Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Най-искрено моля, някой да помогне


Recommended Posts

Здравейте, след като се оказа , че съм постнала темата в другия форум ме посъветваха тук да я преместя, не знам как да стане това и затова поствам нова тема. Извинявам се ако нарушавам по някакъв начин правилата не искам да навредя на никого , моля най-искрено и горещо някой специалист да ми помогне, че вече се видях в чудо.  пиша тук с надежда някой най-накрая да ми каже някаква диагноза или начин по-който да се справя понеже така повече не мога да живея, не знам какво ми има и как се стига до състоянието ми, всеки път. още веднъж се извинявам ако нарушавам някое правило на форума, но след като ги прочетох мисля, че не съм в нарушение, но ако все пак съм отново моля да ме извините. Също така се извинявам предварително за дългият пост, но ако не опиша всичко не знам дали може да ми се помогне и така всичко започна след като се дипломирах с бакалавърската си степен.(На 23 съм и магистратура ще има , ако успея да преборя този ад.) Намерих си работа в кол център, от колеги бях чувала че е много добро заплащане и това което вършиш е звъни телефона, вдигаш и разговаряш с хората, на пръв поглед лесно, но всъщност не чак толкова. Оказа се че има два типа едните са кол център с продажба т.е ти звъниш на хората и се опитваш да им продадеш нещо или да ги убедиш да си купят продукта (в моя случай бе да играят на борсата), а вторият вид е потребителски ориентиран т.е хората ,когато имат проблем с нещо ти звънят да го оправиш ти. Цялата тази разлика обаче аз не я знаех в началото ,когато търсих работа. Първата , която намерих беше в кол център от първия тип трябваше да звъня на хора и да ги убеждавам да играят на борсата. Не ми беше много приятно, но не е като да съм имала някакви много големи терзания или пък състояния , които са причината да напиша тази тема (малко по-надолу ще стигна и до тях). Напуснах, защото не ми допадна това,че трябва да притеснявам хората да ги убедя да играят на борсата, да ги лъжа че звъня от друга държава, а не от България и факта, че ако нямаш 3 часа и половина на ден направени разговори стоиш в офиса докато ги направиш а проблемът не е в това,че ти не звъниш , а в това че отсреща или никой не вдига, или е гласова пощта или не желаят да те изслушат и ти и цяла вечер да стоиш няма как да станат тези 3 часа и половина. Та, тръгнах си оттам психически и физически спокойна и щастлива, че съм сложила край на тази част от живота продължих отново да търся работа този път гледайки да пише в обявата, че кол центъра е от 2рия тип. (защо към кол център сигурно ще попитате ами заради високото заплащане трябват ми пари, за да мога да се издържам и да не искам постоянно помощ от родителите ми защото те не са вечни за съжаление) Нямаше и 10 дена и намерих работа в кол център от 2рия тип, първоначално започна едномесечно обучение по време, на което всеки ден ни даваха нова информация необходима за дейността ни, но тъй като беше медицински насочен кол център и  информацията беше защитена. нищо от нещата които ни преподаваха не може да бъде потърсено в гугъл или намерено някъде извън офиса. т.е ако не си схванал нещо по време на обучението единственият начин да го разбереш е да питаш някой колега или пък обучителят и да се надяваш те да са го разбрали и да искат да ти помогнат или пък преподавателят да е на кеф за да ти обясни още веднъж. От хората ,които се обучавахме (7 на брой) само аз давах признаци за нещо което не е разбрано и постоянно задавах въпроси имах чувството че колегите всичко разбират от първия път и ми направи впечателние, че когато питам за нещо неясно голяма част от другите въртят очи или пък пъшкат може и да не е било така но аз го приемах много лично и навътре и ми беше много трудно да си задавам въпросите, въпреки това преглътвах някакси техните реакции и си ги задавах, но се случи момент в който преподавателят ми каза ти нарочно ли го правиш (не разбираш и задаваш въпроси) и аз казах не, стъписах се и след този момент почти не съм задавала въпроси повече. Сутрин се събуждах и преди да отида на работа започвах да плача не исках да ходя въобще, звънях на родителите ми да си говорим по телефона понеже не живеем в един и същи град и след няколко часа рев и разговор по телефона отивах на работа скапана и едва изкарвах смяната. За съжаление се разплаках и в офиса (и то 2 пъти) пред обучаващият нещо ,за което до ден днешен ме е срам . Междодругото тук е моментът да споделя, че на работнто място не знаех какво ще правя за деня казваше ми се на място в момента , в който отивах и колегите когато съм питала за помощ казваха че не разбират, не знаят как да се направи това за което питам а всъщото време го правят. Не издържах, съвкупност от много неща най вече стресовата ситуация и това че приемам нещата много навътре и напуснах. Мислех си, че след като съм напуснала всичко ще приключи и ще е нормално пак, но не моят ад продължи,даже се засили. Страх ме е да започна каквато и да било работа, постоянно ми е притеснено безпричина, имам моменти, в които плача без да знам защо просто ми се плаче, имам натрапчиви мисли за самоубийство, напоследък и такива включващи убийство на околните, страх ме е да остана сама, стоя си вкъщи и не мога да се върна към предишния си начин на живот. Бях на психиатър. Тя ми каза , че не съм за нея и ме прати на психолог. Психоложката ме изслушваше и коментираше, консултациите преминаваха все едно съм на кафе с приятелка. Помогна ми да преодолея паник атаките и да мога да вляза в сайта за обяви и да си подам св,за да намеря друга работа, но частта с постоянното притеснение и натрапчивите мисли за нараняване не са спирали. В един от сеансите тя ми пусна два теста за депресия и тревожност , на които ми каза че резултатите са умерена депресия и повишена или завишена (не помня с точност) тревожност. Аз я питах какво да правя за натрапчивите мисли , тя ми отговаряше сподели ли за тях на психиатърката( понеже се познават), при което аз казвах да, и нищо повече не ставаше. И тъй като не чувствах да има някакво подобрение от срещите ми с тази психоложка, аз спрях да ходя при нея. Паник атаките ми спряха, не знам дали защото ги преодолях или затова , че съм си вкъщи и не ходя на работа и нямам някакъв стрес, но натрапчивите мисли си стоят и има моменти, в които наистна имам желание да го сторя, но всъщото време в този момент съм скована не смея да мръдна, става ми едно нервно и притеснено, ръцете ми започват да се потят и слава богу всеки път се случва нещо, което ми попречва мислите да станат реалност. Едни ми казват, че имам ОКР, страхова невроза, тревожно разсторйство, други  че когнитивно поведенческа психотерапия ще ми помогне не знам какво да правя и какво ми се случва моля някой нека да ми каже с каква диагноза съм и как да се справя със ситуацията? Психотерапия ли да почна? Анти-депресанти ли да пия, въпреки че съм против тях и трети месец се мъча в това състояние и не искам да прибягвам до тях карам само на билки невролакс булгар хербс и намерих и един чай демир бозан и него ще почна пише че помага за горе споменатите симптоми, но как да се науча да контролирам мислите си и да не ме е страх да бъда сама отново и да си продължа да живея, точно както преди октомври 2016година. предварително благодаря на всеки, който ми даде съвет и помощ как да се справя с тези натрапчеви мисли да се върна отново към предишния си живот и да не ме е страх да остана сама.   

Линк към коментар
Share on other sites

Страхуваш се да не сгрешиш..... твърде много. Страхуваш се от мнението на другите, достатъчно много. Трудно ти е да приемаш критика. В същото време, решаваш да се впуснеш в работа, която провокира и двата ти най - големи страха. Смело. Но страховете са се оказали по - силни и без да искаш си преминала границата и са станали ирационални /нереални/. 

Това не е диагноза, това е състояние, тревожно състояние и е присъщо на хората с твоите и подобни на твоите страхове.

Сега, ако върнеш историята отзад напред, ще видиш нещо интересно. В момента си в ситуация възможно най - безопасна и най - незасягаща твоите страхове. Проблемът е, че ти пропускаш да стоиш в настоящия момент, все още преживяваш стреса от провокацията, която си направила със себе си. Т.е. ти си още някъде в миналата част от историята, която вече не съществува. 

Натрапчивите ти мисли, не са нищо друго освен неустойчиви, ирационални мисъл форми, които продължават да съществуват само защото твоята вътрешна критика /самокритиката/ е много силна, ти все още стоиш в миналата част на историята и се самобичуваш за стореното. 

Защо са неустойчиви, натрапливостите? Защото ако правилно приложиш следната последователност :1. да ги разпознаеш, после да ги наречеш с истинското ими име - натрапливи и 3. да префокусираш през действие /да правиш нещо, което взема цялото ти внимани/ за 10-15 мин. ще видиш, как изчезват, а само след час вече няма да си спомняш какви точно са били. Чисто технически.

Страховете ти, са нещо друго, за да се избавиш трайно от състоянието, е важно да поработиш за самооценката и увереността си, това вече не става технически, иска време и усилие.

Линк към коментар
Share on other sites

По принцип Диди е права. С ниска самооценка си и доста страхлива.Това води до стрес-паник атаките и натрапливите мисли са негов израз.И тъй, като натрапливостите са по-гадното в момента акцентираш върху тях.Психоложката с която работи6  не ти е помогнала да преодолее6  с паник атаките, те сами са си се заместили от натрапливостите. Честно казано, въпреки,че психолога ти е препоръчан от психиатъра, това, което описваш не ми вдъхва доверие в него.

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря много за отговорите, аз спрях да ходя при психоложката, защото не чувствах да има помощ и промяна. Може ли да ме посъветвате какво да направя ? сама мога ли по някакъв начин да си помогна понеже за момента  нямам финансовата възможност да си позволя психотерапия с цените ,които са в София, а в моментът в който настъпят мислите желанието да ги изпълня е толкова силно и реално, че аз се сковавам , стъписвам не смея да мръдна и да направя каквото и да било от страх да не станат те реалност. Дори не мога да се сетя да приложа някоя от техниките които съм чела , че  помагат като примерно да се надсмееш и да раздуеш или пък да почнеш наум да събираш големи числа. Понякога тези помагат, но не винаги. Дори и да ми препоръчате някой специалист от София, който да помогне след като успея да събера пари пак ще съм благодарна или пък някакви методи и техники знам че за съжаление за мисли хапчета няма иначе бих си купила въпреки, че съм против антидепресанти и до последно ще пробвам всичко друго преди да стигна до тях.  Има ли специалисти, които работят с натрапчиви мисли. Казаха ми че имам ОКР заради тях. това наистина ли е така ?  Възможно ли е от билките , които пия ( капсули на бах редувам заедно с невролакс булгар хербс. Малко по-късно попаднах и на някакъв чай Демир Бозан, който още не съм започнала, но смятам да почна като приключа с невролакса,) да ми се засилват и зачестяват натрапливите мисли? Наясно съм , че само с билки няма да стане и трябва и сама да си помогна, но просто като знам че мога да ги пия и да се почувствам добре с тях ми е една идея по-спокойно, но всъщото време ми се иска да разбера каква е причината за мислите, за да я елиминирам и ако са от билките ще ги спра.  

Редактирано от aknot
допълнителни въпроси
Линк към коментар
Share on other sites

,,в моментът в който настъпят мислите желанието да ги изпълня е толкова силно и реално, че аз се сковавам , стъписвам не смея да мръдна и да направя каквото и да било от страх да не станат те реалност. ,,

Ще те коригирам, в момента,  в който ти мине натраплива мисъл, се блокираш от страх, а не от желание да не ги изпълниш.

Ако, наистина в теб има такова желание не би се парализирала.Ти имаш желание да пиеш вода, да ядеш, да чете6 и още милион други, те са твои желания и не те парализират.

Тук, преди години, едно момче писа, как има напрапливи мисли, че ще се самоубие.Най-накрая взема един нож, опира го в гърлото си и си казва, ,,е, щом искам да се самоубия нека най-после да го  направя,, ....и идва спокойствието.Имаше такъв пример и с друго момче, само, че със скачане от тераса.В момента в който застава на ръба и си казва същото, осъзнава истината, че никога няма да скочи и се самоубие.

,, понеже за момента  нямам финансовата възможност да си позволя психотерапия с цените ,които са в София,  ,,

 

Виж, ти искаш да работиш в кол център.Ако предположим,че терапията ти ще е година, то тя за този период ще ти струва максимум две месечни заплати.Както се разбира, тези пари няма да ги дадеш наведнъж ,а разпределено по месеци.За мен цената е много приемлива.Има и друг проблем, без започване на психотерапия, няма как да се справиш в работа си.С лекарства ще е два пъти по евтино, но ...нищо не решаваш.В края, на краищата, пак ще се стигне до психотерапия и така излиза ,че парите похарчени за тях са дадени напразно.

Съвета ми е, не да пестиш пари за психотерапия, а да ги поискаш, дори като заем, от родители или роднини. Започни терапия и след 6 месеца ще си готова за работа и то добре платена. За тези 6 месеца, ще си дала максимум една заплата , която след започване на работа, бързо ще може да върнеш-ако е взета на заем.

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря за информацията и съветите, искам да попитам и още нещо понеже днес ми беше що годе добър денят и сега се чувствам много добре с приповдигнато настроение, което напоследък доста рядко ми се случва, но изпитвам вина, че не съм в обичайнот състояние на тревожност и притеснение и страх че това че съм с малко повече тонус и положителна емоция да не би да е пикът характерен за БАР? Казвали са ми , че това че осъзнавам че има вероятност да е БАР, значи го нямам щото хората ,които страдат не го осъзнавали , но на мен ми е притеснено и ми се иска черно на бяло някакви резултати да видя ако има тест за изследване ще го направя и защо по дяволите изпитвам вина затова че се чувствам добре, а не както обикновено с безпричинна притесненот и  треовожност

Линк към коментар
Share on other sites

Единственото психично заболяване което не може да се имитира е манийната фаза на БАР.

Това е нещо, което малко хора са виждали-човек, който е непрекъснато в действие, буквално по 24 часа в денонощие и то не седмици, а месеци.  

Това е теста.

Вината е продукт на твоите страхове.Когато ги махнеш от живота си и тя ще изчезне.

Линк към коментар
Share on other sites

преди 50 минути, д-р Тодор Първанов каза:

Единственото психично заболяване което не може да се имитира е манийната фаза на БАР.

Това е нещо, което малко хора са виждали-човек, който е непрекъснато в действие, буквално по 24 часа в денонощие и то не седмици, а месеци.  

Това е теста.

Вината е продукт на твоите страхове.Когато ги махнеш от живота си и тя ще изчезне.

Извинявайте много но просто защото сте написали че само това е теста, а не както обикновено примерно да ти вземат кръв и урина, за да излязат резултати, но четох в нета че при хората с БАР се редуват периоди с депресия, когато ти е тъжно и такива с мания когато ти е весело. Искам да се уверя на 1000% , че съм здрава и нищо ми няма, защото ако наистина е така с периодите то аз тогава го имам защото само за пример днешния ден имах моменти в които ми беше мн весело и спокойно и такива , в който бях в тотално противоположното състояние . Тази болест с нея се раждаш, по наследство ли е или може по всяко време от живота ти да се случи ? 

Редактирано от aknot
допълнителни въпроси
Линк към коментар
Share on other sites

Факта, че пишеш и разсъждаваш по този начин за това заболяване е 10000000000% сигурност, че го нямаш.

В нета може да пише всичко, диагнози не се слагат по прочетеното в интернет от любител на информацията.

Избери си нещо друго, например стрес, тревожни състояния, натрапливости.... Каквото и да избереш, обаче, единственото което ще направиш е да се отдалечиш от справянето. Който е минал по този път знае, че симптомите и телесните неразположения не са нищо друго освен признак, че нещо в живота те е уплашило или очаква да бъде разрешено, променено, прието ....... Докато стоиш в симптомите, спираш всички шансове да стигнеш до разрешаването на проблема. Затова просто спри, да се вглеждаш и да търсиш проблем в тялото, защото потъваш в това.

Задай си другите въпроси, Коя съм аз? Какво правя? Какво умея най - добре? Какви са целите ми?. 

Редактирано от Диляна Колева
Линк към коментар
Share on other sites

Има и кръвен тест за установяване на БАР. Но, приложението му е възможно, само след определена възраст.За жените тя е 112 години, Понеже, мъжете живеят по-малко , за тях изследването може да се направи и сред сто и петата  им година, Аз  от сега съм си планирал и ще си го направя, веднага, още на първият ден след навъртването на сто и петата си година.Току виж, съм живял цял живот с БАР. Ужас! Напрано не ми се мисли какво ще стане ако теста го покаже.

Линк към коментар
Share on other sites

Хи-хи...Това питане за БАР ми напомни за случката, която в крайна сметка ме отведе в този портал. :DПреди време един мастит психиатър ми каза в прав текст, че според него имам шизофрения. Три дни и три нощи страдах безутешно и на четвъртия си казах: "Гледай сега, даден ти е един живот. Ако ти е съдено да го прекараш като шизофреничка какво ще направиш? Ще го зачеркнеш и ще започнеш да вегетираш ли? Естествено, че не! Ще си пиеш хапчетата, ще се грижиш за себе си и ще се надяваш да не ти се налага да ходиш да си почиваш в голямата бяла сграда." От този момент нататък не съм се тревожила  кой знае колко за хипотетичната диагноза. Разбира се, аз бях облаго детелствана, защото бях (и съм) наясно заради какво и заради кого си струва да го живея този живот, независимо какво ми поднася. Мисля, че това е, което ни дава сили и придава смисъл на всичко- нашите цели и обичните ни хора. Ако знаеше кои са твоите щеше ли да си толкова уплашена? 

  ПС Хора, защо ровите из тоя нет като тревожни лалугери!? Изръшкала съм половината МКБ без да отворя ни една статия. Ако бях отваряла сигурно щях да съм го изръшкала и цялото :D Щадете се малко...

Редактирано от bliss
Линк към коментар
Share on other sites

Блис, много се смях! :) Супер интелигентно, преживяно, напатено, силно мнение! Благодаря!

Линк към коментар
Share on other sites

"Има и кръвен тест за установяване на БАР. Но, приложението му е възможно, само след определена възраст.За жените тя е 112 години, Понеже, мъжете живеят по-малко , за тях изследването може да се направи и сред сто и петата  им година, Аз  от сега съм си планирал и ще си го направя, веднага, още на първият ден след навъртването на сто и петата си година.Току виж, съм живял цял живот с БАР. Ужас! Напрано не ми се мисли какво ще стане ако теста го покаже. "

 

Ха хааааааааааа :):):)

Линк към коментар
Share on other sites

В 29.12.2016 г. at 12:44, bliss каза:

Мисля, че това е, което ни дава сили и придава смисъл на всичко- нашите цели и обичните ни хора. Ако знаеше кои са твоите щеше ли да си толкова уплашена? 

  ПС Хора, защо ровите из тоя нет като тревожни лалугери!? Изръшкала съм половината МКБ без да отворя ни една статия.

 

Блис, толкова си права, че няма как да не мултиплицирам сентенцията от мнението ти. ТОЧНО ТАКА Е!!!

Понеже първото ми образование е по биология, винаги съм се чудел, какво ли щеше да се случи, ако великият Чарлз Дарвин бе отменил знаменитото си пътешествие с кораба "Бигъл", в резултат на което формулира теорията за еволюцията. Дарвин е страдал от паническо разстройство с агорафобия. Представяш ли си - страх го е било за пътува, а това пътуване е вероятно най-важното в човешката история, наравно с географските откривателски пътешествия. Та, добре, че в онея времена не е имало нет, че ПР и агорафобията не са се наричали така, че не е имало МКБ, не е имало нищо друго значение освен СТРАСТТА, ЦЕЛТА, ЗДРАВАТА МИСЪЛ и ПОРИВА на ДУХА.

Това ни липсва днес, когато се стресираме, "психясваме", БАР-ваме, и каквото и там да правим с невротичностите си.

Няма да спра да го повтарям, колкото и невероятно да звучи - живеем в най-лесните времена, като условия за живот, имало някога на планетата. Поне ние тук. Имаме на разположение ресурси, хора, всичко, каквото е необходимо, за да се справим със страховете си. И точно това е най-голямото предизвикателство - имайки да дръзнем. За да правим това, което искаме да правим, за да обичаме и бъдем обичани от тези, с които искаме да бъдем.

Защото някъде в записките си Дарвин пише, че какво значение има от какво е болен, качвайки се на кораба, ако с това пътешествие направи една крачка в човешкото познание, която крачка ще направи света едно по-добро и по-леко място за живеене. Е, направил го е. И е направил възможното ние днес да отчетем, че светът наистина е по-добър от тогава.

Въпросът е ние какво ще правим с този по-добър свят? Ще се тюхкаме ли, ваем, или напротив - ще направим макар и първоначално малки крачки, но в правилна посока.

Редактирано от Кермит
Линк към коментар
Share on other sites

  • 3 weeks later...

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...