13

[cve]

Здравейте, 

Нова съм тук и честно казано не знам от къде да започна. 

Извинявам се ако има вече подобни теми. 

Нека започна от там, че приятелката ми живее с окр и депресия от 5 години, като през това време са се появявали и са изчезвали симптомите. Познаваме се от половин година и общо взето от 5 месеца е все на хапчета без ефект. За малко пробва когнитивно-поведенческа терапия, но не се сработи с терапевта, ако мога така да се изразя, и се отказа. Изчетох много за тези състояния, различни мнения, гледни точки, научна литература, обърквам се страшно много и единствено тук четейки се успокоявам. Приятелката ми вярва, че само хапчетата ще я оправят и ако дадената доза не помага иска по-голяма и по-голяма и така докато не се замае тотално и не си помисли, че това е "нормалното" и състояние. На моменти е тотално неадекватна на случващото се, отнесена е, получи тикове от лекарствата. Кара се с всички близки около нея, защото е изнервена и напрегната и не приема мнение като "от теб зависи по някакъв начин, погледни по-дълбоко в себе си, открий причината за това състояние, разбери повече за Аз-а си и То". Аз съм до нея и я подкрепям непрекъснато, дори и да не съм съгласна напълно с приема на толкова много медикаменти, защото знам, че има нужда от подкрепа. Страх ме е, че не иска да си помогне сама, а аз не знам дали друг, външен човек може да и помогне. Обръщам се към вас с молба за помощ и съвети. Ще съм благодарна на всеки един и на всяко едно мнение, било то негативно дори. Отчаяна съм и на моменти и аз изнемогвам а се опитвам да го крия за да не я натоварвам допълнително. Обичам я много и не искам тази любов да изчезне заради някаква химия (антидепресанти и т.н.) Извинявам се предварително за правописа, но е последното, което гледам в момента.. 

Благодаря Ви! 

[АлександърТ.А.]

Има много писано на около   Само се огледай .

Редактирано Ноември 23, 2016 от АлександърТ.А.

[д-р Тодор Първанов]

С лекарства ще е така цял живот. Трябва да се промени, а това няма как да стане без психотерапия.

[bliss]

Здравей, cve!

Ситуацията ми е донякъде позната. През периода, в който аз бях тревожна, също виждах единствения изход в приема на медикаменти, но за разлика от твоята приятелка, когато не намирах така желаното облекчение, не настоявах за увеличаване на дозата, а за смяна на лекарството. За период от около 2-3 месеца, петима специалисти се изказаха по моя случай - всеки от тях назначавайки различно лечение. Разбира се, някои от тях се опитваха да ме насочат към това, че от мен зависи да намеря вътрешен ресурс за справяне със ситуацията, ресурс, който по техни думи, всички притежаваме, но аз бях толкова объркана и неадекватна, че техните обяснения не носеха никакъв смисъл за мен. Аз не отивах в кабинетите им за да търся съвет, това, за което всъщност отивах беше рецептата с "правилното" лекарство, което да ме накара поне за малко да се почувствам нормална. Може би е излишно да казвам, че това така и не стана. Въпреки всичко, аз продължавах да бъда тревожна и да не мога да се побера в кожата си - не можех и за секунда да застана неподвижна на едно място. В крайна сметка, като последна отчаяна мярка, настоях да ме приемат отново в психиатрията, в която се бях лекувала преди месец. Там последва нова смяна на лечението, глътнах новоназначеното хапче, и буквално след пет минути вече спях. Сега, не съм специалист, но пет минути са абсурдно кратък срок, за да може антидепресантът да е свършил каквото и да е. Това, което всъщност помогна е, че се отдалечих от домашната среда (две деца - едното със СОП, а другото - на месец, за чието отглеждане бях твърдо решила, че трябва да поема цялата отговорност). Това всъщност беше и източникът на стреса, който е в основата на тревожността. И именно заради това, когато ме изписаха и се върнах отново в тази среда, симптоматиката се завърна с пълна сила, въпреки че лечението първоначално "действаше" отлично. Историята дотук завършва с това, че в края на краищата, пожелах да се лекувам в психиатрия, която не е в града, в който живея. Към днешна дата мисля, че това, което помогна по отношение на тревожността и за да изляза от нея що-годе нормално функционираща, бяха не толкова правилните лекарства, а моята увереност в компетентността на специалистите там и това, че успях да си почина от стреса у дома. Но факт е, че излязох от нея достатъчно спокойна и трезво-разсъждаваща, за да започна психотерапия и малко по-малко да осмислям нещата, които са ми се случили и да правя съответните изводи. Това е и което даде ефект в дългосрочен план.

С оглед на казаното по-горе, мисля, че това трябва да е първостепенната цел на вас, хората около нея, да я изкарате от това състояние, в което "ни приема, ни предава", докато е в него тя няма как да ви чуе и да осмисли това, което казвате. Задължително я извеждай на дълги и енергични разходки, ако можеш накарай я и да бягате. Опитай да я развличаш с по-леки разговори, включи в работа чувството си за хумор, ако тя може да задържа вниманието си достатъчно, че да изгледа някой филм, пуснете вкъщи някаква комедия. Знаеш, предполагам, за физиологичния механизъм, който стои зад тревожността, и че хормоните на щастието са най-ефективния начин за непосредствено противодействие на адреналиновата реакция. Ако има някакъв конкретен източник на тревожността (както беше при мен) може да помислиш за варианти за временното му премахване/редуциране. Когато вече усетиш, че е (дай Боже) по-спокойна и адекватна, я насочи към идеята за терапевтична работа с качествен терапевт, която изисква и нейното активно участие. Ако прецениш - сподели и историите на успеха, на които попадаш в този сайт. Това, което и казваш в момента - че нещата в голяма степен зависят от нея, е напълно вярно, но повярвай ми, кара я да се чувства още по-объркана.

Успех!

Редактирано Ноември 26, 2016 от bliss