Злоба, завист и критика към хората

[dominion]

Здравейте. аз съм момче на 18 години, ученик последен курс. Преди време осъзнах, че имам социална тревожност.Бях адски стеснителен, срамежлив, беше ми невъзможно да се впиша в някой колектив.Казвам БЯХ, защото днес мога да кажа, че положението ми е доста по-добро.В рамките на 1 година успях да осъзная страшно много неща за себе си и живота, успах да намаля страховете си, а от там и тревожността.Вече ми е по-лесно да общувам с хората и да се отпускам пред тях,защото започнах да се изправям срещу страховете си.Разбира се, все още имам навика от време на време да избягвам ситуации, които провокират тревожността.С това искам да кажа, че все още имам социална тревожност, но е сравнително по-лека от преди.Страхът си го има, понякога с голяма сила, понякога с малка, симптомите също.Но има едно нещо, което така и до днес не мога да променя в себе си - отношението си към хората.Завистта, злобата, агресията, която изпитвам към хората.Просто не мога да я контролирам.По-скоро този проблем го имам най-вече при по-близките ми приятели.Близки са ми и може би заради това си изкарвам всичко събрано в мен върху тях.Постоянно им завиждам за всичко.Ужасявам се от мисълта, че някой може да е постигнал нещо повече от мен.Ще  ви разкажа как се развиха отношенията ми към един приятел, с който почти всеки сме заедно. Като цяло той е много общителен, интелигентен, умее да се разбира с хората, хората го харесват.А пък за момичетата да не говорим...Знае как да ги привлича.Просто това му е в природата.И разбира се в момента си има сериозна приятелка.Та точно заради тези качества адски му завиждам. Защото аз не притежавам тези качества.Както казах, социалната тревожност я сведох до степен, в която вече не се стеснявам толкова много пред хората и говоря по-свободно пред тях, нищо повече.Иначе като цяло не съм интересен с нищо, нямам какво толкова да разказвам на хората за себе си и живота си, нямам чар, с който да привличам момичетата.не знам как да се държа с тях.Навсякъде където и да сме заедно, в която и компания да сме - той е по-активния, по-общителния и по-интересния.Има си високо самочувствие и не му пука от мнението на хората.Та както казах, винаги когато ми сподели нещо, което е постигнал или е направил (например, че е свалил някоя мацка от квартала), от вътре направо се изяждам, иде ми да се закопам под земята, започват да ми се натрапват мисли, агресирам се, ставам пленник на злобата и завистта.Давам ви и един чист пример от преди няколко дни.Бяхме излезли двамат и той ми каза една негова тайна - че преди да тръгне с приятелката си, е правил с*кс с едно момиче, което между другото беше от моя клас.И от там целия се вцепених,започнаха от вътре да ме човъркат неспокойствие,дразнене, завист, злоба...Натрапливите мисли започнаха да се вливат в мен една след друга - "Сигурно в момента ми се присмива,каза ми това, защото иска да се побъркам от завист, харесва му да ме гледа как се гърча".

И така леко по леко, започнах все повече да се озлобявам към него, побърквах се, от завист, От ден на ден започнах да се държа по-грубо с него, започнах много по-рядко да излизам с него.Той не след дълго усети, че се държа по-странно към него.Така един ден се засякохме и той ме пита дали му се сърдя за нещо, че се държа така към него.За момент се чудех и не знаех какво да му отговоря.Нямах намерение да му кажа ИСТИНАТА защото нямах смелост.Казах му, че се мисли за много голяма работа и че поведението му не ми харесва.Той ме пита, какво по-точно не ми харесва в поведението му, аз му отговорих много неща, след което му казах да не се мярка повече пред погледа ми и че не искам да го виждам, станах и си тръгнах.След станалото се почувствах виновен, съвестта ме гризеше, че така се отнесох с него и че не му казах наистина какъв ми е проблема, но в същото време не исках и да му кажа, защото представете си как щеше да звучи ако му бях казал "Не ми харесва, че си толкова интелигентен и общителен, не ми и харесва, че си имаш гадже".Знаех, че аз не съм правия и че поведението ми към него беше неуместно, за това на другия ден отидох при него и му се извиних.Отново си измислих нещо, което поне до някъде да ме оправдае - казах му, че е самонадеян и че се интересува само от себе си и, че понякога е непоносим.Разбира ли ме, тези неща му ги казах само и само да прикрия истината, да прикрия страховете си.Той така и не можа да разбере каква ми е била истинската основателна причина, но въпреки всичко се сдобрихме.

Наистина, нуждая се от съвет на специалисти като вас.Как да се освободя от тази злоба, завист и критика към хората?Просто искам да бъда радостен, да бъда свободен и да не се интересувам толкова от това кой какво е направил и постигнал, кой какъв е и т.н

[Орлин Баев]

" Как да се освободя от тази злоба, завист и критика към хората"

Като продължиш да развиваш смелостта си. Тя все повече заживява на мястото на страховете ти и тогава отпада злобата на завистта. Защото в основата на тази злоба стоят страхове. Когато смелостта ги стопи в себе си, остава съвсем мъничко здрава конкуренция. Дори и тя може да се парира с мъдро смирение и мотивацията ти тогава да идва изцяло от вдъхновение, а не от страх. Но, сега не си там. Сега имаш нужда да гориш страха си - да продължиш да го правиш. Почнал си, не спирай, продължи. Това, че виждаш как стоят нещата в теб, говори, че можеш и съзнателно да ги промениш. Знаеш как. С все повече съзнателно посрещане на страховете, с изправяне срещу тях - знаеш, че това е, което работи най-силно. Още по-силно се получава, когато преди, след и дори по време на такова "скачане" в страха, имаш система за осъзнаване и дезавтоматизация, за интенционална промяна на мисленето и вярванията си. 

В блога ми, в бутона за социална тревожност, описвам последователни стъпки, давам някои методи. В статиите си за заекването, правя същото - защото, зад връхчето на говорния недъг, стои същата социална тревожност. Тоест, ако прочетеш и вникнеш в писанията ми за психо механизмите зад заекването, би чел за същата социофобия, включително за това чувство да се усещаш като вулкан, който иска да изригне някъде и тъй като страховете все още спират, се получава въпросната критика и завист. 

Накратко, препоръчвам ти да прочетеш от блога ми ( orlinbaev.blogspot.com )  - от бутоните социална тревожност, заекване, а също и от този за паниката/ генерализираната тревожност, тъй като там давам насоки за работа със страха, които важат и за теб. Почети доста, асимилирай и продължи да работиш по себе си, вече с известна система. От работа с аудио сесии, през мисленето, базисните убеждения, утвърждения, поведенчески експерименти. Би могъл да намериш за полезна работата с психотерапевт от време на време, както и груповата психотерапия. Но, ти вече знаеш, че не механичното ходене на терапевти помага, а собственото ти осъзнаване, промяна в мисленето, емоцията и делата! 

[д-р Тодор Първанов]

И използвай приятеля си като учител-учи се да мислиш като него.Защото няма нищо по-хубаво от това да имаш примера до себе си.Направо си късметлия.

Редактирано Октомври 17, 2016 от д-р Тодор Първанов

[Орлин Баев]

"

И използвай приятеля си като учител-учи се да мислиш като него.Защото няма нищо по-хубаво от това да имаш примера до себе си.Направо си късметлия."

Точно така. Това е метод и умение - да преобърнеш завистта във възхита. Получава се естествено - когато почувстваш злобата на завистта, тласкана от ниската самооценка, самото възнамеряване да я превърнеш във възхита, те кара да застанеш в нея спокойно. Вече виждаш и преживяваш завистта като енергия, просто като гориво, което захранва възхищението ти от качествата на приятеля. 

Ако горното се получава, чудесно! Ако обаче прекалено се напъваш да го правиш, с твърде голямо усилие, би могло да се получи "замазване", прикриване на злобата и страха зад нея, вместо прихващането и ползването им. Затова го прави лекичко, на игра, релаксирано, като игра, на шега. Успоредно с вървенето по пътеката, за което споменах по-горе, разбира се!

Редактирано Октомври 17, 2016 от Орлин Баев

[dominion]

Здравейте отново.

Изчетох доста теми за социалната тревожност, както и статиите в блога на г-н Баев, които много ми помогнаха и осъзнах още доста неща от както писах първия си пост.Г-н Баев, искам да Ви благодаря за това, че отделяте от своето време за да помагате на хората в нужда и че със всеки ваш пост и статия можете да върнете желанието за живот и в най-загубилия надежда човек.Благодаря Ви искрено!Бих искал да напиша конкретно какво научих за работата със страха и как да подхождаме към него, а молбата ми към вас е да ми кажете дали съм на прав път и ако имам някои разминавания в разбиранията си, съответно да ги коригирате.Реших това, защото често в ситуации ми се появяват съмнения за това дали съм на прав път и дали подхождам правилно.Факт е, че имам още много нещо, които да науча и страхове, върху които да работя, но за целта трябва да съм сигурен, че използвам правилна стратегия.

Научих, че колкото и да се боря със страха си или бягам от него, полза няма.Единственото решение е да го погледна право в очите, да го приема и да се сблъсквам с него умишлено, за да осъзная, че той е безмислен и че само той ме спира да израствам и да се развивам във всички сфери на живота.Тогава той се стапя и на негово място заживява любов и вдъхновение от живота.Например един от най-големите страхове, които имам е зрителен контакт с хората.Сега вместо да избягвам да гледам хората в очите,трябва умишлено да търся зрителен контакт с тях и да приема безусловно страха си, заедно със следващите го емоции и телесни усещания.Колкото повече го предизвиквам, толкова повече той отслабва докато не се стопи.Научих, че няма смисъл да се сравнявам с хората и да им завиждам за качествата, както и да ги виня за недостатъците им, научих, че няма смисъл да жадувам чужд живот и да притежавам всички положителни качества на света, защото няма такъв човек, който да е идеален и съвършен.Всеки си има недостатъци и не е нужно да се обвинявам, че и аз имам такива и не е нужно да страдам, че не съм се родил перфектен.И сега спирам да завиждам на хората, че са по-добри в нещо от мен и спирам да крия недостатъците си и ги приемам като път към израстване и превръщането им в предимство.Така хората,колкото и да плямпат, че съм слаб,притеснителен, луд,, неприятен и т.н., аз няма да се засягам защото вече съм се приел и АЗ знам най-добре какъв съм и какъв не съм.Спирам да си губя времето да преценявам кой какъв е и какво има, защото е безмислено да се фокусирам върху живота на някой друг, тъй като не мога да контролирам ничий живот освен моя.И така например няма да се притеснявам, че някой човек ще се опита да изтъкне някой мой недостатък и с това да ме накара да се чувствам виновен, защото знам, че той действа през проекцията на своите вярвания и че той както всеки човек има свои недостатъци и страхове, които вероятно се опитва да прикрие.Няма нужда да се доказвам на когото и да било и да очаквам да ме оцени, защото най-важното е човек да се докаже на себе си и да се цени сам.Няма нужда да се опитвам на всяка цена да покажа на хората, че съм прав, защото всеки си има своя гледна точка и е достатъчно самият аз да знам че съм прав и да вярвам на собствената си истина.Няма да се повлявам от мнението на хората за мен, защото никой не ме познава по-добре от самия мен и моето мнение за мен е най-важно, а другите нека си мислят и говорят каквото пожелаят.Няма нужда и да се притеснявам да изкажа мнението си, защото всеки си има мнение по даден въпрос и за това не е гаранция, че моето е правилно както и това на друг човек.Най-важното, което научих е, че проблемът ми не е някакъв рядък феномен, напротив, всеки човек си има страхове, свои лоши и добри чувства, и положителни и отрицателни черти.За това няма смисъл да прекарвам живота си в негодуване,обвинения,отчаяние и т.н, а просто смело да се хвърля на пред и да го изживея, да живея заради себе си, а не заради другите хора.Всичко това се случва когато промениш отношението си към страховете и осъзнаеш, че са нищо, освен едни плашещи те маски, които се опитват да контролират живота ти вместо теб, а тяхната стратегия за живот няма нищо общо с реалността.Какво мислите, на прав път ли съм ?  Ако победиш един страх, всички негативни емоции, чувства,вярвания и телесни усещания свързани с този страх изчезват, така ли?

 

[д-р Тодор Първанов]

Победата е победа, когато победиш даден страх, ще се чувстваш като Роналдо, когато Реал победи  Барса.

Тоест, ще се чувстваш като ПОБЕДИТЕЛ.

Явно, все още не си постигнал нужната победа, иначе нямаше да питаш какво е чувството.

ПП това е мое мнение, на Орлин  отговора може да е друг.

Не можеш да се подготвяш за него

 

 

Животът е такъв. Не можеш да се подготвяш за него, не можеш да си готов. В това е неговата красота, в това е неговото чудо, че той винаги те сварва неподготвен, винаги идва като изненада. Ако имаш очи, ще видиш, че всеки един момент е изненада и готовите отговори никога не са приложими. Животът има смисъл само в битка. Триумфът от победата е вашата награда.

 

Редактирано Януари 19, 2017 от д-р Тодор Първанов

[Rwanda]

А на мен ми звучи като опит да се похвалиш, но търсиш някой друг да те похвали. Струва ми се, че още търсиш все пак одобрение за себе си и своите действия. А може би не се чувстваш като пълен победител, защото си неуверен, че всички тези чудесни неща, които си постигнал, не са се утвърдили все още достатъчно. Здравите устои се градят бавно. И искат истински житейски опит, за да докажат устойчивостта си. Или с други думи след многото четене, трябва да приложиш всичко на практика, за да го изпиташ и утвърдиш. А това определено отнеме повече от няколко месеца време. 

Обаче браво, момче! Поздравления колко много си постигнал за този период!

[DilianaD]

Страховете не са просто едни плашещи маски, те са наши най-добри учители, стига да си позволим да ги чуем, да разберем това което се опитват да ни кажат.... Така че докато не усетиш във сърцето си искренна благодарност и обич към тях, то значи имаш още много път да извървиш. Когато дойде този момент, дори и за миг да е, то ще разбереш - повярвай ми

Пожелавам ти успех, защото пътя си заслужава и след време когато се обърнеш и видиш малката партина която си оставил след себе си в снега ще видиш в хилядите предстоящи километри не ужаса от непознатото а даденият ти шанс да го извървиш...

[Орлин Баев]

На прав път си. Малко споделеното засега звучи като опит да го приемеш в себе си, да стане част от теб, но все още е в голяма степен само посока. Добра посока обаче. Продължавай в същия дух и браво за постигнатото досега!

[dominion]

Благодаря ви за отговорите!

Rwanda, точно така!Извода ти е напълно точен и верен.Точно сега се позамислих и напълно осъзнах, че аз търся одобрение от хората.Един вид аз съм се променил и сега търся похвала за това.Търся признание и имам желание за промяна на отношенията на хората към мен.Появяват се някакви очаквания в мен, че едва ли не хората ще станат на крака за мен и ще почнат да ми ръкопляскат за това, че съм се променил.И самото ми поведение често е на човек, който държи на всяка цена да му обръщат внимание и да го възхваляват.Например ако излизам с някой от близките си приятели (говоря за хора, с които прекарвам голяма част от времето си), не ме е срам да си говоря каквито и да било теми с тях и да общувам по-спокойно, защото при тях го няма това свръхжелание да ме харесат, да ме одобрят и т.н.При други хора обаче е точно обратното.Държа да им се харесам, да ме вземат на сериозно и да потвърдят, че съм се променил.И така например в една компания съм по-отпуснат, в друга съм леко притеснителен, в трета адски притеснителен и скован.Извода, до който стигнах е, че при всяка компания поведението ми зависи от това колко е голямо желанието ми за доказване пред хората, тяхното одобрение и желанието за контрол над нещата.Тоест когато не търся одобрение и харесване на всяка цена, то тогава съм по-спокоен и самоуверен, а когато това желание го има, става точно обратното.Тоест когато спра да търся всякакво одобрение от хората, тогава ще бъда по-успешен и положителната промяна ще се случи, така ли е?И да написаното от последния ми пост все още са опити да го приема в себе си.Или по точно на съзнателно ниво го разбирам (не знам дали се изразих правилно), но подсъзнанието ми все още го отхвърля.Така де, тези неща на теория ги знам, но както казвате, време е наистина да започна по-често и по-често да ги прилагам на практика.Признавам, че ми е доста трудно, имам дни, в които съм пълен със съмнения, за това дали съм тръгнал в правилна посока, дали има смисъл от всичко това, което правя, усещам една празнота от вътре, отчаяние и започвам да се питам "дали ще се случи тази промяна,заслужава ли си всичко това?".Не знам може би е от това, че тази промяна, която жадувам толкова, очаквам да се случи по-бързо от нормалното, нетърпелив съм, а може би това си е част от пътя ми към тази промяна, не знам...Вие какво ще кажете?

[Rwanda]

В живота си човек винаги се среща с хора, с които няма да се сближи или направо няма да се хареса. Увереният, приемащ се и обичащ се човек не се притеснява да прояви своите предпочитания и да изгради по-близки отношения с един човек, а с друг-не. 

И това не е проблем. Защото хората се събират по сходни интереси, характер, въобще светоусещане. 

Ти ще имаш твоите приятели-съмишленици, друг-своите. Но това не означава, че си по-малко цЕнен. Просто хората имат различни вкусове и нужди. Съветвам те да пестиш енергията си да задоволяваш нечии други интереси, за да се харесаш, а да се насочиш към това как да ти е още по-приятно с хората, които са ти по-сходни на твоя характер. С всичко останали просто приеми, че трябва да имаш едно нормално общуване.

"Тоест когато спра да търся всякакво одобрение от хората, тогава ще бъда по-успешен и положителната промяна ще се случи, така ли е?" 

Не можеш да имаш одобрението на всички, но можеш да си избереш няколко близки и ценни за теб хора, чиито мнение и насоки, да са ти от полза. Но като цяло като останеш сам със себе си, когато знаеш, че никой не те наблюдава, критикува или хвали, като се запиташ аз добър човек ли съм, гордея ли се със себе си, и отговориш Да, това е най-добрият ориентир, че си на прав път.

Само имай търпение и упоритост.

[dominion]

Много благодаря !

Искам леко да отклоня темата и да споделя проблем, който много ме измъчва.Както казах с близките си приятели (от моя пол) нямам много проблеми с общуването, с останалите ми е малко по-голямо предизвикателство, но все пак успявам да се приобщя.Но по отношение на общуването с противоположния пол - там работата е доста по зле.Адски трудно ми е да общувам с момичета.Там тревожността ми е 3 пъти по-голяма.Може би звучи странно за моята възраст, но до сега никога не съм си имал приятелка, не съм правил с**с, дори не съм се и целувал.Само като си помисля това и ми става толкова криво и се отчайвам, че момчета на моята възраст (а дори и по-малки) си имат приятелки и притежават такъв чар и харизма, че умеят без никакъв проблем да си приказват и да забавляват момичета, а аз...само когато срещна погледа на някое момиче и зациклям.Искам да кажа, че съм способен да говоря с тях само повърхностно, разговарям за някакви леки и ежедневни теми, но нищо повече.Нямам способност да изградя близки отношения с никоя.За това и нямам нито един близък човек от противоположния пол.Винаги когато тръгна да се сближавам с някоя, започвам да я избягвам.И дори най-малкият жест, който ми е направен го приемам навътре.Например в най-обикновена ситуация, докато едно момиче ми говори, а аз я слушам и в същия момент ако оттърве поглед от мен, приемам, че съм й неприятен или няма голямо желание да общува с мен, а често става и обратното - ако задържи по-дълго погледа си към мен пък решавам, че тя ме харесва, но дори и да е така, аз нямам смелостта да й отвърна. И започвам да се вкарвам в някакви филми и фантазии, че едва ли не тя е моето момиче, че съм нейния спасител и там подобно глупости...Дори вечер когато си лягам, започвам да си представям още по-абсурдни неща - как я утешавам, как заставам срещу целия свят заради нея, как я докосвам и т.н и започвам да си мисля, че съм се влюбил..И всичко това тръгва просто от една обикновена ситуация, в която съм разменил няколко думи с нея.После се заприказвам с друго момиче и от там става същата история.Надявам се, че сте ме разбрали.Мисля, че няма смисъл да продължавам да пиша...Какъв съвет бихте ми дали ?

[Диляна Колева]

Проблемът идва от там, от където идват масата проблеми във  взаимоотношенията ни - ролите, които избираме да играем. Без да искаме в този живот ние играем всякакви роли - на децата, на родителите, на приятеля, на ученика, на клиента, на служителя, на шефа и т.н. Нищо от това, обаче, не сме ние, тъй като в никоя роля не стоим 24 часа, ние започваме да я "играем" в момента, в който имаме ситуация, която предполага, че тук трябва да сме точно такива, каквито се очаква от нас. Тази игра я играем от както се родим, така ни учат да влезем в живота. Порастваме, съзряваме и виждаме, че голяма част от ролите, които играем ни носят дискомфорт, не се чустваме удобно в тях, НО това не означава, че на нас ни има нещо, не, просто грешно сме усвоили ролята, тя не е за нас, не и по този начин. Проблемът е, че сме се научили да удовлетворяваме очакванията, на хората, на себе си, на близките си. Първото, което е важно да отпадне това са очакванията.

Там където отношенията са ни най- конфликни, значи сме объркали ролята си и е време да я променим. В тази нова роля, която се опитваш да влезеш на мъж - флиртуващ, съблазнител или сваляч, кавалер - явно ти причинява дискомфорт, защото нямаш ясна представа за нея. Когато не умеем нещо се учим, от хората които го умеят. За да започнеш да се учиш, трябва да се отпуснеш, да признаеш пред себе си, че не я умееш тази роля и да си позволиш да бъдеш научен. Страхът от излагане ти пречи да направиш това. По тази причина, в действията не предприемаш нищо, а във фантазията си рисуваш нереални образи. Ако ще работиш първо с фантазията, вземи образи от живия живот - приятелите, които умеят да флиртуват, например. Наблюдавай ги, поиграй си с тези образи, поиграй си на живо, не в главата си. Приеми, че не го умееш и стани ученик. 

[dominion]

Здравейте отново.

Понякога ми е трудно да бъда себе си пред някой определени хора. Искам да ви попитам, как бихте подхождали към човек, който постоянно се сравнява с вас, иска да е НАД вас и винаги омаловажава всеки ваш успех и обратното при всеки негов успех.Накратко ще ви разкажа една история за едно "приятелство".(нарочно го поставям в кавички, защото вече и аз се чудя дали е такова).

Та имам един приятел, с когото от 2-3 години насам сме абсолютно всеки ден заедно.В първите месеци, в които излизахме всичко беше ОК.Уважавах го и ми беше приятно с него.Той преди не беше много общителен и повечето време си го прекарваше вкъщи пред компютъра. (както и аз).Едни момчета започнаха да му звънят често за кафе.След известно време започна и да пуши цигари и от време на време трева, така с него и аз започнах.Създаде си доста контакти с хора, започна да излиза все по често и така леко по леко и аз покрай него също започнах да излизам често водеше ме по различни компании.За съжаление тогава бях в периода, в който социалната тревожност и страховете ми ме контролираха НАПЪЛНО.Всъщност тогава дори не осъзнавах, че имам социална тревожност, не осъзнавах и че мога да се променя и да израстна, а просто проклинах съдбата си и човека, който бях без да правя нищо, само проклинах...И естествено на мен ми беше адски трудно да създавам приятелски отношения, да се запознавам с нови хора и да работя колективно.Почти цялото време си го прекарвах с него, защото просто бяхме свикнали заедно и с него така да се каже мога да си говоря на всякакви теми. Той се промени драстично, но заедно с това стана и ...отврат.Превърна се в един злобар, интригант и завистливец.Тъй като аз му бях един от най-близките, той започна един вид да ме ползва за изтривалка,за кладенец, в който да си излива цялата емоционална отрова.Започна да се прави едва ли не на Бог, на човек, който е недосегаем във всичко и на човек, който може да прави ВСИЧКО по-добре от мен.Започна да налага характера си върху мен.Дори повече, ако можеше да зачеркне моя характер и на негово място да започне да си гради неговия.Аз горкия безпомощен и неосъзнаващ нищичко просто му позволявах.Един вид той просто искаше да се превърна в негова сянка.И така вече като излизах с него нещата се промениха напълно.През почти цялото време, в което бяхме заедно той се опитваше да си налага неговите правила, неговите закони.Започна да ми говори постоянно, че благодарение на него си намерих повече приятели, че благодарение на него започнах да прекарвам повечко време отвън, че той е един от най-влятелните момчета в квартала и че трябва да се уча от него.Разбира се по-всичко личеше, че това, което говори не е така, но просто той стана толкова самовлюбен и самочувствието му порасна до облаците...самочувствие без покритие обаче, това ме най-изнервяше, че се мисли за такъв, какъвто не е.Но просто той искаше да бъда такъв, какъвто той иска да бъда.Градеше си щастието на моето нещастие.Когато ме види, че съм весел и в настроение и си говоря с хората, той не понасяше това.Искаше всички хора да обръщат вниманието си към него, а не към мен, да бъде по-харесван и по-привлекателен от мен. И разбира се когато това ставаше, той после ми се възхваляваше с това, подчертаваше го.Понякога когато сме повечко хора в компания и аз съм студен и мрачен, имах чувството, че това му харесва.Искаше да бъде признаван и едва ли не да му бъде връчен медал за всеки негов успех.Сега се сетих за един случай, който ще дам за пример:Седим в кафене аз, той и още едно момиче.С момичето завързах интересен разговор, той се опита няколко пъти да отклони вниманието й от мен и да го прехвърли към него, но не му се получи.Направи една такава намусена физиономия, извади си телефона, заби се в него и започна да мълчи.Целият беше обладан от напрежение, краката му трепереха без да седят на едно място, отправяше ми погледи с презрение и злоба.Когато момичето си тръгна и останах насаме с него, той започна да си говори неговите глупости.Каза ми "Тя си говореше с теб повече, защото мен нарочно ме избягва от срам".Намекна, че момичето го харесва, но я е срам да му го покаже, след което ми каза не мога да общувам хубаво с момичета и тряба да се науча от него.Това е само пример, винаги със всичко си слага оправдания.Накратко казано, този човек, който ужкем ми се пише приятел, иска винаги да дишам прахта му, да му призная, че той е по-велик от мен и да бъде винаги в центъра на вниманието вместо мен.Такъв е и до ден днешен, но с времето аз се промених и до голяма степен спрях да му отстъпвам и да му давам да ме мачка.Днес вече се чудя защо излизам с този човек.Той сякаш иска винаги да се конкурира с мен, иска да видя, че не мога да се сравнявам с него.Все опитвам да си говоря с него нормално, приятелски без никакви лоши чувства, но той сякаш прави точно обратното, съска, пуска още и още отрова.Когато изразявам моята гледна точка по даден въпрос, той това го приема за война, започва да налага неговата и на всяка цена трябва да призная, че той е прав.И не мога...пробвах всякакви начини да си говоря с него, да си създам по-добри отношения с него, но той винаги отклонява към неговото си.И сега когато съм с този човек, чувствам някакво отвращение, злоба, вина, че съм го оставил да си мисли, че е най-великия, всъщност понякога имам чувството, че започвам да ставам като него, сякаш ме е заразил с неговата отрова, но въпреки това продължавам да излизам с него.А и няма начин да не се засичаме всеки ден защото сме от едно училище и имаме общи приятели и познати.Според вас как е най-удачно да постъпя с такъв човек.въобще как да се имунизирам срещу такива хора без да ме засягат и нараняват?

[д-р Тодор Първанов]

,,Според вас как е най-удачно да постъпя с такъв човек.въобще как да се имунизирам срещу такива хора без да ме засягат и нараняват? ,,

Oбичай го!

[Орлин Баев]

,,Според вас как е най-удачно да постъпя с такъв човек.въобще как да се имунизирам срещу такива хора без да ме засягат и нараняват? ,,

Oбичай го!

 Точно така. Вътрешно смирено приемане с обич, а външно, спокойно поставяне на здрави граници. Не са лесни такива за общуване, но са и ценни  -защото това, което те дразни в него, присъства и в теб, но по-малко проявено, в по-латентен вид. Учейки се да приемаш чертите му и поведението му, всъщност се учиш да приемеш собствената си нужда да се покажеш, изявиш, блеснеш, да живееш през високо самочувствие и налагане. Не чак в неговите раздути мащаби, а в здрави такива. Та, общуването с него ти е ценно - преодолявайки дразненето и заменяйки го с приемащата и разбираща обич, всъщност сваляш модела му, пренасяш в себе си достатъчно от патерните му на самоувереност. Това е вътрешната работа. Колкото по-успешно я правиш, толкова по-спокойно можеш да му поставиш граници, през които вече не му позволяваш да те обезличава и се бърка прекалено. 

[dominion]

Не знам...Принципно аз самия си повтарям, че не съм като него - не съм високомерен и самовлюбен и някакъв самохвалко , повтарям си го, но понякога просто се замислям, че всъщност използвам някой негови черти с цел да му "отвърна на удара".Имам в предвид, че когато започне да ме манипулира или да ме злепостави, веднага в мен прониква един гняв, едно чувство за отмъщение да му докажа, че не е прав на всяка цена, че няма да се дам да ме смачка и от там, често изникват разногласия.Да видя дали съм разбрал поста ви.Вместо да реагирам с въпросния гняв, променям отношението си на обич, смирено приемане и от там нещата ще се променят, така ли?Ето например ми казва "Ти не умееш да комуникираш с хората" и вместо да се мъча да му доказвам това и онова, просто да игнорирам тази подхвърлена отрова и безусловно да приема вътрешното напрежение и негативни емоции?Така вътрешното напрежение се преобразува в самоувереност и здрава мотивация.И тогава когато имаме вътрешна самоувереност и мотивация, никой не може да ни нарани по какъвто и да било начин.На прав път ли съм?

[Орлин Баев]

Замазващо и на едро си на прав път... Прочети пак поста ми и пробвай да съотнесеш към себе си. 

[Диляна Колева]

В 3/3/2017 at 4:26, dominion каза:

Не знам...Принципно аз самия си повтарям, че не съм като него - не съм високомерен и самовлюбен и някакъв самохвалко , повтарям си го, но понякога просто се замислям, че всъщност използвам някой негови черти с цел да му "отвърна на удара".Имам в предвид, че когато започне да ме манипулира или да ме злепостави, веднага в мен прониква един гняв, едно чувство за отмъщение да му докажа, че не е прав на всяка цена, че няма да се дам да ме смачка и от там, често изникват разногласия.Да видя дали съм разбрал поста ви.Вместо да реагирам с въпросния гняв, променям отношението си на обич, смирено приемане и от там нещата ще се променят, така ли?Ето например ми казва "Ти не умееш да комуникираш с хората" и вместо да се мъча да му доказвам това и онова, просто да игнорирам тази подхвърлена отрова и безусловно да приема вътрешното напрежение и негативни емоции?Така вътрешното напрежение се преобразува в самоувереност и здрава мотивация.И тогава когато имаме вътрешна самоувереност и мотивация, никой не може да ни нарани по какъвто и да било начин.На прав път ли съм?

Гневът е важна емоция, не можеш да я игнорираш и да промениш в нищо друго. Важно е да и позволиш да се прояви и да излезе от теб, но....... не по този начин.

Това което е общото между теб и твоя приятел е желанието за контрол и желание за превъзходство / да си докажа, че ставам, че съм добър/. Той го прави агресивно, защото се страхува да не се изложи. Ти го правиш пасивно агресивно, защото те е страх, да не се изложиш. И в двама ви има страх и гняв. Тези две емоции се преплитат. Той ги изразява явно и към теб с агресивно поведение и думи, а ти ги изразяваш към него във фантазията си, ако знаеше как да поставиш границите и да се заявиш щеше да ти е много по - лесно и да приключиш за винаги.

За да се случи това първо трябва да разпознаеш гнева си и да разбереш към кого е насочен. Изнанада - не е към него, а към теб. Ти си супер ядосан на себе си, за това, че не можеш да се противопоставиш, да се заявиш и да бъдеш смел и уверен. Страхът, обаче, те кара да изразяваш неувереността си в обвинение - "Той прави това и това с мен...." Нищо не прави той, ти си този, който прави разни неща и най - вече, общуваш с човек, който ежечасно те провокира да станеш смел. Ето за това, трябва да го обичаш.

Той е чудесният обект, с който да тренираш смело, уверено и заявяващо се поведение. С много разбиране за ситуацията и обич към процеса. За целта трябва да поработиш върху уменията си за общуване, което ще ти помогне да вдигнеш увереността малко.

Едва след като си го позволиш гневът ще изчезне, страхът също, няма да имаш нужда да обвиняваш никого и на мястото на всичко това ще дойде радостта. А приятелят ти......... той просто няма да ти е нужен след това.

[Орлин Баев]

Именно!

 

[dominion]

Малко ми е странно като го чета сега това " общуваш с човек, който ежечасно те провокира да станеш смел". Тоест ако през тези години, които съм излизал с него, ако съм подхождал правилно, до сега да съм постигнал това, което искам - да имам самостойна себеоценка и увереност в себе си, без да позволявам на другите да ми влияят, че даже и да съм го надхвърлил.Обаче понякога самия аз не мога да разпозная дали се опитвам да се заявявам в здрав вид или просто без да съзнавам се опитвам отново да прикривам и да се боря със страховете ми.Постоянно ми минават едни мисли, въпроси, как да реагирам, дали е било по-правилния начин?Със същия този човек ви давам пример :Когато се опитва да си наложи неговото на мен, примерно в първия момент започвам изобщо да го игнорирам и да не слушам какво говори, в следващият момент започват да ми минават въпроси "Дали правилно постъпвам спрямо него?Хм ми да най-добре да не му обръщам внимание", после започва някак си да ме човърка от вътре, че съм подходил по този начин.В главата ми започва "Че защо да го игнорирам, нима ще му дам правото да налага неща, в които се заблуждава!?Нима ще го оставя да си мисли, че е прав и че той е велик?"И започвам да действам в обратната посока -започвам да му обяснявам, че не е така, че не е прав, или с метафора казано започвам "изправям се срещу него, сражавам се".И толкова се вманячавам в това да изляза прав от спора, да бъда признат и да ми се каже "сгреших, ти беше прав", че започвам несъзнателно да се гневя и да налагам моето.Тоест излиза, че той ме заразява и подсъзнателно (от части) започвам да практикувам неговото поведение.Не знам чудя се понякога дали умея да разграничавам здравата и болна агресия,егоизъм и граници.Как да бъда сигурен, че когато се заявявам пред хората, то е в здравия вид (не знам дали се изразявам правилно и дали фразата я пиша в правилния смисъл) или така да се каже да се науча на егоизъм и граници пред хората, но здрави?

[Диляна Колева]

Да общуваш с този твой приятел е твоето най- силно лекарство. 

Той с нищо не те заразява, защото ти си същия като него, просто започни да го наблюдаваш, стой в неговите вярвания, виж за какво се бори, защо му е важно да е прав. Как реагира на ситуациите, за какво говори. Това е най- успешния начин да опознаеш себе си.

След това се опитай да видиш правотата зад всичко което казва и прави, все пак това е неговия поглед, неговия свят.

Не казвам да се съгласяваш, а да приемеш, че той е абсолютно прав за себе си, защото всички ние сме прави за себе си. Едва след като видиш това, ще започнеш да го приемаш, а съответно и да го обичаш. Той те дразни, защото ти показва онази част от теб, която ти не харесваш в себе си. 

Най- големите ни конфликти са с хора, които общуват с нас по същия начин по който ние общуваме с другите и със себе си. 

Пример: Ако аз съм критична към себе си, ще съм критична и към другите. Ще се разбирам чудесно с хората, които не са критични към себе си и приемат критика, но ако общувам с някой който е същият като мен, ще отговоря на критиката с критика и самокритика и ще стигна до конфликт в отношенията с този човек или със себе си в присъствието на този човек.

[dominion]

Здравейте скъпи съфорумници. 

Споделям текст, който бях изпратил на г-н Баев лично, но по негова молба го поставям тук в темата си.

Здравейте, г-н Баев.Обръщам се към Вас със молба за помощ, по проблема си, който ще опиша в следващите редове.Умишлено не пиша в темата,която бях създал (Злоба, завист и критика към хората), защото вашето мнение по-въпроса ми е предостатъчно.По вашите постове във форума и статиите ви се убедих, че с всяко кътче на тялото и душата си познавате социалната тревожност и всички свързани с нея механизми.Искам да изразя хиляди,хиляди благодарности към вас, защото вашите текстове буквално промениха живота ми до някаква степен.Както написах в темата си изминах мноого път със социалната тревожност въпреки че досега не съм посещавал нито веднъж специалист(всъщност много бих искал Вие да бъдете моя психотеряпев, но запоследно гледах,че ви е запълнен графика).През тези 2 години (от както осъзнах какво се случва в мен) четях, размишлявах,опитвах,осъзнавах, прозрявах, може би това са основните думи,които описват този мой период до ден днешен.Отначалото на кратко описано, бях един потопен в огромното "черно блато" на страховете си, вярванията и заблужденята си за мен и света.Може би тогава съм си мислел,че такава ми е съдбата и няма как да се променят нещата,буквално слугувах безусловно на вярванията си, за загубеняк,олигофрен,глупак,срамежлив дървен маркуч (както ме беше нарекъл един приятел защото бях много срамежлив,че даже и повече,движенията ми бяха супер вдървени и бях неадекватен, заради цялото ми внимание бе навътре към мрачните и пълни със черни, негативни нагласи към всичко и всички,маркуч го изключваме, това ми го казаха защото съм много висок на ръст :D)Та така вярвайки на тези вярвания, които постоянно ми казваха "не говори с никого и никой не гледай в очите,ако ти говори няма да му обръщаш внимание, защото ние сега сме най-важни за теб и ще слушаш нас".И така и правих, когато бях сред компания, бях напълно незабелязан, мълчалив и плахлив, че даже и някой да ме потупа по рамото и да ме пита как съм, аз подрипвах сякаш че ми е извадил пистолет и ми го е опрял в челото.Просто исках да я няма тази тревожност да изчезне веднъж завинаги и правех всичко възможно-изолирах се, не говорех с никой за нищо,а дори и да го правех беше със 300 мъки, докато сглобя изречението, блокира ми мисълта, докато навържа нещо просто да кажа за да не се изложа, хоп я тези как ме гледат мислят че съм луд ужас  мекотело такова знаеш че за нищо не ставаш и пак се опитваш и така тези мисли ме завладяват, прибирам се вкъщи депресиран и така до следващото излагане.Знаете за какви преживявания говоря.И така започнах да търся в инеренет за проблема си, намерих книги, вдъхновяващи текстове и статии, които много ми помогнаха, минах през сайта себепознание, където разбрах и ми се изисниха много,много неща и в последствие стигнах до този форум, където след изчетени теми, живота ми буквално се промени или по-точно начина ми на мислене се промени.Благодарение на това днес мога да си позволявам да излизам с приятели, да бъда сред компании,да си говоря с хората за различни теми и общо взето се опитвам колкото мога да не се изолирам и да градя връзки.Има страх, има тревожност, но сякаш се научих да издържам в присъствието им до някаква степен.От време на време и ми се случва да избягам от някоя ситуация ( най-често срещи със женския пол-за тази тема също ще напиша по надолу), а депресивните състояния мога да кажа че вече са истинска рядкост при мен.По-точно,казано се понаучих след излагане да се изправям бързо на крака, а не да седя с дни и да се отчайвам.Нека направо премина към темата и да ви кажа по същество какво ме подтикна да Ви пиша и да поискам помощта Ви.Като цяло доста изстрадах, анализирах, претръпвах на страховете си, но ето, че стигнах до тук и сега спокойно мога да кажа,че съм човек със силно притеснение ,но все пак някак си успявам до някъде да привиквам с обстановките и все пак нещо си намирам нещо да си бъбря с хората и да контактувам с тях,но....г-н Баев имам страхове,които някак си осъзнах,че ми е трудно да се изправя пред тях и най-вече ми е трудно да заявявам себе си пред непознати и на места където така да се каже не съм на моя земя.Ще бъда конкретен и ще ви изброя нещата,които в момента най-много ме мъчат:

1.Езика ми на тялото е във вид на неуверен, да мога да говоря с прителите си, да провеждам и поддържам разговори с тях, но самия ми поглед,мимики и стойка на тялото ми придават вид на един стеснителен човек.Когато гледам някого в очите, няма начин да не ми мине през главата пооне една негативна мисъл,но някак си минава като гръм от ясно небе.имам в предвид за кратко, но интензивно сякаш не го правя, а страхът си е научил тялото и погледа ми да реагират при контакт с хората.Например много често ми се случва да гледам някого я очите, просто ей така го гледам и в момента, в който ме погледне веднага на мига отвръщам погледа си и в този момент ми минава мисъл от сорта на "нещо май се отнесох, дали си помисли че отправям някакъв намек към него, май вече си мисли някакви работи за мен и от там всичко тръгва, в следващите минути ми е по-трудно да гледам този,човек в очите и от там започва една тревожност, един анализ на постъпката ми,а понякога след едно просто такова незначително нещо ми спада настроението и в следващите 1-2 часа имам тревожност.Разбирате ли, докато гледам някой в очите и той мен, не мога да насоча на 100 % вниманието си върху темата на разговор и въобще в настоящия момент.Независимо дали някой си е обърнал настрани или нагоре, дали ще ме гледа продължително или кратко, веднага си създавам някакви опасения че този човек го е направил всъщнот лично към мен и обратното когато аз гледам някого в oчите по-продължително и ми минава някаква мисъл,че прекалено съм се втренчил в него и се опасявам че той ще го приеме лично, ако пък го гледам и отклонявам поглед от време нa време от него, си мисля пък че съм му показал, че не го слушам или един вид не се интересувам от това, което говори и да сам не мога да си угодя и на мен и на него.Същия пример мога да дам и за стойката на тялото си-ако съм се обърнал лице в лице с него и съм се отпсуанал,си мисля,че той си мисли,че нещо прекалено много ми е припоовдигнато наатроението,че съм на някакъв алкохол и че не е типично за мен да бъда такъв, ако пък съм се обърнал напред и съм скръстил крака и ръце.ще си помисли отново, че нямам желание да говоря с него и че го засегвам по този начин.Искам просто да не се влиаия от първия остър или по-сериозен поглед към мен, искам да гледам хората в очите и да не се повлявам отт тези стрелкащи се мисли.Да сега седя вкъщи и си поятарям,че трябва да приема всичко, да не се прилепвам към тези мисли, да но в самия момент, в ситуацията, сякаш емоцията надделяяа и не мога да направия нищо.В каква посока бихте ме насочили, от къде трябва да започна първо? 

2.болезненото ми привързване към хора от женския пол.Всъщност искам да се науча да разграничавам влюбването в едно момиче и болната мания да я имам на всяка цена.Защото аз го усещам така - една болна мания на всяка цена да съм с нея и постоянни фантазии за нея,които ме погубват, не ми дават мир и шанс да се радвам на живота. Ще ви разкажа една история:

Преди около година и половина започнах да излизам с едно момче и неговото гадже.Те понеже си бяха свикнали все заедно да са на всякъде и се случваше рядко да съм само с него или с нея навън.Всъщност момчето беше мой съученик от 3 до 8 клас и с него сме си близки, а приятелката му я знаех по име и поо физиономия, но не се познавахме лично.Та отначалото само с него контактувах, а в последствие започнах и с нея малко по малко.Но аз нали бях един супер-тревожен и подтиснат и едвам сглобявах едно две изречения пред нея, а през останалото време докато я слушам само се блещех и се стараех да й се впиша в "списъка на симпатичните, добри и свестни момчета", защото тя е такава, не е като повечето кифли и фръцли и надувки в квартала.Започнахме да си подумваме от време на време, тя започна да се сближава с мен, а аз бях един стеснителен и ако можех нещо да сглобя пред нея,щеше да е чудо на чудесата.Бях едно невинно момче, което жадуваше за обич и внимание, а тя сякаш виждаше това. Тя е един уникален характер и сърцето й е толкова чисто, няма никакви лоши чувсвтва към хората и винаги говорейки с нея тя се усмихв, разказва свои случки и истории с такъв интерес, излъчва такава позитивна енергия и само като я погледнех в очите сърцето ми бе готово да изкочи.От този момент усетих,че я харесвам, да не казвам голяма дума, но дори се влюбвах в нея.Усмивката й, погледът й ме караха да се чудя дали ме харесва или си е просто така настроена към всички хора.Интересното бе,че колкото повече се влюбвах в нея,толкояа повече нарастваше притеснението ми към нея.Знаех,че има друго момче до нея, но също знаех и това,което той правеше зад гърба й (изневяри).Беше ми адски гадно да гледам отстрани и да си мълча, как тя бе толкова привързана към него,а той ходеше насам натам и сваляше други момичета, но какво да направя нали ми е приятел, нали ми е споделил...Скоро притеснението ми пред това момиче стана непоносимо, само като чувах името й или пък докато говорех по телефона с нея гласът ми трепереше, сърцето ми тик-такаше като за световно и се потех сякаш съм тичал 20 км на 30 градуса време.Скоро започнах и да преодолявам социалната си тревожност и се научих малко от малко да се отпускам пред хората, но пред нея така не успях да се отпусна, да проведа един пълноценен разговор без да ми блокира мисълта и да треперя.Започна да се настанява в мислите ми ежедневно, все си мислех, къде е , с кого е, какво прави и т.н.Вечер дори съм плакал за нея, все си представях как я гушкам,целувам,утешавам и защитавам безусловно,но всичко това бе във фантазията ми.Лошото е, че нищо не правех по-въпроса за да я спечеля,простио имах чувства към нея, дълбоко подтианати в мен и ме беше адски страх да ги споделя с нея заради страхът ми от излагане и отхвърляне,беше ме страх че ще гледа на мен вече с други очи, ако го бях направил.И сцената бе следната -излизам навън и когато тя е покрай мен я избягвам да говоря с нея, но мислите ми постоянно са нея, правя се на интересен уж възмъжал, променил се и станал по-общителен се надявах да види и забележи всичко това.Колкото повече я избягвах заради страха си, толкова повече ми ставаше мъчително и мислите за нея се повече ставаха.Излиза,че аз съм лудо влюбен в нея,а тя може би и не подозира това,защото досега не съм й намеквал нищо такова.Прикривам с пълна сила чувствата си към нея.Това продължава вече от година и половина до днес.Е питам,Ви г-н Баев това любов ли е? Любов ли е за такъв период от време да не съм и признал и една думичка,за това какво чувствам към нея и какво означава тя за мен,да я избягвам и в същото време непрестанно да мисля за нея и дори да плача за нея.Сега само като се сетя за миналото че съм могъл да реагирам по друг начин и че това е могло дори да се превърне във взаимна любоя, могъл съм да  подходя по друг начин с нея, а не съм го направил -това ме убива,съсипва ме.И сега само като си припомня и момент с нея, ме удря една остра вина,пронизват ме угризения,че повече няма да имам 2ри шанс да й покажа какво чувствам.Как да се отърва от тази болка?Мислите, ли,че ако й призная всичко до сега, което съм чувствал и чувствам ще стане по-добре?Но ако не ми е писано да съм с нея, как да го приема?Много ще ви бъда благодарен,ако ми отговорите и споделите своето мнение като психотерапевт!

Редактирано Юни 7, 2017 от dominion
Правописни грешко

[д-р Тодор Първанов]

Само ще вмъкна, това което виждам са две постоянни мисловни грешки.

1. Четеш мисли - непрекъснато влизаш в главите на хората и си представяш, кой какво мисли за теб.Всъщност, това са си твои фантазии и те те правят наистина неадекватен на моменти.Многократно пишеш за позата си, това пак е следствие на ,,четенето на мисли,,.

РЕШЕНИЕ-спираш да мислиш, кой какво мисли за теб и как изглеждаш в нечии очи! СПИРАШ!

2.Не живееш ,,тук и сега,,.Ти не си в настоящият момент, витаеш някъде в миналото или бъдещето.

РЕШЕНИЕ-Има много материали по темата, чети и прилагай нещата.Тук нещата са по-бавни и ще ти трябва търпение и упоритост.

[Орлин Баев]

Да, както ти казва д-р Първанов, имаш нужда от постъпателна работа. При социофобията основното, което истински придвижва нещата, са поведенческите/ социални експерименти, правени на фона на добра съзнателност, връзка с реалността, корекция на автоматизираните мисли и вярвания, събудени от предизвикващото поведение. Както и хипнотерапия и други прийоми, вече приоритет на психотерапевта ти. Важното е да знаеш, че важни тук са две неща: систематична промяна на мисленето и интензивно и постоянно продължаващо, ежедневно предизвикващо страховете поведение. Социофобията, когато е не просто срамежливост, а е гравирана в характера, изисква време и целенасочени, мотивирани, постъпателни и упорити усилия - резултатите обаче са сигурни. Сигурни са когато поддържаш високо ниво на мотивация, ежедневно се предизвикваш поведенчески-социално и работиш с мисленето когнитивно/ хипнотично. Предизвикването е част и от личната работа с терапевта, но се разгръща в групите, уъркшопите и теренната работа. Групи и уъркшопи при социофобията са неизменно нужни, тъй като в динамиката на общуването там се преживяват и преработват силно социалните страхове. Теренната работа е много изискваща като време и за терапевта и обикновено се прави с няколко човека/ клиента с подобни страхове, на оживено място. А най-важното е, между сесиите да продължаваш с активна работа по мисленето (вътрешен диалог, нлп...) и поведението (ежедневно социално включване в професионална среда, групи за реторика, приятелски кръгове, систематично правене на социално-поведенчески експерименти). Част от поведенческите експерименти, правени ежедневно, в твоя случай включват целенасочено заговаряне, общуване, канене, излизане с момичета/ жени (прочети малко pick up strategies). 

За гаджето: привързаност и нужда е, естествена потребност, хваната за нея... Като гладно куче си, което е близо до пържола... Ако с тази пържола ще става нещо, хубаво, ако не, насочи се към друга. Гладен си, намери си пържолата! 

Редактирано Юни 9, 2017 от Орлин Баев