В търсене на себе си се обръщам към Вас с молба за съвет

[Believer]

Здравейте, г-н Баев, a също и на Вашите колеги,

 

Ако позволите, ще Ви разкажа накратко за себе си и това, през което преминавам.

На 32 години съм, от град Варна. Омъжена съм за голямата си ученическа любов вече от 9 години и имаме прекрасно момиченце на 4 годинки. И двамата със съпруга ми имаме стабилна работа, която ни осигурява добри доходи. Винаги през живота си съм била успешна....или поне в моите възприятия. Бях отлична ученичка, завърших исканато висше образование и се омъжих за мъжа, който истински обичам. Във всичко се справях уверено и самостоятелно!

През 2011 ни се роди така желаното детенце и разбира се, животът ни се промени..коренно! Съпругът ми пътува по работа в чужбина, трудно ни беше през първата година. Аз поемах безсънните нощни дежурства, шетах, готвех, гладех.....без да моля за помощ, защото смятах, че мога да се справя с всичко.....доста наивно, както сега осъзнава. Детенцето имаше леки проблеми в храносмилането, заради които ми наложиха ужасна диета, но никой не се погрижи за моето здраве. Не се хранех пълноценно, а гледах бебе и го кърмех по 6 пъти на ден. В крайна сметка детето се оправи, но моето здраве се срина. Дотогава бях здрава като бик, но започнах често да боледувам, излизаха ми кожни екземи, които не минаваха, потрепвания на мускулите, прескачане на сърцето и т.н. След поредния стомашно-чревен вирус така и не се оправих. Един месец бях с ужасно разстройство, излизаха ми алергични обриви. Уплаших се ужасно много!!!! Не знаех какво се случва с мен. Почна се ходенето по лекари и изследвания. А аз започнах маниакално да се самонаблюдавам и да се плаша от всичко свързано със стомашно-чревния тракт. Уплаших се, че няма да мога да се храня нормално и от това отново ще се влоши допълнително здравето ми...омагьосан кръг от физически дискомфорт и мисли за бъдещето, които само усилват страховете. Започнах да ходя на гастроентеролог, който предположи гастрит, но аз нямах болки в стомаха. Въпреки това се уплаших. Пих какви ли не лекарства за стомах. Разстройството се оправи, но аз продължавах със страх да ходя до тоалетната и да се следя. Не можех да се храня нормално,защото все си мислех какво ще предизвика дадена храна. И тогава от самонаблюдение забелязах и си внуших, че се оригвам много често. След всяко нещо, което хапна или изпия следва оригване. Продължих да ходя по лекари, правих си всички възможни изследвания - рентген на стомах, гастроскопия, колоноскопия. Всичко излизаше наред - лек гастрит, който всеки имал, дебелото черво е добре и някаква особеност в стомаха - издължен и прегънат, което можело да е причина за оригванията.

Но аз продължих да се страхувам, да броя оригванията и да се ужасявам, че са след всяко нещо, което поема в стомаха си. Поредното посещение при гастроентеролог беше при семейна позната. Тя ме увери, че ако в продължение на 2 години имам някакъв проблем със стомаха, той би предизвикал други оплаквания освен цитираните от мен оригвания. Но аз се плашех - от чувството на глад, колко често огладнявам, колко често се оригвам. Започнах да мърдам напред назад стомаха си и той издава куркащ звук в много от случаите, а когато се оригна това изчезва. Нещо, което ми обясниха, че е нормално, но в моята глава е ненормално, не ми се е случвало преди и ме плаши! Това продължава вече 3 години........

От 1 година посещавам психотерапевт. От половин година по негова препоръка приемам Сероксат, тъй като започнах да получавам силни пристъпи на тревожност, не можех да спя, плачех и не можех да изпълнявам нормално домашните и работните си ангажименти. Изпадах в кризи и на работа, в който момент панически звъня на майка ми и започвам да и обяснявам как съм хапнала едно парче ябълка, например, и съм се оригнала, как съм пила кафе и съм се оригнала, колко ужасно и ненормално е това и как не мога да го "оправя". От това, че не мога да го "оправя" изпадам в отчаяние и пристъпи на тревога. Плаша се, че когато не съм добре мисля само за това. Сякаш моето оригване е най-важното нещо в живота ми....тъжа история! Никога не съм предполагала, че ще стигна до такъв момент....и не мога да се справя вече толкова време! Това допълнително ме отчайва....Но не се предавам!

Всички ми казват, че всичко ми е наред, че само в моята глава не е нормално да се оригваш след всяко поето нещо. Обясняват ми, че това не е болест и не трябва да ме тревожи. А аз продължавам да го следя и да "не го искам".....осъзнавам, че това е като да не искаш да мигаш или да дишаш.......но не мога да се справя.....Явно всичко като реакция от моя страна протича на подсъзнателно ниво. Психотерапевтът ми казва, че съм перфекционист, че имам желание за свръхконтрол, че трябва да се отпусна и да приема, че няма съвършени неща. Но аз просто съм вманиачена в това оригване! Не знам дали всъщност подсъзнателно не тълкувам това оригване като сигнал за болест, за нещо нередно и затова да ме влудява така......повтарям си като мантра, че не е нормално да се оригваш след всяко, дори малко нещо, което изядеш или изпиеш....и това е. Всеки ден едно и също - тялото си работи, а аз му се гневя и се тревожа.

 

Обръщам се към Вас с молба за помощ, защото явно някъде греша! Нещо не правя както трябва, за да измъкна себе си от този порочен кръг. Не разбирам защо след уверенията, че не е болест аз продължавам да го наблюдавам, да не го искам, да изпитвам отвращение и тревога от оригването. Не искам да съм с години на хапчета. Искам да се справя сама, защото знам, че е нужна промяна в мисленето ми и възприятията ми.

 

Предварително ОГРОМНО благодаря и почитания към Вас, че помагате на хора в нужда.

Поздрави!

[д-р Тодор Първанов]

Разбира се, че не е нормално да се оригваш след всяко ядене.Кой го може? Аз не го мога, предполагам и другите от форума не го могат.Излиза, че ти си някак си различна и по-специална от нас.А, може би, тази ти ,,специалност,, ти е нужна? Коя си ти без нея? Никоя.  

С две думи- докато си ,,никоя,,, ще се оригваш не само след всяко ядене, но и по-често.

От заглавието на темата ти разбирам, че и ти мислиш така, но метода който си избрала - да търсиш себе си, не е най-ефективният.Отнема много време, понякога цял живот.За това, пробвай друго - ИЗБЕРИ КАКВА ДА БЪДЕШ В ТОЗИ СИ ЖИВОТ.Това работи много по- бързо, само за няколко месеца или година, може да се превърнеш каквото си искаш.Съвета ми и е, когато избираш каква да бъдеш, да бъдеш максималистка.Няма смисъл да избираш да си страхлива, неуверена, егоистка и т.н.  Това е пътя, след като станеш този човек който си си избрала, а, даже и преди това, оригването няма да ти трябва-ти вече ще си специална, но по-съвсем  един съвсем друг начин.

Редактирано Април 20, 2016 от д-р Тодор Първанов

[Believer]

Д-р Първанов,

благодаря Ви за отговора!

Нека да видя дали правилно тълкувам това, което сте ми казали - преувеличавам и драматизирам нормалното, защото искам внимание? Защото намирам себе си за важна по този начин?

И когато разбера, че оригването не е най-важното нещо в живота ми и го оставя намира - то само ще си отиде?

[д-р Тодор Първанов]

Здравей!

На първите два въпроса, отговора е положителен.

За да разбереш обаче,че оригването не е най-важното нещо в живота ти, трябва да откриеш друго, много по-важно от него.Преди време, една жена писа, как от повече от десет години има шум в ушите.От ходене по доктори, с цел да се отърве от него, беше пропуснала всичко в живота си, нито имаше работа, нито семейство или каквато и да е друга реализация.Аз имам такъв шум повече от 20 години и това не ми попречи да постигна всичките те си цели и бъда успешен.Но аз имах цели, много по-значими от това, да се боря с досадният шум в ушите си.

 

,,Желанието да се чувстваме значими съставлява едно от основните различия между хората и животните. Ето един пример: като малък докато живеех във фермата в Мисури, баща ми отглеждаше чистокръвни свине от породата „дюрок джързи” и породисти белоглави говеда. Показвахме ги на провинциалните панаири за животни из целият Среден Запад. Печелехме първи награди с дузини. Баща ми закачваше сините ленти на парче бял муселин и когато в къщата идваха приятели или гости, го изваждаше, хващаше единият край, а аз – другия и показваше наградите си.

Прасетата не се интересуваха от спечелените от тях награди. Но за баща ми те имаха голямо значение. Караха го да се чувства важна личност.

Ако предците ни не бяха тласкани от този страстен порив да се чустват важни личности, цивилизацията не би била възможна. Иначе какво би ни отличавало от животните.

Именно това желание да се почуства значим тласка един необразован и беден продавач в бакалия да изучи учебниците по право, намерени на дъното на един варел със стари вещи, купен срещу петдесет цента. Сигурно сте чували за него. Казва се Линкълн.

Тази неутолима жажда вдъхновява Дикенс да напише безсмъртните си романи. Тя тласка Кристофър Рен да сътвори своите симфонии от камък. Тя кара Рокфелер да натрупа милиони, които така и не похарчва! Същата тази жажда кара най-богатото семейство в града да си построи къща, която е прекалено голяма за нуждите му.

Заради нея искате да се обличате по последна мода, да карате най- новите модели коли и да говорите за изключителните си деца.

Тя подмамва много момчета и момичета да се включат в банди и да извършват криминални деяния. Според Е.П. Мълруни, бивш полицейски комисар от Ню Йорк, средностатистическият млад престъпник е преизпълнен със съзнание за своята изключителност и първото му желание след ареста е да стане сензация и пресата да го превърне в герой. Непривлекателната преспектива да отиде в затвора изглежда твърде далечна, когато може да се наслаждава на снимката си наред с тези на спортни величия, кино и телевизионни звезди и политици.

Ако ми кажете откъде идва самочувствието ви, ще ви кажа какъв сте. Това определя вашият характер. То е най-важното нещо. Ето например Джон Д. Рокфелер се чувства важна личност, като дава пари за издигането на модерна болница в Пекин, за да се погрижи за милиони бедни китайци, които не е виждал и никога няма да види.

От друга страна Дилинджър се чувства важна персона, като става бандит, обира банки и убива. Когато агентите на ФБР го преследват, той нахълтва в една ферма в Минесота и заявява: „Аз съм Дилинджър! Той се гордее, че е Обществен враг Номер Едно. „Няма да ви нараня, защото аз съм Дилинджър!” – казва той.

Да, единствената значителна разлика между Дилинджър и Рокфелер се състои в това откъде извира чуството им за важност.

Историята е пълна със забавни примери за прочути хора, които непрестанно се борят да получат доказателства за своята изключителност. Дори Джордж Вашингтон държи да бъде наричан „Негово Превъзходителство, Президентът на Съединените щати”, а Колумб настоява за титлата „Адмирал на океана и вицекрал на Индия”. Екатерина Велика отказва да отваря писма, които не са адресирани до „Нейно императорско величество”, а госпожа Линкълн се нахвърля в Белият дом върху госпожа Грант като тигрица и крещи: „Как смеете да сядате в мое присъствие, без да съм ви поканила!”

Милионери се надпреварват  да финансират експедицията на адмирал Бърд в Антартика през 1928 г. Разбирайки, че цели вериги ледени планини ще бъдат наречени на тяхно име. А Виктор Юго се блазнел от мисълта Париж да бъде преименуван в негова чест. Дори Шекспир, най-великият сред великите, се опитва да добави блясък към името си, като издейства герб за семейството си.

Хората понякога се преструват на инвалиди, за да спечелят съчувствие и внимание и да ги забележат. Да вземем например госпожа Маккинли. Тя задоволява безполезната си потребност от зачитане на нейната личност, като принуждава съпруга си, президентът на Съединените щати, да пренебрегва важни държавни дела, за да стои часове край нея в леглото, да я прегръща и приспива. Тя подхранва неотолимат си жажда за внимание, като настоява той да стои край нея по време на посещенията при зъболекарят и веднъж вдига скандал, защото се налага да я остави сама там, за да се срещне с държавния секретар Джон Хей.

Писателката Мери Робъртс Райнхарт веднъж ми разказа за една интелигентна и жизнерадостна млада жена, която се превърна в инвалид, за да попадне в центъра на вниманието. Един ден – разказа ми госпожа Райнхарт – тази жена трябваше да погледне действителността в очите и може би факта, че остарява. Очакваха я дълги самотни години и нямаше почти нищо, на което да се надява.

Тя легна на легло и в продължение на десет години възрастната й майка кръстосваше напред-назад до третият етаж, носеше подноси, гледаше я. „Един ден майка й, изтощена от непосилните грижи, се разболя и умря. Мнимата болест на дъщеря й продължи няколко седмици. После тя стана, олече си дрехите и заживя отново.”

Някои авторитети твърдят, че човек може действително да полудее, за да открие в омагьосаната страна на безумието чувството за собствена си значимост, което не е изпитвал в суровата действителност. В Съединените щати има много повече болни от психически заболявания, отколкото от всички други болести, взети заедно.

Каква е причината за лудостта?

Никой не може да отговори еднозначно на такъв въпрос, но е извесно, че някои болести, като например сифилисът,  разрушават мозъчните клетки и довеждат до лудост. Всъщност около половината от всички психически болести се дължат на физически причини като мозъчни увреждания, алкохол, токсини и травми. Но другата половина – и това е ужасното в цялата история, - другата половина хора, които полудяват, видимо нямат никакви органични увреждания на мозъчните клетки. При аутопсията, когато изследват мозъчната им тъкан под най-мощни микроскопи, тя е на вид толкова здрава, колкото вашата и моята.

Защо полудяват тези хора?

Зададох този въпрос на главния лекар на една от най-реномираните ни психиатрични болници. Този лекар, получил най-високите научни степени и най-престижните награди за познанията си в тази област, ми призна искрено, че няма представа защо хората полудяват. Никой не знае това със сигурност. Но каза също, че много хора, които полудяват, намират в лудоста чуство за собствената си значимост, което не са успели да изпитат в реалния свят. Разказа ми една такава история: „Точно сега имам една такава пациентка, чийто брак се е оказал трагедия. Тя копнеела за любов, сексуално удовлетворение, деца и обществен престиж, но живота разбил всичките й надежди. Съпругът й не я обичал. Отказвал дори да се храни заедно с нея, накарал ч да му сервира в стаята му на вторият етаж. Тя нямала деца, нито водела светски живот. Полудяла и във въображението си се развела със съпруга си и си върнала моминското име. Сега вярва, че се омъжила за английски аристократ, и настоява да я наричат лейди Смит.

Колкото до децата, сега всяка вечер си представя, че е станала майка. Винаги когато отида да я видя, ми казва: „Докторе, снощи родих дете.”

Животът някога е разбил кораба на мечтите й в острите скали на действителността. Но в слънчевата въображаема страна на лудостта корабът й влиза в пристанището с опънати платна и попътен вятър.

Трагично ли е това? О, не знам, Нейният лекар ми казва: „Ако можех да протегна ръка и да й върна разума, не бих го сторил. Така тя е много по-щастлива.”

Ако някои хора така жадуват да се чувстват значими, че полудяват, за да го постигнат, представете си какви чудеса можем да постигнем, като засвидетелстваме на хората искреното си възхищение отсам границата на безумието.,,

Дейл Карнеги

[bubolechka]

Много хубав отговор! 

И как да престанем да искаме да бъдем значими ? На думи е лесно .... приеми ,че си никой или ти си пълен провал е как се приема това като има огромна съпротива вътре в нас ........От личен опит знам ,че когато се приемеш изцяло не ти пречат страховете и комплексите и не мислиш за тях , отваря ти се съзнанието и сякаш си никой ,но си всичко. Ама става ей така когато не искаш да стане ,без да го мислиш и то за кратко Малко глупав въпрос ама ще го задам ... ..акооо репетира човек да е никой редовно в определени ситуаций в ежедневието след време би ли постигнал съгласие с егото си ...поне до някъде.

[Орлин Баев]

Такава репетиция правим в психотерапията - лазим, чувстваме се размазани и слаби, оригваме се целенасочено още и още интенционално, правим го в реална среда пак и пак нарочно, учим се умишлено да влизаме в усещането за слабост, провал, унижено безсилие... Учим същото по мекия начин на визуализацията и медитацията, по по-директния на психотеатъра... В психотерапевтична група всичко това се задълбочава и става по-силно от личната работа... Учим се да получаваме внимание не през хистеричните вторични печалби на "аз съм жертва на симптома", а през смиреното доверие в Бога отвътре, през пълнотата на себеусещането ни като част от цялото. 

[Believer]

Здравейте!

Благодаря Ви за отговорите.....от цялото си сърце! Д-р Първанов - почитания към Вас, мисля, че уцелихте право в десятката! Когато прочетох какво сте ми написал сълзите просто потекоха от очите ми! И този път не бяха сълзи от нещастие или самосъжаление, а сълзи от радост! Без да сте ме виждал, без да ме познавате, Вие просто улучихте право в сърцето и душата ми......От вглеждане в себе си, в маловажното, в нещо, което не е значимо и не е специално, в стремеж да получа внимание и да се почувствам значима, аз пропускам най-хубавите години от живота си покрай себе си! Пропускам моменти със съпруга и детето ми, които никога няма да се повторят.....и за какво? За да задоволя собственото си его.......Благодаря Ви от сърце и поклон пред Вашите умения в това, което правите!

Bubolechka, благодаря, наистина много хубав отговор!

Г-н Баев, смятам, че и Вие сте напълно прав - крайно време е да се харесам, да се приема изцяло, защото Господ създава всички нас и той знае най-добре колко съвършен е всъщност всеки един от нас! Много бих искала да мога да участвам във вашата психотерапия - била тя групова или индивидуална. Но не знам - възможно ли е това от разстояние?

При всички положения съм щастлива, че поисках съвет от Вас! Бъдете щастливи и целеустремени!

[Диляна Колева]

Здравей Believer, ще ти споделя личния си опит, но не с оригване, а с хълцане, което премина в рефлукс на хранопровода, наподобяващ оригване, но без да се случва действително. Преди това искам да подчертая думите на д-р Първанов, които е написал с главни букви:

преди 21 часа, д-р Тодор Първанов каза:

За това, пробвай друго - ИЗБЕРИ КАКВА ДА БЪДЕШ В ТОЗИ СИ ЖИВОТ.Това работи много по- бързо, само за няколко месеца или година, може да се превърнеш каквото си искаш.

Всичко, което изброяваш са симптоми на тревожността. Сринала се е имунната система, затова си преминавала през всеки вирус, незнанието ти какво се случва е засилило страха и фокусиране върху тялото, с което още повече си засилила симптомите. След това, човек рухва, не за друго, а защото прави всичко каквото знае за да спаси тялото, а то не се получава, без да знае, че промяната трябва да се случи на друго място.

Подобно на теб, промени в семейното преживяване и натоварване в професионалната работа /и за двете не бях подготвена и нямах ресурса да следвам промените/ предизвикаха промени в тялото, които по никакъв начин не можех да повлияя. Емоционалните проблеми:

- Решение да задържа промените в семейството за известен период,

- да мисля по начин, който не ми харесва, но да го правя с цел да изчакам другите да са готови за промени,

- свръх натоварване, поемане на отговорност за хора, които на драго сърце я предостъпват.

- Несъзнателния отказ, да сменя житейските си роли - да премина от обгрижваща майка в ролята на жена,

- Да подредя за себе си его ролите - къде и на кого каква съм и с какво отношение влизам в общуването

Много работа по себе си, която хем знаех, хем не осъзнавах, как точно да я случа.

Какво се случи с тялото, само за няколко месеца:

- 10 кг в повече -  преглътнатия ми гняв и разочарование

- Възпаление на ставите по цялото тяло и артрит точно на ставата на пръста с брачната халка, подуване на самия пръст и силно възпаление/нося халката си от 19 години/ наложи се да я сваля -  свалянето на стар модел на общуване и влизане в нов, който изключва изисквания, сбъркани роли, преплитане на интереси и свръхконтрол

- постоянно и често хълцане, което не спираше по никакъв начин, особено в къщи, по - късно се превърна в рефлукс, който се появяваше винаги, когато съм напрегната и правя нещо, което в този момент не исках да правя, нещо, което ми напомняше за нещата, които съм решила да премълча и преглътна.

Въпреки че бях на ясно с психосоматиката на състоянието, не пропуснах лекарите, тъй като имаше реални физически изменения. Разбира се нищо хубаво не се случи. Доста бързо осъзнах посоката, в която трябваше да работя. Преработка на всички вредни мисли, грешно играни роли, лошо копирани модели. След няколкомесечна работа, килограмите се върнаха без особени диети / успях да кажа на всички това, което не ми харесваше, освободих се от гнева и разочарованието/, всички стави се успокоиха, брачна халка не върнах, но хармонията в семейството ми стана по - добра от всичките 19 години до тук, Хълцането напълно изчезна, а рефлукса постепенно намаляваше в рамките на година и изчезна. /разбира се спрях да се фокусирам в него и да го предизвиквам мислейки за това колко ще е неприятно, ако се появи/.

Живота ни е постоянна динамика, често влизаме във вредното вярване, че нещата са статични ще продължават вечно. Тази илюзия ни срива при първите наченки на промени. Да бъдем гъвкави и приспособими, това ни е спасило като вид в милионите години развитие, това ще ни съхрани и като съзнания, в текущите промени в живеенето. Приеми ролите, които са актуални за теб сега, поработи за себепознанието си, това е пътя. 

Имаш услужливо тяло, реагира и дава промени всеки път, когато се сблъскаш с промяна, която не можеш да осъществиш, слушай го и не гледай на симптомите като на врагове, а като на сигнални лампи, които ти казват - промяна.

[д-р Тодор Първанов]

 

 

Aко  знаеш това, ставаш необикновен

 

 

 

Някой попитал Сузуки за неговия учител: "Какво беше изключителното във вашия учител, Сузуки?" Сузуки бил зен майстор, затова отговорил: "Единственото нещо, което никога няма да забравя, е това, че никога не съм срещал човек, който да смята себе си за толкова обикновен. Беше просто обикновен и това е най-необикновеното нещо, защото всеки обикновен ум счита, че е необикновен, изключителен."                                         

 

Но никой не е необикновен и ако ти знаеш това, ставаш необикновен. Всеки човек е като всички останали. Желанията, които имаш ти, ги имат и всички други. Това, което правиш, го защитаваш. Казваш, че е добро. Затова го правиш, а същото, когато се прави от другите, "не е същото". И това е така не само с хората: то става и с расите, с народите. Затова целият свят се е превърнал в една бъркотия: тази е причината.

 

Ако Индия засилва своята армия, то е "за защита", а ако Китай засилва армията си, то е "за агресия". Всяка държава в света нарича своята военна организация "отбрана". Тогава кой напада? Ако всеки се защитава, кой тогава е агресорът? Ако погледнеш историята, не можеш да откриеш някой, който е агресор. Разбира се победените винаги са агресори, защото те не могат да напишат историята. Победителите пишат историята.

 

Редактирано Април 21, 2016 от д-р Тодор Първанов

[Човек_88]

преди 22 часа, Диляна Колева каза:

 

Имаш услужливо тяло, реагира и дава промени всеки път, когато се сблъскаш с промяна, която не можеш да осъществиш, слушай го и не гледай на симптомите като на врагове, а като на сигнални лампи, които ти казват - промяна.

Присъединявам се изцяло към казаното. Фокусът не трябва да е върху самия симптом, а върху причините, които са довели до появата му и до посланието, което носи. Със симптомите нямаме работа, тъй като от една страна те постоянно се менят, а от друга са един истински океан от видово разнообразие. Ако човек тръгне всеки ден да побеждава всеки от тях и да се бори с него, сигурно 2-3 живота няма да му стигнат. А дори да приемем, че по някакъв магичен начин сме успели да потиснем всички проявни форми на проблема - т.е всички симптоми и никога повече не ги изпитаме, аз не мисля че това си струва, защото промените, към които симптомите тласкат, са психологическа инвестиция, която се отплаща и работи за човека цял живот. Ако симптомите изчезнат, ще изчезнат и сигналните лампи за промяна, а това е гарант че ще си останем в стария психологически капан. 

Сещам се за една асоциация с автомобилите. Ако Ви свети лампата на маслото, която индикира че нивото му е понижено и Вие откачите бушона и светлинния датчик и лампата спре да свети, това означава ли че маслото е достатъчно и че автомобилът ще работи добре? Дори след време ще "блокира" поради системното каране без масло.