Александрина

[Алекс88]

Здравейте от известно време усещам , че водя някаква вътрешна борба със себе си и това да си призная , че имам някакъв дълбок вътрешен проблем , който рефлектира върху цялостното ми физическо състояние . Аз съм млад човек имам си детенце на близо три години , което автоматично означава , че от този период ъм у дома и се грижа за детето ми . Трудно ми е понеже нямам на кого да поверя дори за час два детето си . Аз съм човек , който обича да е сред хора , а това се случва твърде рядко това затваряне у дома , действа погобно на моето психическо състояние . Дойде моментът в който го признах пред себе си и имам нужда от помощ . От известно време не мога да се почувствам спокойна , получавам сърцебиене , имам проблем с кръвното и усещам постоянно някакво стягане в гърдите , не успявам да заспя нощем , изпитвам страх да заспя , за да не ми се алучи нещо докато спя , ако не за мен се тревожа постоянно за детето . В този момент всичко ескалира и разбрах , че проблемът е в психическото ми състояние . Ще бъда много благодарна ако успея да намеря помощ тук . Благодаря сърдечно надявам се някой да ми помогне да изляза от тази дупка , в която съм попаднала .

[Guest Кермит]

Здравей,

В стрес си по много причини - не можеш да разчиташ на помощ за детето си, нямаш пълноценни социални контакти (три години е твърде много в изолация), но е много важно този стрес да не става повече и с усещането, че имаш нещо като "проблемът е в психическото ми състояние".

Излизането от дупката, в която се намираш вече е започнало - с осъзнаването, че този начин на живот не е удовлетворителен за теб и търсейки помощ.

Прочитайки малкото, което си споделила мисля, че с възстановяването на връзката ти с околните (съседи, стари приятели, нови запознанства в градинката с майки, ако живееш в град) много бързо ще ти помогне да се чувстваш по-добре.

Мъжът ти как възприема твоя проблем? - или отглеждаш детето абсолютно сама?

[Алекс88]

Аз съм страшно чувствителен и раним човек (това отдавам на лошото детство , което имах ) и мъжът ми вунаги ми казва , че драматизирам повече (много плача , когато ми тежи нещо си поплаквам , за да ми олекне) .Казва ми ти си по слаб характер , когато признах , че имам проблем и имам нужда от помощ думите му бяха: Ще се справиш ако аз ти помогна , защото си слаб характер . Аз съм зависима от него финансово , ако реша да отида до магазин дори .Никога не ме е лишавал , когато пожелая нещо да си взема , но някакси винаги успява да ми покаже , че ако не е той няма да си позволя да си купя нещо ( според мен го прави несъзнателно или аз просто си внушавам , че е така ) .От 16 годишна съм свикнала да работя и да си изкарвам доходите сама , сега нямам самочувствие , че съм пълноценен човек , а винаги трябва да искам помоща на някого за каквото и да било .

[Guest Кермит]

Това е добре - имаш отправна точка: трябва да убедиш мъжа си, че се нуждаеш от неговата помощ, за да повишиш себеоценката ти, а именно - да ти даде онази възможност, за която е загатнал, че е готов да ти даде като помощ, в която ти ще се чувстваш по-добре. Например да започнеш да излизаш, докато той се занимава с детето. Или може би е имал предвид някакъв друг метод, за да ти помогне?

[Алекс88]

По-скоро ми прозвуча като , че ли не мога да се справя сама . Може би не говорим винаги на един език с него . Той е прекалено сигурен винаги , че ако не е покрай мен аз няма да се справя в дадена ситуация , което ме кара да се чувствам половин човек .в същото време аз пък искам да променя неговото мислене и да докажа , че аз мога да се спрявам и влагам ежвдневно усилия да свърша моята част от семейните задължения с детето без да търся помощ , но някакси това остава незабелязано от него и искам той да забележи това , може би търся това поради факта , че това е единственото нещо с което се занимавам сега . Понякога се чудя защо е толкова необходимо за мен да оценят това , което правя аз ! Не е егоизъм , не е за лично удовлетворение (или може би е) . Опитвам се да намеря отговора и мисля , че си го обяснявам с това че родителите ми някак не са ме оценили и не съм получила необходимите грижи от тях . Искам да се справя с това минало , защото ми пречи на погледа над моето семейтво , но не мога да намеря правилния начин .

[Guest Кермит]

Да, докато търсите начин да покажете един на друг по незрял начин надмощието си и това, че се справяте, ще има неразбирателство.

Основното, което във вашата семейна система е належащо, е не толкова опита за промяна на другия (или възпрепятстване на промяната) - те и двете са еднакво невъзможни, а по-скоро фокусът следва да е как вие заедно се справяте с нещата - детето, домакинството, работата, приятелствата, големите проекти, мечтите. Когато я няма заедността, винаги ще има борба за доказване, желание за надмощие, което не носи нищо друго, освен умора. Умора на отношенията и на телата да се борят, което при теб вече има изявата на една тревожна реакция, алармираща належащата нужда от промяна.

Изборът ти не е много голям - той преминава през това да се промениш и да станеш автономна личност, а не с идея за половинчата такава. Когато повишиш себеоценката си и можеш да заяваваш необходимостите си, тогава има два сценария - или ще повлечеш мъжа си по пътя на промята и ще се промени и той (защото те обича много и държи на теб и семейството), или ще се разделите, тъй като той няма да се чувства пълноценен, ако не демонстрира силата си върху твоята слабост. Тогава ти ще можеш да си дадеш сметтка, че си в състояние да влезнеш в ново, пълноценно и почитащо ответната страна хармонично партньорство.

Пътят на промяната се нарича психотерапия и тя при теб би имала двойна стойност - ще промениш себе си, но ще помогнеш и на детето си да не расте с неувереност в себе си, което е напълно реално, ако става непрекъснато свидетел на тези ви взаимоотношения с мъжа ти.

Ясно е, че за да се промениш, се иска смелост. Но нея никой не може да ти я даде - можеш само да я усилваш, тренирайки я в процеса на изграждането на идеята и предсатава за себе си като за цялостен и пълноценен човек.

Редактирано Януари 19, 2016 от Кермит