А как да убиваме с любов?

[holyvalentine]

Или за справянето с нездраво/здравата ни агресия. 

До този абсурден,  на пръв поглед, въпрос достигнах онзи ден, след задълбочен анализ на моите мисли и емоции? Мда. Аз съм човек изпълнен с любов, и който се стреми всячески да бъде в хармония със себе си, околните, вселената, Бог. Наскоро установих обаче (с помощта на психолози), че изпитвам затруднения да давам на себе си. Насочих усилията си в тази насока, макар че изпитвам вина за егоизъм и егоцентризъм, давайки на себе си. Въпреки всичко отчитам позитивните ефекти от тази практика, насочена към себе си. Чувствам се по-спокойна, по отворена към другите, повдигна ми се самооценката, по-толерантна съм, оценявам собственото си мнение и го изказвам по-свободно. Следователно това е добра практика, мога да заключа. 

Но , естествено, има моменти, в които навлизаме в по-отрицателни емоции, колкото и неприятно да ни е това. Онзи ден гледах клип, в който араби убиха с камъни жена, защото прелюбодействала. От нея остана само кървава маса прмесена с коса. Не спряха да хвърлят камъни по нея докато не спря и последния трепет на клепача ѝ. Трудно ми е да повярвам, че това са чада Божии, особено такива, които убиват в Негово име. Знам, че част от тези хора чукат на вратите ни, стоят по границите ни и навлизат в Европа. Не мога да стоя безпристрастна. Не ги мразя, затова какви човечки същества са, те са си на техен си стадии на развитие, но не мога да почивам на лаврите на любовта в случая и да оставя тези хора да разграбват страните ни, да безчинтстват и да ни нанасят вреди, безнаказано. Това, че някой е дошъл да ми бръкне в дома, защото считам България за мой дом, и в по-големи граници - Европа, ме кара да се наливам с дива ярост. Искам да си получат заслуженото. Тези така изпълнени с негативизъм мисли ме карат да се чувствам отдалечена от Бог, в едно поле от негативна енергия, което не ми харесва, а не знам как да вентилирам и махна това чувство.

 

Онзи ден, нашите еквиваленти на имигранти - родните ни цигани ме докараха до друг изблик на агресия. Ненавиждам тези същества октрито... само който не е живял с тях или близо до тях, не може да знае за какво иде реч, ден след ден да ги гледаш, и да чувстваш безпомощност. Онзи ден видях един малък мерзавец да посяга на баба ми на улицата. Беше им направила забележка на някаква компания да не крещят така силно по улицата. Те започнаха да ѝ се подиграват и да  я освиркват, а един посегна да я удари. Обличах се за работа когато видях това през прозореца. Две вени изпъкнаха на челото ми, рядко съм чувствала такъв приток на адреналин в тялото си.. но на гаден адреналин. Не помня дори с какво се облякох , преди да полетя към улицата.. не мислех. Само успях да се спра преди да грабна нож, исках да го наръгам, да го убия, този малък гаден, арогантен хлапак да си го отнесе заради всички, които се причина да трупаме тази непиязън ден след ден. И не, тук не можеш да ги игнорираш, да се правиш, че нищо няма. Просто не става, ако някой ще си каже, тази жена пък защо е пълна с омраза. Не е омраза. Не ме интересува какво правят по между си. Не съдя, макар че ги смятам за низши същества. Но.. да ми посегнат на личното.... аз по -малка ли съм от тях като Божие създание? А баба ми? За кои се мислят? 

 

Та, докато сляза онзи ден, те бяха отминали и се смееха нагло все още подигравайки се. Никой от българите тук не смее да им каже нищо. Освен, че сме малцинство, всеки се притеснява за имущество, безопастност, близки. Този адренлин, тази дива ярост си остана така в мене, и понеже трябваше да тръгвам за работа, не можах да я вентилирам, не можах да се отърся, и веднага усетих негативните ефекти върху тялото си - стягания, куркане на червата, напрежение. Скапа ми се денят. 

 

Не, няма омраза в мен като цяло. Постарала съм се да преработя доста от багажа си, и все още се старая да го правя. Но агресията се въпламенява в моменти като този. Готова съм да убия, за да си защитя личното. Предполагам е нормална реакция, но след това пораженията са върху мен. И май това се превърща в авто - агресия? Как да се справя с това? Особено в такива ситуации когато нямам възможност или време да си поплача, да се навикам, да наритам някоя стена?? Дайте съвети моля. Как да се справя? Аз обичам себе си, и агресията си е част от мене. На моменти ми помага и в живота, но не искам да ми пречи. Особено много не искам да вреди на самооценката ми (освен на тялото ми), защото доста усилия положих да я повдигна. 

 

Редактирано Ноември 29, 2015 от holyvalentine

[Диляна Колева]

Здравей, разбирам те напълно, много хора са в ситуации като твоите, в които чувството за страх, преминава в безпомощност и често се трансформира в безполезна агресия. 

Агресията по принцип е част от жизнения цикъл, ако я няма нея няма да оцелее човешкото същество, за да бъде градивна и е необходима правилна насока. Това е поведение ориентирано към решения, а не към наказания, обвинения, оплакване или оправдаване.

Колкото и невероятно да звучи, всяка ситуация има решение, но ако бъде насочено към правилното място, а това вече означава, че трябва да умееш да работиш добре със стратегическото мислене.

Гневът е мощен енергиен поток, който ако се използва по предназначение може да стане огромна градивна сила. 

В една от групите за анализ на чувства, разглеждахме чувството Завист, като цяло дума натоварена с отрицателен заряд. След като добре проучихме от къде се заражда то и как го разпознаваме и какво правим с него, се оказа че не е толкова негативно зависи кой как го използва. От 7 човека, само един сподели, че когато изпита чувството завист, в него започва процес насочен към постижения. Т.е. да постигне това което иска, а не да трупа ежедневно все повече негативни чувства и да изпада в оправдателен режим. 

Често когато не можем да се справим с личен проблем по определен въпрос, подсъзнанието ни го обръща все повече навън, започваме да го глобализираме и да се убеждаваме все повече, как определена ситуация е нерешима, не само за нас, но и за целия свят. Фокуса ни все повече отива в обществени събития, които отразяват подобна проблематика и чувството за безсилие и безпомощност придобива чудовищни размери. Все повече се отдалечаваме от себе си и от собствената си проблематика или започваме да я виждаме като все по нерешима. Това е признак за изтласкване на вътрешния ни проблем и неумението или нежеланието да го решим.

Тук ясно се вижда, че това изместване е започнало. Личният проблем, с етноса на улицата, съзнанието приема за нерешим, затова започва да трупа доказателства в своя полза, като се фокусира в същия проблем в световен мащаб, така проблема добива сила и чувството за безпомощност става все по - голямо. Мисълта се фокусира в оправдания и спира да мисли в посока решения. Когато страха се засили, той ще се хване за това чувство за безпомощност и ще генерира агресия. Пасивна или активна няма значение, тя все е вредна. 

За съжаление медиите много често работят точно в посока насаждане на чувство за безпомощност и липса на всякакви решения, което внушава на едната страна, че е слаба и все по - слаба и няма решения, а на другата че е силна все по-силна и няма кой да я пребори. Истината е, че това е внушение, което пречи на едната страна да влезе в режим решения.

Понякога търсенето на решения, може да е съвсем в страни от конкретната ситуация, която е следствие, а не основния проблем. Тук е необходимо умението да се прави разграничение на двете, когато се започне действие.

Да убиеш цигането няма да реши ничий проблем, а ще създаде нова поредица от проблеми. Ако вложиш целия си гняв в създаването на организация за нещо си, ако агресията стане градивна и се вложи в контакти, стратегии и действия, тогава вече, ще се премахват проблеми, а няма да се създават. 

Често тук повечето хора казват: "Абе да, ама те другите ........" Това е влизане в оправдателен режим. Има една игра, която играем, когато някой започне да се оправдава, оплаква или обвинява, вписва в личното си тефтерче черна точка и започва да мисли, как това да се обърне в решение. 

Ако се опиташ да правиш това упражнение, дори само 1 седмица, ще видиш как мисленето ти ще започне да се променя.

[holyvalentine]

Здравей Диляна,

 

Благодаря много за отговора. Интересна тема. Трябваше ми малко време да асимилирам отговора и да да видя дали мога да го приложа. Вътрешният проблем в случая е изипитване на вина като цяло и себеотричане. Защо? Защото мразиш друго същество, което е чадо божие и искаш да го унищожиш. Това е вина пред Отеца. Като жертва на секта в миналото все още подобни закодирани програми ми създават неудобство в мисленето. Омразата те кара да се изваждаш от твоя мир и хармония и да бушуваш в много отрицателни емоции. Това е нещо, на което, по прионцип се гледа негативно.  От доборото се преминава към злото , отдалечаваш се от Бога и отиваш към дявола. В смисъл на мен ми е много трудно после да се възстановя равновесието. Не знам какви техники да пробвам. Чувствам се лоша , омърсена, недосотйна за обичта на Бога. И това ме измъчва. Все  едно да не можеш да изразиш чувствата си, зщото се стра хуваш да бъдеш низвергнат - това е вътрешното чувство. Външната обвивка на проблема е безпомощността от факта, че сме малцинство. 

 

 

Някъде четох за Японската култура, че хармонията на  хората там е толкова важна, че те предпочитат, за да запазят лице, да не споделят въобще чувствата и емоциите си, за да не изгелждат смешни, тъпи.. и т.н. Това , което в тяхната култура се счита за превъзходно качество , мен би ме убило. Когато имаш изблик на гняв трябва да го освободиш. Разбира се, не десктрукивно. 

 

Относно тефтерчето... смяташ ли наистина, че умът може да се тренира чрез подобни похвати? Аз също съм на това мнение и често се опитвам да го првя чрез медитации, визуализации, внушения. Някак си изваждаш силните и хубавите си страни наяве. Четох обаче изкаване на друг писхолог, за позитивното мислене - аз някак си го асоциирам с това - за неговите капани, и как се замазвали проблемите отдолу като ти се опитваш да останеш позитивен отгоре. Неговият метод обаче беше да изследваш страха си, да го прегърнеш, да се примириш , и някак си обсяснението изглеждаше логично, защото страховете намалявали всеки път като правиш това и ставали малки. Да , но аз се уверих, че така доста се вторачвам в тези мои страхове, да стоя в тях, да ги прегръщам и някак си да живея с тях около мен, докато афирмацийте, които използвам и тези по-позитивни техники ми носят по-голямо удовлетворение и мога да гледам напред в живота и да се занимавам с по-външни неща от света, които ми носят удовлетворение. Какво е твоето мнение по този въпрос?

 

Също, ще го задам като отделна тема, но да питам и тук... покаянието като действие, какъв точно заряд носи? Не само като религиозно явление , но и от психологичекса гледна точка? Има ли разлика между тях? Покаянието равно ли е на извинение?

 

Благодаря предварително?

 

 

 

[Орлин Баев]

Правила си психотелесни опити за подчинение/ доверие. Надявам се, чувствала си това натежаване в тялото, като размазване. Пълно потапяне в безсилието, в провала, в слабостта, в безпомощността. В него има прегръщане на страха с любовта, идваща от душата ти, има преобразуване на тъгата, която се преживява в това смирение/ покаяние - в мъдростта на опита. Интелектуално казано,покаянието е да осъзнаеш с цялото си тяло грешките си, да си ги признаеш смирено пред себе си, Бога и другите - но и да ги промениш! Няма общо с примирението, със самосъжалението, с вайкането и оплакването... Покаянието е със смирено, любящо доверие да изповядаш пред Себе си, преживелищно през тялото и душата си, пред Бога слабостта си, да я прегърнеш и приемеш така, че да извлечеш потенциалите ѝ, да се поучиш от нея и промениш грешките в мисленето, чувстването, отношението и поведението.. 

Редактирано Декември 8, 2015 от Орлин Баев

[Диляна Колева]

В 7.12.2015 г.,, holyvalentine каза:

Здравей Диляна,

 

Благодаря много за отговора. Интересна тема. Трябваше ми малко време да асимилирам отговора и да да видя дали мога да го приложа. Вътрешният проблем в случая е изипитване на вина като цяло и себеотричане. Защо? Защото мразиш друго същество, което е чадо божие и искаш да го унищожиш. Това е вина пред Отеца. Като жертва на секта в миналото все още подобни закодирани програми ми създават неудобство в мисленето. Омразата те кара да се изваждаш от твоя мир и хармония и да бушуваш в много отрицателни емоции. Това е нещо, на което, по прионцип се гледа негативно.  От доборото се преминава към злото , отдалечаваш се от Бога и отиваш към дявола. В смисъл на мен ми е много трудно после да се възстановя равновесието. Не знам какви техники да пробвам. Чувствам се лоша , омърсена, недосотйна за обичта на Бога. И това ме измъчва. Все  едно да не можеш да изразиш чувствата си, зщото се стра хуваш да бъдеш низвергнат - това е вътрешното чувство. Външната обвивка на проблема е безпомощността от факта, че сме малцинство. 

 

Най - силния инстинкт на човешкото същество това е за самосъхранението. Наблюдавала ли си какво прави котката, когато я притиснеш в застрашителна хватка - става страшна, ще те направи на парчета. Това означава ли, че котката те мрази?? Тя просто се защитава. Ако я държиш по - дълго в застрашителна ситуацията ще е нащрек ще те наблюдава и дебне, за да те обезвреди, но не защото те мрази, а за да оцелее.

Този древен инстинкт, благодарение на който сме оцелели сега се отключва в най - различни форми и често съвсем не толкава видно и ясно.

Реакциите си ние вече обличаме в чувства, рационализираме или пък залитаме във вярвания и убеждения, които вместо да изяснят ситуацията съвсем я объркват. Тук Бог няма нищо общо. Живееш в район, в който група хора застрашават твоята безопасност, няма по - нормално нещо от това тези хора да са ти неприятни, ами те застрашават сигурността ти, а това е една от базите върху която се гради човешката личност. Когато няма сигурност, развитието спира. Поведението, реакциите, мислите, чувствата, всичко е насочено към мястото което се възприема като застрашително. 

Първичния инстинкт е такъв - премахвам нападателя, възстановявам сигурността. Няма Бог, няма Дявол, няма вярвания има начин да оцелея. Днес не можем да го направим буквално, затова често се обръщаме не към външния фактор, а към собствените си варианти за справяне. Когато не можем да открием такива започваме да се ядосваме на себе си или прехвърляме яда си на причинителите на дискомфорт. Тогава влизаме в големия капан на безплодните действия.

В 7.12.2015 г.,, holyvalentine каза:

Относно тефтерчето... смяташ ли наистина, че умът може да се тренира чрез подобни похвати? Аз също съм на това мнение и често се опитвам да го првя чрез медитации, визуализации, внушения. Някак си изваждаш силните и хубавите си страни наяве. Четох обаче изкаване на друг писхолог, за позитивното мислене - аз някак си го асоциирам с това - за неговите капани, и как се замазвали проблемите отдолу като ти се опитваш да останеш позитивен отгоре. Неговият метод обаче беше да изследваш страха си, да го прегърнеш, да се примириш , и някак си обсяснението изглеждаше логично, защото страховете намалявали всеки път като правиш това и ставали малки. Да , но аз се уверих, че така доста се вторачвам в тези мои страхове, да стоя в тях, да ги прегръщам и някак си да живея с тях около мен, докато афирмацийте, които използвам и тези по-позитивни техники ми носят по-голямо удовлетворение и мога да гледам напред в живота и да се занимавам с по-външни неща от света, които ми носят удовлетворение. Какво е твоето мнение по този въпрос?

 

 Упражнението няма за цел да те вкара в позитивно мислене, а да обърне модела и съответно да те вкара от бездействие в действие. Да промени "истината", в която си се фокусирала и която хем не ти харесва, хем я държиш все по - здраво. 

Ето ти продължението на това интересно упражнение:

Цялото ни страдание произхожда от това, че вярваме на това което мислим. На указаните места по – долу запишете своите убеждения или вярвания, след което си задайте следните въпроси и приложете посочените трансформации.

Впишете своето убеждение, което ви носи напрежение:

Вярване ......................................................................................

1.       Вярно ли е това?

2.       Мога ли да съм абсолютно сигурна, че е така?

3.       Какво изпитвам, когато вярвам в истинността на тази мисъл

4.       Как бих се чувствала, ако я нямаше тази мисъл?

Сега трансформирайте тази мисъл:........................................................

 

Пример:

Вярване: Той трябва да е по – малко критичен към мен.

1.       Истина ли е това? – Хммм не съм убеден/а

2.       Мога ли да съм абсолютно сигурна, че е така? – Не, доказателствата не биха издържали в съда J

3.       Какво чувствам, когато вярвам в истинността на тази мисъл? – Свиване. Тази мисъл изсмуква енергията ми.

4.       Как бих се чувствала, ако я нямаше тази мисъл? – По – свободна, по – енергична, по – щастлива.

Започва преобръщане на мисълта с проба на различни варианти:

-          Той не трябва да е по – малко критичен от мен.

-          Аз трябва да съм по – малко критична към него.

-          Трябва да съм по – малко критична към себе си.

Когато свикнете да се самоанализирате ще откриете, че не е нужно да контролирате ума си или да изтласквате мъчителните мисли от главата си. С времето те просто губят силата да ви разстройват.

В 7.12.2015 г.,, holyvalentine каза:

Също, ще го задам като отделна тема, но да питам и тук... покаянието като действие, какъв точно заряд носи? Не само като религиозно явление , но и от психологичекса гледна точка? Има ли разлика между тях? Покаянието равно ли е на извинение?

  В Библията думата „покайвам се” означава „променям мисленето си”. Едва когато това се случи, може да се стигне до прошката, преди това е заблуда.

В психологията е същото, преди да стигнеш до приемане и прощаване, е необходимо да се запознаеш с емоциите, които тежат в мисленето, да обърнеш гледната точка, да ги видиш по друг начин, да се освободиш от тях и чак след това може да говорим за приемане. Което е същото както и в Библията променяш мисленето и след това работиш за приемане и прошка. Сега може би разбираш, че няма как просто да приемеш страха, преди да си променила мисленето си, това е по следващ процес.