Терапевт за ОКР някъде из централна Северна България

[SamuraiJack]

Ще ви разкажа накратко живота си и ще очаквам насока от терапевтите във форума какво да предприема.

Д-р Първанов, бихте ли бил в свои води със сучай като моя? Ако да, бих идвал на сеанси при вас.

едит: научавам, че поне до преди година д-р Първанов не приемал пациенти. Ако и сега е така, бих се радвал, както д-р Първанов, така и останалите му колеги да препоръчат силен специалист като за моя случай в Плевен, Ловеч, Търново, Гарбово, Русе, Разград... 

 

Аз имах светло и приятно детство с любящо и грижовно семейство, НО когато бях на шест, точното лятото преди да тръгна на училище, баща ми преби семейството ми пред очите ми. Мисля, че тогава той имаше любовница, а родителите ми имаха проблеми. Оказа се и, че беше бил дядо ми в съня му пък преди това да се случи.На сутринта дядо ми помоли баща ми за ключа и той си тръгна от нас. Изпаднах в шок, не исках да излизам от вкъщи, баба ми ме изкара от нас за пръв път, като ме нашамари в отчаянието си.  Наесен майка ми прибра баща ми обратно у дома, дома на родителите и, баща ми - "да има детето баща". Детето в последствие имА един такъв баща, че четири години след това живях в страх кога ще стане пак скандал и бой, слухтейки от леглото разправиите на майка ми и баща ми относно покупки (след време се оказа, че той си кътал част от парите на страна). След тези четири години баща ми пак се развилня, изхвърлихме го с полиция, нашите се разделиха тотално. Последваха години, в които майка ми не ме пускаше тук и там, като другите деца, бях и малко закръглен, явно трупах комплекси в и без друго чувствителната ми ранена детска душа. Не бях аутсайдер, но не бях "готин", а бях "смотан", биех се, ако трябва, не си оставях коня в калта, но по-големи от мен в квартала ме гавреха. Майка ми, без да желае, засилваше липсата на мъжка фигура в живота ми като не ме пускаше по екскурзии или да отида някде по далеч от квартала, даваше поводи за подигравки срещу мен. Баба ми беше и си е панкьосан човек, обвиняващ, обиждащ, насаждащ чувство за вина и за малоценност, въпреки че е безкрайно самоотвержена, и със сигурност живота под един покрив и с нея се е отразил върху мен по нонва време.

И тъй стана, че когато бях шести клас след едно сбиване със сученик, ме боляха костите отзад на главата до лимфните възли, защото ме беше душил за врата. Аз пък го бъхтех със все сила в черепа, но вечерта у нас се бях уплашил, че ми има нещо. Баба ми вдигна патардия,  дори май обвинително: "като си се бил, хайде търсете богатия баща на това момче да те оправя". Майка ми си дойде, внесе разум и спокойствие и се успокоих. Но започнах да си опипвам с пръсти костите отзад дали са еднакви, не, не са, ЗАЩО НЕ СА?? КАКВО МИ ИМА? Мерех различни части на тялото си и се чудех защо не са напълно симетрични, плашех се защо ми щракат ушите, когато съм настинал. В седми клас, втория срок, аз отличния (но не пълен отличник зубрач) ученик изпаднах в депресия, усещах, ЗНАЕХ сякаш, че ще се проваля на кандидат гимназиалните изпити. Всеки ден учех, а след това плачех и заспивах през деня, повален от депресията. Съдрах се от учене и изкарах страхотен резултат. След това в осми клас почти година страдах от ужас, какво се случва с мен, получавах полюции и сънувах жени, докато не събрах сили да споделя с майка си. Бях страхливец и неуверен, дълбоко в себе си съм такъв и днес, и не смеех да говоря с нея за това. В тази една година до толкова се бях филмирал,че не смеех да гледам жените които задминавам по улицата, за да нямам розов сън същата нощ. НЯкъде по онова време или пък преди това, не помня вече, започнаха натрапливите мисли в църква, мисли на гавра със свещени символи и натрапливите ужасни мисли спрямо близките ми, и особено починали близки. Знаете, кои натрапчиви мисли спрямо близките са типични - сексуални, насилствени. Казвал съм на майка ми, че имам нужда от психолог, тя казваше "силата е вътре в теб" и че поне по онова време в града ни нямаше истински психолози и терапевти.

С тези мисли живях години наред, живея и до днес, просто днес те не ме мъчат, а спрямо християнски символи май въобще не получавам веч. Може да ми се случи и спрямо приятел или далечен познат, но тези мисли обикновено удрят най-често обекта, ако е близък, мил или сакрален - семейство, религиозни символи.

Имах и имам и други налудничави мисли, но представата вече я добихте.

За капак преди няколко години, при една разправия с баба ми (наистина много кофти страни има в характера си, а пък аз съм може би малко "изтърван" заради липсата на баща) я залях с горещото си кафе. Не беше вряло и изгарящо, но беше доста топло. Тя се шокира, но се изправи бързо, бързо и слезе в мазата да реди дърва, по думите и, да канализира гневът и емоцията на някъде. Като се качи отново лежа цял ден, лежа и целия следващ. Аз се постреснах, беше и лошо. Като я мярнах веднъж, отивайки до тоалетната ме нарече "убиец". След месец, месец и нещо тя се върна от ежемесечния си прегед при кардиолога си, имаше стенокардия. Тогава изпаднах в един ужасен депресивен период, в който исках да умра, не ядях, срам ме беше, че съм "разболял" баба си. След това, много странно, за няколко месеца съвсем забравих за тези притеснения и изпаднах в страх и шок ак ще се справя с натрапчивите си мисли, за които ви писах по-горе. И това мина и пак се върнах на чувството за вина за стенокардията и така заживях няколко години. Общо взето заживях някак си с тази мисъл, а и се фокусирах върху завършане на университета, намиране на една хубава работа и после една още по хубава, а именно работа точно по специалността ми. Утешавах се с неизвестността какво аджеба се е случило, че може да е било натрупващ се процес, а и се грижех финансово за баба си, т.е. успокоявах съвестта си. Търпеше се, а си имах и други ядове, които окупираха съзнанието ми за месеци като да ме е яд на някое момиче, воден от болното си го, при все, че аз съм я изоставил, а тя не ми е изневрила. Това вече е друга тема, но ще вмъкна на бързо: аз съм неуверен, завистлив и се измервам постоянно с другите, въпреки че обетивно поглднато имам хубава работа, имам нелоша външност, добра обща култура и не страдам от женски интерес. Тези чувства ме карат да се отчайвам и смачквам и понякога да намразвам някого. Особено е ранимо егото ми от жени.

Преди почти година нещо се сучи с мен. Малко преди да си намеря така желаната работа по специалността, вината спрямо баба ми се засили крайно, докато не рухнах. Уплаших се, че така ще си умра с тази вина, че тя ще умре по-рано заради мен, че живота ми няма смисъ итн тн. Умираше ми се, сънят ми стана лош, почнах да ям малко, суицидни мисли. Ходих на трапевт, спрях защото виждах, че е някакъв измислен. Междувременно пиех антидепресанти. Благодарение на тях се чувствах добре и веднага щом свърших кутийката ги спрях. И постепенно айде пак в депресията.

Стенокардията е спътстващо заболяване/симптом. Наскоро дори се консултирах с лекар как аджеба се причинява стенокардия, обясни ми, че стресът от заливането, примерно, е най-много отключващ фактор на вече натрупаните плаки по артериите, стресът не е причинителя на заболяването, един вид то е било на път да се случи в един или друг момент. Ей богу, две седмици се успокоих и не ми се мреше, чувствах се умерено без желание поради други поносими причини - едно момиче, с което се занимавах се заби също като натрапчива мисъл в главата ми и се чувствах смачкан и малък пред нея. Но поне нямаше вината.

Отново се обърнах към този доктор да доуточня някои неща - и след като той сравни стенокардията със инфаркт отново се депресирах, защото той бидейки лекар каза, че и при инфаркта е съшото - стреса отключва само натрупани фактори. Но а чисто житейски гледайки на това, си казах, ако ядосам някого камо ли да го залея с кафе и той плучи инфаркт няма как да не се чувствам виновен и айде пак постояннннно мисля за стенокардията, чувствам се зле, мотая се, нищо не правя големи приоди от времето, стискам някак си зъби на работа, едвам се влача до фитнеса защото спорта ми дава краткотрайно притъпяване на уещанията. Пия валериани, чай от мента. Не злоупотрябвам с алкохол, но понякога изпивам една бира точно с жеалнието да избягам от себе си. Страх ме е че нищо няма да постигна, че тези мисли ще ме провалят, страх ме е че тя ще умре заради мен по-рано. За капак, баба ми и днес си е скандалджийка и тежък характер и ако влезем в пререкание е още по-болезнено за мен заради вината ми към нея, макар че пък точно като се развикам за кратки моменти сякаш ми минава, един вид си кавам "ето, тя те бше провокирала да я залееш, не си ти виновен"... ужасна работа. В моменти на разправия адски силно я намразвам, че е такава, защото ако не ме беше провокирала някога да я залея, днес нямаше така да се мъча, а естествено намразвам и себе си, че не съм проявил самоконтрол. В интерес на истината тогава, когато я залях с кафе, в онзи период с нея имахме доста диви скандали и ако бяха само те, то надали щях да чувствам вина за стенокардията и. Но в моето съзнание заливането с кафе е вече физическа атака, нещо много по-грозно, а евентуално и по-стресово. Сравнявам себе си и приятелите, особено едно момиче, което ме омпексира и си казвам "Боже, те никога не биха направили тъпотиите, които аз направих в живота си, те са готини аз смотан и НАЙ-ВЕЧЕ не биха заляли баба си с кафе" и от това ми става още по-зле.

Чувствам целия си живот като една пародия и мъчение. Поне преди живеех със спомена за това прословуто заливане с кафе, а и със другите натрапливости и със ниското си самочувствие и всички други рани от миналото, но ходех с голям кеф на предната си работа, залягах над учебниците за да намеря сегашната си работа, забавлявах се, купувах си дрехи, излизах с момичета, а сега не мога да спра да мисля за евнтуалната си вина, а и чувствам, живота си безсмислен, себе си малък, не се виждам като родител един ден и гдайки другите съжалявам как нямам техния нормален живот (да, знам и те имат своите проблеми, но такова е чувството). Страх ме е, че ще съсипя живота си и с годините ще стана един все по-кисел, все по-завистлив стар ерген, който живее в ад и нищо не е постигнал. А бях такова слънчево дете, отгледано с обич, от маък бях приучен да обичам четенето, просветата, любознателността, свирех на китара. Майка ми, баба ми и дядо ми, хората които ме създадоха са (въпреки грешките на първите две) са духовни и чисти хора, никога не са причинли зло някому... днес съм един хленчещ мишок, изпълнен с омраза.

Живея в град в Северна България, в който, да ме прощавате, но голяма част, ако не всички от терапевтите ни са измислени и съпруги на някого си, които са ги направили терапевти. Като казвам това съзнавам, какво вие терапевтите във форума бихте казали, че без доверие няма как да стане и тн.

Замислям се, дали да не се доверя на доктор Тодор Първанов, тъкмо разбрах, че е базиран в Плевен, би ми бил на близко. До колкото знам е един от най-добрите специалисти по тревжности и панически разтройства. Предполагам, че са тясхно свързани с интрузивните мисли.

Извинявам се за малко дългия пост.

Редактирано Юли 31, 2016 от SamuraiJack

[SamuraiJack]

Апропо, дайте съвет, примерно как да гедам на нещата, на себе си, на чувството си за вина, докато започна терапия?

[Донка]

Цитат

как да гледам на нещата, на себе си, на чувството си за вина,

Цитат

А бях такова слънчево дете, отгледано с обич, от маък бях приучен да обичам четенето, просветата, любознателността, свирех на китара. Майка ми, баба ми и дядо ми, хората които ме създадоха са (въпреки грешките на първите две) са духовни и чисти хора, никога не са причинли зло някому..

отговорът сте си го дали сам в края на разказа си. 

Първо на ваше място бих седнала (не е задължително във форума) и бих написала всички подобни красиви и добри неща, които помня за тези хора. С благодарност и прошка на себе си и на тях. Всички сме хора и всички грешим - така се учим взаимно. Накрая е добре да си напишеш и какво си научил от грешките - своите и на родителите си. 

Баща ти е в черни краски - може би все пак е имало и добри спомени, свързани с него... Ако успееш да си ги спомниш и дори благодариш за тях, това вече ще бъде успех. А да благодариш на Бог, че ти е дало точно този баща и да знаеш защо го правиш... това е вече висш пилотаж. 

следващите стъпки са след тези....

[SamuraiJack]

@Донка

Благодаря Ви. Аз не ги виня за грешките си. Чисто обективно съзнавам, че са направили такива при оформянето ми като характер в ранна възраст. Виж, примерно баба ми, много лесно ми кипва от нея - чапрашик човек, редът в къщата трябва да е само както тя каже, никога не вижда вината в себе си, цупи се по дни наред. Като беше на годините на майка ми беше същата и се карахме. Яд ме е на нея, че няма стремеж да си правим живота лек и все нещо дели. Понякога ме доядява и на майка ми, че като тинейджър ме излагаше и без да желае - комплексираше. Но не им се сърдя за грешките при липса на мъжка фигура и, че сбъркаха да извикат баща ми отново да живее с нас.  Усещам как ми се е натрупала чернилка срещу баба ми за кривия и характер, но това е и омраза към самия мен, че толкова години се поддавах, че късах своите и нейните нерви вместо да бъда по-умен и по зрял. Истината е, че най ме е яд на себе си, чувствам неспособност да простя именно на себе си.

[Донка]

Много хора си мислят, че в основата на прошката стои грешката, за която прощаваме. Всъщност е обратното. Човек може наистина да прости само при три условия:

- да успее да се съсредоточи върху другите - добрите неща, които е изживял и получил от тези хора и които самият той е постигнал или е. Тези добри факти да станат по-важни и тежки от неприятните и отчетените като грешка. 

- да осъзнае с обективната си преценка (без емоциите), че в онзи момент тези хора и той самият не са имали шанс да направят нещо по-добро - това е било най-доброто, на което са били способни.

- като включи положителните емоции, да осъзнае по какъв начин злото в онзи момент е станало слуга на доброто в настоящия, т.е. как от лимона е станала лимонадата. Няма начин да не е станала, всичко е предвидено за наше добро... Проблемът ни е че не го виждаме и не искаме да го видим. Егото и болковото тяло, Съдникът-жертва  предпочитат да отчитат неприятностите... Нужно е да се отделим от тях и тях от себе си. 

Редактирано Август 1, 2016 от Донка

[SamuraiJack]

Току-що, Донка каза:

Много хора си мислят, че в основата на прошката стои грешката, за която прощаваме. Всъщност е обратното. Човек може наистина да прости само при три условия:

- да успее да се съсредоточи върху другите - добрите неща, които е изживял и получил от тези хора и които самият той е постигнал или е. Тези добри факти да станат по-важни и тежки от неприятните и отчетените като грешка. 

- да осъзнае с обективната си преценка (без емоциите), че в онзи момент тези хора и той самият не са имали шанс да направят нещо по-добро - това е било най-доброто, на което са били способни.

- като включи положителните емоции, да осъзнае по какъв начин злото в онзи момент е станало слуга на доброто в настоящия, т.е. как от лимона е станала лимонадата. Няма начин да не е станала, всичко е предвидено за наше добро... Проблемът ни е че не го виждаме и не искаме да го видим. Егото и болковото тяло, Съдникът-жертва  предпочитат да отчитат неприятностите... Нужно е да се отделим от тях и тях от себе си. 

Много сте права, егото. Там е ключа. Но това казвам, на себе си не мога да простя. Което май е едно и също с това да не можеш на другите. Опитвам се...

[Донка]

Аз простих на себе си, когато осъзнах, че да не мога да си простя на себе си означава, че проявявам агресия срещу Бог и Божията воля. Вдигам летвата за себе си толкова високо, сякаш ще я прескача не обикновено учещо се човешко същество, а някакъв свръхчовек. АЗ си присвоявам правото да съдя, което принадлежи само на Бог. АЗ оценям отрицателно своята личност и постъпките си - т.е. проявявам недоволство от това, с което Бог ме е дарил. Поддържайки осъждане към постъпки от миналото, АЗ всъщност искам да върна времето назад и да променя случилото се тогава. 

Добрата новина - ВЪЗМОЖНО Е. Но не както егото иска. Единственият начин да се промени миналото е да променим отношението си към това, което се е случило.

[SamuraiJack]

преди 1 час, Донка каза:

Аз простих на себе си, когато осъзнах, че да не мога да си простя на себе си означава, че проявявам агресия срещу Бог и Божията воля. Вдигам летвата за себе си толкова високо, сякаш ще я прескача не обикновено учещо се човешко същество, а някакъв свръхчовек. АЗ си присвоявам правото да съдя, което принадлежи само на Бог. АЗ оценям отрицателно своята личност и постъпките си - т.е. проявявам недоволство от това, с което Бог ме е дарил. Поддържайки осъждане към постъпки от миналото, АЗ всъщност искам да върна времето назад и да променя случилото се тогава. 

Добрата новина - ВЪЗМОЖНО Е. Но не както егото иска. Единственият начин да се промени миналото е да променим отношението си към това, което се е случило.

Именно това е пътят, на теория го знам. Но егото ми се ранява от толкова дребни мои грешчици или действия на околните и като прибавим натрапливостта ми... но като за начало това е правилното, няма друго.

[SamuraiJack]

Имам нужда от терапия при подходящ добър специалист. Всеки ден ми е пукнат, нямам страстта и борбеността от преди година, всичко за мен е безмислено, светлина в тунела нямам. Чувствайки вина спрямо баба си, не мога да си позволя да съм щастлив, една част от мен, която ме е завладяла почти целия, казва, че е егоистично и скверно човек като мен да се чувства добре.
Тази вина е основния ми проблем към момента, но описах целия си живот, защото ми е ясно, че всичко е навързано. Ето, и сега мога да си спомня ясно как като бях седми клас целия втори срок се чувствах виновен, че не може първия да вържа пет, и ми писаха четири. Така дори да изкарам шестица втория срок за края на годината няма как да имаш шестица. А бях от номрмалните отличници, получавах и двойки и тройки и сума ти тройки, никой вкъщи не ме е тормозил да съм зубрач. Просто все същия модел функционира в мен и след 14г.

[SamuraiJack]

Нашите терапевти са май на море

Отново въпрос към тях: Дали бихте ми препоръчали, докато почна терапия да започна отново да пия антидепресанта, който пх по-рано тази година, както вече стана на дума? Той ми беше изписан от психиатър, към който ме насочи терапевтката при която ходех? Сегашното ми състояние е почти лошо колкото тогава. Пиех Ксетанор 20mg, една седмица половин хапче и след това по цяло. Знам, че не се предписва така по интернет, и без друго не пазя рцептата и евентуално пак психиатър ще ми го предпише.

Редактирано Август 1, 2016 от SamuraiJack

[АлександърТ.А.]

До като се върнат от плажа , може ли да те питам .Само вината ли усещаш ?А едно усещане на  твърдо и рушащо ,по силно от вина , но много по мъничко . И същевременно  удовлетворяващо ?

Но  защото , почти не мога да догоня терапевтите , ще ти кажа . Изглеждаш като човек привлечен от това си състояние .
Вече ти го казаха , вината е закотвена в миналото .

Цитат

 

Единственият начин да се промени миналото е да променим отношението си към това, което се е случило.

 

А отношението е сбор от мисли и емоции . И хапчетата орязват точно  това .

[Диляна Колева]

Прочетох те, но не виждам конкретен въпрос на който да отговоря. В началото питаш, за насоки и дали ще те приеме д-р Първанов, в края заявяваш, че се чудиш дали да се довериш на д-р Първанов. Тук аз лично не знам какво да ти отговоря. Освен да те посъветвам - довери му се, ако те приеме.

От разказа на живота ти става ясно, че проблем има. С психотерапия осъзнаването и промяната ще станат по - бързо, Себепознание през книги, тренинги и групови срещи, също е добър вариант, защото обратната връзка от хората в групата, често води до инсайт. 

Има много изкривявания в мисленето. Чувството за вина е преекспонирано. Включил си мисловен филтър и си насочил фокуса в негативното. Няма как да се чувстваш добре. Нещо повече, колкото повече съвети получаваш за позитивно пренасочване, толкова повече, ще се засилва себедоказването ти, в това какъв неудачник си.

Няколко от основните мисловни изкривявания, които се проявяват - свръхгенерализация /разглеждане на едно или няколко събития, като вечен модел на поражение/ , умствен филтър / избирането на един отрицателен детайл и предъвкването само на него така че реалността става все по - мрачна/, дисквалифицирането на положителното, скачане към прибързани заключения и т.н.

Необходима е сериазна корекция на мислите, само така може да се стигне до промяна на чувствата и себеусещането.

Това е което мога да ти кажа до тук. Ако искаш да се чувстваш добре в този живот и да промениш качествено преживяването си започни работа със специалист. Става и без това, но така живота ще изиграе ролята на терапевта доста по разгънато и бавно.

 

[SamuraiJack]

преди 2 часа, АлександърТ.А. каза:

До като се върнат от плажа , може ли да те питам .Само вината ли усещаш ?А едно усещане на  твърдо и рушащо ,по силно от вина , но много по мъничко . И същевременно  удовлетворяващо ?

Но  защото , почти не мога да догоня терапевтите , ще ти кажа . Изглеждаш като човек привлечен от това си състояние .
Вече ти го казаха , вината е закотвена в миналото .

А отношението е сбор от мисли и емоции . И хапчетата орязват точно  това .

Мазохизъм? Да, наясно съм, че към вината човек се пристрастява, както например към гневенето. Наясно съм, че най-вероятно е налице и при мен.

Хапчетата ми бяха предложени от терапевтката, с която имахме няколко сеанса и ме насочи към психиатър за тях. И именно, защото нямам желание те да са ми патерица ги спрях щом свърших двата блистера, обнадежден, че се чувствам ок. Бих пил единствено като част от терапията или, докато тя е още в начален стафий, за да тушират тежките състояния. Имам желание да променя живота си, не да се крия зад хапчето.

Редактирано Август 2, 2016 от SamuraiJack

[SamuraiJack]

преди 1 час, Диляна Колева каза:

Прочетох те, но не виждам конкретен въпрос на който да отговоря. В началото питаш, за насоки и дали ще те приеме д-р Първанов, в края заявяваш, че се чудиш дали да се довериш на д-р Първанов. Тук аз лично не знам какво да ти отговоря. Освен да те посъветвам - довери му се, ако те приеме.

От разказа на живота ти става ясно, че проблем има. С психотерапия осъзнаването и промяната ще станат по - бързо, Себепознание през книги, тренинги и групови срещи, също е добър вариант, защото обратната връзка от хората в групата, често води до инсайт. 

Има много изкривявания в мисленето. Чувството за вина е преекспонирано. Включил си мисловен филтър и си насочил фокуса в негативното. Няма как да се чувстваш добре. Нещо повече, колкото повече съвети получаваш за позитивно пренасочване, толкова повече, ще се засилва себедоказването ти, в това какъв неудачник си.

Няколко от основните мисловни изкривявания, които се проявяват - свръхгенерализация /разглеждане на едно или няколко събития, като вечен модел на поражение/ , умствен филтър / избирането на един отрицателен детайл и предъвкването само на него така че реалността става все по - мрачна/, дисквалифицирането на положителното, скачане към прибързани заключения и т.н.

Необходима е сериазна корекция на мислите, само така може да се стигне до промяна на чувствата и себеусещането.

Това е което мога да ти кажа до тук. Ако искаш да се чувстваш добре в този живот и да промениш качествено преживяването си започни работа със специалист. Става и без това, но така живота ще изиграе ролята на терапевта доста по разгънато и бавно.

 

Въпросът ми към всички терапевти бе какво "разчитат" в разказа ми и отделен въпрос към самия д-р Първанов дали може да ме приеме. Въпросът към него го добавих допълнително и съм пропуснал да изтрия написаното за него в края на изложението ми. Така че Вие ми отговорихте правилно, благодаря

Права сте в написаното. Интересите ми не са в насока психология, но до колкото съм чел, деца израснали в среда на скандали, са предразположени подсъзнателно да решат, че те са виновни за разправиите и да понесат вечното чувство за вина и през зрелия си живот. Или поне най-малкото, в тези години се насажда тревогата. Например, 3-4 клас, малко преди баща ми окончателно да излезе от живота ми и с него стреса, съм се будил няколко пъти напикан, без дори да разбера.

И освен вината, изкривените ми възприятия за на негативно и позитивно, склонността ми към натрапливост е друг огромен само по себе си проблем. Но предполагам, че и той е свързан с останалите проблеми, там някъде в подсъзнанието ми.

От преди по-малко от година рухнах под напора на всичко, което се е трупало в мен, това поне е моето обяснение и не мога да чакам живота, търся специалист.

[SamuraiJack]

По няколко пъти на ден ми се сменя чувството на вина, че съм причинил (евентуално) стенокардия на баба ми със страха при мисълта за нейната евентуална смърт. Под такова напрежение не мога да работя. Сега е лято, почти нямаме работа в службата и пак се понася, но наесен и на зима трябва да съм ток на работа, работя с правна, данъчна и финансова материя... всичката ми умствена сила и концентрация се измсуква от страха и вината

Мисълта за вината, здравео и живота и ги бях изтикал за през повечето време. Преди почти година почнаха пак да се завръщат - средата на септември... докато началото на декември не рухнах и с рухването не се струпаха и новите мисли на отчаяние и с тях суицидни мисли

Редактирано Август 3, 2016 от SamuraiJack

[Guest Кермит]

Здравей,

твърде е възможно случката с кафето и последвалата диагноза на баба ти да е просто удобен случай за съзнанието ти, в който да отглеждаш вината си. Доктора ти го обяснил - стенокардията не е еднократно случващ се физиологичен проблем. Предполагам, че тази ти баба е майка на майка ти и случилото се с брака на майка ти може да има много по-голяма роля в развитието на това заболяване. Но това са само догадки - никой не може да знае защо се е случило. И още - начинът по който описваш случката ме кара да мисля, че разлятото кафе няма нищо, ама нищо общо - просто времево съвпадение.

Но да се върнем на теб. Обикновено момчетата в семействата, в които бащите правят неща, които са извънредни (така както е било у вас), изпитват под различна форма по-късно чувството на безсилие и вина заради това, че не са могли да защитят майките си или останалите по-слаби членове на семейството, обект на агресията на бащата. Дотук с предположенията "защо и от какво страдаш".

По-интересният въпрос е КАК ще се справиш оттук насетне и смятам, че работейки с опитен специалист можеш да се промениш в желаната насока. В постовете ти има много разумни мисли, които в една структурирана терапия ще станат фундамента на новата уверена в себе си личност. Ако аз трябваше да ти правя терапевтичния план бих започнал от там, че никога не е късно да имаш щастливо детство. Обикновено терапевтите се насочват към чоплене на миналото и търсене и преживяване на някакви травми от тогава. Това е безсмислено. Имаш непреживяни моменти тогава, имаш непреживяни моменти, характерни за сегашната ти възраст и затова е добре точно сега, в зряла възраст, съзнателно и от позицията на природния потенциал в теб да разгърнеш плана за щастливия си живот.

И последно - ако все пак, решиш, че ще продължиш да изпитваш чувството на вина - моля те, бъди добър в това, недей да го правиш аматьорски - докато си на работа или между другото. Истински добрият изпитвач на вина отделя умишлено по-голямата част от времето си и не се занимава с разни странични дейности като това да печели пари, да общува с хора, да се удивлява на чудесата на природата, гледа телевизия или чете книги. Къде си чул за истински ад, в който заключените в него да избират кога и по колко да изпитват вина?

[SamuraiJack]

В 8/11/2016 at 11:49, Георги Балджиев каза:

Здравей,

твърде е възможно случката с кафето и последвалата диагноза на баба ти да е просто удобен случай за съзнанието ти, в който да отглеждаш вината си. Доктора ти го обяснил - стенокардията не е еднократно случващ се физиологичен проблем. Предполагам, че тази ти баба е майка на майка ти и случилото се с брака на майка ти може да има много по-голяма роля в развитието на това заболяване. Но това са само догадки - никой не може да знае защо се е случило. И още - начинът по който описваш случката ме кара да мисля, че разлятото кафе няма нищо, ама нищо общо - просто времево съвпадение.

Но да се върнем на теб. Обикновено момчетата в семействата, в които бащите правят неща, които са извънредни (така както е било у вас), изпитват под различна форма по-късно чувството на безсилие и вина заради това, че не са могли да защитят майките си или останалите по-слаби членове на семейството, обект на агресията на бащата. Дотук с предположенията "защо и от какво страдаш".

По-интересният въпрос е КАК ще се справиш оттук насетне и смятам, че работейки с опитен специалист можеш да се промениш в желаната насока. В постовете ти има много разумни мисли, които в една структурирана терапия ще станат фундамента на новата уверена в себе си личност. Ако аз трябваше да ти правя терапевтичния план бих започнал от там, че никога не е късно да имаш щастливо детство. Обикновено терапевтите се насочват към чоплене на миналото и търсене и преживяване на някакви травми от тогава. Това е безсмислено. Имаш непреживяни моменти тогава, имаш непреживяни моменти, характерни за сегашната ти възраст и затова е добре точно сега, в зряла възраст, съзнателно и от позицията на природния потенциал в теб да разгърнеш плана за щастливия си живот.

И последно - ако все пак, решиш, че ще продължиш да изпитваш чувството на вина - моля те, бъди добър в това, недей да го правиш аматьорски - докато си на работа или между другото. Истински добрият изпитвач на вина отделя умишлено по-голямата част от времето си и не се занимава с разни странични дейности като това да печели пари, да общува с хора, да се удивлява на чудесата на природата, гледа телевизия или чете книги. Къде си чул за истински ад, в който заключените в него да избират кога и по колко да изпитват вина?

Здравей, да, това което пишеш съвпада с моите предположения - не помня дали го писах в поста си, но съм чел, че децата израснали в такава обстановка развиват вина, но това за момчета и бащи н го знаех. Вероятно ще да е точно така, но нещо в мен има склонност към паникьосване от най-лошата мисъл, но обикновено свързано с това, че съм лош, виновен, нищожен, така че вероятно говорим все за същото нещо. Така преди около три-четири години на улицата, в изблик на ярост, вкарах едно слабо круше в лицето на баща си. Като се прибрах се появи съвсем леко опасение - добре сега дали може да го убия с този удар - а на него си му нямаше нищо. Пак да напомня - като малък имах проблеми с хипохондрия, преди година две се изследвах за хив и другите венерически болести, като при конкретния повод, който ме подтикна бях обезапосен от всякъде. Тези два случаи май нямат връзка с вина, но може би само на пръв поглед...

Към цялата картина нека не забравяме проблемите ми с натрапчивите мисли - насилствени, сексуални или проверяването на бойлери, външна врата, фурна дали са изключени, заключени и чувството за малоценност, който води до завист и омраза.

Редактирано Август 14, 2016 от SamuraiJack

[SamuraiJack]

В 8/11/2016 at 11:49, Георги Балджиев каза:

И последно - ако все пак, решиш, че ще продължиш да изпитваш чувството на вина - моля те, бъди добър в това, недей да го правиш аматьорски - докато си на работа или между другото. Истински добрият изпитвач на вина отделя умишлено по-голямата част от времето си и не се занимава с разни странични дейности като това да печели пари, да общува с хора, да се удивлява на чудесата на природата, гледа телевизия или чете книги. Къде си чул за истински ад, в който заключените в него да избират кога и по колко да изпитват вина?

това трябва да ме надъха, предполагам  

[д-р Тодор Първанов]

Не, разбирай го буквално.Преди секунда пуснах едно писмо, прочети го.Там се описва това което Георги казва.

[SamuraiJack]

преди 12 часа, д-р Тодор Първанов каза:

Не, разбирай го буквално.Преди секунда пуснах едно писмо, прочети го.Там се описва това което Георги казва.

Прочетох го. До колкото разбирам в Писмото се говори за ритуалите - при мен ритуали няма. От терапевт знам за това справяне с ритуалите - неспазването им, достигане на точка на най-висока степен напрежение, след което обаче следва облекчение и така до "отмирането" на ритуала. Чувството за вина, чувството на безсилие да продължиш, тлеещият гняв към някого (за нещо глупаво, което би следвало да отшуми за ден-два) и останалите натрапливости, които съм имал за повече от половината си живот (на 26г. съм), комплексите, които съм натрупал и ме карат да съм нещастен, да не се харесвам, да намразвам определени хора (напълно съзнавайки абсурдността на последното) - какво приложение този метод би имало за тях не ми е ясно...

Суицидността сякаш е туширана, но нежеланието да правя каквото и да е, липсата на живец, тежестта която като десет гири в чувал, вързани за мен, чувствам всеки ден са налице. Всичко с което се борих, отпъждах, неглижирах за да се отдам на останалите апсекти на живота - амбиции, учение, удоволствие - сега се е струпало, тресе ме страх и виждам, че този път няма заобикаляне. Каквото имам за справяне е пред мен, този път не може да се заобиколи или замете

Не ми се умира, но ми се бяга от реалността, скрива ми се на топло в някой измислен, слънчев свят. 

Знам, че терапевтът не е магьосник. Знам, че без моята вола и желание нищо няма да стане. Но знам и, че от специалист до друг има балкан разлика, знам и, че сам няма да се справя, а знам и, че възлите в главата ми са много и заплитани с години, не е да кажеш просто, че проверявам по-няколко пъти дали е спрян бойлера или зимна депресия

Страх ме е от бъдещето, страх ме е от смъртта на близките ми, страхувам се, че ще се проваля и се страхувам, че "сбъркаността" в мен е пуснала такива дълбоки корени в мен, че дори най-големите специалисти на тази планета не биха могли да ми помогнат. Все пак нещо в мен прищрака още тогава, когато бях на шест и видях баща ми да млати семейството ми и в мелето, вероятно без да иска ме удари с юмрук, с пръстена си с камък в челото... така че мисълта, че мога да се "изчистя" е трудна за мен, но макар да го има този страх, той е е най-слаб от всички изброени, имам надежда, че това е възможно.

Редактирано Август 16, 2016 от SamuraiJack

[д-р Тодор Първанов]

Няма ритуали без натрапливи мисли.Ритуалите са вторични, те пазят от страха. Моята пациентка остана в страха. Вината е производна на страха, за това и съвета на Георги е много точен-

,, И последно - ако все пак, решиш, че ще продължиш да изпитваш чувството на вина - моля те, бъди добър в това, недей да го правиш аматьорски - докато си на работа или между другото. Истински добрият изпитвач на вина отделя умишлено по-голямата част от времето си и не се занимава с разни странични дейности като това да печели пари, да общува с хора, да се удивлява на чудесата на природата, гледа телевизия или чете книги.,, 

 

[SamuraiJack]

преди 3 часа, д-р Тодор Първанов каза:

Няма ритуали без натрапливи мисли.Ритуалите са вторични, те пазят от страха. Моята пациентка остана в страха. Вината е производна на страха, за това и съвета на Георги е много точен-

,, И последно - ако все пак, решиш, че ще продължиш да изпитваш чувството на вина - моля те, бъди добър в това, недей да го правиш аматьорски - докато си на работа или между другото. Истински добрият изпитвач на вина отделя умишлено по-голямата част от времето си и не се занимава с разни странични дейности като това да печели пари, да общува с хора, да се удивлява на чудесата на природата, гледа телевизия или чете книги.,, 

 

Щом не го е казал в преносно значение, то не разбирам съвета му. В интерес на истината вината отнема по-голямата част от времето ми, да не кажа, че няма минута да не е пропита от нея и се получава така, че животът му с неговите задачи и удоволствия е "между другото". Затова търся помощ, защото пробвах някои терапевти в града ми и не съм доволен, а други не искам и да пробвам. Затова и насочих темата към всички терапевти тук, но и най-вече към Вас - приемате ли отново пациенти, ако да, бихте ли работил с мен, ако не - предполагам, че можете да ми препоръчате опитен специалист някъде между Плевен и Русе. Ако има как, бих предпочел при Вас.
Така или иначе, ако мога бих започнал при някого още утре. Ножът е до кокал (макар че зимата беше съвсем нетърпимо) - животът ми е лашкане из пространството, на човек, който се опитва да не е сянка, намиране на утеха само в леглото и частично облекчение - в часовете след фитнес, и така до безнадежден безкрай. Една седмица на море бях по-добре и сега всичко по ново му.  А правя струвам до октомври трябва малко от малко да съм стъпил на краката си и да имам концентрация на работа. Имам отговорен занаят свързан с финанси, счетоводство и право и не мога да си позволя да се проваля. На почти 27г. съм, намерих си работа по специалността миналия декември, малко след като се почна срива ми, макар че натрапливостите започнаха септември, поне към онзи момент бяха относно вината, а по-късно се струпа всичко останало... та така ако се издъня, това би ме ударило жестоко и психически и трябва да не го допускам.


Има друго. Всички терапевти тук се изказаха за вината, произхождаща от проблеми в мен-субекта, в мислите ми. Добре съзнавам това и както се вижда в изложението ми по-горе, проследявам склонността към самоизяждане назад в годините ми... и така не веднъж съм се успокоявал временно, казвам си, ето на, поне това, за което се притесняваш не е истина, а проблемите са само в главата ти, само това е наличния проблем.... Въпросът обаче е АМИ АКО все пак вината ми не се базира само на илюзии? Парещ въпрос, който срива всичко. Ако убиете или осакатите човек без да е при самозащита, ще чувствате вина, вероятно цял живот, нали? И всяко човешко същество, освен психопатите, ще чувстват вина. Представял съм си приятели, познати, на мое място -  та кой не би се притеснил, че месец след описаното прословуто събитие с кафето изниква диагнозата? Човешко е. Като оставим настрана несъмнените девиации, които имам по отношение на вина, малоценност (вината я подсилва ужасно много през тази последна година, откакто "паднах" ) то дали не искам твърде много и не е ли твърде егоистично да сторя нещо лошо и да искам да ми "мине", да ми олекне... И, да, лекарят в онзи световен форум ми обясни процсът на болестта, но парадоксално след като изкарах две седмици, в които че чувство "невинен", взе та па писах в темата, той сравни стенокардията с инфаркта - че би един и същ механизъма и там отново почти всички се върна в канавката, защото дори медицински причините за инфаркт да не са в непосредствения стрес, а в дългите натрупвания, жистейки обосновано е отключващият стрес също да е отговорен... Лекарят беше много отзивчив, но накрая отказа да ми помага да дълбая повече, а каза, че е време да оставя това и да направя нещо за себе си, дорими сподели как е имал подобни ужасни мисли, а терапията му е помогнала да се справи. Друг читав форум с мдицински консултации не намерих, камо ли български. Звучи налудничаво, но мисля да намеря български кардиолог, който да ме консултира онлайн срещу заплащане. Ако все пак чуя каквото ми "трябва", ще съм спокоен както през онзи две седмици. Депресията и малоценността и другите стари проблеми, които избиха ще са за решаване и все така ще имам нужда от терапия и цялостна лична промяна, но ПОНЕ ще се диша леко

Редактирано Август 16, 2016 от SamuraiJack

[АлександърТ.А.]

Ти живееш с вината , но те е страх да я погледнеш . Казваш моето невнимание е причина за неприятности на баба . Но не разглеждаш фактите , точно за какво става на въпрос .Не ти е ясно доколко  това е натежало за отключване на проблема . По образно не знаеш каква е ролята ти .Ти спусъка ли си (на проблема), барута ли или куршума .Може би този който дърпа спусъка или този който е поставил баба ти ( пардон-мишената) на точното място . Все пак не сте сиамски близнаци с нея . Тя си има своя неправилен живот както ти твоя .

[д-р Тодор Първанов]

,, Въпросът обаче е АМИ АКО все пак вината ми не се базира само на илюзии?  ,,

Георги , сега и Алексанъдър ти подсказват правилният ход- да влезеш казуса ,че тя не е плод на илюзии, а е реална.да останеш в него, да го изследваш и преживееш.

,,приемате ли отново пациенти, ако да, бихте ли работил с мен, ако не - предполагам, че можете да ми препоръчате опитен специалист някъде между Плевен и Русе.,,

Не приемам пациенти.Запиши се на семинар на Алексей Бъчев.След  семинара,  помили Алексей, да те приеме за клиент.Той има къща е едно село до Търново.По принцип там  само си почива, но може и да направи изключение.Не му звъни по телефон, ще ти откаже. 

[SamuraiJack]

преди 22 часа, д-р Тодор Първанов каза:

,, Въпросът обаче е АМИ АКО все пак вината ми не се базира само на илюзии?  ,,

Георги , сега и Алексанъдър ти подсказват правилният ход- да влезеш казуса ,че тя не е плод на илюзии, а е реална.да останеш в него, да го изследваш и преживееш.

,,приемате ли отново пациенти, ако да, бихте ли работил с мен, ако не - предполагам, че можете да ми препоръчате опитен специалист някъде между Плевен и Русе.,,

Не приемам пациенти.Запиши се на семинар на Алексей Бъчев.След  семинара,  помили Алексей, да те приеме за клиент.Той има къща е едно село до Търново.По принцип там  само си почива, но може и да направи изключение.Не му звъни по телефон, ще ти откаже. 

Това събитие е на почти пет години. Тогава, след първоначалната депресия се съвзех и изкарах 3-4 години с мисълта, че я има нещо, я няма, а ако има, то съм само "куршума", не "барута", според метафората на @АлександърТ.А. И от малко по-малко от година, аз влязох в казуса с вината, от което се стигна до срива ми. Анализирал съм го хиляда пъти, а преживяване няма, само въртяне в омагьосан кръг. Ако преди това и за моменти да ми е минавало през ума, че имам пряка вина, мисленето ми се беше оформило така, че не губех желание за живот, нито самочувствие, най-много, че избиваше на грижовност към баба ми. Още по-парадоксално е, че лекарят от форума ми ми обясни, че става дума за симптом на болест, а не болест и, че съм най-много "куршум". Звучи добре, нали, би трябвало да съм доволен? Дори бях за около две седмици.... но след това отново не съм. Изпитвам срам, и много силен гняв към себе си, че въобще се забърках с такава глупост. Ето например, паралелно с това нещо, в момента съм обхванат и от гняв към себе си и друг човек, извън семейството, като става сума за много по-дребно нещо, направо е абсурдно, НО то, барабар, с бабения въпрос са ми в главата. Рационални критерии и разум не помагат при натрапливост, нека не забравяме, че и преди тази случка аз си бях "целия" за терапевт.


Благодаря за препоръката. Можете ли да споделите още някое друго име на специалист като за моите случаи, за да мога да чукам на няколко врати, ако на някоя ми се откаже?