Delyana Добавено Април 12, 2016 Доклад Share Добавено Април 12, 2016 (edited) Позволявам си да пиша, може би защото все търся някой да ме спаси и да привлека внимание, или да ме хареса. Нещо , обаче , ми е много трудно напоследък.Страхувам се, че може, от нужда от внимание, да си посегна. Поставих си диагноза-живея за другите.Цял живот.Дори не знам какво съм аз. Каквото и да направя, все бързам да се похваля или оплача на някого, правейки се на интересна, на силна, на герой и на какво ли още не,явно жадна за внимание, възхищение , съпричастност. Сменям маска след маска и не усещам никаква ценност в себе си. Много ме боли, обаче. Понякога не мога да сдържа сълзите си дори пред неознати. Усещам, че губя почва под краката си и не знам докъде ще се стигне. Когато не получа дневната си доза внимание, светът ми е празен. Усещам го и физически и психически-самота, една затлаченост на атмосферата и всичко около мен е като през тънка марля. Отделена съм от света.В мен няма живот. Не нося нищо на този свят. Държа се лошо с близките си,детето ми иска внимание, но аз не мога да се концентрирам и да й го дам, да не говорим, че и към нея се държа зле понякога, компенсирайки маската навън. Ужасна ли съм? Сякащ търся някого да ме убеди в обратното. Редактирано Април 13, 2016 от Донка Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Април 13, 2016 Доклад Share Добавено Април 13, 2016 Внимание се получава и когато правиш нещо полезно за другите .Когато зарадваш някой , неговата радост и тебе ще огрее . Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Донка Добавено Април 13, 2016 Доклад Share Добавено Април 13, 2016 Здравей Деляна и добре дошла в нашия форум. За съжаление никак не си единствена. Това не звучи успокояващо и си има просто обяснение - съвременната действителност все повече закрепостява личността към себе си още от най-ранна възраст. Нещо повече - възпитателните и образователните ни методи се основават на непрекъсната "проверка и оценка" и детето отвиква (ако изобщо е имало възможност да се научи) самО да открива и развива заложеното в себе си, само да се забавлява и управлява и т.н. Превръщаме се (или искат да ни превърнат и с успех) в кукли на конци. Зависими сме от вниманието на другите и очакваме те да са зависими от нашето. Все пак има светлина в края на тунела. Вътре в нас има достатъчно енергия и любов, за да задоволи нуждите ни, предостатъчно. Просто нито я усещаме, нито знаем къде да я търсим, още по-малко как да се ползваме от този извор. Много ясно, никой няма интерес да ни научи на това, а също и как да се освободим от зависимостта от чуждото внимание. Попадали ли са ти "Четирите споразумения" на Дон Мигел Руис? Чела ли си "Извора на доброто" от Учителя? АлександърТ.А. и Delyana 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Delyana Добавено Април 14, 2016 Автор Доклад Share Добавено Април 14, 2016 преди 17 часа, АлександърТ.А. каза: Внимание се получава и когато правиш нещо полезно за другите .Когато зарадваш някой , неговата радост и тебе ще огрее . Съгласна съм и го правя. Проблемът е, че сякаш го правя само заради вниманието. Тоест , винаги очаквам нещо в замяна.Така да се каже, продавам себе си. Продава и предавам. Жертвам се уж в името на другите, за да си купя малко обич и внимание. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Delyana Добавено Април 14, 2016 Автор Доклад Share Добавено Април 14, 2016 преди 9 часа, Донка каза: Здравей Деляна и добре дошла в нашия форум. За съжаление никак не си единствена. Това не звучи успокояващо и си има просто обяснение - съвременната действителност все повече закрепостява личността към себе си още от най-ранна възраст. Нещо повече - възпитателните и образователните ни методи се основават на непрекъсната "проверка и оценка" и детето отвиква (ако изобщо е имало възможност да се научи) самО да открива и развива заложеното в себе си, само да се забавлява и управлява и т.н. Превръщаме се (или искат да ни превърнат и с успех) в кукли на конци. Зависими сме от вниманието на другите и очакваме те да са зависими от нашето. Все пак има светлина в края на тунела. Вътре в нас има достатъчно енергия и любов, за да задоволи нуждите ни, предостатъчно. Просто нито я усещаме, нито знаем къде да я търсим, още по-малко как да се ползваме от този извор. Много ясно, никой няма интерес да ни научи на това, а също и как да се освободим от зависимостта от чуждото внимание. Попадали ли са ти "Четирите споразумения" на Дон Мигел Руис? Чела ли си "Извора на доброто" от Учителя? Здравей, Донка. Благодаря ти за отговора. Аз тези проверки и оценки ги наблюдавам в себе си още откак се помня. Помня, как, когато харесвах в училище някое момче , се опитвах да се модифицирм, за да му се харесам. Нещата са доста комплексни. Чела съм на Дон Мигел Руис няколко неща, но отдавна и това, което помня най-ярко е моментът с един разказ за мъж и жена, които не вярвали в любовта. Разказът завърши с това, че не е добре да връчваш щастието си в ръцете на другите. А аз това правя. И пишейки в момента тук , очаквам някакъв отговор и спасение. Вероятно изглеждам жалко и нормалните хора недоумяват за какво говоря.Най-лошото е , че се чувствам неспособна на истински чувства и обич, а всичко в мен е продиктувано от тази жажда за внимание. Изворът на доброто съм я чела доста отдавна. Ще се поразровя да я открия. Ще разкажа за живота си.Като цяло, в семейството ми имаше насилие. Баща ми биеше майка ми и сестра ми, която е по-голяма от мен. Аз наблюдавах това и още от тогава си мислех как да НЕ се държа, за да не се случва и с мен това. Как да бъда покорна.Получи ми се. Понякога се мъчех да се разрева, за да ги накарам да спрат да се карат, видиш ли, от състрадание към мен. Не помня да е имало ефект. Така до към 9 годишна. Аз и майка ми се преместихме при баба ми. Тя беше със съвсем други очаквания и изисквания към мен, от тези в стария ми дом. Така и не успях да свикна с нея. Беше доста критична.Почти всеки ден плачех, майка ми ужасно ми липсваше, защото почти не прекарваше време у дома. След около година баща ми почина. Майка ми си намери приятел и тотално ме отсвири. Разговаряше за мен само с баба ми. Това много ме нараняваше. По-нататък във времето, може би около 4-ти клас аз започнах да работя заедно с нея през лятото. Тя имаще малък бизнес. Но дали и това не беше метод за да се почувствам по-добра и по-привличаща вниманието, да се почувствам добра, а и по-блозка до нея, не знам. По-нататък-в тийнейджърските си години , а и преди това, все си казвах:"Щом вие-големите-не се грижите за мен, и аз няма да се грижа за себе си , за да ме видите колко съм зле и да се усетите". Сега, когато пиша това , си давам сметка, че ме е било страх да изявя собствените си желания. Това винаги е било ЛОШо в нашето семейство. Щом искаш, значи си лош! Сестра ми , например, изявяваше желанията си, с цената на бой, скандали и така нататък. Понякога те не бяха адекватни, понякога се опитваше да манипулира родителите ми и аз виждах това. Дразнех се и мислех, че ако съм добра, и ако не искам нищо, отношението към мен ще бъде по-различно, но не стана така. Поведението ми на доказване и жаждата ми за внимание се прехвърли в последствие извън границите на семейтвото ми. Пушех трева, опитвах и други наркотици, отново за да бъда приета в дадена компания. Пред едни бях готина, пред други се правех на умна, и така , с хиляди маски. Но не успеех ли да получа дозата внимание, видех ли,че някой е по-интересен от мен , веднага ми потъвха гемиите. Завърших училище , исках да кандидатствам психология, но не ме приеха. Тогава имах други приоритети, а именно, бях започнала връзка с човек. Той беше ужасно ревнив и моето желаниие да се харесам и да се правя на остроумна не му се нравеше. И той се бореше със своите демони, а аз и на него се стремях да се докажа. Тук вече стана страшно...Аз се ограничих максимално от контактите си, и не само. Слагах него над всичко свое, над всеки свой приоритет. Накрая той ми изневери. Това ме съсипа. Не можех да спра да мисля за това. Изпаднах в тежка депресия. Него го нямаше, не можа да остане до мен в това състояние и си следваше живота, без да се разделяме официално. Бях изцяло зависима от него. Междувременно забременях. Малко след като родих се разделихме по моя инициатива. Най-сетне успях да заявя себе си , с което се гордея. Но беше малко късно. Изпитвах постоянно чувство за нереалност и отделеност от света. Празнота. Откъснатост. Постоянно изпитвах нужда да се жалвам на някого. Това имаше временен ефект. Страхувах се ужасно, яе съм лоша ,майка, яе за нищо не ставам, че съм гаден човек. Същото изпитвах и докато имах връзка с него, тъй като не можех да угодя на ревността му и мислех, че ако друг мъж ми се стори симпатичен или приятен за контакт, това ме прави ужасен човек. Бях виновна дори , когато погледнех някого. Тази вина беше в мен, независимо , дали той -партньорът ми-присъства в момента или не. С помощта на психотерапия мъничко успях да се откъсна от това и да се посъвзема, но не съвсем. Чувството за нереалност си остана, наред с други симптоми. Детето ми порастна,стана на 5 когато баба ми почина. Аз реших , че няма да се оправим с парите и заминах за чужбина за 2 години. Оставих детето си при баща й. Сега съм пак тук. Имам някаква връзка, детето ми е смен и нещата са привидно добре. Но изпитвам зависимост от партньора си. Много ми е трудно да я сдържам и се страхувам, че ще го отблъсна. Когато се разделяме ми се къса сърцето, зашото оставам сама с непълноценността си. С осакатеното си АЗ. И продължавам да любезнича с другите и да се правя на .... всякаква. Чувсвото за нереалност все още присъства , вече не знам от кога, но напоследък сякаш започва да се пропуква. Лошото е , че ми е много трудно да се фокусирам, а това пък ми пречи на развитието. Постоянно се сравнявам с другите и им се възхищавам, а от това ме боли. Знам, че най-голямата ми борба е да се науча да заявявам себе си. И да се смиря с даденостите и недостатъците си. Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
АлександърТ.А. Добавено Април 14, 2016 Доклад Share Добавено Април 14, 2016 (edited) преди 5 часа, Delyana каза: Съгласна съм и го правя. Проблемът е, че сякаш го правя само заради вниманието. Тоест , винаги очаквам нещо в замяна.Така да се каже, продавам себе си. Продава и предавам. Жертвам се уж в името на другите, за да си купя малко обич и внимание. Първо прегледай отново темите за които споменава Донка . Сега ще ги усетиш по друг начин ! Усещане ,че продаваш себе си, защото се насилваш и имаш очаквания .За себе си съм открил , че работата ( правенето ), си има съответната психология . Самия импулс да направиш нещо идва от вътрешна необходимост .Но самото правене е продължително във времето . Например , ходенето на работа за , заплата .През това време може да се случват различни неща и ако не потдържаме психическа дисциплина , качеството на работата се влошава .Ето : Но не успеех ли да получа дозата внимание, видех ли,че някой е по-интересен от мен , веднага ми потъваха гемиите. Правилната психическа нагласа се намира във всичките беседи на Дънов .Във сяка една има мъдрост . Цитат Разказът завърши с това, че не е добре да връчваш щастието си в ръцете на другите. А аз това правя. И пишейки в момента тук , очаквам някакъв отговор и спасение. Вероятно изглеждам жалко и нормалните хора недоумяват за какво говоря.Най-лошото е , че се чувствам неспособна на истински чувства и обич, а всичко в мен е продиктувано от тази жажда за внимание. Изворът на доброто съм я чела доста отдавна. Ще се поразровя да я открия. С други думи , очакваш другите да те направят щастлива . Истината е , че щастието е вътрешно човешко състояние . Заслугата на другите е че съществуват и ти дават възможност да се проявиш и ги обичаш .Това става видно от факта , че в протичането на живота , ни се случва да обичаме много и различни , а не само един човек .За това трябва да освободим другите от нашите очаквания , да не ги притискаме .Това действа освобождаващо и за нас .Освобождава ни от съмнението в собствената значимост .Защото освобождавайки другия отпада неуместното сравняване .И неуместните критерии за правилно и грешно . Просто обичаш и другото няма значение . Това което усещаш като обич и внимание от другите е само отражение на собствената ти любов към тях .Това трябва да се усети , за да се разбере . Редактирано Април 14, 2016 от АлександърТ.А. Донка и Delyana 2 Цитирай Линк към коментар Share on other sites More sharing options...
Recommended Posts
Join the conversation
You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.