Фантазният свят в детството - нормален ли е и до каква степен?

[didiiii123]

Като малка се затварях в себе си ,късах си книги/пръчки и ги въртях пред мен и все едно изпадах в транс както е с медитацията,представях си,че съм друга,че всички ме харесват,понеже в училище имаше много завиждащи момичета и ми правеха много мръсно.Като се пребирах вкъщи си искарвах агресията,в моя си свят.Това даже ми беше станало хоби,гледам някой филм ,харесам си геройня и отида в другата стая и почна да си представям,че съм аз,говоря си наум ,всущност и на глас ,но съм говорела много бързо така,че никой да не ме разбере.Беше ми страшно интересно,не исках да бъда в настоящето,там ми харесваше в фантазийте ми.Беше ми като наркотик.Общителна бях и проятелки имах играех си с децата,но като останех сама продължавах това като игра.Даже мама не е мислела това за нормално и ме е водила при психолог,казал е ,че това е нормално,да си играя и дамечтая,да говоря сама.Та сега съм вече голяма и не мога да си го обесня,това нормално ли е ? Защото се мисля за луда и ме е срам от това. Трябва ли да се срамувам от миналото си и от себе си? Искам да намеря въпрос на това.Измъчва ме,дали другите деца са били като мен ?

Редактирано Февруари 21, 2016 от Донка

[Диляна Колева]

А сега колко си голяма и продължаваш ли по този начин да се справяш с чувството си на гняв?

[didiiii123]

на 16 години съм и не ,не продължавам спрях от самия пубертет,но сега миналото ми ме измъчва ,че като малка съм била такава,нормално ли е било?

[Донка]

 Да, нормално е - и аз съм правила така и то дори до по-късно от теб.... А то и сега си разигравам клипчета понякога - защо не - понякога помага за доста неща. Само когато порасне, човек е добре да си дава ясна сметка кое си разиграва във фантазията, а кое са фактите от живота. Иначе има опасност да се вари в собствен сос и да не отрази важни събития и прояви, които му дават светлината в пътя. 

 

[Ines Raycheva]

Темата не е нова, но реших да добавя нещо, защото е важна. 

Да, фантазният свят при децата е съвсем нормален и здравословен! Само че - да се отработи разликата между измислица, лъжа, истина, действителност. 

Преди години един мой ученик нарисува квадратно слънце. Много хареса рисунката си. Родителите му, обаче, реагираха с "Няма квадратни слънца! Рисувай го кръгло!" Тогава моята намеса бе, да направим разликата заедно - "Да, Ники (условно име) добре знае, че слънцето е кръгло - като такова сме го възприели всички (т.е. имаме уговорка, че слънцето си е кръгло), но в неговата рисунка то е квадратно. Рисунката е творчество, а в творчеството всичко е позволено! Там можем да си създаваме, без оглед на наличното в действителността." Родителите разбраха, че за детето им това е ценен опит и да подрязват крилете на неговото въображение не би помогнало. 

Когато разбирам, че някой от учениците ми убедително разказва история, която е наистина - което аз лесно мога да позная - обикновено  говоря с него насаме, и казвам нещо подобно: "Това, което разказа е много интересно. Струва ми се измислено, така ли е? (обикновено са откровени и казват "да". Ако аз съм сбъркала, се извинявам.) Ако разказваш такива истории, измислени от теб самят/ата, е добре да казваш на другите: "това си го измислих, искам да ви го разкажа, представете си ако беше действително!" Така няма да бъдеш в лъжата, а в творческото, във въображаемото."

Откровеността е ключова при общуването с деца, а и не само, разбира се. 

[Орлин Баев]

Нормално е. В бъдеще ще се изяви в някакво богато творческо умение.