Вегетативна дистония /ПР

[MontanaHana]

Здравейте 

Преди време попаднах на този текст, а сега отново се сетих за него. Може да е интересен и полезен за някого. Ако прецените, че е така-публикувайте го. :-) 

 

 

 

 

 

[MontanaHana]

Една изповед за страха от нищото и започването от нулата. Изповедта на един съвременен човек. 

Трак-трак-трак! Токчетата ми тракаха по плочките и звукът им вървеше два метра пред мен,съобщавайки на оня,който може да си помисли,че нещо не знам и не мога: ”Мога и магарето си в калта няма да оставя!”.

И както се казва „И най-големите гъбари понякога се тровят с гъби”,та и на мен през последните години ми се наслучиха разни работи. Или май съм си ги наслучила, както по-късно щях да разбера. Та тези случки ме научиха, че не е зле да си оставя някой път магарето в калта. Особено, ако е част от нея, и може да ме завлече надолу в блатото. И да започна на чисто. Да си родя от стария хаос нов ред.

Но...сега е няколко години преди да оставя това магаре в калта. Токчетата продължаваха да тракат. Трак-трак-трак! О-ох, уморена съм. Нооо, после ще почивам. Толкова неща имам на главата си - сметки, фирма, срещи, раздели. Емоционален батак отвсякъде.

И това паническо, от къде се взе? Според терапевката ми, било ме страх от смъртта, разделите, страх ме било от паузата, почивката. Дрън-дрън! И тя е едно хахо. Седи на стола срещу мен и изнася речи. Ох, после ще мисля за това. Толкова неща имам да правя. И магарето ми чака от калта.

А май всичко започна след смъртта на дядо.”Няма да се даваш!”, нахъсваше ме той. И това беше мантрата, която всеки път, когато ми замиришеше на провал, си повтарях. Няма да забравя как последната буца пръст тупна върху ковчега в онзи юлски ден преди две години. Тогава въздух не ми стигаше. От жегата ще да беше. Сякаш земята щеше да се разтвори и да ме погълне.

Боже, дядо, колко ми липсваш! Трябва ми някой, който пак да ме нахъсва. Отиде си без да оставяш магарето си в калта. Реши да умре. И умря. За седмица. Не можех да повярвам, че отиде в Нищото. Това беше първата раздяла. Необратима. Неумолима. Но, преглътнах ужаса си, че е бил години болен от рак. И на никой не е казал. Стискал. До последно. Вярвал, че ще се справи.

И аз вярвах, че ще се справя. А сега това паническо. Не вярвам,че нещо ще се получи от тази терапия, но и това да пробвам.А терапевтката все повтаря: ”Цаката не е в правенето, а в трансформирането. И сега можем да се втурнем да правим разни неща по посока справяне, но правенето не винаги е добър лек за хора, преживели смърт и раздели. Правенето лекува симптомите, но не и причините. Справянето поддържа живота такъв, какъвто го знаем, и често е насочено към действия по намиране на нов партньор, нова дейност, нов проект, които просто да заемат овакантеното място. За някои това може да е решение, но то прилича на превързване на рана, без да сме си направили труда да я дезинфекцираме и почистим.Трансформирането е активен вътрешен процес по преминаване ОТВЪД настоящата опитност и изкачване на ново ниво. Нужно е най-напред изораване на емоционалната ни нива, защото нова реколта едва ли ще покълне на необработена и непочистена нива. А ако случайно покълне, ще бъде хилава и нездрава.”

Дълго и поучително. Как съм го запомнила? Ако е тука, терапевтката ехидно ще вметне: ”Запомнила си го, защото сигурно ти е важно.” Важно ми е. И още как. Нали аз съм с паническо, а не тя. А и сега резултатът беше: бивша отличничка в училище, бизнес, който вече не ми носи удоволствие, нов бизнес, който съм подхванала, зер в празното не мога да стоя, раздяла след раздяла - с хора, с очаквания, с проекти. Нееее. Ще се справя! В едно списание четох, че хората, които преживявали смърт и раздяла с близък били два типа: ентусиасти и мислители.

Та, за ентусиастите.

Те кипели в действието. Скачали в новото, нетърпеливи да случат нещата, водени от изначален оптимизъм към света и към себе си. Може би са от тези, на които в ранното детство е казвано: ”На изтекла вода бент не се слага!”. Може би са, ориентирани повече към бъдещето, отколкото към миналото. Ентусиастите изпробвали промени в дома, в тялото, в социалния си живот, ала без да осъзнават, че подобни чисто външни метаморфози може би временно запълват несигурности, запушват устата на страха от самота и изоставяне. Те опитвали едно, второ, трето... Те цъфтели в действието, но ако се случи да останат с празна програма, се усещали тъжни и депресирани. Тяхното предизвикателство било да смесят силните си страни: енергията и смелостта да рискуват - с истинското пътуване навътре в себе си. И да си позволят истинска интроспекция и самоопознаване. Е, да ентусиастка съм сега, но нали и през мислителството минах. Що книги за духовно развитие и самопознание изчетох.

Мислителите били на другия полюс.

За тях било важно да разберат обстоятелствата около миналото, настоящето и бъдещето. Може би в ранното детство постоянно им е внушавано: „Мисли преди да действаш!”. Обикновено те обмисляли дълго поведението си, проверявали надлежно своята и чуждата реалност, но понякога прекалявали с предъвкването на едни и същи неща, водени от неувереност и боязън да не сбъркат пак. Тяхната силна страна била да искат да се саморазберат - къде са били, къде са сега и накъде са се запътили. В крайна сметка си зададох въпроса:”Умуването придвижва ли ме напред или ме задържа в една сигурна несигурност?” И пак ентусиазирано скочих в новото правене. И сега ми звучат думите от един сеанс: „А можеш ли да останеш в нулата? В нищото. Да бъдеш тъгата, която си. Да не правиш нищо. Да не мислиш нищо. Да оставиш пространство след края и преди началото.” Е, как се прави това? Вярно е,че за да превключиш от една предавка на друга, шофирайки, винаги се минава през нулата. Лесно е да се каже за кола, ама за човешки ум, който скача от едно „Ако....то, Обаче, Дали.. или..., Да...но” на друго. Не е работа.

Трак-трак-трак! Въздух не ми достига! Имам един час. Да платя сметките. Да се върна в офиса - новата фирма прохожда. Да....да.... толкова много неща .Точно сега не мога да спра.

Сърцето ми ще се пръсне. Боли. От чувства.Тъга. Гняв. Изоставеност. Любов. Омраза.

Ужас! Ще полудея! Не! Ще умра! Пак се почна! Паниката! Не, няма да умра. О, само да издържа! Вие ми се свят! Откакто тръгнах на терапия си дадох сметка, че все бързам. Бързам. Ами ако денят беше 28 часа, сигурно щях да успея.

И пак според терапевтката ми бързала съм, защото ме било страх от смъртта. Пълни глупости! Карам със 150 км .в час. Скачам с бънджи. Ако ме беше страх, щях ли да се заигравам така със смъртта.

Трак-трак-трак! Стегни се! Само още малко! Трак! От къде се взе тази шахта? Ще си счупя тока! Сега ли трябваше да се случи? Безчувственици! Минават и не виждат,че имам нужда от помощ. Ще се оправя сама! По-скоро ще отместя шахтата. Лошо ми е. Не не ми е! Ще потъна вдън земя,но няма да им се моля! И пак паниката! Ще припадна! Ужас, май този път наистина наистина пропадаааам..... Бааам....................!!!

 Къде съм? Всичко ме боли? Каква е тази скала? Плача ли? Лицето ми е мокро! Нее! Някакво куче стоеше над мен и ми лижеше лицето. Погледнах надолу - пропаст! И какъв е този хахо пред мен. С клоунски вид! Държеше розичка в ръка и ми се хилеше насреща. Май наистина полудявах.

Исках да стана, но отново се сринах на земята. Чувствах се безпомощна като бебе, изоставено от майка си. Но нещо в мен ме караше да се правя ,че няма такова нещо. Аз съм силна. Поех дъх и изстрелях само:

- Къде съм?

- Вдън земя, нали това си пожела.Хахаааа.

- Кой си ти? Не виждаш ли,че съм паднала? Дай ми ръка, да стана!

- Не съм ти длъжен! Май не ти се отдава да се молиш, а? А и ти отдавна си паднала! Сама преди малко си помисли, че ни с мислене, ни с действие си се оправила. Повика ме и аз съм тук. Аз съм Глупакът и Мъдрецът. Аз съм Началото и Края. Аз съм нулата. Нищото. Яйцето, от което не знаеш какво ще се роди. Онова, от което те е страх. И не можеш да контролираш.

- Ама ти наистина си много странен? Май ме будалкаш! Къде ми е часовника? Трябва да ставам. Имам сто неща за правене.

-Тук няма да ти трябва. Ще пътуваш.Пеш, с ей тази торба. В нея има само толкова колкото ти трябва! Какво е - ще разбереш по-късно. Помни, че имаш интуиция. Слушаш ли я, ще имаш закрила Свише. И това ще ти дава смелост и кураж да скачаш в неизвестното.

- Прав си. Все искам да контролирам. И неизвестното даже.

- Ще се научиш да преживяваш края само като се научиш да скачаш в неизвестното. Да приемаш, че не несигурното създава тревожност, а мислите как да го предвидиш и контролираш. Но пък само то е сигурно. Ще се научиш да преживяваш нищото. По време на това пътуване ще се срещнеш и разделяш с много хора. Ще научиш доброзорно, това което толкова години не си научила доброволно. Ще трябва да спазиш една забрана. Ще мълчиш. Ще гледаш. Ще изпълняваш. Ще чуваш въпроси. Отговорите ще даваш на себе си. Това са твоите отговори. Помни – няма правилни и неправилни отговори. Те са за теб.За това не е нужно да ги произнасяш на глас. Бъди възприемчива.

- Защо е всичко това ?

- „Защо” само усложнява нещата. Преживей какво е и как е да заживееш без страх от неизвестното. Защото само онзи, който се страхува от него, се вкопчва в миналото. Не приема края. Но и така не приема новото начало. Страхува се от голямата смърт. Затова животът го среща с много раздели, за да се научи да пуска старото. Онзи , който се страхува от смъртта, умира като теб от страх всеки ден.Тръгни сега! Ще се срещнем с теб накрая на пътя. И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам, „Ще го бъде тъй, както аз не знам! Ще го бъде тъй, както аз не знам! И в това е красотата на Пътя. Извървиш ли го, ще се върнеш отново в живота, който знаеш, но ще го живееш с умението да започваш всеки ден от нулата. Като да се раждаш отново. Като да не знаеш нищо. Ще разбереш,че няма край, а трансформация на едно нещо в друго.Че ако се разделяш с някого,то връзката не се е разпаднала, а е минала на нов етап. Че ако вървиш с интуицията си, незнаеща нищо. Ще се радваш като дете на всичко. 

И помни! Имаш всичко, което ти е необходимо. И то е в твоята душа. И в твоето тяло.

 А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш.

 

Кремена Станилова

[DilianaD]

Браво! Факта, че си публикувала този разказ е явна крачка напред Намерила си нещо ценно в написаното, а можеш ли да предадеш и тук, на нас това което си усетила, какви мисли и чувства е разръчкало в теб?

[MontanaHana]

Здравей 

Не знам дали е крачка напред, но определено усетих написаното в текста близко до мен. Нали и аз преминавам през същото.:-)

Имаше един период в който постоянно в главата ми се въртеше мисълта , че искам да знам как ще бъде занапред, колко време ще продължава това състояние, какво ще се случи с живота ми оттук нататък. Все това ми беше в главата. Не знам на кой задавах въпроса. Може би на Бог. Но просто много държах да получа отговор. Като че ли само тогава ( с отговора) щях да получа поне малко вътрешен мир и да се успокоя. Един ден докато си разглеждах разни неща във фб видях заглавието на текста и го подминах. Помислих си че е поредната безсмислена глупост с някоя пресилена мъдрост накрая. Но нещо ме накара да се върна пак там и да прочета текста. Нещото беше думата от заглавието "страха". Нали сега присъства често в живота ми и сякаш самата дума ме привлече. Започнах да чета и много се учудих, че се разказа е за ПР. Не очаквах. Стана ми много интересно. Пък и нещата за които пишеше са ми толкова познати че все едно аз бях главната героиня.А когато стигнах до мястото където пише "И всеки път, когато ти стане страшно, че не знаеш, какво следва, аз ще съм до теб и ще ти нашепвам," Ще го бъде тъй,  както аз не знам!"

Направо се насълзих като го прочетох. И макар че не получих точно отговора който исках, почувствах че с този ми се отговаря на въпросите.  "А всичко останало - ще го бъде тъй, както ти не знаеш" 

И се успокоих. 

Разбира се и сега има моменти в които се притеснявам за бъдещето. Не мога да задържа това спокойствие през цялото време. Иска ми се, ако мога всичко да контролирам , да предвидя, да избегна и т. н. :-) Но това като че ли ми помогна да не се страхувам толкова много от неизвестното. 

Това "защо" също много ме измъчва. Защо нещо се случва , защо не се случва, защо при някои така, а при други иначе.Особено, ако видя нещо лошо, тъжно или несправедливо много се разстройствам. Тогава губя вярата си в доброто, в хората. Не знам ти как се справяш с такива неща. 

Други мисли които предизвика в мен текста е че съм се "вкопчила"  в миналото и все се надявам и чакам старият ми живот да се върне. Ей така, като някакво чудо, да се събудя и всичко да си е същото. Но може би няма да стане и трябва да приема този живот който имам в момента. Да се науча някак си отново да го живея. Макар, че все още си искам стария, защото си го харесвах. Определено имам проблем с приемането :-) 

Има дни в които се чувствам много добре. Чак се учудвам откъде ми идва тази сила и смелост. Има и такива в които пак се връщам назад. Имаше период от две седмици в които нямах никакви симптоми. Чувствах се много спокойна и бях запонала да следя кога получавам симптоми, при какви обстоятелства. Но не със страх, а с любопитство. И когато замених страха с любопитство (не знам как го постигнах)  симптомите изчезнаха. 

 

 

 

 

 

 

[DilianaD]

"Животът е случващото се, смъртта е онова което не  се случва. Миг след като нещо се е случило, то вече е мъртво. Всичко което ни се е случило като деца, в училище, с приятелите, в любовните връзки - каквото и да е било вярно преди тридесет години - вече не е вярно. Цялата ни лична история е мъртва, но ние сме толкова привързани, че извикваме призрака в ума си. Ние носим спомена за целия си живот, знаейки, че е мъртъв, че вече не е истина и въпреки това той въздейства върху всекидневието ни. Вярно е, че онова, което помним, се е случило, но вярно е също, че вече не се случва. Няма го, не е реално. Дори да е било реално, вече не е.

В съня си поддържаме смъртта жива, защото се привързваме към мъртвото, но всъщност смъртта не съществува. Само Животът, само сътворението съществува. Миналото е само илюзия. Ангелът на смъртта ни учи да живеем в настоящия момент и всъщност само с него разполагаме истински. Когато се съпротиивляваме на промяната и искаме да живеем в миналото, ние пак живеем в настоящето, но сме съсредоточени върху минал сън. Като се фокусираме върху минал сън, вниманието ни не е в настоящото и ние не живеем пълноценно.

... Ангелът на смъртта малко по малко ни отнема всичко. Но за всяко нещо, което ангелът на смъртта ни отнема, Животът ни дава ново нещо. Ако сме толкова привързани към онова, което ангелът на смъртта ни отнема, не можем да получим дара на Живота.

Онова, което толтеките наричат "капитулиране пред ангела на смътртта", може да се нарече "дистанциране". Дистанцирането не означава, че преставаме да обичаме някого или нещо. Означава само да приемем, че не можем да направим нищо, за да спрем преобразяването на Живота. Дистанцирането е толкова могъщо, защото когато се научим да се дистанцираме, ние уважаваме силите на природата, т.е. уважаваме и промените в собствения си живот."

от "Още за четирите споразумения

[DilianaD]

Долното е част от един чат в който споделям моят опит с хроничната умора и тежестта в ръцете и краката. Може на някой и да му е полезно..

"Здрасти, хроничната ми умора я имах дълги години, повече от 7-8.
Интензитетът й беше различен, но винаги я имаше като чувството - като парцал съм, непрекъснато ми се спеше, нямах желание за каквото и да било, ако не дремнех 30-40 мин на ден, не можех да свърша нищо... Това беше ежедневно. Имах периоди през които към всичко това се добавяше зверска тежест в краката, буквално с усилие се изправях. Тази умора обхващаше краката до колената, но най-вече я усещах в самите колена и глезените. Болеше ме гърба и кръста. След време започнаха да ми отмаляват и ръцете, на моменти имах чувството, че ме болят дори ноктите. След като тези периоди от епизодични станаха ежедневни, реших да потърся лекарско мнение. Лекарката ми обясни, че всеки човек си има слаби места, на мен явно са ми костите. Изписа ми куп добавки и витамини. Започнах да ги взимам - месец, два, три... нямаше подобрение. Правих си хормонални изследвания - нищо, минах незнам си какви изследвания - нищо. Казах си - явно съм си такава кекава и продължих да тъпча всякакви добавки. Един разговор проведен с личната обаче ме наведе на други разсъждения. Тя ми обясни, че трябва да избягвам продължително ходене, да прекратя туризма, никакъв физически натоварвания. Да, ама точно след този разговор имах няколко дни в планината. Много ходене, носене на дърва, катерене по баири и общо взето всичко което тя ми беше казала да не правя. И тогава за пръв път усетих, че умора пак има, но е много по-различна, нямаше я общата отпадналост, а болката беше насочена в конкретно натоварените мускули. Започнах да наблюдавам този "феномен" и се убедих, че винаги когато съм в планината, на вилата умората изчезва, буквално за един ден. Върна ли се в София, два-три дни съм добре и кипя от енергия, после всичко по старо му... Какви изводи си направих можеш и сама да се досетиш.
Продължих да си живея така, защото личната бързо ме опроверга, явно я е мързяло да помисли какви връзки може да има с психилогическото ми състояние, а беше запозната с него защото ми изписваше зелени рецепти. Лятото на миналата година реших, че започвам отново терапия тогава започнах да чета и книгата на Орлин. А ти всъщност купи ли си книгата, не случайноо ти писах да си я намериш? В някакъв момент, тогава не направих връзка, но умората започна да намалява до почти незначителна. Месец по-късно започна и самата терапия - болка, умора, напрежение стопиха се, нищо не остана... И така вече четири месеца. Дали е случайност или не, сама ще си решиш, аз споделям само моята гледна точка. Сега имам дни в които излизам 9ч сутрин и се прибирам към 23ч - да, изморявам се много, но знам, че има причина, пък и умората е по-различна.
Така че взимай се в ръце, не си генно предразположена към слаби стави.
Не си губи времето, феята с вълшебната пръчица живее в теб, само трябва да я поразбудиш. Куп кожни проблеми си навлякох - дерматити, псоризични плаки, скапаха ми се зъбите, чакам всеки момент да започнат като бонбончета Тик Так да падат."

[DilianaD]

Ще допълня още нещо към горното защото получих още някои въпроси по тази тема.

"Напълно вярвам, че всичко казано до тук е провокирано от погрешно заложените ми модели на мислене, че трябва да мога да контролирам - всичко!!! Усетя ли, че губя почва под краката просто бягам. Сега съм в процес на наблюдение дали невъзможността ми за концентрация не се крие точно в това, в страха. При някаква трудност - учене, четене, дори и слушане на обикнвен разговор, нещо в което трябва да се съсредоча, аз просто се изключвам, влизам си в моя свят. Преди време заради тази невъзможност за концентрация и заради замайвания и причерняване обиколих куп невролози, като всеки един от тях се съмняваше за множествена склероза. Тогава изразих съмнение, предположих, че е от напрежение защото ми се бяха случили някои неприятности, но след като трима лекаря ме насочиха към ЯМР, аз бързичко повярвах. Направих си ЯМР, правих ЕЕГ. Нямаше ми нищо и ме пратиха на психиатър. При такъв вече нямаше да ми стъпи крака, така че оставих всичко в ръцете на съдбата...

И като стана въпрос за кръвно - на моменти имах много високо кръвно, в някои случаи е стигало до 180-240. Топли и студени вълни, треперене. За последните месеци много от тези симтоми изчезнаха, не всички, но много от тях, но поне вече знам, че от прекаленото фокусиране в тях нищо няма да спечеля. Имам си път който искам да следвам, щастлива съм и благодарна, че има хора на които знам, че мога да разчитам и ще са до мен в трудните ми дни, защото трудности неминуемо ще има... Но въпреки, че ми помагат безрезервно и от сърце, то знам, че моето щастие зависи изцяло от мен, от моето желание, от моята воля, от моя труд."