Помощ

[никой]

Здравейте. Не знам към кого трябва да се обърна, но ако не излея всичко, което чувствам в себе си ще се пръсна...ще експлодирам... Така да започна с това, че се чувствам ужасно, много натъжена, прекалено емоционална, без надежда и желание за живот... Чувствам се ужасно самотна, нямам с кого да споделя каквото и да било, нямам никакви приятели, мъжа ми не го интересува... Може би дори не забелязва, че нещо се случва с мен, понеже се опитвам да го скрия, не искам никой да знае колко съм слаба, ранима и беззащитна.. На работа съм един от  най- "позитивните" хора, шегувам се, мисля смешни стихчета, но в същност сърцето ми плаче.. Много ми е тежко... Имам нужда от един приятел, но нямам може би аз съм виновна за това, може би и това че някой заминаха на далеч и всичко се промени... Не знам точно на кое се дължи, но ги няма. Седя си в къщи сама и плача и се депресирам, когато имам свободно време и мъжа ми го няма... В сесия съм, а нямам желание дори и 1 ред от който и да било учебник да прочета... Ужасно е... Супер чувствителна и емоционална съм, най - малките неща могат да ме убидят и наранят, а за плач да не говорим постоянно рева, понякога изпитвам нужда, понякога дори много често така плача сякаш се е случило най- ужасното нещо, и изпитвам няква болка в гърдите, чак въздух едвам си взимам от рев ... Моля дайте някъв съвет, защо съм толкова лоша с най- важните ми хора, винаги се карам с мама, държа се лошо и често решавам че трябва да се скарам с мъжа ми... Не мога въобще да се контролирам... Чувствам се много наранена, ядосана, тъжна, отчаяна.... Не знам, това ми дойде от вътре да напиша, написах го. Дали някой ще го прочете не знам, но ако желаете оставете мнение... Благодаря и се извинявам за изгубеното време! 

 

 

 

 

 

[Орлин Баев]

Здравейте!

Светът, в широк смисъл, си е такъв, какъвто си е, а конкретно е подобен на сегашния в последните около осем хиляди години. Не е до света, до града, до околните, до работата ви или ученето в университета, а е до вас, до вашето възприятие на света, пречупвано през когнитивните ви схеми/ модели. Дори от няколко реда писмо, вече могат да се видят доста страхове/ програми и следната психична динамика: "Сама съм, изоставена съм, неподкрепена съм, необичана съм и тъй като ме е страх от изоставянето на важния друг и неприемането му, мазохистично се потискам и се стремя да угодя (което трупа автоагресия/ напрежение), а външно поставям маска на весела и спокойна, но на цената на едно голямо ТРЯБВА да се държа така, иначе ще бъда изоставена от уважението и приемането на "значимия" друг..." Плаче ви се, тъжно ви е, защото нямате здраво психично ядро, а вместо това там живеят страхови инфантилни програми - сякаш дълбоко в себе си сте малко момиченце и имате нужда от много обич, много топлота и закрила и ако ги няма в такава степен (а в житейските бури няма как да ги има, ако от вас самата към вас самата ги няма, а чакате отвън и на другите...),започва да ви се струва, че сте самотно изоставена (това са несъзнавани процеси), започвате да се чувствате несигурна и влизате в маладаптивни компенсаторни поведения които споменах: "Трябва да се покажа способна, весела и силна (така потискайки се ), за да не бъда лишена от приемането на значимия друг." Как да се справите с тези си заложености? Разбира се, понякога може и сам... Аз обаче не бих си правил сърдечна операция сам на себе си... Според опита ми, съотнесен към случая ви, най-подходящият вариант за стратегически трайна промяна при вас би била лична и групова работа с помощта на психотерапевт. Лична, индивидуални сесии и групова, в групите и уъркшопите му. Всеки си има методи - в случая става дума за характерова промяна, не просто за минорно преодоляване на пси р-во. Една комбинация от когнитивно поведенчески, фокусирани в решение, психотелесни и медитативни методи би била оптимална. Започва се с лична работа по анализ, промяна на мисленето, възстановяване връзката с реалността, развиване на смелосъ и самостойност в предизвикващи ви поведения... Продължава се с групова работа, в която се работи по активното ви себезаявяване (здрава агресия), мотивация и себеуважение, доверие в себе си, а в по-напреднал етап - чаровна харизма, умения за магнетично привличане, на фона на вече присъстващите във вас себезаявяващо се доверие. Отнема време. Ученето е доживот, разбира се, но за постигане на устойчива промяна, която ще постави живота ви в руслото на дълбокото самоуважение и радост - от една до две години. Говоря реално, без пренамаляване или преувеличаване. Ако съзнавате колко важна ви е такава работа и какви огромни дивиденти ще имате от нея, не бихте се бавила и миг. Финансовата и себестойност е нищожна на фона на огромните печалби, които ще ви донесе във всяко едно отношение: себепознание, в личен план, партньорски, междуличностов, приятелски, мотивация, професионална мотивация и знание точно какво искате и т.н. и т.н. Казвам една-две години като срок, в който да почувствате една стабилна промяна, при която преобразувате негативните си характерови програми в адаптивни. Това не означава, че в този период се занимавате само с психотерапия или че ходите постоянно на такава. Личните сесии постепенно преминават все повече в групови, понякога пропускате, а след време ходите все по-рядко, като основна става личната ви работа, в живота ви! 

Както виждате, не ви успокоявам, тъй като върши работа за час. Предлагам ви път, който върши работа за цял живот! Ако решите, свържете се с мен, за да ви насоча към подходяща колежка в София. 

п.п.: питате защо се държите с околните така мило, а с мъжа си така нападателно. Защото партньора си приемате несъзнавано като близък, като част от себе си. Тъй като със себе си се държите автоагресивно, агресивна сте и към него. Както мачкате себе си в опитите си да се харесате на важните други, така ви се иска да мачкате и него. Здравият вариант е обратният - към себе си и партньора, близките и приятелите - мекота и приемане, докато към външния кръг от хора - здрави граници и здрава твърдост. 

Редактирано Декември 15, 2015 от Орлин Баев

[B__]

А защо се преструвате на "позитивна"?! Като не изразявате истинските неща вътре във вас, околните няма как да ги знаят и ще се чувствате самотна. Предполагам, че така очаквате околните да ви направят нещо хубаво, може би и затова се карате с тях - очаквате да ви накарат да се чувствате добре. А това е вътре във вас, не зависи от тях.

[никой]

Не изразявам тъгата си понеже не мисля, че колежките ми ги вълнува какво точно се случва с мен. Преструвам се на много весел човек, защото отчаяно търся приятел, защото ми е много кофти и супер тъпо се чувствам, че няма един човек на когото да се обадя, че имам малко време за кафе, или дори само да попитам " как си".... Но и това, че се преструвам не помага, явно само ми вреди и наистина е крайно време да потърся помощ, защото има неща от миналото, които много ме измъчват и може би не ми дават да продължа нормално и пълноценно живота си... Благодаря ви г-н Баев ще се свържа с вас, за помощ, но не знам кога, може би ако имам скоро път към София.... 

Редактирано Декември 15, 2015 от никой

[Орлин Баев]

Не ме разбрахте - не ви пиша, за да идвате при мен, а за да ви посоча път. Когато решите, мога да ви препоръчам добри колеги! България е толкова малка страна, че при достатъчна мотивация, идваща от разбирането за ценността на психотерапията, родните разстояния не могат да ви спрат.Благодаря ви за коментара ви в последния ред от десет думи, насочен към опитите ми да помогна... Бих се радвал да коментирате все пак - иначе се чувствам сякаш пиша във въздуха. Не че и това е лошо Успехи!

Редактирано Декември 17, 2015 от Орлин Баев