страх

[Диляна диди]

Здравейте!

От много години изпадам в депресии.

Пила съм лекарства,не ми помагат много,психолози също съм посещавала,но за малко-имам чувството ,че не ме разбират какво ми е.

Нямам желание да правя каквото и да било,понякога това се променя,но временно.

Дразня се от най-дребни глупости,дори като говоря по телефона с близки хора трудно изтърпявам няколко минути,преструвам се ,че съм много добре и бързам да затварям.

Все съм нацупена и сърдита.особено сутрин,понякого успявам да го прикривам,друг път-не.Какво да направя-така се чувствам.

Ходя на работа,от сутринта нямам търпение да се прибера.там се чувствам много напрегната,все ми е замаяно,стоя постоянно на щрек,страх ме е да не объркам нещо,да не ми се карат,много често не знам какво точно трябва да направя,хората в екипа не ме харесват много и не общуват с мен от което се чувствам още по-зле.

В къщи или си мълчим или се караме за дреболии-дразня се много и често не мога да се сдържа -започвам да викам.

Все ме е страх за нещо.Още като стана сутринта изпитвам някакъв неопределен страх.Като отида на работа,вече споменах-стоя все на тръни-да не объркам нещо,да не се разтреперя и другите да ме видят,много често ми е зле.

Доста често се чувствам като луда-забравям какво говоря,бъркам си думите.

Последният път като ходих на психолог ми направи тест-каза ми,че имам себе си за дефектна,но по някакъв начин съм се нагодила към този образ,също че нямам социални умения,каза ми ,че Много често когато трябва да защитавам позициите си или не го правя или започвам да плача или да викам.Майка ми ми е казвала ,че съм много рязка.Трудно се концентрирам,започвам да гледам филм и след малко започвам да си мисля нещо друго и със всяко нещо съм така и при разговор с някой пак така-или започва да ме дразни,или се страхувам какво ще си помисли за мен и блокирам.

Много съм зависима от хорското мнение-когато не съм приета в колектива се чувствам много зле,подтисната,смачкана.

В същото време все някой трябва да ми казва какво да правя,как точно...но пък се дразня като ме командват.

Страхувам се от хората-да не ми направят нещо или да не ме изложат...или ме дразнят и трудно ги понасям.

Страхувам се да оставам сама на тъмно.

Все искам да има някой до мен,но не за да си говорим или правим нещо заедно,а за да не съм сама.

Извинявам се,че поста е доста объркан...старая се да напиша какво ми е ,защото знам,че не е нормално,но някак не мога да си събера мислите и да го напиша ясно и разбираемо.

Благодаря ви за търпението ,мили хора!

 

[Диляна Колева]

Здравей, описаното от теб е поредица от факти, които те карат да се чувстваш неудовлетворена, съответно тревожна. Тези факти, обаче, не са причината. Какво значи да си "дефектна" не знам,  но имам чувството, че този резултат много добре се съчетава със собствената ти представа за себе си.

По - големият проблем е, че ти вярваш в  "дефектите" си. Позволила си Те да бъдат твоето лице, сякаш те е страх да живееш през онова, което всъщност си или не го познаваш!?

Много хора, често ходят на психолози и разни специалисти и често ги сменят, в нашите среди има диагноза и за това поведение. Всъщност няма как когато си недоволен от живота и нямаш базово доверие в него и в себе си, да си доволен от нещо, което е част от живота, а специалистите са точно това. 

Хроничното недоволство смачква, унищожава личността. Казват, че депресията е неумението на човек да сътвори бъдещето си, други казват, че това е подтиснат дълбоко гняв, трети, че това е вътрешния конфликт от разминаването на реалната и желаната действителност. Вероятно има и още теории, всички те, обаче са с общ корен - неумението или нежеланието на човек да поеме отговорност за живота си. Когато си позволиш .... да го помислиш като вероятно, тогава ще се намери и Твоят специалист, който ще те поведе. До тогава няма шанс.