Един объркан младеж

[omalinov]

Здравейте,

Трудно ми е да опиша проблема си, защото не съм сигурен кое точно е в рамките на нормалното и кое е нещо проблематично върху което трябва да работя.
За да се опитам да си помогна напълно, ще се опитам да напиша почти всичко. Поради големия обем на информация която анализирам докато пиша това, може да е малко разхфърляно, съжалявам за това, опитвам се да изложа пълно какво мисля.

Ще започна като напиша, че основното нещо което ме тормози в последно време са отношенията ми с жените или по-скоро липсата на такива. На 22 години съм и преди 9 месеца приключих първата си сериозна по мои стандарти връзка в живота ми. Тя беше с момиче на моята възраст с което бях година и 4-5 месеца. Според представите ми за любовта, доста я обичах, въпреки че на моменти след раздялата ни съм си мислил, че по-скоро съм се опирал на нея заради несигурността ми. Давах всичко за нея и дори до голяма степен се върнах от Великобритания заради нея. Там щях да уча висше образование в доста реномиран университет. Имахме доста спорове във връзката си и на голямо количество от тях аз прибързвах, заявявайки неща от сорта на "Не искам да съм повече с теб.", "Да се разделим." и подобни. Странно за мен е, че аз не исках да се разделя с нея, незнайно защо обаче аз казвах тези неща. Тук бих вметнал, че попринцип съм доста импулсивен човек, а не искам да съм. Прибързвам в решенията си, а напълно осъзнавам, че не винаги това е правилно. Знам, че трябва да разсъждавам повече върху определени неща, но емоциите надделяват и ми е трудно да взимам адекватни решения или по-скоро лесно се запалвам по-първото решение което ми дойде в момент на импулсивност и след това, някога доста бързо, сменям решението си, отново доста импулсивно. Сякаш нямам контрол върху ситуацията. Та преди 9 месеца с нея отидохме да работим заедно на морето, аз пицар, тя сервитьорка. Работа ни намери доведения ми баща, който ме е изгледал от малък. Той е доста груб тип човек, футболен хулиан, който е бил в затвора на два пъти, съответно за 5 години и за 3 месеца. През това време, той вече не живееше с майка ми, но поради трудното финансово състояние и неговата инициатива да плати за морето на майка ми и двамата ми братя, имаха контакт и той ни помогна да си намерим работа. Доведеният ми баща, който ще наричам Х за по-кратко, заживя с майка ми когато бях на 6 години, така че смея да твърдя, че ме е изгледал и се е опитал да ми даде насоките в живота които са правилни за него. Тогава вече беше лежал 5 години в затова. Като малък, често бях наказван заради детски пакости. Основното нещо което помня е, че доста често казваше на майка ми, че се държа като жена. Предполагам, че го казваше, защото той очакваше да съм като обкръжението му (футболни хулигани, бараби, да кажем лошите момчета) а именно, да не се лигавя, да не хленча. Да, ама аз го правих колкото всяко друго дете. Майка ми, като по-мека винаги се опитваше да намали наказанията ми или да ме "лигави", като ме успокоява. Като цяло, се плашех от баща си, когато мислих, че съм сгазил лука. Наказваха ме доста, основно да не излизам, не ме е бил никога, като изключим един или два шамара. Израствайки, аз се учех добре, влезнах в добра гимназия, а после и бях приет в един от най-добрите университети в Уелс. От друга страна обаче, започнах да излизам с ултраси и хулигани от малък. Исках, а и в последствие станах част от тези организации. Всичко започна, може би от това, че Х беше такъв, а и защото от 1-4 клас бях тормозен от съучениците ми и нямах особено самочувствие. Все се сравнявах, а и семеиството ми ме сравняваше с разни деца, по кой - какво има и как е облечен и как се държи и т.н. След това от 5-7 клас имаше метаморфоза, защото смених училището и вече не бях тормозен, а почнах да доминирам леко, сбих се един-два пъти по детски. Харесваше ми да не ме закачат и да съм в позиция на "готин". Та започнах да излизам с доста по-големи от мен момчета, всички искащи да бъдат футболни хулигани. Тогава аз бях в 7 клас, а те завършваха. В това обкръжение основните ми спомени са, че ми се подиграваха, защото напълнях и че се притеснявах когато знаех, че евентуално може да има някакъв бой. Излизах с тях година, като през това време майка ми и доведения ми баща заминаха за Чехия, а аз останах при баба и дядо защото ме приеха в елитна гимназия в града. Една година живях така, с постоянно подиграване от по-големи, че съм дебел, но чуствайки се по-отворен сред връсници. Бих се на улицата доста пъти, като си спомням, че от тогава започнах като вървя по улицата да се сравнявам с повечето хора, или да си представям какво ще стане ако се сбием.Този живот рефлектира върху училище и след като оценките ми се влошиха драстично, аз заминах за Прага. Там отслабнах значително(което беше добре, защото бях станал 85 килограма в 9 клас) и започнах да се уча отново доста добре. Към края на годината майка ми се върна в България с децата, а аз останах да довърша учебната година. Върнах се след края на учебната година като променен човек. Учех и не исках да съм хулиган. Не намирах смисъл. От престоя ми там си спомням, постоянното мислене, че съм дебел, породено от натякването на хулиганчетата с които излизах. Като се върнах в България завързах по-трайни приятелства с момчетата от училището в което бях от 5-7 клас и всичко изглеждаше супер. Учех се и не се занимавах с глупости. Да, ама имаше някакво чуство на несигурност в мен. По някаква причина нямах приятелка, а като че ли всички имаха. С приятелите излизахме да се забавляваме по дискотеки (когато ни пуснеха) и по вили, още когато бяхме на по 16. Пиехме алкохол като всички около нас, пушихме трева и излизахме. Един път, с моя най-добър приятел пушихме трева и оттам се качихме горе в тях. Мисля, че пуших повече или вече бях затормозен психически с някакво постоянно подценяване, защото ми стана лошо, легнах на едно легло и си помислих, че ще умра. Имах доста ускорен пулс и станах неадекаватен. Всичко мина, но оттогава спрях да пуша трева. След определено време някак се замислих за смърта. Бях на около 16-17. Една сутрин се събудих, отидох до банята и ясно си спомням, как си затворих очите и си помислих, как като умра, ще е така черно само дето няма да има нищо, няма да има и мен. Не вярвам в религии и божествата по начина по който са дефинирани от тях. Не съм и атеист, дефинирам се като теист, вярвам в някакви висши закони, неразбираеми за мен и физикат вмомента. Тогава, пред вратата в банята изпитах един от най-силните ужаси в живота ми. Моментално реших да ида до лични си лекар, защото просто не знаех какво става. Адска паник атака, която ескалира до това, че бях на улицата и се притесних да продължа напред. Обадих се на майка ми и заедно отидохме до личния ни лекар. Не си спомням точно какво стана след това, но в общи линии се поуспокоих леко. Предписаха ми мента глог и валериан и ми дадоха направление за психолог или психотерапевт, не помня точната длъжност. За около две седмици изживях ад. Спях през повечето време, а през другото бях обзет от паник атаки и мисли за смърта. Плашеше ме, а и още ме плаши неизбежността и, невъзможността да я контролираш, не вярването ми в задгробен живот ми дава чуство за крайност, което искам да е положително разбрано то мен, но ме демотивира. Страх ме е много. През това време се обърнах към бога, тъй като майка ми е доста религиозна. Беше начин да се справям с мислите, а разбира се представата, че живота не свършва прави идеята за смърт доста по-поносима хаха. Някак научих да парирам паник атаките, да си казвам, че всичко е просто в главата ми. Нещата отшумяха, дотолкова, доколкото да не мисля за това и да живея живота някак. Получавам ги и до днес, но ги парирам през повечето време, като си казвам, че нищо ми няма, а всичко е в глават ми. Да ама щом е в главата значи не напълно нищо ми няма, затова и ви пиша искам да унищожа проблема. На моменти още изпитвам адски страх от смърта и просто гледам да не мисля за нея. Мисля, че това е пречка в живота ми и искам да го променя, но не знам как. Основно се случва когато си представям някавки болести и като цяло имам адски страх от болести, мисля че някак си страха се премести там. Асоциирам болестите със смърт и когато стане въпрос за рак или инсулти, или инфаркти просто откачам. Чета хиляди материали в интернет и свръханализирам проблема. Получих и страх от доктори, притеснявам се да ида на лекар, защото ако ми кажат тежка диагноза? Самонавивам се, че нещо ми има и това много ми пречи. Някакво време след паник атаките, когато си мислих че вече ги контролирам, при поредната ми атака в училище (усетих я, като напрежение, натягане вътре в мен, мислене че нещо ми става, тикове, постоянно движение на крайниците) която се опитах да парирам, някак не успях. Отидох до сестрата и като ми измери кръвното 160/90. Не можех да повярвам. Даде ми мента глог и валериан и валидол и след 15 минути ми го измери пак 130/90. Почна се едно ходене по лекари, всичко се оказа наред и отговора беше живей по-спокойно и ще си ок. Да бе, ама аз след това не мога да отида повече да си меря кръвното без да го дигна или да ида на кардиолог или къвто и да е доктор без да съм парализиран от страх. Като цяло си мисля, че ще ми има нещо и какво ще стане ако ми кажат че ми има. През цялото време от тогава до сега винаги съм се услушвал за симптоми и проблеми със здравето ми. Това е един от основните проблеми които намирам в глава ми. От тогава (10 клас) започна борбата ми с паник атаките и притесненията от болести. Днес, доста рядко получвам паник атаки и почти веднага ги парирам. Не мисля за смърта директно, а за някой симтоп на болест която си мисля, че може да имам, но мисля, че основата на проблема ми е, че много не ми се умира. В 11 клас в училище вече си живеех ОК, докато не получих болки във врата и се оказа, че имам доброкачествен тумор на черепа. Докторите го махнаха и от 3.5 години го няма, дано да си остане така. Един от детските ми страхове беше от операции, доста интуитивен естествено. Докторите боляха, а операциите бяха кофти болки => страх. Тогава бая ескалира, защото си спомням, как си мислих, че няма да се събудя от упойка и ще умра. Доста ме беше страх, но мина. Нещото което ми прави впечатление сега, е че реакцията ми беше страх. Искам да съм борбен, искам да подхождам смело в тези ситуации, защото знам че паниката не ми помага, но дори и тогава не исках да ходя при лекарите и ме беше страх. Доста много страх, направо ужас и не знам дали това е норамлно и не знам как да се стегна. Не вярвам в себе си, не вярвам че ще се оправя?! 
Е и тя мина, но по някава причина страха остана, още няколко пъти дигах кръвно, ходих на кардиолог отново и отново нищо ми нямаше и доктора ми каза да не го мисля и да си живея живота. Да, ама нещо не ми се получава, особено когато мисля за болести, а се услушвам постоянно за симпоми. Как да подходя, за да мина тази ментална бариера.
Паралелно с всичко отново започнах да излизам с хулигани, различни този път, по-малки от мен или на моята възраст. Придобих репутация в средите, като човек на който може да се разчита, такъв който не се притеснява да подкрепя идеалите си, а в тази объркана структура и идеология, идеалите се защитават като се биеш с хора от другия отбор.(Адски глупава концепция) Може би ме пивлече, чуството за принадлежност, фрази от сорта на брат за брата, задружността и прочие. Освен това в тази объркана държава в която живеем е модерно да си лошо момче, поне сред младите. Ще засегна още от това след малко.
В 12 калс се запознах с момичето с главно М, ще я наричам така - М. 
В тази връзка доста се промених. Намалих контактите с хулиганите, излизах основно с нея, но и намерих определени слаби звена в характера си:
#Върнах се от Уелс, където бях приет в доста престижен университет. (не съм напълно сигрен дали е проблем)
#Несигурност в решенията - доста често свръханализирам и не мога да намеря правилен избор.
Например не можех, а и още се колебая за какво искам да работя и уча. това си пролича и във връщането ми.
#Това, че и казвах, че не искам да съм с нея, а не го мислих. Дефинирам го като първосигналност.
Схваща се идеята, но ми е кофти, не защото имам минуси, всеки има и работи за да и промени, а защото негативите ми ме поглъщат. Мисля, че ме дефинират, след малко вече ще е много по същество.

На морето с М, усетих, че нещата не са ОК, тя се отдръпваше от мен, виждах как момчета я зарибяват и тя им отвръща. Отделно от това работата беше убийствена - 13 часа на ден, 7 дена в седмицата правих пици в жегата. Бях с Х-доведения баща, който постоянно натякваше как не ме бива, как майка ми не я бива(в процес на развод бяха), как съм женчо и подобно напрежение, а тя работеше на 9 като сервитьор, което и даваше някакво свободно време. Всичко ми влияеше отвратително и вместо да покажа твърдост в характера, аз мрънках и не ми беше ОК. След един спор с М, тя каза, че няма да е повече с мен. Аз изпаднах в шок. Установих, колко много искам да съм с нея точно тогава. Оценяваш нещо, когато го загубиш, е изпитах го. Освен всичко, аз виждах, как, тя ще има връзка с едно от момчетата, просто си личеше. Държах се странно тогава, всичко ме изкара извън релси. Съветите на Х от сорта на "махни я тая, такива парцали кво съм ги правил" и работата по 13 часа хич не помагаха. Една вечер и казах, че искам да поговорим, от няколко дни бяхме разделени. Обясних и че я обичам, че държанието ми след като сме се раделили е било глупаво и че я искам пак. Тя каза, че не ме иска и това ме съкруши. Тръгнах си оттам, без да казавам на никого и се прибрах в града ми. От една страна разбирам, че трябва да си мъж и да стискаш, но явно имах още да израствам или просто това е нечовешко и само определени индивиди се справят. Вярвам, че трябваше да постъпя "по-мъжки", но от друга страна, не мисля, че не мога и самата идея ми се забива в галвата и ме тормози. Оттогава почнах да се съмнявам адски в себе си. Изпаднах в депресия определено време. Почнах да пуша трева отново и остатъка от ляотот ми на 2015 г. беше кръговрат от трева, алкохол и футболно хулиганство. Може би исках да избивам проблема си там? Ходих по мачове и исках да се бия, защото мислих, че така ще докажа пред себе си, че съм мъж, а не слабак. Доста се тормозех, говорех само за М, мислих само защо ме е зарязала. Намирах основно проблемите в мен и се сравнявах с новото гадже, Беше ужасно, тя качваше снимки как е щастлива във Фейсбук с нов мъж, а аз се разбивах сам. Плачех вкъщи, пуших трева и хулиганствах (адски странна комбинация, като се замисля). 
Дойде октомври и заминах за университет в София. Мислите за М намаляха, но не се чуствам ОК. Постоянно се съмнявам в себе си. Паралелно с това продъжавам да се услушвам за болести, например сърцето ми прескача ,бях на кардиолог ОТНОВО, които ми каза, че всичко е наред, но не спирам да ог мисля.
Гледам другите хора и си мисля, че те са по-добри от мен в определени аспекти. Странното е, че осъзнавам, че аз имам плюсове и минуси, както и те, но се фокусирам върху мойте минуси и си мисля, че те(другите) нямат този проблем. Основно са връзките с жените.
След М нямам приятелка. Преди, а и сега съм се чуствал странно да свалям жени. Много ясно съзнавам, че искам да имам приятелка и искам да правя редовно секс, но не мога да го направя. Когато си представя, че ще трябва да конактувам с жена, с идеята да я спечеля, аз замръзвам. Автоматично започвам да си мисля, какво да правя, какво да говоря, как да ме хареса.Мисля, че съм поставил жените на пиадестал, а себе си съм закопал под земята. Гледам себе си в огледалото, усмихвам се и си мисля, нямаш красива усмивка. Виждам красива жена и си казвам, желая я, но вместо да я погледна в очите да отида и да кажа колко е красива, да я заговоря, аз забивам поглед в земята и включвам някакъв защитен механизъм гледайки в нищото и чат-пат поглеждайки я. Мисля си, че не съм достатъчно за тях едва ли не.... Харесвам определена жена и не отивам да и кажа здрасти, а се вцепенявам. След това си мисля, как не съм добър с жените и не мога да съм с нея. Още по-проблемно за мен е, че може би от липсата на секс, след като имах редовен такъв с М, харесвам всяка красива жена, а такива има МНОГО! В рейса например мислите са ми:
Колко е красива.
- Няма да ти върже.
Как да и покажа, че я харесвам. (Следва напрежение, мисъл че не мога и отбягване на погледа и нищо...)

Вървеейки по улицата си мисля основно, какво мислят другите за мен или по-скоро, че не съм готин, постоянно се сравнявам с тях, а не искам да е така. Казвам си, че не трябва да ми пука какво мислят те, осъзнавам, че за да съм харесван, трябва да харесвам и да вярвам в себе си, но не се получава. Знам, че трябва да имаш самочувствие в този свят, за да успееш и за да си харесван, но аз се фокусирам само върху негативите си и се чуствам слабо и гадно. Нещата изглеждат толкова прости:
1) Следвай мечтите си, като учиш за тях и работиш за тях.
2) Бъди социален, имай чуство за хумор.
3) С жените бъди себе си и като харсаш някоя - иди и и го кажи.
=> бъди щастлив.
ОК, но защо аз се чуствам зле. Несигурен съм, дали избора ми на образование, респективно кариера ще ми носи удовлетворение, но не мога да реша какво точно искам да работя. Посотянно меня мнението си.Това ми носи безмислие в основното нещо с което се занимавам - да уча, но ако прекъсна, какво ще правя. Един от най-добре спрвящите се в курса съм, но не съм сигурен дали искам да првя това, което правя. В социалните ми контакти основно се фокусирам върху моите минуси и това се пренася като разсъждение, че другите го имат в плюс. Разбира се имам приятели, но посоянно мисля какво те мислят за мен, дали говоря много бъзо, дали се лигавя много, дали съм облечен ок. Свръханализирам и тяхната гледна точна е жизненоважна за мен. А мисля, че не трябва да е ,искам да не ми пука толкова, но уви. При проблем, постоянно се допитвам до тях, при негативна според мен, моя черта се допитвам до тях и мнението им ми влияе много. С жените знам че искам контакт и редовен секс (все едно съм пак в пубертета), но се притеснявам от това да си го получа, съмнявам се в себе си, не знам какво да кажа, имам ниско самочуствие. А имам много приятелки, ако не харесвам една жена, аз нямам проблеми да говоря с нея и да съм в присъствието и, но ако аз я харесвам, не правя нищо или се държа неадекватно, може би ме е страх от отказ? 
Като цяло, не се чуствам щастлив от живота си, искам да ог порменя, но не знам как. Постоянно се съмнявам в себе си и имам ниско самочуствие. Също така знам, че не искам да излиам с ултрасите, но имам чуството, че ще ги предам ако спра. Мисля, че хората там не са таквиа, каквито и аз, но толкова години съм в средите, че ми е сложно да продължа напред. Освен това много, често меня мнението си по въпроса с хулиганството ...

На края искам да кажа, че искам да съм щастлив, искам да живея живота си както смятам за добре, исакам да съм привлекателен, да съм харесван, да вярвам в себе си, да премахна съмненията, но ми е трудно. Чудя се дали да отида на психотерапевт, дали проблемите ми са адекватни за тези хора, дали просто не се дъжа слабо .... 

Съжалявам за дългото съдържание, за правописните грешки и евентуално за неяснотата. Трудно ми е да изкажа всичко което чуствам, по начина по които го чуствам. Как бихте ме посъветвали да подходя с живота си, дали ще е доре да се срещна с някой терапевт или да пробвам методики сам? Благодаря за вниманието и за отделеното време!

Поздрави,

 

[д-р Тодор Първанов]

Не виждам, какво може да направиш сам, за да заживееш спокойно в едни разумни срокове.

Потърси психолог или психотерапевт.