в живота, да се ангажирам сериозно с нещо, да поемам отговорност, и се дърпам от тези неща... поне когато нямам "подходящи условия", а именно - хора, в които да чувствам сигурност, които да харесвам и да ме вдъхновяват да вървя и аз напред, и да ме водят донякъде или да вървим заедно.. Освен това си признах, че опора сякаш съм намирала предимно във фантазното, а по-рядко, по-епизодично в реални хора или неща... сякаш вярването ми е, че външните хора идват и си отиват, винаги може да изчезне някой, на когото по някакъв начин си разчитал...

Ще ти разкажа историята на едно момче, която има отношение към твоята! Момчето имало заекваща, много контролираща и властна, но през прилепнало свръхобгрижване майка. Много невротична майка. И много невротичен, плашлив и компенсиращ страха си чрез много работа и логорея баща. Баща, стоящ напълно настрани от възпитанието на момчето, сякаш изключен от дълбок контакт с него, но единствено изпълняващ някаква механична роля на подчинен на волята на съпругата си финансов донор. Заекването му пък (това, това, това) било един трети мегаавтократичен и жесток родител, безмилостно мачкащ и потъпкващ всеки опит за социално включване на момчето. Комбинацията от тези фактори и личната реакция на момчето на тях заложила в него дълбока орална-мазохистична зависимост от другия, едно желание за идеални, много дълбоки и слети взаимоотношения. При друг биха заложили друго, но личната реакция на това момче била свръхидеалистична, прилепнало задоволяваща майката в опитите си за покриване на очакванията и. Маминото момченце тренирало някакви бойни спортове като опит за справяне с надвисналата над него заплашителна собствена сянка, но резултатът бил само изтласкани и усилени страхове. Всеки опит за контакт на този тийнейджър с другия пол завършвал преди да е започнал, сринат от вярванията за провал, нищожност, дефектност, отхвърляне и лишаване от разбиране от "значимия" друг на момчето. А отвътре кипял вулкан от неизразени емоции и самопотискане - пържене в собствен психичен "сос". Момчето почнало да чете езотерика и в стремежите си за бягство от... сянката си, да мечтае за монашество. Може би щял да стане монах наистина, но Даоските и Будистки манастири и индуски ашрами били далеч, а местната "право"славна секта го отвращавала с тесногръдата си догматика. Когато влязло в казармата, онази орална пъпна емоционална връв болезнено се напрегнала, много болезнено. Дори голямата физическа тренираност не помагала за решаването на проблема с тази дълбока инфантилна преплетеност с мама, през която се процеждали и от която се образували рояк страхове... Но, комбинацията от психично и физическо натоварване, безсъние и фокуса в оцеляването на някакво относително цялостно ниво в личността прекъснали тази връзка след около 6 месеца... Тогава психиката му се пренесла болезнено в садо-мазо характера, а след време обхванала доста богата гама от психични движения, стараейки се да изрази положителната страна на всеки психичен домейн, качество и движение... Всичко тече, всичко се променя - постоянно! Твоята психика също! Ако сега отидеш да работиш някъде в Африка, в държава с жесток геноцид, ежедневни кланета, където човешкият живот струва колкото глътка въздух - само след няколко седмици вече няма да си същата! Каква ще бъдеш зависи от реакцията ти, от възприятието ти и посоката на психичното "смилане" на преживяваното! За да онагледя за какво говоря, виж книгата "Воля за смисъл" на евреина Виктор Франкъл, създател на логотерапията, който е преживял лагерите на смъртта... Макар че ние сами изграждаме и поддържаме вътрешните си адове и често те са не по-малко мрачни от външните, дори и да сме в някой тропически рай, с милиони в банковата си сметка... Ние и можем да ги променим. Разбирам те и те прегръщам, макар и през интернет! И знам, че можеш да станеш щастлива, спокойна и смела жена! Техниките са добри патерици, но по-важна е подходящата посока, сърдечно давана и силна помощ и тласъкът на НАМЕРЕНИЕТО! То дори и без техники преобразува психиката, обособява нужните емоционални условия за срещата между вътрешните страхове и външните трудности не като битка, а като един желан и любящ танц!

Вечерта пък ми се беше сгъстило негативното, напрегнатото и в един момент съвсем интуитивно направих следното: бях останала почти сама в апартамента, излязох на балкона, звуците от вън - детските викове, шума от булеварда, настъпващата тъмнина, прохладния въздух - ми подействаха успокояващо, седнах, сгуших се, затворих очи и се оставих в тези усещания и се случи това, че "вътрешния ми диалог", мислите почти спряха, а тези, които останаха, бяха спокойни, меки.. Тогава, пак неумишлено, стигнах до там, че в съзнанието ми изникна образът ми като малко дете, 6-7 годишно, не просто си го представих, а го усетих съвсем ясно - тъничкото му телце, усещанията вътре в душата му - тъга, страх, които стоят затворени вътре, защото никой не го пита, никой не говори с него за такива неща, и то самото не успява да ги изкаже. И някак то се опитва да се чувства добре у дома, защото там ситуацията е нормална в този момент, и сякаш чувства умерена положителна емоция на повърхността или се опитва да я чувства, стараейки се да се нагоди към ситуацията в семейството, а тези тъмни емоции вътре сякаш се опитва да не ги усеща, а те го докосват лекичко и неприятно от вътре... И сякаш е много тънка преградата, която ги държи навътре да не се разплискат и да не го залеят цялото... но то успява, макар и едва, да държи тази тънка преграда и усеща това неприятно гъдаличкане-напомняне от зад нея... Гушнах го, беше ми лесно да усетя това, може би защото предния ден бях гушкала дъщерята на братовчедка ми, която е на 5 и контактът, с която може би и провокира всичко това (не че и преди не съм правила съзнателно подобни визуализации, но сега усещането беше много по-ясно и истинско). Разбирах какво е в душата му, съчувствах му, казвах му, че много го обичам... И в същото време всичко това беше сякаш и някакъв разговор с Бог, аз му показвах това детенце, и той виждаше и разбираше, знаеше, присъстваше там. След това както го бях гушнала, му показах някакви хубави любими места от по-нататъшния ми живот и чувството беше хубаво, а се озовахме и в "страшни" ситуации, със "страшни" хора и тогава то беше уплашено и искаше да избяга, но във въображението си направих така, че тези хора да "замръзнат", така че да можем да се поразходим около тях и да ги поразгледаме, тогава нямаше страх. Е, след това детето вътре в мен се чувстваше прекрасно - чувството от малка, когато са се погрижили за мен, обърнали са ми внимание! Явно е трябвало да му обърна внимание аз! То сякаш се чувстваше лошо, изоставено, отхвърлено, докато не направих това.

Остави ги да се разплискат тези страхове! Нека се излеят! И заплувай в тях, доверявайки се на свързването си със СМИСЪЛА, с Бога, с Богинята отвътре ти, с по-високите нива на Анимуса и Анимата ти! Това може да стане и в молитва! Тогава, когато тази свързаност с цялостната ти личност протече през съществото ти, самата ти ставаш майка на това малко момиченце в себе си и спокойно го прегръщаш, докато посрещаш все по-големи външни трудности, приемайки ги с благодарност като стъпала към радостната си себеактуализация! Прегръщаш и приемаш страховете му, вместо да го гониш в психичното си "мазе" борейки се или бягайки от това чудесно дете, както често си правила досега! В правилната посока си и цялото Битие стои зад усилията ти по израстване и смело щастие!

Искам да стана такава, че да мога да разчитам на себе си!

Да, вероятно и операцията ти е част от пъзела на страховете ти от света и другия като нараняващи и стремежа ти за сгушване в прегръдките на една добра майчина гърда. И опитите ти за несъзнателното и получаване от хората през компенсаторните маладаптивни опити за подчинена саможертва и самозагубване в "големия и силен" друг...

Можеш! Можеш всичко! Ако имаш желание можем да продължим разговорите си тук, да обясним някои техники и подходи, насоки...

Поздрави и пожелания за един слънчев отвътре ден!

Орлин, обикновен човек

[Ally]

Орлине, много ти благодаря за хубавия отговор! За прегръдката, за подкрепата и окуражаването, за историята на момчето!... Много топло чувство почувствах от написаното! Значи казваш, че физическото отделяне на момчето от майка му и насочването на вниманието му към други актуални важни за него неща, това да започне да разчита само на себе си и да види, че се справя, са го накарали да мине на следващия етап, да се откъсне от оралната зависимост от другия, така ли? Звучи логично, а и аз съм го чувствала да е така... да вземем дори простия пример с ученически или скаутски лагер, след който съм се чувствала доста по-отделЕна, самостоятелна!... А и усещането, че знам и мога, ми дават самоувереност, да бъда отделна. Обаче в следващ момент, когато се почувствам незнаеща и неможеща, несправяща се, лоша, виновна... се връщам назад. Сигурно в този момент трябва да имам повече воля, да положа повече усилия, за да стана отново справяща се...

Изчетох статиите за заекването и мога да кажа, че без да съм имала заекване се вписвам общо взето в същите когнитивни схеми. Така че мисля, че адаптивните правила за реструктуриране там биха ми послужили, с малки изменения. Харесва ми също и идеята за молитвата.

Преди няколко дена бях много щастлива, защото опитах метода с приемането и посрещането с любов на физически симптом, според мен психосоматика, който започна да се появява, и резултатът беше, че той изчезна! Е, не се получи по-късно с други симптоми, но може би ще стигна до успех и там, а и предполагам, че трябва да бъда и по-съсредоточена. Понякога обаче мотивацията ми се изпарява... напоследък имам нужда все от външни неща, хора, които да ми създават вътрешния заряд, позитивност, необходими за живеене! Сякаш имам нужда да обичам някой друг, за да обичам през него и себе си. Мисля, че чувството на любов - към света, към някого - е изключително важно, за да се чувства човек щастлив и свързан! но при мен нещата сякаш са в обратен ред - първо да обичам някого, за да обичам вследствие от това и себе си, а не обратното. И се чудя как да постигна това чувство, че центърът си е в мен и това да ми е достатъчно? Вероятно ако се харесвах повече, ако повече можех да разчитам на себе си, ако се чувствах успешна и т.н. щеше да се получи, както се е получавало и преди.

За детето - прав си, че аз се почувствах като негова майка, вместо да му търся родител сред хората вън, което е добре, но пак за това ми трябват увереността и позитивността, вярата в себе си. Е, утре продължавам с опитите...

Пак сърдечно ти благодаря!

[Орлин Баев]

... А и усещането, че знам и мога, ми дават самоувереност, да бъда отделна. Обаче в следващ момент, когато се почувствам незнаеща и неможеща, несправяща се, лоша, виновна... се връщам назад. Сигурно в този момент трябва да имам повече воля, да положа повече усилия, за да стана отново справяща се...

Не, така би задоволила майчиния си комплекс... Би задоволила "въртележката" от страховете си от провал, отхвърляне, неразбиране, самота и бягството от тях чрез престараване в справянето с прекалено нащрек, контрол, нагаждане и саможертва. И би се загубила отново. Да, често си в тази въртележка от страхове и компенсаторно бягане от тях. Според мен е нужно в моментите, когато се чувстваш незнаеща, несправяща се, лоша, да си позволиш с цялото си сърце да бъдеш незнаеща, несправяща се, лоша! Така посрещаш страховете си фронтално и те се трансформират. Виждаш, че първо на първо, огромната част от тях са само в главата ти (тук когнитивното реструктуриране е добър метод, защото изправя изкривяванията в мисленето и свързва с твърдата реалност извън главата ни), а второ, страховете не са толкова страшни. Хубаво би било като мото да си повтаряш понякога: "Имам право да греша", "Имам право на провали - приемам ги и с радост се уча от тях", "Имам право да бъда 'лошото момиче'", "Имам право на здрав егоизъм и здрава нормална агресия", "Имам право да се заявявам на мига и на място", "Моето мнение, чувства, решения и щастие са важни", "Аз съм важна", "Обичам страховете си и ги прегръщам с любовта си - скачам в тях и плавам релаксирано в случването им, доверявайки се на Себе си и Живота си", "Обичам се безусловно, приемам се безусловно", "Имам право на здрава наглост", "Пет пари не давам какво ще кажат хората за мен, защото си вярвам и самочувствието ми зависи единствено от Духа ми отвътре", "Хората ще кажат всичко за мен - все ми е тая, защото вярата в мен зависи единствено от собствената ми Автентичност"..........

Някога ходила ли си в гората за това - ядосай се и викай, викай от дъното на стомаха си, изкарай всичко навън, псувай като варненски докер и ритай.и се търкаляй и крещи и пак и пак и пак.. Усети тази здрава сила в теб, която си глътнала навътре в нагаждането си... Изкарай я! ! ! Понякога, за малко послушай агресивна музика - за десетина, двадесет минути - примерно това радио http://www.predavate...g/play/ihm_live . Разбира се, истинското справяне става със смела Любов, но ти имаш нужда да се поразтърсиш, да извадиш потиснатата си нормална агресия навън, като постепенно се превърне в здрава мотивация и амбиция!

Знаеш ли, забелязъл съм, че в терапията най-простичките неща работят най-ефективно! Просто възнамери свободата си! За психосоматиките в тялото ти: когато се появят, кажи си "Искам още, малко е, искам още, нека сега видя какво ще се случи! хайде, искам 1000 пъти по-силни симптоми, искам, сега! По-силни и по-силни, искам! Защото ми харесват - но така са леки, искам по-силни, защото ме възбуждат и ми харесват! - Това е парадоксално намерение, което прекъсва борба/ бягство механизма на страха и директно го превръща в смелост! Тогава и симптомите изчезват!

Има 1001 начина да се справиш! Има анализ, когнитивни, има психотелесни, има визуализации (слушай 11-та и 12-та тук), ролеви игри, симорон... Но всички те са само подготовка за поведенческите методи! Защото докато се работи само ментално-емоционално, съществува процеп между желанието за промяна и реалната такава в живота!

Но при мен нещата сякаш са в обратен ред - първо да обичам някого, за да обичам вследствие от това и себе си, а не обратното. И се чудя как да постигна това чувство, че центърът си е в мен и това да ми е достатъчно? Вероятно ако се харесвах повече, ако повече можех да разчитам на себе си, ако се чувствах успешна и т.н. щеше да се получи, както се е получавало и преди.

Получавало се е преди, ще се получава пак и пак и пак - и ще се затвърди онова приятно чувство за спокойна стабилност и независимост на щастието ти! Как? Това е въпросът за един милиард долара ! На по-ниско ниво това чувство се ражда от развиването на здравото ти себезаявяване в този живот - при него посрещаш вината и страховете си и се учиш да ги неутрализираш. Така градиш здрава основа на психичната си "сграда" На по-високо ниво тази самостойна и щастлива самоувереност идва от връзката и сливането с безкрая на Духа ти! Това сливане се гради в молитва и медитация. Сега в когнитивната терапия все по-мощно бива застъпено съзерцанието (mindfulness)...

Хубав ден!

Редактирано Октомври 12, 2011 от Орлин Баев

[Ally]

Не, така би задоволила майчиния си комплекс... - Е, знаеш ли, никога не бях виждала нещата от такава гледна точка!... Дали е така наистина?... Аз си усещам справянето като нещо мое си... И - например - имаше в един момент един случай в последната ми работа, в който имах усещането за много добро справяне, бях доволна от себе си, и тогава нямаше значение за мен какво ми казват другите - забележки и т.н., защото имах хубавото чувство, че в този случай се справям много добре, постигам добри резултати... Но всъщност това май не опровергава твърдението за задоволяването на майчинския комплекс...

Да си позволя да бъда незнаеща, несправяща се, лоша - това ще се опитам, бих казала, че се опитвам вече със започването на нова работа, където в началото няма как да не си незнаещ и несправящ се, е, опитвам се да не се чувствам... виновна от това. Сега общо взето става, защото съм в период на обучение... после когато започна сама, мисля си, че ще трябва много добре да съм усвоила нещата, за да се справям ок... Казвам го просто защото ми се струва, че често не полагам достатъчно усилия за нещата, за които реално трябва... А да има грешки понякога е нормално, да, но ако се чувствам достатъчно подготвила се и уверена в знанията и уменията си, няма да се чувствам неудобно като сгреша... Не знам, с тези мисли и нагласи може би пак задоволявам майчинския си комплекс... къде е границата между него и собственото ми желание да бъда добра?

Агресивната музика ще я използвам, в гората не съм ходила , всъщност наистина ми е много трудно да извадя автентичен гняв... Мислила съм си дали не е станал толкова голям, че ако започна да го вадя би бил огромен и разрушителен... или просто ме е страх аз да го проявя, аз да го бъда, защото ме е било и ме е страх от него когато някой друг го проявява, и съответно ме е страх аз да го въплътя.

Опитвам се да използвам парадоксалното намерение за тревожността, за телесните симптоми, засега май не се получава много... Когато съм тревожна много мисли минават бързо през главата ми и ми е трудно да изчистя това, да изчистя празно пространство там, така че да се съсредоточа в едно неща, мисъл, състояние... Това е едно от гадните неща на тревожността, едно от неприятните неща, които ми се случва изобщо в последните 2 години - многото стрелкащи се, блъскащи се мисли, които ми е трудно да накарам да се успокоят, да изчезнат. Писах в по-горен пост, че откакто си пишем веднъж успях много добре да го направя, но тогава самата обстановка навън се беше успокоила, тялото ми беше спокойно... доста различно е, когато обстановката наоколо е "гъмжаща" и тялото ти е напрегнато. Това е голямо умение според мен! и много искам да се науча на него! Ще продължавам с парадоксалното намерение... Струва ми се, че чисто на ниво нервна система ми е трудно - когато има много стимули от средата, аз прекалено им обръщам внимание... може би ги усещам като заплашителни и се опитвам да ги държа под някакъв контрол и вниманието ми се стрелка на всички посоки. Разбираш ли, аз като вървя по улицата например, за да отида на работа, не ми е спокойно вътрешно, а съм в това състояние на внимание и мисли... Това е много свързано и с факта, че обикновено много бързам, за да стигна, често закъснявам, оставям нещата за последния момент... Вчера пристигнах с повече от 20 минути по-рано, но въпреки това по пътя се страхувах да не закъснея.

За майндфулнеса знам, всъщност него като приложих сега в последните дни, имаше по-голям ефект (от пар-то намерение). Но трябва да си кажа честно, че не правя всички тези неща по-целенасочено, не им отделям достатъчно време, мисля, че много по-структурирани, с повече внимание трябва човек да се заеме да ги учи и практикува, което ще се опитам да направя.

Следя темата на студента и намирам много полезни неща там!

В последните месеци голям проблем ми е следното - чувствам се виновна - за това, че нямам партньор, дете, кариера. Ужасно е. И сякаш трябва бързо да имам такива! вероятно и затова съзнанието ми е толкова трескаво. Предполагам, че идва от това да се гледам през погледа на другите. Имах една колежка, която в последните две години едва ли не ми вменяваше вина за това, че съм сама и нямам дете - хора, за които да се грижа, вместо да живея само за себе си... И това ме накара да се замисля за тези неща... преди това не съм се чувствала така, а вероятно е и от възрастта, от чувството за липса на тези неща, от несигурността - че нямам нищо в живота, че може да остана сама... много угнетяващи мисли, сякаш налични като фон по всяко време... Това ми е голям проблем в момента. Толкова съм се променила за тези две години...

Е, да видим какво ще успея да приложа и постигна днес!

Благодаря ти за техниките и насоките! И на теб хубав ден!

[Орлин Баев]

властна, контролираща, гневна и агресивна майка, за която все не съм каквато трябва и не правя нещата както трябва

За интроекта на майка ти говоря. За интернализирания и импринт в теб самата, който се проявява в собствения ти емоционален мазохизъм, самопотискане и самокритика. За стремежа към постоянно задоволяване на това вечно недоволно майчино гласче, което отдавна е част от собствената ти психика.

А да има грешки понякога е нормално, да, но ако се чувствам достатъчно подготвила се и уверена в знанията и уменията си, няма да се чувствам неудобно като сгреша... Не знам, с тези мисли и нагласи може би пак задоволявам майчинския си комплекс... къде е границата между него и собственото ми желание да бъда добра?

Границата е в здравия стремеж, който допуска нормални грешки и се стреми към усвояване, учене и развитие, защото му е радостно да го прави, като израз на любовта на душата си към усвояваните умения, не и поради компенсация на страхове с напрегнати свръхусилия.

Всъщност наистина ми е много трудно да извадя автентичен гняв... Мислила съм си дали не е станал толкова голям, че ако започна да го вадя би бил огромен и разрушителен... или просто ме е страх аз да го проявя, аз да го бъда, защото ме е било и ме е страх от него когато някой друг го проявява, и съответно ме е страх аз да го въплътя.

По-скоро второто! Според психотелесната терапия агресията има три степени: 1) здраво себезаявяване, на мига и на място, с лекота и спокойствие, здрава мотивация и амбиция 2) Емоционален садизъм, свръхкритика към другите, болезнена агресия насочена навън и 3) Емоционален мазохизъм, пасивна автоагресия, "гълтане", самопотискане и излишна нездрава саможертва. В момента проявяваш естествения си агресивен нагон, който е част от фундаменталните драйвове на ума по този трети, насочен към самата себе си начин...

Опитвам се да използвам парадоксалното намерение за тревожността, за телесните симптоми, засега май не се получава много...

Сигурен съм, че с подходяща помощ всичко би се променило!

За майндфулнеса знам, всъщност него като приложих сега в последните дни, имаше по-голям ефект (от пар-то намерение).

Не мисля, че медитацията и парадоксалното намерение могат да се разделят като методи! Поне моят опит говори за това. Парадоксалното намерение е стъпка към медитацията. То е смело посрещане и трансформиране на страховете чрез прегръщането и асимилирането им от смелата обич, идваща от сърцевината. Едва когато това е постигнато, имаме предпоставки за истинска медитация. Иначе самите опити за медитация се явяват изтласкване, избутване на страховете в несъзнаваното. Макар че такива опити могат да бъдат бъдат успешни за малко, в по-дългосрочен план страховете обсесивно спират реалното случване на по-дълбока медитация, тъй като изтласкани в несъзнавнаото са се угоили и се връщат през невротична симптоматика, мисли и тревожност.

В последните месеци голям проблем ми е следното - чувствам се виновна - за това, че нямам партньор, дете, кариера. Ужасно е. И сякаш трябва бързо да имам такива! вероятно и затова съзнанието ми е толкова трескаво. Предполагам, че идва от това да се гледам през погледа на другите. Имах една колежка, която в последните две години едва ли не ми вменяваше вина за това, че съм сама и нямам дете - хора, за които да се грижа, вместо да живея само за себе си... И това ме накара да се замисля за тези неща... преди това не съм се чувствала така, а вероятно е и от възрастта, от чувството за липса на тези неща, от несигурността - че нямам нищо в живота, че може да остана сама... много угнетяващи мисли, сякаш налични като фон по всяко време... Това ми е голям проблем в момента. Толкова съм се променила за тези две години...

Е, да видим какво ще успея да приложа и постигна днес!

Благодаря ти за техниките и насоките! И на теб хубав ден!

Да, от това идва, от желанието да си част от стадото, от неговия социален консенсус за "норма" и страха от менталната "полиция" на това обществено мнение. Искам да ти кажа нещо честно. Чувствам, че извън всякакви техники и насоки, методи и школи, това което би тласнало една стабилна и сигурна промяна в теб би била опората, емпатията и позитивния трансфер при терапията с добър и ефикасен терапевт! Това усещам за теб! Просто за твоята психика самостоятелното справяне сега би било доста по-трудно. Затова когато решиш би могла да потърсиш такъв от твоя град!

[Ally]

"За интроекта на майка ти говоря." - Да, разбрах, че за това говориш... Хубав отговор за границата, стана ми ясно. - "Границата е в здравия стремеж, който допуска нормални грешки и се стреми към усвояване, учене и развитие, защото му е радостно да го прави, като израз на любовта на душата си към усвояваните умения, не и поради компенсация на страхове с напрегнати свръхусилия."

Относно това - "виновна - за това, че нямам партньор, дете, кариера" - да, усещам се като "извън закона", "нелегална" заради това. Не че нямам и собственото, лично желание за тези неща, но всъщност тези външни правила, натиск, пришпорване ми затискат и пречат на личното чувство.

Знаеш ли, че осъзнах, че това желание за прилепналост към другите, за това да бъда "гушната, приютена", както и неувереността, плашливостта, мисленето, че няма да се справя и т.н. идват не толкова от липсата на любов от родителите ми, а по-скоро от отношението на баба ми (живяла съм при баба и дядо от 3 до 7 и от 10 до 12г.), която дори и сега се отнася с мен като с дете, опитва се да ме задържа в детска позиция, не ми е давала да правя неща нормални за съответната възраст, правела ги е вместо мен, репликата й за работата беше - "ако не ти харесва, ще напуснеш", посланията й все са били - "не прави нещо, защото е опасно - не ходи еди-къде си, стой си вкъщи", като се върна - "браво, че се върна" или "браво, че си дойде по-рано", или пък - "ох, горкото дете, трябва да става рано (за да ида на детска градина или на училище). И в същото време няма вяра в мен и в това, че мога да се справям с нещата - за предната ми работа доста пъти е питала - "изгониха ли те"!, сега пак - "ще закъснееш" и т.н. И друго - все си е мислила и си мисли, че нямам и не мога да си намеря приятели! Като се замисля как все ми е повтаряла тези неща толкова години... как да не ги зауча и да не станат истина в някакъв момент...

Мога да се похваля, че вчера не бях тревожна, въпреки възможностите за грешене, реалните грешки, които направих, просто в един момент ме обхвана някакво състояние на вътрешно спокойствие. Освен това в един момент по-рано се разгневих и изкарах искрен гняв, макар и без буквално викане, усещането беше по-различно от обикновеното ядосване и нещата, които си казвам вътрешно в такъв момент. Сега свързах двете неща, може би спокойствието отчасти се е дължало и на това.

Това, което казваш - за терапията... ще помисля, мислила съм... но сякаш все още не се чувствам готова да тръгна...

[Орлин Баев]

Знаеш ли, че осъзнах, че това желание за прилепналост към другите, за това да бъда "гушната, приютена", както и неувереността, плашливостта, мисленето, че няма да се справя и т.н. идват не толкова от липсата на любов от родителите ми, а по-скоро от отношението на баба ми (живяла съм при баба и дядо от 3 до 7 и от 10 до 12г.), която дори и сега се отнася с мен като с дете, опитва се да ме задържа в детска позиция, не ми е давала да правя неща нормални за съответната възраст, правела ги е вместо мен, репликата й за работата беше - "ако не ти харесва, ще напуснеш", посланията й все са били - "не прави нещо, защото е опасно - не ходи еди-къде си, стой си вкъщи", като се върна - "браво, че се върна" или "браво, че си дойде по-рано", или пък - "ох, горкото дете, трябва да става рано (за да ида на детска градина или на училище). И в същото време няма вяра в мен и в това, че мога да се справям с нещата - за предната ми работа доста пъти е питала - "изгониха ли те"!, сега пак - "ще закъснееш" и т.н. И друго - все си е мислила и си мисли, че нямам и не мога да си намеря приятели! Като се замисля как все ми е повтаряла тези неща толкова години... как да не ги зауча и да не станат истина в някакъв момент...

Вероятно от там, да! Беше ми малко странно да свържа оралността ти с майка ти... Такава майка залага мазохизъм и ригидност, не и оралност. Предположих, че зависимостта ти е вследствие на компенсаторна лична реакция на дистанцираността и - все пак в етиологията на психодинамиката има всякакви уникални комбинации. Но, ето че видимите и без проследяване в ранните години характерови черти имат свой източник!

Мога да се похваля, че вчера не бях тревожна, въпреки възможностите за грешене, реалните грешки, които направих, просто в един момент ме обхвана някакво състояние на вътрешно спокойствие. Освен това в един момент по-рано се разгневих и изкарах искрен гняв, макар и без буквално викане, усещането беше по-различно от обикновеното ядосване и нещата, които си казвам вътрешно в такъв момент. Сега свързах двете неща, може би спокойствието отчасти се е дължало и на това.

Това, което казваш - за терапията... ще помисля, мислила съм... но сякаш все още не се чувствам готова да тръгна...

Струва си да изчакваш ако искаш един ден да практикуваш психотерапия! Там личните преживени и надмогнати със собствени сили и стремеж опитности са много важни!

Редактирано Октомври 15, 2011 от Орлин Баев

[Guest Ивета]

Темата ми напомни мой скорошен разговор с моя приятелка. Та тогава тя каза следната фраза: "Родителите са убийци на децата си". Да, това звучи доста остро, а и руши установени представи за отношенията родители - деца. Уточнявам, че моята приятелка е психолог.

Мина време и по друг повод, споделих това с моята майка. За моя изненадана, тя се съгласи с тази фраза.

...