Вегетативна дистония /ПР

[DilianaD]

Здравей ХанаМонтана, искаш да излезеш от този сериал в който без да искаш си станала главна геройна. Аз също искам да изляза от моя... Обаче за да има край, то трябва да има някакво начало. Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че се луташ из неясните си мисли, чувства и убеждения и още повече се окопаваш, защото незнаеш откъде да започнеш. Нормално е да незнаеш... Спред мен Галина е предложила една добра провокация. Опитай да напишеш нещо за себе си. Със сигурност в началото ще ти доста трудничко, но не се отказвай, ще се удивиш колко подтиснати мисли ще искат да се покажат, ще крещят за да ги чуеш, но не им запушвай гласчетата, остави ги да викат, да плачат, да се смеят, остави ги да излязат на воля, опиши ги. Не се срамувай, отпусни се и си позволи да признаеш пред самата теб, че не можеш да се справиш, че те е страх... и колкото повече го признаваш пред себе си ще започнеш да го осъзнаваш. Тогава няма да ти е трудно да ни запознаеш със себе си, може пък и да ти хареса

Прави го от собствена егойстична гледна точка, прави го за себе си, със свойте думи и мисли, а не за мнението на тези които ще го прочетат. Беше писала, че не виждаш сламката за която да се хванеш. Не сламки, а спасителни пояси плуват около теб, но все още те е страх да ги осъзнаеш.

Успех

Редактирано Октомври 20, 2016 от DilianaD

[Guest Кермит]

В 20.10.2016 г. at 13:49, DilianaD каза:

Аз също искам да изляза от моя...

Привет,

фразата ме подсеща, че мнозина наричат това състояние филм, сериал и прочее.

У мен възниква въпросът: Какво ще правите, когато останете без тази си роля? В каква роля се виждате, какво е по-различното в сценария, в който ще имате евентуално някакво друго проявление?

Разбирате, че изхождам от казаното от Шекспир "Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли."

Поздрави!

[MontanaHana]

Здравейте момичета

Нямах възможност да пиша по рано. 

Не знам кое по-точно от живота ми ще ви е интересно да разкажа,затова и ми е трудно да реша какво да споделя. 

Съвесм обикновен е. 

Характерът ми през годините няколко пъти се променя. Като съвсем малко дете бях кротка и доста срамежлива.Бях много слабичка и изнежена и често боледувах. Всякакви настинки, грипове не ги пропусках. Спомням си, че винаги се скривах зад майка ми, когато някой се опиташе да ме заговори. Към шестата ми година, не си спомням как, но изведнъж се промених. Станах много общителна, смела(дори изключително безстрашна) пълна с енергия "мъжкарана". Харесвах училището докато бях по-малка, след това не толкова. Детството ми беше хубаво. Към пубертета нещата започнаха малко да излизат извън контрол точно заради тази липса на страх (за която сега само мога да мечтая) и срам, а и хормоните ми бушуваха. Можех да отида навсякъде и по всяко време без да се притеснявам,че нещо ще ми се случи. Приемах всички хора много отворено без някакво резервирано отношение, дори и такива които според общественото мнение бяха "негодни" или "опасни". А точно по време на пубертета такива хора харесвах и търсех най-много. Сега го определям като липса на разсъдък и грешка, разбира се. Започнах да пуша, по-рядко пиех, само в компания при разни събирания. Започнах да лъжа родителите си, да се отдалечавам от тях и да ги приемам като врагове. Те естествено след време разбраха. Започнаха много да се притесняват за държанието ми и ограничиха излизанията ми.Наказваха ме, следяха ме, ако закъснеех с половин час след училище тръгаваха да ме търсят. А аз все се чудех в каква глупост да се забъркам. Много ги изтормозих през този период. Но с края на пубертета нещата се поуспокоиха и предпочитанията ми за приятели и компания се промениха, характера ми също. Станах по-уравновесена и разумна. Доволна бях, бях и в мир със себе си и с близките. И те се успокиха. Към седемнайсет годишна общителноста ми и постоянното търсене на хора намаля. Имах две най-добри приятелки и ми бяха достатъчни.(все още сме приятелки с едната) Бяхме много близки. Най - обикновенни момичешки неща обичахме да правим. Гримове, дрехи, прически, разходки, разговори за момчета, за родителите, колко са "досадни" и т. н :-)) Виждах се и с други момичета, но нямаше такава близост и откритост в отношенията ни. Намерих си и сериозен приятел. Бях се променила с възрастта. Допусках по-малко на брой хора до себе си. Или свиквах с някой бързо и лесно, или не. Дори и сто пъти да се виждаме и да си говорим все ми остава чужд и не го допускам. И сега съм така. Завърших у-ще, отказах да продължа да уча повече, започнах работа. На 21 с приятелят ми заживяхме заедно (същият от училищните ми години) Бяхме много близки, най - добри приятели, отдавам го на това че израстнахме заедно. И родителите ни бяха близки. Не сключихме брак и двамата не го искахме, така си бяхме добре. Връзката ни продължи девет години. Вината беше в мен. Започнах да се отегчавам и да развалям отношенията ни. Той много се опитваше да ги оправи, но аз ту исках да сме заедно, ту не исках.Нещо ми беше станало.И сега като си го спомням още чувствам вина. Много трудно се разделихме ,защото бяхме много привързани един към друг, макар и да се карахме доста преди края. Опитвахме се да се разделим, а след няколко часа или ден не издържахме и се виждаме, разплаквахме се, че не може да се разделим и пак се събирахме. Позакърпвахме временно и после пак същото и пак и пак. Половин година така. Трудно беше. Цялата вина поемам, защото нямаше причина да искам да се разделим. Беше много добър човек и много се грижеше за мен. Сега не бих постъпила по този начин. Той се премести в друг град, но пак идваше да се виждаме. И с родителите ни беше трудно и на тях им беше тежко, опитваха се да оправят нещата, но не се получи. След време и аз се преместих в друг град. Отначало се чувахме често, после по-рядко, накрая спряхме и така приключи. Намерих си друг приятел, заживяхме заедно, бяхме уж много влюбени, но за кратко. Беше просто страст и когато премина, някак си не можахме да се сближим както трябва. Опитвахме се, но не се получаваше. Три години така и в един момент дори започнахме да се мразим поради тази причина. Всичко беше насила вече.Едвам се понасяхме. Разделихме се. Аз се върнах в къщи. Само веднъж се чухме по телефона да ме попита как съм пристигнала и всичко ли е наред и това беше. Толкова си бяхме писнали, че дори не искахме да се чуваме. Не се и чувахме. Всичко приключи. Чувствах се освободена от тежък товар все едно. Така ми олекна след раздялата. Живеех добре след това, бях доволна и щастлива.Беше ми много хубаво да съм сама след тази връзка. Неочаквано след една година той ми прати смс. Чудех се дали да отговоря и чак след два дни му писах. Нямаше приятелка все още, аз също и започнахме да си общуваме отново след толкова време. Не знам защо ми писа, не го попитах тогава и досега не съм го питала. С времето си бяхме простили почти всичко и за разлика от тогава когато живеехме заедно, сега се сближихме много. Приятели сме и се подкрепяме. На него най-много споделям за ПР и страховете ми. Как ще се развият нещата за в бъдеще_не знам. За сега не искам да се събираме, а и той не е споменал такова нещо. Сега единственото нещо което искам най- силно е да си върна живота, мислите и чувствата които имах преди ПР.Тогава бях истински щастлива. На всичко се радвах, като дете. Нямах търпение да се събудя и да започна да живея. Имала съм и проблеми, но ги преодолявах, тъжала съм на моменти, била съм и притеснена, но по нормалният начин и пак бях щастлива и доволна. 

Какво друго да напиша. 

Разбирам се с родителите си. Много се зарадваха когато се върнах в къщи, а и аз също.Сега са притеснени за мен, особено майка ми, с нея съм по-близка. Виждам я как иска да ми помогне, а не знае какво да направи и е изплашена от безсилието си. Не и споделям всичко за да не я тревожа повече, но сме близки. Въпреки че много ме подкрепят има моменти, когато се чувствам много сама/самотна, неразбрана и изплашена. Защото само който има ПР разбира колко тежко може да е. Уж си здав, а си болен. В мислите и страховете си си сам и изплашен. Дори и да ги споделиш олеква за известно време и после пак страха, несигурността... 

Иначе мечтая за нормалните неща, семейство, деца-някой ден, близките ми да са здрави и живи, спокоен живот. Обичам природта, много обичам животните, обичам да си измайсторявам разни неща, ръчно направени, да чета, да гледам филми. 

Сега съм много по затворена в себе си,заради ПР. Трудно допускам нови хора в живота си, а и не ги търся. Като че ли съм си създала някаква защитена среда и не ми се излиза от нея и не искам и чужди да влизат. Основно само с най-близките си се срещам и общувам. Умишлено избягвам нови запознанства и ситуации. Предполагам, че това е грешка, но сега така ги правя нещата.Иначе всеки ден се опитвам да не губя надежда и да се радвам на живота и да мисля позитивно доколкото мога, но сега е по трудно. 

 

Толкова писах и сякаш нищо не казах. Затова не обичам да разказвам за живота си, когато ме попитат.Толкова дълго време е нужно да прекараш с някого за да го опознаеш истински. А така все едно само повърхностното разказвам, а това което е наистина важно остава неразказано. Кое ме прави най-щастлива, кое ме наранява, за какво съжалявам, кое не съм простила или за кое искам на мен да простят. Надеждите ми, радостите ми, страховете ми. Какво обичам в хората, какво не обичам в себе си, кое искам да променя, какво ме разсмива или натъжава. Толкова много неща са. Как се разказват. :-) 

 

 

[MontanaHana]

В Thursday, October 20, 2016 at 13:49, DilianaD каза:

 Поправи ме, ако греша, но ми се струва, че се луташ из неясните си мисли, чувства и убеждения и още повече се окопаваш, защото незнаеш откъде да започнеш

Не грешиш, лутам се  :-) 

[MontanaHana]

В Thursday, October 20, 2016 at 0:24, Галина Теб каза:

- влюби ли се вече и въобще...

- не пишеш нищо,значи си се затворила в своето пространство и не допускаш никой и нищо в него..Хм,това не е много добре,сериозно ти говоря!Една от причините да се стягаш ,а от там и да си тревожна е,че  си се свила в твоята хралупка от страх ,че нещо ще се случи,каквото и да е то!Излез на въздух и на воля,пристъпи с твърда крачка към живота си,прегърни го и го помоли да ти прости.За дето не го живееш от страх пред неизвестното,за дето си го задгърбила и мислиш само ,за болести  и други глупости..А ,кажи ми,кога ще му се порадваш малко,а,кога...няма време.Моментът е сега,тук и сега,а не вчера или утре,сега...

- Баев ти каза няколко пъти,не се бори,ти на практика нямаш никакъв враг.Страхът не е враг,а приятел,а ти насила го правиш свой враг,като се бориш с него.

- Помисли,вникни във себе си,в сърцето си,попитай душата си..Там се крият отговорите,мило дете!!Света те обича,обикни го и ти,никога не е късно да изживееш нещо неповторимо и да стане чудо .Бог ще помогне. 

Здравей Галина 

- Ами това със влюбването е добър съвет, но нали трябва подходящ човек. Или може би имаш предвид да се влюбя в нещо друго - хоби, някаква идея,или в живота като цяло? 

- Да има моменти когато губя самоувереност и наистина се затварям в себе си. Благодаря за съветите и че ме окуражаваш. 

- Това че страха ми е приятел, а не враг ми е много трудно да го приема, колкото и да се опитвам , ако искаш обясни повече за това. Ти как го възприемаш и разбираш. :-) 

- И за това благодаря! 

 

[MontanaHana]

В Thursday, October 20, 2016 at 13:49, DilianaD каза:

Беше писала, че не виждаш сламката за която да се  хванеш. Не сламки, а спасителни пояси плуват около теб, но все още те е страх да ги осъзнаеш.

Успех

За втори път много ме учудваш с това ! Не мога да ги видя. А ако наистина плуват не сламки, а цели пояси и тях не виждам значи страха направо ме е заслепил. :-) 

[DilianaD]

преди 17 часа, MontanaHana каза:

....

Толкова писах и сякаш нищо не казах. ...

Кое ме прави най-щастлива, кое ме наранява, за какво съжалявам, кое не съм простила или за кое искам на мен да простят. Надеждите ми, радостите ми, страховете ми. Какво обичам в хората, какво не обичам в себе си, кое искам да променя, какво ме разсмива или натъжава.

...

 

 

Явно знаеш въпросите над които трябва да се замислиш и търсиш отговори. Защо ги избягваш?

Наскоро беше писала за проблемите си свързани с болниците, та по този повод ще ти разкажа една друга част от моята история. В момента буквално като теб получавам "инфаркт" всеки път когато трябва да отида на зъболекар. Ще кажеш, че това е нормално, нали? Да, ама същото се случва когато трябва да отида и зъбни снмки, това вече не е нормално... Симптомите са едни и същи, някакъв неконтролируем ужас. Не е зле нали, преди всяка зъбна снимка 3-4 валерианчета  

Не търсех връзка, не търсех отговори защото не намирах смисъл, не смятах, че имат каквото и да било значение... Миналата седмица ми се случи нещо странно. Редовно чета на Орлин блога. Сигурно за десети път прочитах една статия - Пренареждане на матрицата. Няма да я преразказвам, ти ще прочетеш за девойката с хипохондрията. Изведнъж нещо ме жегна - това все едно за мен е писано... Бях го чела много пъти, никога не съм правила каквато и да било аналогия с нещо от миналото ми. За скекунда ми излезе спомен (явно дълбоко подтискат някъде), че като съм била малка, може би на 3-4 години съм лежала в болница. По някава причина сестрата е трябвало да ми подстриже косата и ми е порязала ухото. Започнала е да крещи - ми така ще стане щом не стоиш мирно (без да мърдаш).

Много се изненадах от това просветление, още по-изненадващото беше, че ме споходи в маршрутката, а не в някоя дълбока хипноза...

Тук вече започнах да навръзвам нещата. Защо преди години винаги треперех докато ме подстригват, защо се разтрепервам докато ми правят зъбна снимка, защо треперя докато съм на зъболекар? Това бяха първите въпроси които ми изникнаха и общото във всички беше - заставаш мирно (без да мърдаш). Последва осъзнаването, че в независимо каква ситуация аз чуя ли, застани така и не мърдай, включително снимка в студио следва неконтролируемо треперене...

Изводи - незнам, все още не мога да си направя, но факт - преди няколко дни бях на зъболекар и нямаше грам  напрежение. Аз също като теб не вярвах, че има нещо толкова травмиращо в миналото ми което да е провокирало сегашното ми състояние. Имам и друг интересен случай, по повод - няма какво да ме е трвмирало в миналото, но за него друг път.

Поздрави

Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Редактирано Октомври 22, 2016 от DilianaD

[Галина Теб]

Здравей, мила МонтанаХана.Наричам те така,защото те чувствам близка без да знам и аз точно защо.Може би нещо в начина ти на поведение във форума или нещо друго...не мога да кажа,но страшно много ми допада.А и всичко това,което си написала ,това е историята на живота ти до сега дава абсолютно ярка и ясна картина за един определено завършен и изграден характер.Това,че разказваш е наистина прекрасно и както ти споменах си се затворила в хралупката си и си мислиш ,че тя е твоето убежище,уюта и сигурността,но истината е,че тя е твоят затвор,тя е нещото ,което те задушава и прави тревожна.Страха ти те държи там,затворена,без да можеш да дишаш свободно,без да можеш да поемаш рискове,да падаш и се изправяш след това по-силна и по-мъдра.Щастието е да бъдеш свободен,МонтанаХана,без ограничения,без задръжки,без страхове....Мислиш си ,че ти е спокойно,но това е заблудата на страха,от това да се сблъскаш с живота.Въобразяваш си,че се намираш в златната среда...хем нашите спокойни,хем аз изглеждам много по -уравновесена..Да,но сега майка ти плаче с тебе и се притеснява сигурно много повече,отколкото преди,когато си била непослушна тинейджърка...Моля не възприемай начина на живот на някой друг,живей си своя....Самия организъм ти го подсказва,приеми предизвикателството,опитай пак..а,може би тогава ще се видиш в действие и ще се харесаш много повече..Излез от там,точно този, ама изобщо не е твоят свят,ама изобщо,разбираш ли!Това са погрешни схващания,насадени от някой друг,може от първия ти приятел/понякога момичетата стават жертва на контрол от страна на първия си приятел,ако той е бил меко казано "обсебващ"/,заблуди,илюзии и др.глупости.Истинския живот те чака от вън,на свобода и на воля..Не бой се няма да сгрешиш толкова сериозно, минала си тази възраст.Пък и какво,ако сгрешиш малко,как ще разбереш нещо от него...Как ще станеш по -силна и по-мъдра...Всеки случай не като четеш само историите на другите хора ,а като напише своята история.И защо мислиш,че непременно тя ще бъде пълна само с ужаси?Аз,въпреки,че имах проблемен живот,мога да ти кажа ,че освен това съм имала и прекрасни моменти,които до някъде са компенсирали загубите и не си ги давам...Сега аз също страдам от ПА и ПР,но знам причината .Аз имам нужда от хипнотерапия,за да намеря отговори на някои въпроси и ще намеря начин да я имам.Но ти ,ще се справиш ,по-лесно отколкото предполагаш..може всичко да свърши точно в рамките на ден .......ако само направиш това,което наистина искаш.....

[DilianaD]

В 22.10.2016 г. at 0:10, Георги Балджиев каза:

Привет,

фразата ме подсеща, че мнозина наричат това състояние филм, сериал и прочее.

У мен възниква въпросът: Какво ще правите, когато останете без тази си роля? В каква роля се виждате, какво е по-различното в сценария, в който ще имате евентуално някакво друго проявление?

Разбирате, че изхождам от казаното от Шекспир "Целият свят е сцена и всички ние сме актьори на нея - влизаме, излизаме и за своето време всеки от нас играе различни роли."

Поздрави!

МонтанаХана, ти можеш ли да отговориш на този въппрос сега, а след седмица, след две седмици пак? След още две седмици отново? За да излязат отговорите трябва да има въпроси, а за да има въпроси е нужно доста работа - четене, наблюдение, самонаблюдение.

В момента моята роля е да се съобразявам със света, с изискванията и вижданията на другите, а не с това което би ме накарало да се чувствам добре. Чуждото мнение е прекалено важно и затова всичко трябва да направя по най-добрия начин. Най-добрият начин, който обаче е пречупен през една изкривена моя представа, че аз мога да знам какво е най-доброто за тези около мен.

В новата ми роля ли...? Правя нещата не защото трябва , правя всичко не за да получа нечие одобрение, а защото искам да ги направя и то по начин удовлетворяващ мен, а не околните. В новата ми роля не искам от слуга на света да стана негов господар, а просто да получа нужната ми свобода за действия и избори. Да, тогава ще трябва да приема отговорности, да намеря своите цели... и може би заради това (което за момента ми се струва много трудно) все още не мога да се видя в друга роля.

[Галина Теб]

Хелоу,МонтаХана!Сега вече горе долу разбрах нещичко за тебе.Нещо се е е обърнало в тебе,нещо се е объркало.Щом като ми пишеш   ,че не можеш да се влюбиш ,защото няма подходящ .Какво значи подходящ?Как става това,намираш подходящ и ...се влюбваш!При тебе така ли стават нещата с любовта?Ако е така ти правиш голямо изключение от останалия свят.Ако го правиш така,това не е любов,повярвай ми,просто не е!Тебе сигурно те е страх да не се влюбиш в неподходящия,нали!Толкова панически те е страх да не го направиш,че си се затворила доброволно в някакво тъмно и мрачно пространство.Колкото повече цялото ти същество иска да се радва на истинската любов,толкова повече ти се затваряш в него.Ето ,това е твоят страх,не го търси другаде......Това,че те е страх от болници не е било причина за отключването на па ,а е само следствие от ходенето по спешност,да ти мерят кръвното,да ти сложат успокоителна инжекция и т.н.И аз минах по този път и всички с ПА са минали,не се тревожи, не си сама...Сама го обясняваш-с първия ти приятел сте били много близки,/не пишеш дали си го обичала,а само ,че сте били заедно/,но ти си прекъснала връзката.Не си ли се запитала въобще защо си го направила?Не си,само си чувствала вина,защо?!Защото е имало причина и то сериозна,но ти си действала повече инстинктивно,отколкото осъзнато.Сложила си край,защото не си виждала бъдещето си с този човек,защото,ти си мислела,че той е подходящия,но той не е бил..И сърцето и душата ти са го знаели!Какво  си направила после-започнала си да изпитваш вина,без вина виновна!Е,такъв е живота,какво да го правиш,и лесно е, и трудно,понякога много трудно...,но това не е причина да се страхуваш от него,защото ,в крайна сметка той е прекрасен.Сама ме питаш,да се влюбиш в живота ли ти предлагам,виждаш ли?Ти подсъзнателно всичко разбираш и знаеш,но съзнателно го отхвърляш...Недей,...Можем много да говорим за "страха от страха" и за това как да го направиш свой "приятел",но истината не е там..Казах ти -помисли,помисли много, много добре,за всичко ....попитай сърцето си и душата си , и ще видиш,че е лесно да бъдеш себе си..Ще го почувстваш,по лекотата,която ще те обземе,по любовта,която ще изпълни цялото ти същество, а нали си чела или чувала,че когато страхът си е отишъл на негово място идва любовта.Но тази любов,която е само твоя,само за тебе,твоята любов,която ще можеш после свободно да пръскаш и раздаваш и пак да остава за тебе/Ще видиш тогава колко щастлива ще е майка ти тогава/...

[DilianaD]

В 10/22/2016 at 15:01, MontanaHana каза:

За втори път много ме учудваш с това ! Не мога да ги видя. А ако наистина плуват не сламки, а цели пояси и тях не виждам значи страха направо ме е заслепил. :-) 

Виж колко теми остават само с по един-два отговора, а в твоята има добро движение, има много добри съвети, но по една или друга причина не искаш да ги приемеш. Не е моя работа да ги синтезирам, това ти трябва да си го постигнеш. Хванала си се за пояса, но само от теб зависи дали ще се задържиш и докъде ще изплуваш.

[MontanaHana]

В Saturday, October 22, 2016 at 20:06, DilianaD каза:

 

Изводи - незнам, все още не мога да си направя, но факт - преди няколко дни бях на зъболекар и нямаше грам  напрежение. Аз също като теб не вярвах, че има нещо толкова травмиращо в миналото ми което да е провокирало сегашното ми състояние. Имам и друг интересен случай, по повод - няма какво да ме е трвмирало в миналото, но за него друг път.

Поздрави

Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Здравей 

Преди години още като ученичка с приятелката ми бяхме на някаква ненормална диета (2 препечени филийки на ден само) защото си бяхме въобразили, че сме дебели... И така след две три седмици , както си вървяхме ми причерня и припаднах, но точно до мен имаше стълби и с падането си ударих главата там. Прибрах се и нашите ме заведоха до болницата . Когато тръгнах да се качвам по стълбите към кабинета пак ми стана лошо и припаднах. При лекаря пак така ми прималя,но там не припаднах защото бях седнала вече. Не си спомням какво ми е казвал или изписвал тогава . Мисля че беше казал че имам мозъчно сътресение от удара. Както и да е прибрахме се в къщи, нашите казаха да си почивам и да започвам да се храня сериозно. Те не знаеха, че сме на такава диета. Когато бяхме в къщи лъжехме, че сме яли в приятелката ми, а когато бяхме в тях че сме яли в нас... По едно време ставам да отида до тоалетната и на връщане не можах да стигна до леглото пак ми прималя и седнах на земята.  Така околко две седмици бях почти постоянно на легло.защото ми ставаше лошо или припадах.  После се оправих постепенно, но не ми остана страх от припадане след тази случка.Живота ми си продължи нормално.  Това си спомням като нещо което е било по травмиращо в детството ми. Но тогава бързо го преодолях. 

Сега когато преди няколко месеца започнах да развивам ПР имах два дни в които при събуждане получавах световъртеж. Не знам от какво. Но за мен световъртежа е много по страшен от замайването и тогава много се изплаших да не се повтори същото като онова от ученическите ми години. И   от *след тези два дни като че ли нещата се задълбочиха. Изплаших се . Започна по често да ми се замайва главата, постоянно да съм на щрек *нащрек да не ми се замаи или да не получа световъртеж. Мисля че точно заради този симптом развих ПР дори. Този страх ми е най - труден за преодоляване. Страха от замайване и световъртеж. Това е нещото което мога да свържа с травмираща случка в детството. Но след онзи случай нямах такъв страх, сега се появи. 

[MontanaHana]

В Saturday, October 22, 2016 at 20:06, DilianaD каза:

Между другото, няма общо с темата, но от кой град си?

Предпочитам да не го пиша тук. Мога да ти отговоря на лични ако искаш. :-) 

[MontanaHana]

В Saturday, October 22, 2016 at 23:27, Галина Теб каза:

-Здравей, мила МонтанаХана.Наричам те така,защото те чувствам близка без да знам и аз точно защо.Може би нещо в начина ти на поведение във форума или нещо друго...не мога да кажа,но страшно много ми допада.

-както ти споменах си се затворила в хралупката си и си мислиш ,че тя е твоето убежище,уюта и сигурността,но истината е,че тя е твоят затвор,тя е нещото ,което те задушава и прави тревожна.

-Но ти ,ще се справиш ,по-лесно отколкото предполагаш..може всичко да свърши точно в рамките на ден .......ако само направиш това,което наистина искаш.....

Здравей Галина 

-Благодаря ти за милите думи! 

-Много си права че убежището което съм си изградила откакто съм с ПР е моят затвор. Точно така го чувствам. Все едно съм затворена в тялото си заедно със страховете мислите и чувствата . Изобщо не ми е уютно дори обратното. Некомфортно ми е, задушно и досадно на моменти, но страха ми ме държи там. А това че не знам как точно да се справя ме прави тревожна. 

-Това което пишеш е много окуражаващо. Понякога наистина ми се струва че всичко е много лесно и че съм намерила начин да се справя, задържам се в това положение известно време, но после пак се връщам назад :-) 

 

[MontanaHana]

В Sunday, October 23, 2016 at 11:24, DilianaD каза:

 

В новата ми роля ли...? Правя нещата не защото трябва , правя всичко не за да получа нечие одобрение, а защото искам да ги направя и то по начин удовлетворяващ мен, а не околните..

И аз така 

Виждам се свободна от страха и изпълнена с радост и доволство. Как се събуждам сутрин без мисли за ПР и симптомите му. Скачам от леглото излизам навън спокойна и изпълнена с енергия. Наслаждавам се на времето, на сутрешното кафе, планирам деня си така както искам да се случи. Разхождам се с часове из улици или паркове без страх че може да ми стане лошо или че ще се изморя. Забравила съм за тези неща и съм щастлива както бях преди, но сега дори още по щастлива защото все едно ми е даден втори шанс за живот. Вече не обръщам внимание на дреболии и на нещата които са ме ядосвали преди и съм смятала за "важни". Просто ги подминавам с усмивка, защото съм осъзнала колко по страшни неща може да има. Срещам се с приятели и спокойно отивам навсякъде където поискам. Правя всички неща които обичам и докато ги правя мислите ми са заети само с тях. Вечер си лягам доволна и изпълнена с надежда за следващият ден. Няма страхове, няма ограничения, а свобода и спокойствие. 

Така се виждам в новата си роля. :-) 

[Guest Кермит]

преди 5 часа, MontanaHana каза:

И аз така 

Виждам се свободна от страха и изпълнена с радост и доволство. Как се събуждам сутрин без мисли за ПР и симптомите му. Скачам от леглото излизам навън спокойна и изпълнена с енергия. Наслаждавам се на времето, на сутрешното кафе, планирам деня си така както искам да се случи. Разхождам се с часове из улици или паркове без страх че може да ми стане лошо или че ще се изморя. Забравила съм за тези неща и съм щастлива както бях преди, но сега дори още по щастлива защото все едно ми е даден втори шанс за живот. Вече не обръщам внимание на дреболии и на нещата които са ме ядосвали преди и съм смятала за "важни". Просто ги подминавам с усмивка, защото съм осъзнала колко по страшни неща може да има. Срещам се с приятели и спокойно отивам навсякъде където поискам. Правя всички неща които обичам и докато ги правя мислите ми са заети само с тях. Вечер си лягам доволна и изпълнена с надежда за следващият ден. Няма страхове, няма ограничения, а свобода и спокойствие. 

Така се виждам в новата си роля. :-) 

Чудесна роля, но за да стане тя напълно реална, махни подчертаното в червено. То ще те връща в изходно състояние. Или ако не го махнеш, поне го преформулирай. Няма никой свободен от страхове човек - страха е нужен за оцеляване. Обикновено свободата от страха означава да не е париращ, но това е друго.

И моля, ПР няма симптоми Централно за разбиране е. Има толкова много писано на тази тема, че чак ми се струва вече спам, когато го споменавам. Чети и поправяй думите, които използваш - понятията, с които боравиш в момента допринасят много за поддържане на статуквото.

[DilianaD]

Здравей, първо искам да те поздравя за това, че не се отказваш, а продължаваш да търсиш пътя. Това е начина, грешките ни учат, стига да не се откажеш, точно тези грешки (разбирай ги както го почувстваш, дали панически атаки, дали световъртежи, дали затваряне в себе си) ако имаш смелостта да ги погледнеш в очите ще те научат на много... Какво означава да приемеш страха...? Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. Може би трябва първо не просто да го прочетеш, а сама за себе си да го изясниш, с прости мисли, разбираеми за теб - реакцията (паническа атака, световъртеж, или каквото се сетиш още) е дело само и еднинствено на мислите ти.

Продължи с работата си, започни от лесни задачки, великолепен пример е даден от Георги Балджиев в горния пост. Съзнателно избягвай да мислиш НЕ МОГА„ НЯМА ДА СТАНЕ и т.н. (всичко това замествай с положителните отговори). Излизай, разхождай се, срещай се с приятели, но винаги си повтаряй - мен не ме е страх, защото знам, че това са само мисли. Поне при мен това работи. Отначало насила си го повтарях дни, седмица..., но малко по малко усещам, че може би тази програма (нейната недоразработена все още версия) работи, разбира се, че има още бъгове да отстранявам и да я развивам, но за всичко си има време. И точно тук може би е удобен момент да дам някои скорошни примери...

Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск.

Случай от вчера. Много ми се спи, в неадекватно състояние съм, отново ръцете ми треперят неконтролируемо, имам адско сърцебиене, но няма начин - налага се да излизам.  Вървя и си повтарям, това е заучена реакция, сещам се че почти винаги когато ми се спи се появяват тези усещания, установявам че наистна е заучена. Минава ми някаква мисъл, незнайно откъде се появи предвид мозъчната ми неадекватност в този момент, но се сетих за друго което бах чела - колкото повече се напрягам да контролирам треперенето, толкова по-зле ми става, установявам, че това е факт. Трудно ми беше да се отпусна в това състояние и да мисля за него като за нещо неутрално, мислите - напрегни се и стопирай всичко това бяха водещи. Съсредоточих се именно върху това, че всичко е заучена реакция, че няма друга причина, повтарях си го непрекъснато, тогава отпускането само се появи. Всичко това се случва в рамките на около час. Отивах на терапия, исках да споделя това с всичките му окраски като вляза в кабинета, но то се беше стопило, сега като се замсиля дори бях забравила за него, остана само усещането, че ми се спи...

[Галина Теб]

А аз виждам новата ти роля така....Сутрин ставаш сънена и ужасно ти се спи,но алармата те е събудила и е време да ходиш на работа.Набързо се измиваш и обличаш нещо без да се замисляш какво..Пиеш кафето си на крак,докато слагаш малко спирала на миглите си и завързваш кецовете си.На вратата даваш целувка на майка си или на човека с когото живееш заедно и се пускаш по перилата на стълбите,защото ти харесва да го правиш.Знаеш,че спирката е далече ,но когато излезеш навън ,не можеш да се въздържиш пред свежия сутрешния въздух и спираш да подишаш ,наслаждаваш се, настръхваш малко от удоволствие..Успяваш да се качиш в претъпкания автобус и слизаш  на всяка спирка,за да направиш път на слизащите преди тебе,а те ти казват усмихнато и вежливо -благодаря,което те прави специална и те изпълва с умиление.Пристигаш на работа,а там те чакат твоите приятели,те са там и вие сте заедно по 8 часа на ден..Не си сама,винаги можеш да се облегнеш на нечие рамо,дори да не е най-надеждното,няма проблем.Никой няма да те предаде,ако ти не му позволиш ,знай го.Колкото до това,да правиш нещата,които обичаш,е малко неясно,хоби ли имаш, или какво...Но за другото те поздравявам-Вечер си лягам доволна и обнадеждена за следващия ден.Няма страхове,няма ограничения,само свобода и спокойствие...Не се вкопчвай в страховете си и симптомите си,Хана,живота ти трябва да е динамичен и изпълнен със смисъл.Не толкова със възвишени цели и стремежи,а с най-обикновени неща,битови проблеми,ако щеш нещо свързано с образование и курсове ,нещо такова..Не е трудно да се впуснеш в ежедневието като всички..,ни как не е трудно.Ти не го правиш и затова тъпчеш на едно място толкова години,а  и ще продължаваш така още толкова..Да,ще  пораснеш,ще помъдрееш,но ще изпуснеш да бъдеш щастлива,докато си млада ,докато си все още невинна...Пусни страховете,остави ги свободни,освободи себе си....Не си казвай нито,че те е страх,нито ,че не те е страх,игнорирай ги и живей така,че да нямаш време да хленчиш,да нямаш време да ходиш на разходки в парка ,които да траят часове...Тук ,не сме в Рая, а на нашата любима планета Земя и сме отговорни за нея..

[MontanaHana]

Здравейте 

Нямах възможност да отговоря по-рано. Написали сте много хубави неща. 

Галина и твоето виждане за новата ми роля ме устройва. :-) 

В Wednesday, October 26, 2016 at 21:58, Галина Теб каза:

-Колкото до това,да правиш нещата,които обичаш,е малко неясно,хоби ли имаш, или какво...

-...Пусни страховете,остави ги свободни,освободи себе си....Не си казвай нито,че те е страх,нито ,че не те е страх,игнорирай ги

-Имам предвид всичко, което преди обичах и правех с лекота и удоволствие. Хоби, разходки, пазаруване, срещи с приятели, работа в градината. Но без притеснения и мисли за ПР и симптомите, които сега доста ме ограничават или по-точно аз си поставям ограничения заради страха ми от тях. Просто тогава правех всичко,  както написах с лекота и удоволствие, а сега с притеснение и умора. 

-Опитавам се, но не винаги се получава.Ако можех да го постигна за постоянно тогава нямаше да имам ПР. 

Например днес. Колкото и да се опитвам да се почувствам добре не се получава. Главата ме стяга още от сутринта и никаво самовнушение не ми помага. Възможно е да е от мрачното време или от това, че много го мисля, но днес не намирам увереност и сила в себе си. 

 

[MontanaHana]

В Wednesday, October 26, 2016 at 12:55, DilianaD каза:

Крив, напрегнат гаден ден. Вие ми се свят, супер зле ми е, мисля, че ще повърна и ще припадна. Искам да си легна...  Колкото и да ме е страх, решавам да се доверя не това което съм чела, че това са само усещания. С триста зора се усмелявам да изляза. Вървя в градинката и целият свят се клати, ръцете ми треперят, имам брутално сърцебиене. Продължавам да се напрягам и да търся някъде из мозъчните ми дебри какво съм чела, с какво да заменя тези мисли/чувства. Предствах си как припадам, виждах хората събрали се около мен супер притеснени, една баба плаче, друга лелка с къдрава червена коса дори припадна до мен. Тук вече ми стана смешно от всичките тези образни въображения и усетих как май ми просветлява пред погледа.  Обаче аз реших да продължа с въображаемата история. Представих си, че вече са викнали линейка и аз съм в болница. Обаждат се на мъжът ми и той идва да ме види. Толкова притеснен и загрижен, че дори ми носи плюшено мече (което всъщност никога не би направил ) Чувствам се център на вниманието, това ми харесва... В този момент усещам, че вече не ми се вие свят, все едно някакво реле е превключило и усещането с което излязох беше заменено с истинско спокойствие в рамките на 5-10 мин. Тук пак ще отбележа, имам проблеми с доверието, не знам как реших да поема този риск

Много ме разсмя с въображаме *въображаемата история за плачещите и припадащи бабички. Снощи я прочетох и днес докато се прибирах се сетих за нея. Не можа да ми избистри главата, но поне се разсмях,  като си я припомнях. 

Много смелост се иска за да решиш да излезеш в такова състояние! Наистина ти се възхищавам.  

Благодаря за споделянето и на двете случки. Могат да бъдат от голяма полза при нужда. 

 

Редактирано Ноември 4, 2016 от MontanaHana

[MontanaHana]

В Wednesday, October 26, 2016 at 0:14, Георги Балджиев каза:

 

-И моля, ПР няма симптоми Централно за разбиране е. Има толкова много писано на тази тема, че чак ми се струва вече спам, когато го споменавам.

-Чети и поправяй думите, които използваш - понятията, с които боравиш в момента допринасят много за поддържане на статуквото.

-Какво са тогава, ако не симптоми. 

-И това ако може да разясните, ако ви се спами разбира се :-) 

 

[MontanaHana]

"Това състояние е провокирано от твойте подсъзнателни мисли, те на свой ред възприемат сигнали от заобикалящата ни среда и изпращат автоматичен, заучен отговор. Лошото в случая, че ние направилно сме ги програмирали. Но щом веднъж сме го направили, макар и да не можем за момента да си обясним как, значи ще можем отново да променим програмите. "

 

Защо се случва така? Някъде може да е обяснено, но не съм го видяла. Защо човек, който години наред е имал един и същ мисловен модел и начин на живот,  който му е помагал да преборва стреса и да не се поддава на страховете си,  изведнъж изпада в такова състояние и не може да се справи по старият начин,  който до тогава е работил добре ? 

[DilianaD]

В 10/14/2016 at 9:17, Диляна Колева каза:

...

Адреналинът е хормон подтикващ ни към действие. Всички, които имат симптоми, обаче, понеже не си познават тялото и не знаят какво е адреналин и ефекта от отделянето му вместо да станат и да се пораздвижат, лягат да умират, ами..... изненадата е, че с това си действие и най - вече придружаващата го мисъл те засилват и повтарят адреналиновия поток. Толкова за симптомите. Нито са страшни, нито са нещо кой знай колко сложно за преодоляване, нито има човек, който да не ги е получавал и да не ги получава ежедневно.

...

 

В 10/14/2016 at 11:38, Орлин Баев каза:

...

Ако видим обаче съзнателна готовност за промяна на разбирането, възприятието, чувстването, поведението - тогава е радост да пишем и пак и още и още. Доколкото така може да се помогне, разбира се. 

Прочети Хана целият пост от първа страница, в него няма нито една излишна думичка... Ако не можеш да го разбереш, не се притеснявай - супер нормално е да не схващаш. При първото му прочитане аз също не знаех за какво изобщо иде реч. Сега - месец по-късно мога само да кажа, че лекинко, обаче не всеки път, защото съм си още паленце, но започам да се ориентирам кое е ляво и кое дясно. Започвам да се ориентирам, защото получих такъв шамар, при това не един в хода на терапията, за да мога помалко да започна да разкъсвам пашкула който стрателно си оплитах и в който вярвах, че мога да се скрия от света.

В 11/4/2016 at 17:03, MontanaHana каза:

-Какво са тогава, ако не симптоми. 

Айде сега малко за замайванията, дереализацията или там както му се казва... В цитираният пост от първа страница Диляна Колева много хубаво ти е обяснила, аз обаче ще добавя малко личен опит от  моята практика. Миналата седмица за пръв път се появи мой спомен потискан много, много години.

Била съм някъде между 13 - 14 години. Спомням си, че се возих в един автобус. Тогава за пръв път се случи да се замислям дали всичко около мен е реално, дали наистина съществува този свят, дали той не е просто моя илюзия, странни и разбъркани мисли и някакво усещане за абсолютна свобода. Много ми хареса, нещо като издигане над всичко земно. Исках да продължи, но то бързо се разми и всичко стана "както трябва". След време ми се е случвало на няколко пъти да усещам нещо като дежа ву докато пътувам в рейс. Много по-слабо, но много ми харесваше. Може би някой би го определил като някакъв вид транс. После изчезна това хубаво усещане и повече не се появи.

След години замайването, чувството за изключване от релността се появи отново, но вече не го приемах така както едно време, не го исках, възпиемах го като нещо гадно. Напълно бях забравила, не си и правех връзка с тези отдавна отминали състояния които толкова ми бяха харесали.

Наложен нов начин на мислене - да търсиш във всичко проблеми, да се страхуваш от случващото се, да се стремиш  винаги да си в кондиция и всичко да е под контрол. Това промени начина ми на възприемането му, а иначе "симптомите" явно са били същите.

Вътрешна неудовлетвореност, без да дори да я съзнавам. Просто в един момент насъбралата се енергия от противоречията, от подиснатите мисли и чувства се отприщва. Отговорите на тези въпроси обаче са прекалено променлива величина и за да можеш да ги разбереш не е нужно просто да можеш да ги прочетеш, трябва да ги почувстваш за да ги разбереш. Ей ей тук се появи моят терапевт раздаващ безкомпромисно "шамарчета".

Пустото му приемане на "симптомите".  Та за хапчетата, с тях или без тях, това явно си е част от мен и ако се потиска медикаментозно или чрез наблъскване на вътре и опити да го контролирам, явно е че пак ще си остане част от мен, но в един момент ще избухне с още по-голяма сила... Какво ли искат да ми кажат...? От както се сетих за детските ми възприятия на "симптомите", спомените за всички останали случай някак не са вече чак толкова черни, а не е като да нямам опит с тях...

Ето един-два примера, може пък и да разпознаеш нещо като за теб...

Мъжът ми ще заминава за няколко дни, като цяло нагласата ми е добра, ще си имам повече време за себе си, дори очаквам заминаването с нетърпение. Тръгва той  сутринта и аз започвам нещо да си правя. В един момент силно ми се размаза погледа  и цялата земя около мен започна да се люлее. Аз обаче имах опит с това и общо взето знаех, че ще си превключа на автопилот и реших да си продължа работата.  Действах си по задачите без да обръщам много внимание на "земетресението", единствено отчетох, че доста време продължава. Минаваше ми на моменти мисълта да ходя да си полегна, но нямам спомени защо не го направих. И както си мислех, че е време всичко да приключва ме споходиха още екстри - чувство като в сън - нереалност. Влязох в някакъв много странен вътрешен диалог, аз всъщност в тази къща ли живея, семейството което имам съществува ли въобще, кое е истина и кое е нереално. Честно казано - гадничко си беше и не толкова самия  световъртеж, а този вътрешен диалог който поставяше под съмнение най-ценните неща и хора. Процеса със замайването и диалога продъллжиха може би около час. Как мина незнам, но в следващите дни, дори не се и сетих  че това се е случвало.

Ще пътувам с влак. Отново чакано и желано събитие. Излизам аз от вкъщи и се започва всичко описано по-горе. Пак си казвам - то ще мине, няма да се връщам, ще си пътувам. Този път световъртежа не беше много силен, преобладаваше чувството за нереалност относно абсолютно всичко около мен, незнаех със сигурност къде отивам и какво правя, единствено знаех, че мога да се доверя на моя автопилот. На път за гарата, във влака - повече от два часа това  не ме остави на спокойствие.

И точно сега, докато вадя тези спомени от прашните кашони, започвам нещо да се замислям за това състояне което се е случвало в автобуса, във влака, имам някакъв луд страх от шофиране и недотам луд, но все пак присъства докато се возя в автомобил. Повечето случай е имало елемент на пътуване... Ти казваш, че нямаш травмиращи ситации от миналото, аз също вярвах в това (за мен)

 

Редактирано Ноември 14, 2016 от DilianaD

[MontanaHana]

преди 2 часа, DilianaD каза:

 

— Прочети Хана целият пост от първа страница, в него няма нито една излишна думичка... Ако не можеш да го разбереш, не се притеснявай - супер нормално е да не схващаш. 

 

— Айде сега малко за замайванията, дереализацията или там както му се казва... Била съм някъде между 13 - 14 години. Спомням си, че се возих в един автобус. Тогава за пръв път се случи да се замислям дали всичко около мен е реално, дали наистина съществува този свят, дали той не е просто моя илюзия, странни и разбъркани мисли и някакво усещане за абсолютна свобода. Много ми хареса, нещо като издигане над всичко земно. Исках да продължи, но то бързо се разми и всичко стана "както трябва". След време ми се е случвало на няколко пъти да усещам нещо като дежа ву докато пътувам в рейс. Много по-слабо, но много ми харесваше. Може би някой би го определил като някакъв вид транс. После изчезна това хубаво усещане и повече не се появи.

 

— След години замайването, чувството за изключване от релността се появи отново, но вече не го приемах така както едно време, не го исках, възпиемах го като нещо гадно. Напълно бях забравила, не си и правех връзка с тези отдавна отминали състояния които толкова ми бяха харесали.

 

— Наложен нов начин на мислене - да търсиш във всичко проблеми, да се страхуваш от случващото се, да се стремиш  винаги да си в кондиция и всичко да е под контрол. 

 

 

— Ето един-два примера, може пък и да разпознаеш нещо като за теб...Мъжът ми ще заминава за няколко дни, като цяло нагласата ми е добра, ще си имам повече време за себе си, дори очаквам заминаването с нетърпение. Тръгва той  сутринта и аз започвам нещо да си правя. В един момент силно ми се размаза погледа  и цялата земя около мен започна да се люлее. Аз обаче имах опит с това и общо взето знаех, че ще си превключа на автопилот и реших да си продължа работата.  Действах си по задачите без да обръщам много внимание на "земетресението", единствено отчетох, че доста време продължава. Минаваше ми на моменти мисълта да ходя да си полегна, но нямам спомени защо не го направих. И както си мислех, че е време всичко да приключва ме споходиха още екстри - чувство като в сън - нереалност. Влязох в някакъв много странен вътрешен диалог, аз всъщност в тази къща ли живея, семейството което имам съществува ли въобще, кое е истина и кое е нереално. Честно казано - гадничко си беше и не толкова самия  световъртеж, а този вътрешен диалог който поставяше под съмнение най-ценните неща и хора. Процеса със замайването и диалога продъллжиха може би около час. Как мина незнам, но в следващите дни, дори не се и сетих  че това се е случвало.

Ще пътувам с влак. Отново чакано и желано събитие. Излизам аз от вкъщи и се започва всичко описано по-горе. Пак си казвам - то ще мине, няма да се връщам, ще си пътувам. Този път световъртежа не беше много силен, преобладаваше чувството за нереалност относно абсолютно всичко около мен, незнаех със сигурност къде отивам и какво правя, единствено знаех, че мога да се доверя на моя автопилот. На път за гарата, във влака - повече от два часа това  не ме остави на спокойствие.

И точно сега, докато вадя тези спомени от прашните кашони, започвам нещо да се замислям за това състояне което се е случвало в автобуса, във влака, имам някакъв луд страх от шофиране и недотам луд, но все пак присъства докато се возя в автомобил. Повечето случай е имало елемент на пътуване... Ти казваш, че нямаш травмиращи ситации от миналото, аз също вярвах в това (за мен)

 

Здравей! 

— Ще я прочета отново (за трети път) дано вияд *видя нещо , което съм пропуснала и може да ми е от помощ. Чета и другите теми във форума. 

 

— И аз имам спомени със замайването и дереализацията преди ПР и също като теб ги възприемах като нещо много приятно. Първият път беше когато започвах * започнах да пуша цигари. Бях може би в осми клас. Тъй като пушех рядко, само вечер когато излизах , след първата цигара винаги ми се замайваше главата. Отпусках се и много се наслаждавах на замайването. Беше ми супер приятно, но след втората цигара вече не се случваше и много съжалявах, че е отминало това приятно усещане . Това се повтаряше всяка следваща вечер с първата цигара и  нямах търпение да ми се случи. След седмица вече не се случваше, защото бях започнала да свиквам с цигарите и много съжалявах за загубеното "хубаво" чувство. 

Дереализацията - тогава не знаех какво е , също съм я изпитвала преди ПР и много ми харесваше. Не исках да свършва, но точно като при теб минаваше бързо и идваше все по рядко. Дори не все по рядко а само веднъж или два пъти годишно. През есента или пролетта.Само тогава!  Когато има едни такива дни в които все едно времето е спряло. Слънцето пече и те затопля приятно, а в същото време подухва и много лек вятър който те освежава. Някъде след обяд е и навсякъде е тихо. Ако е през пролетта се чува само жужене на пчели. И точно тогава изведнъж изпадам в някакво състояние на полусън и блаженство , все едно излизам от тялото си и се сливам с всичко наоколо ( Сякаш не съществувам, но и в същото време съм там и наблюдавам всичко отстрани, слята с природата. Усещането беше точно чувство на блаженство. Но минаваше бързо. Може би за десет или най много двайсет минути. И се случваше само зедиа *един или два дни в годината. Беше най хубавото чувство което съм изпитвала, а сега ако се случи изпадам в ужас!

 

— Нито чувствам блаженство, нито мога да се отпусна. Започва една силна паника. Дали ще премине,_ бързо? Ами ако остана в това състояние цял ден? Полудявам ли? Опитвам се по всякакъв начин да си наложа колкото се може по силен контрол и да го спра, а така само го засилвам ооще повече . Започва и замайване и става кошмар. 

 

—Точно така е! 

 

—Благодаря ти за примерите! Винаги ги чета с интерес. И ти се възхищавам колко си смела в тези ситуации Наистина! Аз не съм така :-)  Може и да си права, че нещо от детството ми ме е травмирало, но ако има такова засега ми убягва и не мога да се сетя.

P. S. Няколко пъти се опитах да ти пиша на лични и да го изпратя, но не можах и се отказах. Много често имам проблеми с писането във форума. Благодаря ти за това което пишеш във *в съобщението си.  

 

[MontanaHana]

А сега изобщо не мога да си отворя съобщенията. Мобилната ви версия на форума има нужда от поправка, защото работи зле! (това не знам точно към кого е адресирано) 

Редактирано Ноември 14, 2016 от MontanaHana