Депресия и апатия?

[Whatever]

Здравейте! Аз съм момиче на 27 години и от известно време сякаш съм загубила посоката си. От около месец се чувствам тъжна, често плача и нямам апетит. Ако не съм в това състояние, то съм апатична. Опитвах се да разбера защо съм в това състояние и как да изляза от него. Стигнах до някакви изводи, но не знам дали са правилни, а дори и да са, не знам как да променя положението. Затова ще ви разкажа малко повече за себе си и се надявам да можете да ми помогнете.

Като цяло винаги съм знаела какво искам и съм си поставяла цели, като повечето от тях съм ги постигала. Завърших с отличен успех гимназията, след това завърших успешно и бакалавърската си степен. Започнах работа в престижна фирма и след като поработих 2-3 години и ежедневието ми стана сиво, реших, че ще запиша и магистратура. Амбицирах се и кандидатствах в чужбина като идеята ми беше да сменя и страната и средата, за да натрупам не само нови знания, но и впечатления и емоции. Приеха ме и с още амбиция успях да взема всички изпити. Единственото, което ми остава е да довърша магистърската си теза. До тук всичко изглежда идеално, но аз сякаш рухнах. Вече нямам интерес към тезата си, мъча се да я завърша, само защото осъзнавам колко пари и усилия съм хвърлила до сега в това начинание и колко безсмислено ще бъде ако не я довърша. Но това не е всичко, не знам какво искам да работя и нямам никакви цели за в бъдеще (нещо, което е изключително нетипично за мен). Безразлични са ми и всички неща, които преди съм има като хобита. Нямам желание и да намирам нови такива - не ми се учи нов език, не ми се спортува, не ми се излиза навън и т.н. Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката. Искам да правя нещата в живота си с хъс, желание и ентусиазъм.

Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви. Осъзнавам, че това не е правилен начин на мислене. Даже открих във форума и мнението, че свръх амбицията е проявлението на страх от провал. Тогава разбрах, че мен наистина ме е страх от провал. Когато съм от губещата страна, започвам да се обвинявам и да се упреквам. Но това не е единственото нещо, от което ме е страх. Страх ме е, че ще загубя близките си хора, когато починат, страх ме е и че ще остарея. Страх ме е и от отхвърляне, защото като бях в училище се сблъсках с лошо отношение, лицемерие и завист от страна на съучениците ми. От тогава съм по-резервирана и дистанцирана от хората. Не ми е комфортно да се запознавам с нови хора, а дори и да се случи, в повечето пъти не намирам общ език с хората. Ще дам пример, за да разберете какво имам предвид - винаги съм любезна и  мога да водя разговор за времето, за някое предаване или друга неврежна тема, но това не ме кара да опозная хората, с които говоря, или да почувствам, че те ме разбират и имаме нещо общо. Затова често мога да оставя впечатлението у някого, че сме си допаднали, защото например сме говорили приятно по лежерна тема, но в същност да съм проявила просто толерантност и любезност, а в ума си да съм резервирана към същия човек, защото имаме различни гледни точки по други важни за мен въпроси.

Но всички тези страхове ми се струват второстепенни и смятам, че до някаква степен се справям с тях. На мен сякаш най ми тежи тази апатия и липса на желание и смисъл за живот, които изпитвам, но не съм сигурна, че това е основната причина за моята тъга.

Моите въпроси са следните:

1) Правилно ли съм определила това състояние като депресия и апатия?

2) Кое според вас е основната причина за състоянието ми?

3) Как смятате, че бих могла да изляза от тази дупка?

 

Редактирано Октомври 13, 2016 от Whatever

[bliss]

Здравей!

Намирам толкова общи неща помежду ни, че този пост спокойно можеше да съм го писала и аз

Сега, не съм специалист и не мога да дам диагноза, ако въобще е уместно в случая да се говори за такава, но докато те четях в съзнанието ми изникна една статия, на която попаднах неотдавна:

http://www.spiralata.net/kratce/index.php/psihologiya/1479-8-osnovni-psihologichni-krizi-v-zhivota-na-choveka

Ако искаш хвърли и един поглед и прецени дали според теб написаното по някакъв начин не се припокрива със състоянието ти в момента.

А иначе и аз съм същата като теб в много отношения - отличничка в гимназията, завършила елитна икономическа специалност в университета също с отличие (не защото имам някакъв афинитет към икономическите науки, а за да докажа на себе си и най-вече на другите, че не съм някаква отвеяна литераторка ), минала през тормоз в училище, който ме е направил недоверчива към хората. Приличаме си дори и в частта за страха от провал. Но за разлика от теб, в един период от живота ми бях "сертифицирана" с клинична депресия (по причини нямащи много общо с твоята ситуация в момента). Както и да е, излязох от нея и си казах: "Ама чакай малко, той животът е един и на туй отгоре не е безкраен, аз защо не го живея по начин, който ми харесва, ми се съобразявам с някакви незначителни подробности като общественото мнение?". И така, конкретно за професионалния си живот открих, че а) нямам желание за кариерно развитие в областта, в която работя в момента (въпреки, че работата на настоящата ми позиция ми харесва) и б) нямам никакви аспирации към ръководни позиции в други сфери. Това откритие отначало леко ме шокира Ама как така - аз нямам АМБИЦИЯ!!! Ами за какво се боря тогава в тоя живот? Постепенно се убедих, че да имаш вдъхновение е много по-ценно от това да имаш амбиция. Върнах се назад във времето и установих, че най-щастлива съм се чувствала в един период в живота ми, когато пишех стихове. След това се върнах още по-назад, в гимназията, когато редовно се налагаше да чета есетата си пред целия клас, под давление на класната. А след това и още по-назад, чрез разказите на мои близки, всичките описващи ме като дете с много живо въображение и смеещи се на историите, които съм измислила откакто, ами общо взето откакто съм се научила да говоря. Отговорът беше повече от ясен: това, което трябваше да направя е да започна да пиша отново. Засега пиша само постове, но това никак не ме притеснява Знам, че времето ще покаже какво, как и къде ще пиша в бъдеще. Усещането е много странно - все едно вървиш по някакъв път, нямаш никаква идея накъде отиваш, но имаш абсолютната вътрешна увереност, че в следващия момент ще се озовеш на мястото на което трябва да си точно в този момент. Това все повече започва да ми харесва, въпреки че, няма да те лъжа, понякога изпитвам лек дискомфорт от факта, че нямам никаква идея как ще отговоря на класическия въпрос от интервютата за работа: "Как се виждате в професионално отношение след 5 години?"

Та мисълта ми е, че това състояние може би идва, за да ти каже да предприемеш точно такова пътешествие обратно към себе си. Може би и при теб в един момент се е получило разминаване между истинското ти призвание и това, с което се занимаваш в момента? При всички случаи, не се страхувай от това, че си задаваш въпроси, това е много по-добре, отколкото да вървиш като кон с капаци, по път, който не е твоя, защото "така трябва" или защото "всички така правят".

И последно ще се спра на една твоя мисъл, която много ме впечатли:

 

В 13.10.2016 г. at 17:30, Whatever каза:

Преди си мислех, че проблемът е в това, че нямам цели, нямам нещо, към което да се стремя след това, но наскоро установих, че всичко, което съм постигнала до сега ме е радвало временно. Аз съм като спортист, който се радва на победата само докато е на церемонията по награждаването, след това изпада в депресия, докато не намери ново състезание, за което да се готви.

Толкова мистици и философи, древни и съвременни, говорят за измамността на Егото и неговата постоянна нужда от одобрение, финансов и социален престиж и успех, че това, че ти сама си напипала същината на нещата, може само да те радва. (Тук ще ти дам два джокера: Екхарт Толе, Ошо).

Ще се радвам да пишеш! Не всеки ден се случва да срещнеш "сродна душа"

[Whatever]

Здравей, bliss! Нямаш си на идея колко ти се зарадвах  И аз не срещам често човек, който може така добре да ми разбере лудата глава.

Благодаря ти и за статията и за написаното. Накараме да се замисля.

Аз винаги съм била много артистична. Обичах да рисувам, да танцувам, да пея...Но когато трябваше да кандидатства, сякаш разума надделя и реших да кандидатствам икономика, защото знаех, че с това винаги ще мога да си намеря работа. Освен това не знаех дали талантът ми е достатъчно голям, за да преуспея и да мога да се издържам с някакви артистични глупости...Сега си мисля, че може би сгреших тогава. Установих, че единствено когато пея съм радостна или ако не съм, то поне като си попея ми олеква. Изпитвам голяма вина за изгубеното време, усилия и средства.

Другото, което ме тревожи е, че не знам дали не е прекалено късно за такава промяна... Сякаш съм изпуснала момента и вече няма как да стигна влака...Освен това, ако въобще се реша да сменя попрището, то промяната ще е рязка и ще има толкова много неяснота, а аз някак искам всичко да знам и да ми е сигурно. Може би затова и не посмях по-рано да се впусна в пеенето. Въобще аз съм някаква много странна смесица между творческа натура и човек, който планира, систематизира и иска всичко да му е сигурно. И този вътрешен конфликт между тези две особи вътре в мен просто много ми тежи. Притеснявам се, че ако започна да се занимавам професионално с музика, артистичното човече в мен ще ликува, но прагматикът ще му дудне, че "музикант къща не храни" и пак ще се упреквам...

Ти имаш ли подобни терзания, свързани с писането? С какво се занимаваш сега, за да се издържаш - икономика или писане?

 

[bliss]

Ей този пуст икономист, който си живее вътре в нас, за всичко иска да има предначертан бизнес-план

Разсъжденията ти много ми напомнят на моите, да не кажа че са почти същите. След като стигнах до извода, че искам да пиша, маркетологът в мен се пробуди и започна да крои стратегии: щом ще се издържам с писане, най-лесно ще е да си направя блог. Дотук добре, ама за да привлека рекламодатели, трябва да е насочен към определена целева група, а пък аз си нямам никаква идея коя да е тя - родители на деца с увреждания (имам син аутист), хора с духовни търсения, хора преживели психически проблеми....И това е само едно от неизвестните, не по-маловажно е, че трябва да намеря начин да го популяризирам, а това също не знам как ще стане. И не на последно място - в крайна сметка аз нямам професионална квалификация, за да давам съвети на хората, особено на такива с разклатено душевно здраве. И след като маркетологът тотално ме ошашави с всички тези въпроси, скептикът вътре в мен взе стройно да му приглася: "Абе, жено, при толкова безбожно талантливи хора, които пишат във виртуалното пространство, кой ще седне да чете точно твоите излияния?Кой? А, кой?" Накрая изпаднах в такъв ступор, че не можех едно смислено изречение да вържа, пък какво остава да напиша цял текст.

В един момент си казах "Майната му, ще пиша в този форум, когато нещо ме провокира да си размърдам сивото вещество, ще разчитам да бъда чута и няма да го мисля." И като че ли колкото повече пиша, толкова повече поводи за вдъхновение намирам. Дай боже, скоро да се похваля и с публикуван текст някъде другаде

Разбираш ли - това да се издържам с писане за мен не е самоцел. Ако стане - чудесно! Ако не - няма да е краят на света. Това, което е важно за мен е да не спирам да пиша. Защото обичам писането, защото имам нужда от него, защото то ме кара да се чувствам цяла, да се чувствам жива. За момента това работи при мен.

Така че, това, което бих те посъветвала е да запушиш устата на прагматика за момент и да пуснеш артистичното човече да твори на воля без да се тревожиш какво ще излезе от това Не ти казвам да захвърлиш всичко, което си градила дотук, а просто да си осигуриш пространство, да намериш време и място да правиш това, което те вдъхновява. Ако пеенето ти е най на сърце, започни с него - можеш да разучиш някоя песен, която ти харесва и възприемаш като предизвикателство и да я изпееш цялата от край до край. Ако искаш да бъдеш чута - можеш да пробваш да пееш в някое караоке или да си направиш канал в youtube или vbox, да речем. Ако пък решиш да инвестираш време и средства - можеш да започнеш уроци по пеене или по някакъв инструмент. Сигурна съм, че и сама можеш да измислиш други варианти да изявяваш таланта си. Направи го и ще видиш каква енергия ще внесе това в живота ти. Ще започнеш да гледаш по съвсем друг начин дори и на "скучната" си работа. Аз също работя в голяма фирма, търговски представител съм в една компания в B2B сферата на услуги, и напоследък откривам, че някак естествено съм се фокусирала върху положителните неща в работата си - готините колеги, динамичната среда, това, че общувам с хора. Може би и при теб ще настъпят някакви позитивни промени. А може би ще стигнеш и по-далеч от мен и на някакъв етап ще усетиш, че е дошъл правилния момент да превърнеш музиката от хоби в професия. Не е късно! Аз лично "колекционирам" истории на хора, които в някакъв момент са решили да сменят попрището и да правят нещо съвсем различно от това, с което се занимават в момента или от това, което са учили, но ако взема да ги изброявам тоя пост ще се превърне в роман - толкова са много!

При всички случаи, недей гледа на факта, че досега си се развивала в областта на икономиката, като на нещо негативно - никое знание и опит не са излишни в тоя живот.Нали именно затова сме тук, на този свят - за да учим. А може би един от уроците, които имаме да усвоим двете с теб е да помирим двете човечета, които живеят вътре с нас (строгия прагматик и разхайтения бохем) и да ги вдъхновим да си сътрудничат Кой знае, може съвместната им работа да даде някакви нечувани и невиждани резултати Аз за себе отчитам, че икономическото образование и работата ми ми помогнаха, за да сторя именно това, да постигна по-добър баланс - развих аналитичното и логическото си мислене, дисциплината си и станах по-приземена. 

Последно ще кажа нещо за сигурността: ако за 31 години на тая земя научих нещо със сигурност, то е, че на тоя свят няма нищо сигурно. На 21 си мислех, че поне до 35 години ще градя кариера, ще покорявам професионални върхове, бях се примирила с факта, че е много малко вероятно да намеря човек, с който да си пасна и да създам семейство. И понеже исках дете, даже се замислях за ин витро, когато мина тридесетте И ето ме сега, 10 години по-късно, омъжена, с две деца (едното, от които с едно от най-непредвидимите състояния в психиатрията), на почти същата позиция, на която започнах кариерата си, и напук на това, че животът ми въобще не протича по начина, който планирах - щастлива. Така, че не се вкопчвай в сигурността. Д-р Първанов наскоро беше говорил затова в една тема, а една моя фейсбук любимка го е казала още по-живописно - в живота всъщност има само едно сигурно нещо и то е, че "сички ше омреме". Въпроса е какво правим докато тоя сюблимен момент настъпи.

 

[Izezaz]

Момичета, пък аз искам да ви кажа, че много хора минават през тези състояния. Преди се плашех и си казвах- давай, трябва да намериш начин да излезеш от това състояние, да го загърбиш. Сега разбрах, че не е нужно да бързаш да се отървеш т него. Дискомфортно е, това много добре го знаем и вие и аз. Но е важно състояние, защото благодаение на него нещо в нас се променя. Все едно за известно време само утайка се натрупва и имаш чувството, че не можеш да издържиш повече, толкова ти е подтискащо.Пълниш се с нещо,но нищо не се излива, само се трупа. Знам какво е.

Но е нужно. В един момент като мине време и си стигнал някаква точка, се случва обрат. Сега например аз не съм си мислила че живея само един живот, понеже твърдо вярвам в прераждането. И виждаш, че това не ме опази от подобно състояние. Дори да вярваш в бог, да вярваш в прераждането и прочие,пак минаваш рез подобни периоди. Може да е заради някаква причина (болест особено), обаче може и да не разбереш точно за какво. Но е нужно. Нещо в теб има нужда от това натрупване вътре в теб. И вместо неистово да се опитваш да го преодолееш, вземи се вслушай какво иска да ти каже това състояние. Ще ти нашепне някои неща ако се оставиш да го усетиш.Исследвай точно как се чувстваш във всеки един момент,а понякога си позволявай и да опиташ нещо ново. 

[Whatever]

Здравей, Izezaz!

Мерси за отговора ти. Опитвам се да видя нещо положително от цялото положение, но ми е много трудно. В миналото виждам само грешки, които са ме довели до сегашното ми положение...Виждам пропилени едни от най-хубавите ми години...А за напред виждам само очакващата ме старост, загуба на близките ми и това е общо взето...  В моментът гледам доста черногледо и съм наясно с това, но не знам как да го променя...

[Izezaz]

Най-ключовия момент след като човек предъвква миналото и грешките е в един момент да сключи договор със себе си: грешките съм ги направила,провалила съм хиляди възможности и това е нещо, което не може да се промени. Стореното сторено. Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. Не трябва да ги забравям, но трябва да разбера, че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности. Затова без да ги забравям, но и без д се оставям на съжалението ще продължа да живея и да видим какво още ме чака  

[Whatever]

" Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. "

Че грешките са причината за някакви изживявания съм съгласна, че ще се опитам да не ги повтарям също, но не мога да спра да се самообвинявам за тях и не смятам, че те са ми помогнали с нещо или че са били нужни на личността ми. Не се самосъжалявам, по-скоро изпитвам гняв към самата мен. Яд ме е, че съм ги направила и че сега трябва да се примирявам с последствията от тях...

"че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности."

Аз реално само това виждам сега в себе си. Това и куп страхове. Нищо не харесвам в себе си в момента.

[bliss]

Izezaz, това, което споделяш до голяма степен се припокрива с моето усещане за нещата. Стана ми любопитно какво се случва при теб след като това нагнетяване на напрежението премине? Би ли дала пример за такъв "обрат", който е настъпил в живота ти след подобен период?

[АлександърТ.А.]

В 11/1/2016 at 20:25, Whatever каза:

" Тези грешки и пропуски са причината за определени изживявания и следствия сега. Но ще ги оставя в миналото и ще се опитам да не ги повтарям при сходни ситуации. Ще живея с тях, защото те са нужни на личността ми. "

Че грешките са причината за някакви изживявания съм съгласна, че ще се опитам да не ги повтарям също, но не мога да спра да се самообвинявам за тях и не смятам, че те са ми помогнали с нещо или че са били нужни на личността ми. Не се самосъжалявам, по-скоро изпитвам гняв към самата мен. Яд ме е, че съм ги направила и че сега трябва да се примирявам с последствията от тях...

"че аз съм повече от няколко грешки и пропилени възможности."

Аз реално само това виждам сега в себе си. Това и куп страхове. Нищо не харесвам в себе си в момента.

,,самообвинение" ?                Природата е рационална . В нея няма нищо излишно .Тя се развива по пътя на най малкия енергиен разход . А човек си позволява ,,лукса" да се самобичува . Да руши създаденото от природата , собственото си тяло .

 

Цитат

 

Когато започнах да обичам себе си …

♦ Когато започнах да обичам себе си, открих, че мъката и страданията са само предупредителни сигнали за това, че живея против своята собствена истинност. Днес аз знам, че това се нарича „да бъдеш самия себе си”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, разбрах колко силно може да обидиш някого, ако го принуждаваш да изпълнява собствените си желания, макар да знаеш, че не им е дошло времето и човекът още не е готов за това, въпреки че този човек бях аз самият. Днес наричам това „самоуважение”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, спрях да жадувам за друг живот и изведнъж видях, че всичко, което ме заобикаля сега, ме приканва да раста. Днес аз наричам това „зрялост”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, разбрах, че при всякакви обстоятелства аз се намирам на точното място и в точното време и всичко се случва точно когато трябва. Така, че мога да бъда спокоен. Днес аз наричам това „увереност в себе си”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, престанах да крада от своето собствено време и спрях да правя грандиозни планове за бъдещето. Днес правя само онова, което ми доставя радост и ме прави щастлив, нещата, които обичам и които развеселяват сърцето ми. Правя това по свой собствен начин и в свой собствен ритъм. Днес аз наричам това „простота”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, аз се освободих от всичко, което вреди на моето здраве – храна, хора, вещи, ситуации. Всичко, което ме дърпаше надолу и ме отвеждаше далеч от мен самия. В началото наричах тази позиция здравословен егоизъм. Днес аз знам, че това е „любов към самия себе си”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, престанах да се опитвам да бъда винаги прав. И оттогава започнах все по-малко да греша. Днес разбирам, че това е „скромност”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, престанах да живея с миналото и да се тревожа за бъдещето. Днес живея само в настоящия момент, в който се случва всичко. Днес аз живея всеки ден, ден след ден и наричам това „удовлетворение”.

♦ Когато започнах да обичам себе си, осъзнах, че моят ум може да ми пречи, че от него мога дори да се разболея. Когато обаче го свързах с моето сърце, той веднага ми стана ценен помощник. Тази връзка днес аз наричам „мъдростта на сърцето”.

♦ Ние повече нямаме нужда от спорове, конфронтации, проблеми със самите нас и с другите хора. Дори звездите се сблъскват, а от сблъсъка се раждат нови светове. Днес аз знам, че това е Животът.

 

Чарлс Чаплин (16 април 1889 – 25 декември 1977)

Това е част от речта на великия актьор, режисьор, сценарист и композитор Ч. Чаплин по повод 70 –та му годишнина. По това време той вече живее в Швейцария, в малкото градче Вьове със семейството си.

 

 

 

[Whatever]

Здравей, Александър! Мерси, че се включи в темата ми. 

Напълно си прав, самообвинение и самобичуване, тия двечките ме мъчат.  Само не знам защо го нарече "лукс"  Съзнавам, че така не трябва и се опитвам да се боря с тях, защото знам, че с нищо не ми помагат, но все още има дни, в които ме надвиват...Сега, като го написах това, се сетих, че бях чела някъде из форума (Izezaz също го е споменала по-горе), че човек не трябва да се бори със състоянието си, а да му се отдаде... Е мисля, че два месеца е повече от достатъчно отдаване на депресията и ми се иска вече да действам срещу това състояние.

Иначе цитатът "Когато започнах да обичам себе си …", мисля, че някъде вече го бях мернала из форума. В последните два месеца изчетох доста мнения по теми повече или по-малко сходни с моята и затова си мисля, че не го чета за първи път. Много хубави са мислите, но и доста трудни за изпълнение...или поне за мен...Струва ми се някакъв твърде голям скок това "безрезервно и безгранично самообичане и самоуважаване". Затова за сега съм решила да се опитам да спра с нападките към себе си. Дори и това да постигна, пак ще е някакъв напредък...Да кажем, че ще е половината извървян път... След като стигна от ниво "нищо не харесвам в себе си в момента" (както бях казала по-рано) до ниво "нито се харесвам, нито не се харесвам" (т.е. някаква форма на неутралност), мога да вървя към заобичването. Поправи ме, ако твоето мнение е друго.

П.С. Родена съм на един ден с Чарли Чаплин  Дано и аз да достигна неговото ниво на обичане на себе си

 

Редактирано Ноември 7, 2016 от Whatever

[Zeirna]

А как става да заобичаш себе си?Ако не се харесваш как е възможно да се заобичаш?

И аз съм на същия хал,като теб Whatever, само дето имам две малки деца,както и съпруг ,който не сме си близки от мнооого време.Децата ми досаждат,приемам ги като мой личен тормоз.Забравих сякаш за себе си,за моята си личност.Забравих какво ме радва,дори не знам радвало ли ме е нещо или съм живяла както другите са искали от мен.Не зная коя съм,какво ме прави щастлива,можеща ли съм.. Ще ми се да си имах мое си кътче,неприкосновено и лично мое, в което да се свия и да стоя там,колкото си поискам,без да ме преследва мисълта за задължения и отговорности.Ще ми се да имах някой на който да опра гърба си и да остана така вечно,със затворени очи и уверенстта,че съм защитена и обичана.Ще ми се поне на децата си да се усмихвам истински! Искам да съм някой друг и всичко да започне отначало.

...

[АлександърТ.А.]

Whatever

    Съгласен съм че се върви на етапи.

Един бърз въпрос  . забелязала ли си че умът ни е като лупа ? Като го насоча към нещо , то сякаш израства пред мен до там , че скрива всичко на около .Ето пример :         Жената , ми говори за някаква своя приятелка .И аз , за да подчертая че съм съпричастен  , казвам . Даа , да , тази бузестата нали  . Другите черти на лицето не помня .И друго важно за момента е че умът работи  автоматично , по навик . Посещава все , познати места .За да види нещо ново , трябва да го насочваш . Той е като един старец , Ако го оставиш без въпроси , може цял ден да ти разказва за минали случки . ...?? Значи извинявай , ако знаеш това :----------------------------------------------------------------ти трябва само работа за промяна на навиците .Разликата м/у хората е в това , на което обръщат внимание . Да знаеш , колко черти и външни и вътрешни не си харасвам .Обаче интересното е че жената не харесва някои други .Това достатъчен пример ли е , защо не трябва да се вторачваш в нехаресваното . Умът ще ти показва все ,,истини " . Но важното е на кое даваш приоритет . Значи не може , вечно да съм недоволен от ниския си ръст .Каквото можах направих и вече в огледалото не го виждам .Избрах  и с упоритост наложих друг навик .Сега виждам в лицето си черти които харесвам . Също не може да замениш едно нехаресване с безразличие . Неутралното идва после , когато си убедил себе си , че имаш хубости достойни за възхищение .А кой ги няма .Всеки човек има достойнства , на които може да изгради себеуважението си .

Горе  се отказах да поставя един клип , Сигурно и него си виждала .Информация има достатъчно и е достъпна . Въпроса е човек като не харесва нещо , да работи за промяната му .Стъпка по стъпка , ежедневно . До къде ще стигне не е интересно , ама никак .Важно е да върви .Просто това е живота , движение .

ПП            Предположих че нямаш метод за работа .Ще опитам да обобщя моя ...Първо е истината . Кое е истина , на кое да стъпя за да градя мирогледа си ? Истините са на всякъде , но скрити в различни тълкуваня . Избирам авторитет за да съм до някъде сигурен в това , към което се насочвам . Второ е разбирането . Претегляне на отделните думи , значението им , Значението и различните аспекти на всяко твърдение .  И , значението и различни тълкувания на интересуващата ме  идея . Хубаво е всеки ден да има време за медитация върху смисъла , същността  . И трето може би най важното , действието . Истина е твърдението ,, за лудо работи ,за лудо не стой ".Само действието поражда резултати .Всеки ден работа по създаване на нови , по полезни навици . Ако не желая да си виждам  (ххх) . Създавам с упоритост рефлекс . При спомнянето за (ххх) , обръщам вниманието , към предварително подготвена картина , натоварена възможно с най противоположните емоции . Мисълта е водача ,емоцийте са силата .Те държат човека в конкретното преживяване .

 

 

Редактирано Ноември 8, 2016 от АлександърТ.А.

[Whatever]

Здравей, Александър

Съгласна съм, че умът е като лупа. Наясно съм и че когато човек е в депресия преувеличава и вижда всичко в черни краски, а реалността може да не е толкова трагична... Даже пак някъде четох, че човек когато е в депресия и изпадне пак в мрачни мисли трябва да си повтаря, че тези мисли не са негови, а на болеста. Един вид депресията ти замъглавя мисленето и те кара да мислиш неща, които реално може да не са така както ти ги виждаш. Това доста ми помогна и ме накара да осъзная, че не мисля трезво. Сега съзнавам, че черните мисли, грешките и вината, която изпитвам за тях, безизходицата, в която съм потънала, всички те са само в моята глава. Въпросът е какво правим от тук нататък.

"Също не може да замениш едно нехаресване с безразличие . Неутралното идва после , когато си убедил себе си , че имаш хубости достойни за възхищение .А кой ги няма .Всеки човек има достойнства , на които може да изгради себеуважението си ."

Тази част малко ме притеснява, поради простата причина, че е по-лесно да спреш да се вглъбяваш в себе си, отколкото да успееш да намериш достойнства в себе си. Дори и да кажеш нещо механично, например "имам красиви очи", докато не си повярваш ефект, едва ли ще има. Въпросът е как да повярваш на това, което ще си кажеш. Мисля, че за това същото попита и  Zeirna ("А как става да заобичаш себе си?").

Благодаря за споделения метод. Може би с тези и подобни похвати аз и Zeirna бихме успели да започнем да мислим малко по-позитивно за себе си. Ако някой друг има други предложение и техники за заобичване на самите нас и приемането ни барабар с всичките грешки и кусури, ще съм благодарна да сподели

 

Редактирано Ноември 9, 2016 от Whatever

[АлександърТ.А.]

На ясно си , че депресия е когато оставиш ума си да мисли негативно достатъчно дълго за да му повярваш . Какво ти пречи да насочиш същия твой ум да мисли позитивно и го задържиш там по дълго .

Всички знаем че животът на земята , .Не ...всичко в нашата вселена е относително . Но не го имаме като принцип за расъжденията си относно текущия живот .В действителност идеята за относителноста би трябвало да ни помага да не се впечатляваме от каквото и да е . Да , то както всичко друго е относително вярно в този си аспект , който в момента ни притеснява .Практически има множество други гледни точки , според които моят дълъг и гърбав нос е признак на висша красота .И аз вместо да не се харесвам , бих могъл да се гордея с този си вид

 

[Whatever]

"Всички знаем че животът на земята , .Не ...всичко в нашата вселена е относително ."

Не съм напълно съгласна с това. Смятам, че повечето неща са относителни и като цяло съм доста широкосроен човек и обичам да чувам различни мнения. Например, дали някой е красив визуално е относително. Хората имат различни представи за красивото. Затова съм съгласна с теб по отношение примера с кривия нос

НО... има едно голямо НО.  Не мисля, че абсолютно всичко е относително. Не можеш да ме убедиш, че в насилието или във войните или в болестите има нещо хубаво. За мен просто има неща, които нямат друго тълкуване и не са относителни.

Може би това е отговора на този твой въпрос: 

"Какво ти пречи да насочиш същия твой ум да мисли позитивно и го задържиш там по дълго."

Просто има неща, които възприемам като мои грешки и не виждам нещо позитивно в тях. Съответно се самообвинявам и не се харесвам, защото съм ги допуснала. Същевременно не намирам нещо позитивно и достатъчно силно, което да противопоставя на огромното негативно чувство, което изпитвам към себе си. Да, знам, че тук-таме имам и някое положително качество в себе си, но то не е достатъчно да неотрализира вътрешното ми негудование към мен самата.

Не съм напълно съгласна и с някои от нещата, които казват в клипчето. Човек може да има цели и въпреки това да не е успешен. Аз съм явен пример за това, защото просто целите, които съм гонила, а някои от тях съм и постигнала, не ми се струват правилните и вече не ги желая. Затова и сега изпитвам яд за загубеното време, обвинявам се и същевременно не знам какво да подхвана от тук насетне. В такъв случай не мисля, че човек може да се нарече успешен, въпреки че е имал цели, въпреки дори постигането им. 

Иначе съм съгласна, че човек става това, което мисли и че човек трябва да си контролира мислите. Наясно съм, че от негативното мислене не се печели, но въпросът е, че има неща, свързани с мен, в които аз позитивно не виждам. Затова и казах по-горе, че ми е по-лесно въобще да не мисля за тези случки.

Редактирано Ноември 10, 2016 от Whatever

[lowriderzzz]

Здрасти. Ще се пробвам да се включа и аз. Нямам намерение да говоря за позитивно мислене и да ти казвам клиширани съвети като "обичай себе си". Има много относителни неща и според мен няма универсален подход за всичко и за всеки. 

Едно знам със сигурност обаче: успеха и щастието не са еквивалентни. Както си написала в първоначалния си пост - казваш, че се чувстваш като спортист, който за момента когато спечели всичко е наред но след седмица се чувства зле, като мине еуфорията от победата. Или както аз го наричам депресията или унилостта на златния медалист. 

Истината е че постигането на целите в живота ни осигурява много малка част от обото щастие което изпитваме, а повечето от него или трябва да го открием в себе си или се дължи на отношения с други хора. 

На въпросите ти ето ммоето мнение:

1) Депресия ли е това? - Може би е някаква лека форма, по скоро безразличие. Има разлика от депресия до депресия. Обикновено клиничния термин за депресия е състояние, което е по-хронично и трае по-дълго. В твоя случай не изглежда точно така. Може да е някаква моментна дупка на негативно състояние. 

2) Причините най-вероятно са според мен неправилни очаквания. Които очакваня даже често са на подсъзнателно ниво. Ако не съзнателно свързваш професионалния успех или постигането на цел с това да си щастлива и пренебрегрнеш останалите сфери в живота си (здраве, взаимоотношения и т.н.) то тогава може да се окаже разочароващо, когато разбереш, че постигането на целта няма да задоволи тези обласи или поне не изцяло. За това именно се търси баланса във всичко. Нормално е обаче да се изтърваме и да не се усещаме, че нещо ни липсва преди да е станало късно. 

3) Та как може да излезеш от тази дупка? Лично при мен работи следния подход. Аз обичам да поемам отговорност за нещата, които ми се случват в живота (добри и лоши) и за това често търся причината в себе си. И когато се почувстам емоционално зле си повтарям, че аз съм отговорен и след известно време, мозъка започва да работи в това да намери отговори. След като ги намери, поемам нужното действие за това да поработя над каквото е необходимо и евентуално като положа необходимото усилие, се получава. 
Другото (което си да, клиширан съвет) е да изразяваш благодарност за всичко хубаво и положително, което имаш. Дори и на сила. Защото знай, че винаги има хора, които и това нямат. 

 

Относно провеждането на разговори и опознаването на хората: Небрежните теми (времето и т.н.) това са теми за запълване на мълчанието. Ако наистина искаш да опознаеш човека, поговори с него по емоционална тема. По тема за която имаш определена емоция и поискай мнение за това как отсрещния мисли. Обикновено хората стават по-близки за нас, когато споделяме нещо за себе си и обратно. 

Ами на кратко за сега това са моите разсъждения. 

Повече за самата депресия има написано в сайта в подписа ми. 

Поздрави!

 

 

[АлександърТ.А.]

 

Съжалявам че не съм психолог за да мога с с две изречения да кажа нужното за теб .Това което ще даде тласък в потребната посока . Трудността идва от обвързаноста м/у множество елементи . Множество процеси са зависими един от друг . И в процеса на търсене истината постоянно става така , че научил нещо разбираш , само си допълнил зрънце в пясъчната пирамида на познанието .Но ето какво си мисля

Цитат

Просто има неща, които възприемам като мои грешки и не виждам нещо позитивно в тях.

Съгласен  . но нали се уточнихме че умът действа като лупа . Как може да видя нещо  , до като съм се вторачил конкретно в друго ?

Цитат

Аз съм явен пример за това, защото просто целите, които съм гонила, а някои от тях съм и постигнала, не ми се струват правилните и вече не ги желая.

Просто предизвикваш да съм банален .Че има ли други хора , освен във филмите . А и генийте разбира се . Има ли някой не разочаровал се ...Трябва  психотерапевт да ти удари подходящия шамар и те изкара от неподходящата фиксация .

Цитат

Човек може да има цели и въпреки това да не е успешен.

Напълно вярно е , ако само оценяваш постигнатото . Ако работиш по някаква цел , винаги ще имаш някакъв резултат .Едва после може да кажеш дали точно това ти е трябвало . Но същественото се съдържа в мъдроста : ,,Великата цел , е само средство . Важен е самия път към нея."Най малката полза е че до като вървиш към целта , трудно ще ти влияе околния свят . Нали си съсредоточена в целта .

Да , не е необходимо да нищим абсолютното , когато има толкова други неща .Но във всяко зло нещо трябва сама да намериш добрата песъчинка .Тя може да бъде тъжна усмивка или каквото и да е .Нещо което ще помогне да не тежи толкова лошото .Напр. за болестите ,,,, нали си чувала сентенцията ,, това което не ме убива ме прави по силен ." Или пък за фаталния изход , често казват ,,отървал се е".

Знаеш за оптимиста и песимиста ,За кого чашата е полу-пълна или полу-празна .Тази относителност имах предвид .Че от самия човек зависи как да гледа на чашата .Нали ? Един резултат може да бъде положителен или отрицателен . Но само толкова и то спрямо нещо . Не спрямо всичко .От човека зависи как ще се отнася и до кога спрямо него . Хаа ? Добре че lowriderzzz се включи за да видя това :

Цитат

Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката.

Какво значи , на сила ? Или искаш или не .На мен първия ти пост ми изглежда като описание на кризата която всеки младеж навлизайки в света на възрастните преживява .Но не съм специалист , за да съм конкретен , дали това е сблъсък на наученото в училище със реалния живот .Знам със сигурност че след свършване на растежа ( тяло , емоции ,ум ,психика) , след кратък адаптивен период всеки сам трябва да потдържа телата си .Иначе деградация . Не е бърза но е реална . Казвам тези неща за да те попитам кой ще те извади от дупката ?

последен съвет   медитирай не върху  негативностите . А върху нови идеи които те извеждат извън тях .

пп       

Цитат

Просто има неща, които възприемам като мои грешки и не виждам нещо позитивно в тях. Съответно се самообвинявам и не се харесвам, защото съм ги допуснала. Същевременно не намирам нещо позитивно и достатъчно силно, което да противопоставя на огромното негативно чувство, което изпитвам към себе си.     

Един от начините е да не правиш нищо . В смисъл да не се съпротивляваш .Това замазва картината и не можеш нищо да разбереш . Добре е да проверяваш до колко и какво е негативното чувство .Поглеждай в себеси и сравнявай с това което виждаш в други хора  

Редактирано Ноември 11, 2016 от АлександърТ.А.

[Whatever]

Александър, аз също много бих искала да отида на психолог/психотерапевт, за да ме нашамароса едно хубаво и да се оправя, ама за съжаление към момента това няма как да се случи. Затова и пиша тук  

преди 22 минути, АлександърТ.А. каза:

Има ли някой не разочаровал се ...

Пределено ми е ясно, че не съм първата, нито последната изпаднала в дупка, мислеща черногледо или разочарована от самата себе си. Затова се опитвам да слушам какво казват другите, които са били в моето положение, или тези, които са им помогнали да излязат от него (демек психолози/психотерапевти и т.н.).

Именно затова и бях казала:

В 10/13/2016 at 17:30, Whatever каза:

Знам, че хобитата са начин човек да се разсее и да излезе от черногледството, но не искам да почвам нещо на сила само и само, за да изляза от дупката.

Пояснявам  Чела съм, че когато си в депресия трябва да излизаш след природата, да не се затваряш в себе си и да споделяш с други хора, да спортуваш, да започнеш хоби и т.н. (Ето доказателство, че наистина се опитвам да се уча от опита на другите  ) Само че всички неща, които преди имах за хобита вече не са ми така интересни и не ми се подхващат. Същевременно, не откривам други, които да ме запалят и да има да ги превърна в хоби. В такъв случай аз мога да започна нещо, но ще бъде само и само, за да изпълня поставената задачка. Започни нещо, за да си разсееш главата, или както ти каза ,, за лудо работи ,за лудо не стой ". Затова казвам, че ще е насила. Защото горивото да тръгна на даденото нещо (примерно карате) няма да е желанието ми да се отбранявам или да стана по-силна или каквото и да е друго, а ще е заръката на психолога/ психотерапевт  

Въпреки това, вече приех, че явно няма друг начин и ще трябва да почна нещо без да знам дали ще ми хареса и без да съм супер ентусиазирана за него. Това е толкова противно на моето желание да искам да знам всичко предварително и да мога да контролирам ситуацията, но се примирих  . Осъзнах, че ако не пробвам, няма как да предвидя дали ще ми хареса. Туко виж пък намеря нещо, което наистина ми стане интересно. Така че в тази насока имам лек прогрес  

 За това с пътя...и че не трябва да се оценава само целта...Бе знам го, ама ако целта ти е да покориш Еверест и по тоя път само задух, измръзнали крайници, недоспиване и прочие мъки...какво да им се радва на тях човек... Радваш се като се качиш горе и си кажеш всичките тези гадости си струваха, защото сега виждам тази готина гледка. Пък при мен какво става, мъча се, качвам се горе, виждам гледката и си викам "Аз май исках да покоря Олимп. Еверест не ме кефи вече..."  В такъв случай какво да оценявам всичките тези усилия и пътя до сега? Най-много да се бия по главата, че не съм се отказала по-рано от Еверест и не съм си спестила всичките тези мъки. Аз общо взето точно това правя сега  

преди 44 минути, АлександърТ.А. каза:

Казвам тези неща за да те попитам кой ще те извади от дупката ?

Аз ще трябва да се измъкна, но ще ми някой да ме освества от време на време. Затова благодаря на всички, които се изказват в темичката, защото ме карат да изляза от зацикления ми модел на мислене.

[bliss]

Много се смях с тази метафора за върховете, честно Не знам обаче дали е най-подходящата. Като се замислиш - какво ти пречи да покориш Олимп, след като слезеш от Еверест? Имаш необходимите умения, физическа издръжливост и нужната екипировка, нищо реално не те спира. Обаче, ако решиш на да се спуснеш дъното на Марианската падина т.е. да направиш нещо съвсем различно, от това, което досега си правил (както е в твоя случай), нещата изглеждат малко по-различно, нали?

И все пак, изкачването на Еверест, все трябва да ти е дало нещичко, не мислиш ли? Замисли се, кой има по-големи шансове да изпълни тази мисия - да се спусне до дъното на Марианската падина - човек, който досега е прекарвал дните си в излежаване пред телевизора или този, който е тренирал тялото си и се е изправял пред предизвикателства, които са калили волята и дисциплината му? Естествено, че този който е покорявал Еверест, доказал е на себе си, че може и е в достатъчно добра физическа форма е много по-вероятно да се справи със задачата да се гмурне и на дъното на океана! Разбира се, ще трябва да научи и много нови неща, да се изправи пред различни предизвикателства, и все пак преднината му пред телеманиака е повече от очевидна.

В този смисъл, това че досега си работила върху себе си, развивала си се в друга сфера е само в твой плюс. Едва ли ти е било лесно да завършиш с отличен успех и едва ли работата ти в престижна фирма е лишена от стрес и предизвикателства. Но си се справила. Преодоляла си себе си, научила си се да се справяш с трудностите, калила си волята и си развила дисциплината си. Изобщо придобила си едни личностни качества, които никой не може да ти отнеме и които сами по себе си са богатство. Сега остава само да ги приложиш в тази различна сфера, в която искаш да се развиваш. Да, ще има и много нови неща, с които ще се сблъскаш и, да, някои от тях ще са трудни. И, да, има риск, все пак да не успееш и да не постигнеш мечтата си. Но поне ще си опитала.

Мила, има толкова младежи на твоята възраст, та дори и по-големи, които не само, че не знаят какво искат да правят с живота си - те и досега нищо не са правили. Ти поне не си спирала да се развиваш. Не знам доколко това е някаква утеха, но все пак го имай в предвид

Прегръдки!

 

[Whatever]

Оф, права си...Трябваше да се сетя за морето   Аз точно от Еверест в Марианската искам да цопна  Тъй, че си права. Метафората не съм я ошлайфала... Затова в типично мой стил си поръсвам главата с пепел за самопорицание  

Мерси, bliss. Пак успя да ми вдъхнеш позитивизъм 

[Izezaz]

В 7.11.2016 г. at 22:19, bliss каза:

Izezaz, това, което споделяш до голяма степен се припокрива с моето усещане за нещата. Стана ми любопитно какво се случва при теб след като това нагнетяване на напрежението премине? Би ли дала пример за такъв "обрат", който е настъпил в живота ти след подобен период?

Ами първо да ти кажа, че като се замисля за обратите, не мога да кажа - ето тук се случи обрата. Но винаги се случва когато му отпусна края, т,е, когато се оставя на мъчителното състояние и се опитам да го почувствам и да разбера какво всъщност ми носи то. Преди да стигна до това, много се мъчех, защото мен не ме е хващала веднъж депресията, ами се редува през няколко години. И има разлика в депресията, различава се всеки път. Но преди като се съпротивлявах какво правех - тъпо ми е, безмислено, трябва да се отърва от това състояние, нека да изляза малко, да се разведря. излизам с приятели, ходя на кино, на кафе, говоря си с хората, но всикчо става насила, една тъпа болка си стои под лъжичката, една тъпота и безсмислие, безпътица... И разбрах, че така само забавям периода, в който ще ми "просветне". И в момента в който реших да се наблюдавам вътрешно какво събужда в мен това състояние, видях колко по-различни станаха нещата и понеже стигнах дотам че изпитах удоволствие от това, че успях да вляза в състоянието и да се видя, си помислих, че това направо е извратено! Обаче не след дълго забелязах промяна. Например колкото ми беше тъпо и сиво и не забелязвах нищо хубаво вътре и вън от мен, бях седнала на пейка да чакам автобуса и изведнъж забелязах колко е слънчево и красиво, усетих топлината по лицето си и света ми се стори цветен (за първи път от много време, понеже дотогава ми беше абсолютно сив). Това беше само за няколко секунди, но след това зачестиха "включванията". Започнах да виждам нещата около мен, започнаха да ме радват някои неща, стана ми по-цветно и по-светло. И най-вече разбрах че силата ми да продължа напред се е върнала, и най-вече желанието да продължа. Казах си-толкова неща ме чакат още в живота а аз какво съм се застопорила тука и се вайкам. И така-лека полека. Не е рязък обрат, но е обрат и се забелязва.

[д-р Тодор Първанов]

Здравейте!

Рядко влизам в този форум/  получавам известия за публикациите  в електронната си поща  от психотерапия он лайн и този форум го забравям/.Четейки  диалога между вас, не мога да  стърпя и напиша за удоволствието, с което четох мненията ви.Поздравления!

Състоянието в което се намира Whatever, наистина може да се определи като криза.По принцип, кризите са нещо полезно, те катализират промени и дават опит който да е полезен в бъдещето.Лошото е, че когато не бъдат решавани успешно, те  са причина за депресия и отчаяние.

Съветите са ви много добри и логични. Въпроса е, до колко те могат да се приложат на практика, за да се получи израстване и ново качество на живот.Сложни въпроси трябват да се решат.

Например, питате ,,как да се науча да се обичам,,.Няма как бързо и лесно да се научиш да се обичаш, това е процес, който се преминава.Той, дори с помощ на психолог може да отнеме години.

Коментира се проблема с комуникацията и откритостта.Аз, поне няколко пъти съм пускал  лекция от ТЕД за уязвимостта.Там, самата лекторка, отбелязва, че за да преодолее този проблем в себе си е посещавала психолог 1 година.

 

 

Предвид това, че  живота ни е само няколко десетилетия, за мен е губене на време, оставането в това състояние и надеждата сама да решиш кризата в която си.Да, прочетох, че не може да посещаваш психолог, но почти съм сигурен, че това е само мит в който вярваш.

Редактирано Ноември 24, 2016 от д-р Тодор Първанов

[Whatever]

Здравейте, д-р Първанов!

Благодаря, че сте отделили време, за да се включите в моята тема  Може би наистина трябваше в друг раздел да я напиша, но в началото не се бях ориентирала много във форума и не знаех къде точно трябва да пиша. Вече знам, че  раздел "психотерапия онлайн" е много по-следен от професионалистите като вас, но пък реших, че няма смисъл да пускам същатата тема и там и само за спамя. За мое щастие и тук сте ме намерили  

Съгласна съм, че съветите на всички са добри и наистина само практикуването остава. Там малко ми буксуват нещата. Наясно съм, че ако сама се опитвам да си боря страховете и вътрешните терзания ще ми е трудничко. Осъзнавам нуждата от помощ и знам, че ако ходя на психолог/психотерапевт  това може значително да ускори излизането ми от кризата. Въпреки това си мисля, че ще е дълъг процес и едва ли ще се оправя магически само от една сесия. И тук опираме и до финансовата част на нещата. Това е единственото, което ме възпира да отида на психотерапевт още сега. Дали е мит или не, не знам.  Ако е мит, то едва ли е едиснтвения в главата ми  Точно поради многото такива неверни митове, мисли, начини на поведение, съм стигнала до тук  

преди 2 часа, д-р Тодор Първанов каза:

Предвид това, че  живота ни е само няколко десетилетия, за мен е губене на време, оставането в това състояние и надеждата сама да решиш кризата в която си.

Между другото, тук сте споменали един от моите най-големи страхове, а именно колко малко живеем на тая земя и колко ценно е времето. То и затова аз се самообвинявам и се съдя толкова сурово за грешните избори в миналото  Но както по-горе си говорехме, това няма да ми върне годините. Единствено мога да се опитвам да не повтарям грешките...

Редактирано Ноември 24, 2016 от Whatever

[д-р Тодор Първанов]

,, И тук опираме и до финансовата част на нещата. Това е единственото, което ме възпира да отида на психотерапевт още сега. Дали е мит или не, не знам.   ,,

Разбира се, че е мит.