Моля за съвет

[Julie]

Здравейте!

Едва преди няколко дни открих този форум. Изчетох доста от темите на един дъх и видях, че психотерапевтите тук дават ценни съвети и са успели да помогнат на много хора. Чудесно е, че в нашия свят все още се срещат хора като Орлин Баев, д-р Първанов, Диляна и другите специалисти, които помагат от сърце. Силно ме впечатли личната историята, която бе споделил Орлин Баев в една от темите.

Много се надявам, че някой ще отдели време да ми даде съвет или насока, как да се справя с моите дългогодишни страхове.

Аз съм на 38 г., омъжена, с две прекрасни деца -момче на 11 г. и момиченце на 3 год. Завърших основно, средно и висше образование с пълен отличен. Всеки път за награда получавах диплома и часовник. Може би тези часовници са били знак от съдбата да си сверя времето, моето време, но тогава не съм го осъзнавалаРаботя в държавно учреждение. Имам добри родители, които винаги са ме разбирали, подкрепяли и продължават да ми помагат.От горе на всичко съдбата ми отреди да имам и добри свекър и свекърва. На пръв поглед всичко е ок. Имам всичко, което съм искала. Би трябвало да се чувствам прекрасно, да съм щастлива, да дишам спокойно, да живея в мир със себе си.

Но не е така. Какво ми пречи? Страховете ми, тези ужасни страхове, които са ме оковали с вериги и не ми позволяват да живея нормален живот.Още като малка бях много страхливо дете, страх ме беше от тъмното, винаги лампата трябваше да свети.Когато слушах възрастните как си говорят за някой болен, аз непременно имах същите симптоми от страх и внушение.Повече от 18 год. съжителствам с паник атаки и се чувствам много напрегната дори само при мисълта, че трябва да ходя някъде пеш, да вървя по оживени улици, площади...Ако съм с кола се чувствам спокойна, и знам, че е сигурно убежище. Ако нямам на разположение кола, хващам такси.Симптомите, които усещам при паника атаките са: замайване, прилошаване, треперене на краката, сърцебиене, не мога да си вдигна главата, имам усещане, че всеки момент ще падна. Така се чувствам и когато се редя на опашки, в магазини и навсякъде където има хора. Постоянно се напрягам да държа нещата под контрол.

Напоследък започнах да съм напрегната и неспокойна и на работата, което много ми пречи. Ужасно е.Получавам по горе описаните симптоми и не ми излизат от ума по цял ден.

През годините съм чела доста, осъзнала съм, че всичко е в моята глава, че съм здрава физически.Никога не съм прибягвала до лекарства. За съжаление не съм имала възможност и смелост да се обърна за помощ към психолог.

Четох,че ще се отърва от тези състояния едва след като ги заобичам, като ги приема., като кажа ДА НА ВСИЧКО, КОЕТО МИ СЕ СЛУЧВА..но не е лесно...и всички, които са минали през този ад вероятно ме разбират.

Съжалявам за объркания пост, но за първи път се опитвам да обясня какво изпитвам и дори в момента съм много напрегната и чувствам безпокойство. Незнам кое е важно да напиша и кое -не.

Ще бъда благодарна на всеки, който ми отговори и ми даде съвет или насока от къде да тръгна. Знам, че няма да умра от паническите атаки, но наистина вече не ми се живее по този начин.

Пожелавам весело посрещане на Новата година.Да сте живи и здрави. И нека всеки сбъдне мечите си!

[д-р Тодор Първанов]

Съпругът ви какво мисли за този проблем?

Ако ви подкрепя, не се колебайте и започнете веднага психотерапия.

 

Редактирано Декември 28, 2015 от д-р Тодор Първанов

[Julie]

Благодаря за бързия отговор. Съпругът ми проявява разбиране вече толкова години.Проблемът е,че живея в малък град и няма психотерапевти.С две деца и работа на пълен работен ден би ми било почти невъзможно да пътувам 200 км.до София и обратно.Надявам се,че ще ми препоръчате някакви техники за самопомощ,от къде да започна.Знам колко ще е трудно да се справя сама....но ще дам всичко от себе си.

[Диляна Колева]

Здравей, техники има много и тук сме написали доста, но в случая не знам до колко биха могли де ти бъдат полезни. От това което пишеш става ясно, че това е състояние, което е част от живота ти с години. Както става обикновено, в началото се стига до някакво привикване или някакъв начин за справяне върши работа за определен период от време. Това са временни варианти. Тревожните състояния са следствие на определен начин по който човек възприема живота и всичко случващо се в него. Едно и също събитие ако го видим двете с теб, аз ще го възприема по едни начин, който ще включва съвсем различни преживявания от тези, които ще предизвика в теб. Това е въпрос на концепции които си възприела за живота, за смъртта, за сигурността, за себесъхранението. Необходима ти е различна посока на "виждане" за живота, а това определено не става през техники. Различните методи за подпомагане при появата на ПА са добри когато са индивидуално поставени и са в тон с дългосрочния процес за промяна. 

Това като мнение, иначе може да изпробваш някои от представените дихателни техники, помагат на доста хора в кризисни моменти, релаксиращите и медитативните техники, както и промяна в дневния режим. Техниката с разсейването върши добра работа, когато се прилага навреме. Всички ги има описани тук, в много теми.

Редактирано Декември 28, 2015 от Диляна Колева

[д-р Тодор Първанов]

Понякога греша, но наистина не мисля, че след толкова години страх, може да се научите сама как да бъдете смела.

Дано греша.

[Julie]

Току-що, д-р Тодор Първанов каза:

Понякога греша, но наистина не мисля, че след толкова години страх, може да се научите сама как да бъдете смела.

Мисля,че сте прав.Но през всичките тези години не съм правила почти нищо за да се справя с положението си.Иначе в живота съм имала много моменти,когато съм била невероятно смела.

 

[Julie]

Благодаря още веднъж за отговорите, които получих.

Мисля, да опитам на първо време да се справя с напрежението и безпокойството на работното ми място. 

Проблемът донякъде е , че не съм заета цял ден с работа. Обикновено приключвам за 1-2 часа и след това часове наред няма какво да правя. Въпреки това, се налага да седя цял ден на бюрото пред компютъра.И започвам да се чувствам некомфортно, получавам неприятните симптоми, едва издържам до 17 часа., започнах да вдигам и кръвно напоследък.Сигурно някой би ми завидял, мислейки, че имам  работа -мечта, но не е така, повярвайте.

Можете ли да ми препоръчате някакви техники и методи как да се успокоя и да се справя с неприятните симптоми в моя случай?

Вероятно ще ме посъветвате да си сменя работата...Би било добре, но нямам алтернатива в момента. Бях безработна цели 3 години, в малкия град е много трудно с намиране на нова работа.

Бих предложила помощ на колежките, но и те самите нямат достатъчно работа. Не ми допада идеята да седя с тях на кафе с часове. Не пия кафе и не пуша цигари, цигарения дим ми пречи.

Друга мисъл, която ми минава е да се занимавам с приятни и отпускащи за мен неща, но няма как това да стане на работно място.Не мога да тръгна да правя упражнения, нито да си взема гоблен..и т.н.

Въртя се в един кръг и не мога да изляза от него.

Надявам се, да ми отговорите.Благодаря ви!

 

[Перото]

Аз мога да ви кажа,като човек имал панически атаки дълго време че Ви трябва психолог.Аз опитах какви ли не техники за справяне,изчетох цялата информация,която има в Интернет.Резултата беше временен.Наистина трябва специалист.Всичко останало за мен е губене на ценно време.Едва когато намерих точния специалист мога да кажа че се чувствам страхотно.Успех каквото и да решите

[Julie]

Благодаря за отговора. Аз също бих искала да намеря точния специалист. Ако някой може да ми препоръча психотерапевт с опит в състояния като моето в гр.Петрич, ще му бъда безкрайно благодарна.

Опитах да намеря онлайн психотерапевт, но работното им време съвпада с моето(и е абсолютно невъзможно), в събота и неделя -не работят... и съвсем не виждам варианти....

[Диляна Колева]

Усещането, че изгубваме времето без да си бъдем полезни, наистина може да създаде голяма неудовлетвореност, а от там и повишаване на тревожността. Часовете наред прекарани пред компютър, без други алтернативи, могат да бъдат много неприятни. За да ги обърнеш в твоя полза е много важно да знаеш - какво искаш за себе си, какво искаш да развиеш, да имаш някаква идея какво искаш от времето в живота си. Да го запълниш с нещо, само за да е запълнено, не е добра алтернатива.

Редактирано Декември 29, 2015 от Диляна Колева

[Julie]

Много Ви благодаря, Диляна. Харесва ми вашия подход за разговор с хората, дори и през интернет. Някак успявате да ме грабнете и да ви се доверя. Жалко, че сте толкова далеч, в другия край на България.

"За да ги обърнеш в твоя полза е много важно да знаеш - какво искаш за себе си, какво искаш да развиеш, да имаш някаква идея какво искаш от времето в живота си. Да го запълниш с нещо, само за да е запълнено, не е добра алтернатива."

 За съжаление, наистина незнам какво точно искам да постигна и развия....на тази работа едва ли може да се постигне нещо съществено. Просто стоя тук заради едната заплата.. и се ослушвам за нещо друго, но за сега просто трябва смирено да приема нещата такива каквито са. Ако остана в къщи без работа, положението ще е още по зле, преживяла съм го. 

За сега просто искам да съм по спокойна и да не съм постоянно под напрежение по цял ден на работното място. Ако успея да постигна това, ще съм доволна от себе си....

[Julie]

Исках да ви попитам...вие работите ли он-лайн, по скайп? 

Наясно съм, че на "живо" консултациите са съвсем различни, но е по добре от нищо, нали?

[Орлин Баев]

"Отличничка" - това вече е "диагноза"  Не буквално, разбира се, а като психични характеристики, предпоставящи развиване на тревожност. Има мащабни научни проучвания, които сочат, че отличниците общо взето, не просперират в живота. Не успяват на високо ниво, не умеят да разчупят границите на системата, на "важния" друг, не умеят да са предприемачи и най-често се реализират на ниско и под средно ниво, като изпълнители, максимум до мениджъри на най-ниско, под средно ниво. В постовете ви звучи постоянно - моята работа, трябва да се съобразя с нея, длъжна съм, трябва да съм отличничката, защото иначе одобрението на значимия друг ще ме изостави... Вие къде сте в това съобразяване? Съзнавате ли, че живеете не половинчат, а живот на 1/10-та от потенциала ви. Разбира се, по писма трудно може да се каже много и простете ми ако бъркам, но и сега, на 38, сякаш сте малко момиченце, което със всички сили се стреми да се хване за системата, за сигурния дом, за сигурното вместване и вписване в одобрението на важните други. Разбира се, това са вътрешни факти. Едно момиченце, което живее в плитките води на "трябва" и контрол, хванало се за външната си социална персона, но ужасяващо се от ... себе си, от сърцевината си. Защото там са страховете, несигурността. Не ви виня. Да, 18 години бягате от сянката си. Аз самият съм го правил 30 год. Знаете ли, сега като погледна назад и виждам, че да - явно това е било съдбата ми, че ако не съм минал през десетилетия страх, не бих могъл да помагам в работата си сега. Но, виждам и че ако бях попаднал на точен помагач/ терапевт, вместо да бягам от сянката си, тези десетилетия биха били различни. Казвам ви това, защото по отношение на бягството от сянката си, повтаряте това, през което вече съм минал. Виждам, че рационализирате  - давате абсурдни извинения за продължаването ви по същия начин - работата ми, работата ми, работата ми..., повтаряте. А виждате ли, че бягството от страха е бягство и от себе си, от потенциала си, от творческия си капацитет, от смелостта и вдъхновението в живота. Само за няколко месеца активна работа п.а. с агорафобията ви могат да бъдат силно повлияни и преобразувани в смирена смелост и обич, ако наистина го искате. Хванала сте се за държавната си работа, сякаш е диамант, докато всъщност повтаряте захващенето си за сигурната отлична оценка, осигуряваща освен сигурността и посредственост (не ви виня, само анализирам) и зависимост от външни фактори, мнения, хора, при липса на самоуверено разчитане на себе си. С това не ви казвам, че работата ви е лоша - споменавам я в контекста на психиката ви, на характетра ви, който поддържа страховете ви, нищо повече. Казвате - дайте методи. Има методи. Сега обаче настройката ви е да ги искате като хапче, като част от маратонското ви бягане от сянката ви, като замазване на страховете. методите са важни, но правени на фона на познаване на собствената си характерова база, подсъзнание, модели, програми... Когато така се познавате, виждате и посоката, в която ви води неврозата ви - защото тя от самото начало се случва, за да ви укаже пътя към Себе си. Парадоксът е, че отличниците в училище получават доста ниски оценки по предметите и уроците, давани им от школата на живота. От 18 години същият този живот ви тласка да се осмелите да се спуснете от плитчините на външната си маска и да се гмурнете в дълбоките води на страховете си, където плуват акулите и баракудите на ужаса ви от смъртта, болестта, самотата, провала, несигурната несамостойна зависимост, слабостта и безпомощността. Знаете ли, далеч по-лесно е да се превърнете в добър плувец в океана на ума си, а оттам и в океана на живота, отколкото, задоволявайки илюзорното си вярване, че страховете ви ви пазят и дават защита, да бягате - от себе си, от потенциала си, от творчеството, което потича, когато се осмелите да прегърнете драконите на тревожността си! Но, от вас зависи. Аз не виждам смисъл да ръсим техники. Започнете психотерапия. Петрич е близо до Благоевград - там мога да ви препоръчам терапевт. Но, не по скайп. Самата ви решимост да ходите на живи срещи, отначало вероятно водена от близък, но скоро сама, вече е част от мотивацията, която ви променя! 

Успехи!

п.п.: Пиша това освен до вас и до други с подобни състояния, които биха прочели.

[Julie]

Благодаря, Орлин! Няма да отричам, че очаквах да чуя точно вашето мнение.Прав сте за много от нещата, които сте написали. Уловили сте моите притеснения в дълбочина.

Може ли да ви попитам нещо? Вие с помощта на психотерапевт ли се справихте с паническите атаки или сам осъзнахте как и кога да стане това? Нима наистина вярвате, че, ако се бяхте обърнали за помощ към специалист по рано, щяхте да се оправите по бързо? Мисля, че щяхте да загубите същото това време, което сте загубили..поради ред причини.Поне аз вярвам, че на този свят няма случайни неща.Нищо не е случайно! Нещата се случват точно тогава, когато е отредено да се случат, със или без помощ.

Прав сте, че имам много страхове,... но от смъртта не ме страх, изобщо даже.Сигурна съм, че смъртта не е края а ново начало. Умира физическото тяло, но душата- не. Тя се преражда много пъти и във всеки живот преминава през различни изпитания, стремяща се да достигне по високо духовно ниво. Ние сами избираме живота си още преди да се родим и виждаме главните моменти на лента....много се отвлякох..по този въпрос мога да пиша с дни...но не е по темата.

От това, което изчетох, установих,че има хора, които са се справили успешно, благодарение на техниките, които сте им препоръчали и разбира се на тяхната упоритост и смелост.

Ако не ви затруднявам, моля,напишете ми координатите на терапевта, за който ми споменавате.Дано да работи в събота...  Смятам, че и психотерапия онлай , като всяко нещо има своите плюсове и минуси.

Още веднъж ви благодаря за отделеното време и желание да ми помогнете.

 

 

[Орлин Баев]

Сам се справих, с помощта на автоанализ, много висока мотивация, интензивно поведенческо предизвикване и приложен личен опит в медитацията. Самото справяне ми отне около две години, но за да имам силата да го направя, тридесет мъждуках, тъй като светлината ми беше засмуквана от страховете ми... Сам е най-ценно, така е! Но когато имате мотивацията, решимостта за промяна, обща, но реалистична представа за очаквания път, известно себепознание (Имате ли ги?) далеч по-ефективно е, когато получавате подходяща обратна връзка и насоки в пътя си. 

За смъртта - аз казвам същото и също не вярвам в реалното и съществуване, а че е само преход. Когато обаче застана на ръба на моста Витиня с бънджи въжето, се оказва, че тялото и подсъзнанието ми се страхуват до смърт...от смъртта, от загубата на контрола, от безпомощността, от невъзможността да се получи подкрепа в момента на загубата на контрола и оставането сам, изоставен в страха си... Както и вие, затрепервайки в преживяванията си или при очакването за пътуване сама и т.н. ... Искате ли да се уговорим за бънджи скок? От позицията на логиката е напълно безопасно, а и двамата не вярваме смъртта. Дори по пътя натам човек може да се шегува, но когато види бездната външна, или при загубата на контрола, която се причинява умишлено в психотерапевтичния процес или в самия ви живот, тогава бездната на подсъзнателните ужаси започва да се взира във вас... Това са ценни моменти, между другото - в психотерапията умишлено ги търсим. Защото само плавайки в страха, с доверие в уроците по смирена смелост, той се преобразува в това, което винаги е бил - силата на вдъхновението ви! 

Току що си говорих във видео чат по фейс месинджър - е, не е същото. Не можеш да прегърнеш, да се слееш дълбоко с енергията на човека. Случва се, но частично, губят се 30-40% от силата на въздействието, което в психотерапията е много. Затова ви препоръчвам жива, очи в очи терапия. При елементи на агорафобия, това е задължително, тъй като, както писах, усилията по придвижване се явяват част от самата терапия! В Благоевград работи Росица Вакъвчиева - чудесна колежка е, поздравете я от мен и успехи (има координати в нета)! 

Весели празници и щастлива 2016-та година! 

 

Орлин

[Julie]

Всичко, което сте написали Орлин, е много интересно и точно.

За бънджи скока....мисля, че всеки ден отделям толкова много адреналин..., че ще е истински мазохизъм да тръгна да скачам и с бънджи

Напълно съм съгласна с вас, че най-добрия вариант е психотерапия на живо, но за момента това е трудно изпълнимо за мен.Ако се губят 30 % при психотерапия онлайн, ще съм доволна от останалите 70%, защото както и да го смятам 70 е повече от 0.

Реших да послушам шестото си чувство и да се доверя на ваша колежка от форума. Надявам, че заедно ще се справим с моите притеснения.

Благодаря още веднъж на всички, които ми писаха. Непременно ще се похваля, когато имам резултат.

 

ВЕСЕЛА, ЩАСТЛИВА И МНОГО УСПЕШНА  2016 ГОДИНА!!!

[Орлин Баев]

 Мазохизъм е, когато се страхува човек примиренчески, сякаш е жертва. Това, че така виждате предложеното действие, говори, че засега (надявам се не за дълго още) настройката ви е за бягане от страха, сякаш е нещо лошо, което погледнато от по-висока перпектива, е нереално, тъй като той е тук, за да ви обучи на с-мир-ена смелост.  Когато посрещате страха си съзнателно, преднамерено и със смирена обич, такова действие няма нищо общо с мазохизма. Защото смиреното приемане е шперцът, който поставен в ключалката на възприятието ви, трансформира психичния ви поток във вдъхновение. Психологично изразено, такова отношение премахва маладаптивния механизъм изтласкване и дава уникалния шанс за прегръщане на страха, което е и задачата ви! Скокът, който споменах, е по-скоро метафоричен, вътре във вас, докато активно предизвиквате страховете си интенционално, постъпателно и неотклонно, с малки, но ежедневни и упорити, от ден на ден все по-решителни стъпки - с любов, не с битка! А любовта насила не става - просто подготвяте психичния си терен за нея - смирявате се, приемате, доверявате се на великия учител, негово височество страха! Да му се доверите не значи да вярвате в автоматичните мисли, които изплуват от страховите ви програми/ схеми, не. Означава да се доверите на посланията, скрити зад привидно страшните маски на тревожността. А те са такива на спокойно, разтворено приемане, мъдро разтваряне на его контрола, при което се ражда себевладеенето на духа, на смелостта ви. По-лесно е отколкото изглежда, когато в психотерапия го преживявате през тялото, през енергията си! 

Успехи и красива 2016-та година! 

 Орлин

Редактирано Декември 31, 2015 от Орлин Баев

[Julie]

Здравейте!

Не съм писала от 3 месеца, но обещах да се похваля когато имам резултат:–)

Как се развиха нещата при мен?

Свързах се с Диляна Колева,психотерапевт, която работи онлайн по скайп. Оказа се, че положителни резултати могат да се постигнат и по скайп:-)

След проведените десетина консултации се чувствам много добре. Вече не ме е страх да ходя пеш, мога да отида където си поискам, без да се притеснявам, че ще ми стане лошо. Вече се чувствам спокойна на работното ми място.Постоянната тревожност, която имах, постепенно намаля и изчезна. Осъзнах, че нищо лошо няма да ми се случи и че всичките симптоми, които имах се дължат на адреналина и мислите в главата ми, които не са реални.

За тези три месеца се научих да живея тук и сега, да мисля по позитивно, да не си представям какви лоши неща могат да ми се случат в близкото или далечното бъдеще.Това ми даде нужната енергия. В началото ползвах техниките, които ми препоръча Диди, помагат наистина...но в един момент установих, че вече няма нужда и от тях и че не се налага да ги ползвам, защото гадните симптоми изчезнаха:-)))

Искам да благодаря още веднъж на Диди, която бе с мен през тези 3 месеца,(независимо от разстоянието) и много ми помогна.

На всички, които пишат тук и  имат подобен на моя проблем, пожелавам скоро да постигнат моето спокойствие.

А на себе си пожелавам никога повече в този живот да не допусна да се върна към паническите атаки и тревожност.

Поздрави,

 

 

[Орлин Баев]

Бравооооооо!  Само това за "гадните" симптоми никак не го разбрах... Искате да кажете, че мъдростта на живота (проявена и през симптомите), която ви учи на смелост, е гадна? Хм... Но за успехите, супеееер!

 

[Julie]

Факт, е, че симптомите, които изпитвах в продължение на толкова години като замайване, прилошаване, треперене на краката, сърцебиене, усещането, че всеки момент ще падна ,изчезнаха. Изчезна и постоянната тревожност, която имах. Не съм се опитвала да ги обичам, нито пък да се боря с тях, просто не им обръщах внимание.В началото използвах техники, като разсейване и коремно дишане.Когато се появяха си казвах, че това са фалшиви мисли,не са реални а са измислици, които не могат да ме изплашат, и да  ходят да си гледат работата, хахаха. Един ден осъзнах, че изобщо ги няма:-))))) дори не разбрах точно кога се махнаха симптомите.

Сега ходя пеш до места, където преди не бих отишла за нищо на света.Дори мисълта за тях ме плашеше. Оказа се, че хич не било лошо да се редиш на дълга опашка и да си говориш с позната, която случайно си срещнала.Мога да стоя права, без да ми прилошее.Разхождам се по улиците като нормален човек, ходя по детските площадки с малката.Преди ме беше страх да ме срещне някой познат, да не ме заговори и умишлено минавах от другата страна на улицата за да го избегна:-), а сега даже им подвиквам, ако не са ме видели:-))))))Преди си мерех кръвното по десет пъти на ден, сега апарата за кръвно е хванал паяжина  в шкафа .Това са само част от многото примери....няма смисъл да описвам всички.

Смятам, че успях да постигна всичко това, защото се научих да живея в настоящето и това много ми помогна. Диди знае през какви изпитания преминах на фона на моята тревожност и панически атаки.За тези три месеца- за около месец, през интервал от десетина дни починаха 3-ма близки мои хора,престраших се да отида на погребение на гробището. Преживях катастрофа с колата (благодарна съм на Господ, че  опази мен и семейството ми живи и здрави) но колата бе неузнаваема.Въпреки,че нямах никаква вина, за катастрофата, няколко дни ме беше страх да шофирам...престраших се. Отделно много сериозни здравословни проблеми със съпруга ми.  Ежедневен психически и физически тормоз на 11 год. ми син в училище, от страна на негов съученик....наложи се да го преместя.в друго училище...Справих се с всичко. Как? Като не мислех за утре, като стопирах всички тревожни мисли за бъдещето. За мен има само днес. Утре ще го изживея утре, а вчера си беше за вчера.:-)) Вярно,е, че човек който се тревожи за бъдещето е нещастен!!! Преди редовно съжалях за миналото и се тревожех за бъдещето като мислите ми чертаеха какви ли не ужасни сцени. Сега живея в настоящия момент и съм щастлива. Е,трябвало е да го осъзная чак след 18 години.

Желая успехи на всички!

[Орлин Баев]

Урааааа!

[Диляна Колева]

Julie

Благодаря, че реши да споделиш подробности за това, което премина. Истината е, че ти премина за три месеца през стресови ситуации, които обикновено се случват за години на хората и колкото по - стресови бяха те, толкова повече ти откриваше, колко силен и несломим може да е човешкия дух. Вярвам, че повече хора ще изберат да поемат отговорност за живота си и ще го заживеят с удоволствие, вместо да стоят зад тревожни състояния и невротични поведения. 

Осъзнаването, че промяната не става с вълшебна пръчка, а изисква отговорност, постоянство и  ангажираност с терапевтичния процес е първата крачка към справянето. Търсенето на техники, които с магическа пръчка да премахната състоянието на тревога обслужва погрешен модел на мисленето - консуматорския. Колкото по - бързо човек се отърве от него и заеме позицията на творец и автор на живота си, толкова по - бързо излиза от паразитните състояния.