Като минете през най-големите страдания и изпитания, да се обърнете към Бога и да кажете: Господи, благодаря ти!

[Донка]

Цитат

Аз бих желал, като минете през най-големите страдания и изпитания, да се обърнете към Бога и да кажете: Господи, благодаря ти! Не само на думи, но искрено да кажете в себе си: Благодаря ти, Господи!

Благо и блаженство 

Трудно е да се благодари след минаването през най-големите страдания и изпитания. Дори се смята за ненормална реакция. За нормално и обяснимо се смята да бъде човек обиден на съдбата или на други хора (защо ми го причиниха), да се самосъжалява и да очаква съжаление от околните; и дори да се изживява като мъченик и жертва. 

Какво е логическото ви обяснение на благодарността след страдания и изпитания. За какво благодари човек на Господ?

[bliss]

 Здравей Донка!

Стана ми интересна формулировката на цитата и мисля, че тук има една уловка - а именно "като минете", а не минавайки например

Идва ми наум една аналогия, която, тъй като и ти си майка, предполагам ще ти се стори близка. Раждането е един от моментите на най-наситена физическа болка в живота на една жена. Но тази болка е примесена със сладост и трепетно очакване на новия живот. И в момента, в който малкото същество, с което допреди часове сте били едно цяло, стисне пръста ти все едно че никога няма да го пусне...разбираш, че всяка секунда мъки си е струвала и че би минала през десеторно повече, ако се налага. Усещаш, че си съучастник в едно Чудо, сравнимо с много малко неща на тоя свят. И няма как да не благоговееш пред майката Природа, която е вложила толкова сила и мъдрост в нашите тела.

Та подобно е положението и с душевното страдание според мен. С тази разлика, че при него няма как да сме сигурни какво ще ни донесе като краен резултат. Едва, когато излезем от него можем да видим "новото", което е внесло в живота ни като опит и житейска мъдрост. Защото, за да излезеш от една ситуация, която те прави нещастен, трябва неминуемо да израснеш или решавайки проблема или научавайки урока за приемането. И според мен именно за това благодари човек в крайна сметка - за научените уроци. И един от тях е, че без болка няма нов живот

Надявам се да споделиш и твоите разсъждения по темата!

Всичко добро!

[Донка]

Благодаря. bliss! 

Много точно наблюдение! Докато човек минава през самите изпитания и страдания, по-скоро вярата го крепи - вярата, че Бог го обича и мисли най-доброто за него, помага го, а когато вече няма сили да върви, го носи на ръце.... Важното е в тези моменти човек да крепи вярата си, а това става само с безусловна любов. 

Да, и аз мисля, че основното, за което имаме да благодарим на Бог след изпитанията, е за научените уроци. Но съвсем не е по-маловажна и силата, която ни е дал да минем през тях и то с любов и вяра. Определено бих добавила и за това, че ни е пратил и хората, които да ни помогнат в точния момент и на точното място... 

[АлександърТ.А.]

мъничко по различно .

Цитат

Аз бих желал, като минете през най-големите страдания и изпитания, да се обърнете към Бога и да кажете: Господи, благодаря ти! Не само на думи, но искрено да кажете в себе си: Благодаря ти, Господи!

Минаваш през страданията както можеш . Опасно е последвалото облекчение , като ме главозамае и не виждам оказаната помощ .Поради преживяванията и да не видя помоща . Когато след това се изпълня с благодарност , се получават чудни неща .То е ясно , правиш ли го , ще го разбереш . Интересното е , че с натрупването на опит се укрепва вярата .Вярата в себе си .Започваш да усещаш Бог в себе си . Да , Неговата помощ извира от вътрешния човек .Не мога по друг начин да си обясня и мислите и преживяванията .Но това е само когато с благодарност се свържеш с Него . А като поукрепне вярата , може да се правят опити , да се благодари и по време на страданието . Аз опитвам и когато успея да разлея благодарността из цялото си тяло . В ужилванията на пчелите изчезва болката .   И си мисля ,защо не ? Нали страданието е сблъсъка със света .И благодарността трансформира тази съпротива .Прави отношението ми към света  Да , вместо Не .

[bliss]

Съгласна съм с всичко казано дотук. Но ми изниква един въпрос, който е малко встрани от темата, но ще се радвам да чуя и вашето мнение: мислите ли, че вярата е задължително условие, за да получим помощ по време на страданието? То е ясно, че вярата дава вътрешни сили на притежателя си, което само по себе си е помощ, и то каква! Но моят личен опит сочи, че дори и да сме изгубили всякаква вяра или пък, както беше при мен, никога да не сме я имали, животът ни се подрежда така, че срещаме "точните хора, на точното място". В моят случай - страдах от следродилна депресия с натрапливи суицидни мисли. Тъкмо в този момент от живота си съвсем случайно (?) срещнах едно момиче, което беше преодоляло същото и една нейна приятелка, чиито близък се беше самоубил. Не мога да ви опиша колко присърце взеха моя случай тези две момичета, за които бях просто една непозната. Абсолютно винаги когато съм имала нужда от помощ и подкрепа са били насреща и вечно ще съм им благодарна за всичко, което направиха за мен.

Или пък получаваме някакъв друг "знак" по пътят, който ни дава увереност, че всичко в крайна сметка ще бъде наред. Ето тук разказвам за един сън, който сънувах преди да започне всичко, ако ви е интересно.

 

Та, вие какво мислите по въпроса - забравя ли те Господ, ако нямаш вяра в него?

Предварително се извинявам ако темата е вече коментирана.

[Rwanda]

В никакъв случай Господ не те забравя, дори и да нямаш вяра в него. Та как иначе ще те постави в ситуация, в която да те обърне към него? При мен поне така се случи. В най-големите си изпитания го открих истински.

Като човек с опит в много крайни ситуации на ръба на оцеляването, мога да кажа, че Той на всички помага. Само че тези, които не вярват в Него просто не могат да направят връзката откъде идва помощта, отдават всичко на случайност или мислят, че е нещо нормално, а оттам и не могат да изпитат благодарност. Когато вярваш си сетивен към всяка подадена ръка, виждаш, чувстваш, знаеш и благодариш!