Не мога да се отдалечавам от дома си

[sisi565]

Здравейте, казвам се Силвия и съм на 32 г. От около 5 год. имам ПР и ПА впоследствие на което ми се отключиха множество фобии. Нещото, което най-много ми пречи и не ми позволява да живея нормално и пълноценно както и да работя е това че не мога да  се отдалечавам от дома си. Когато ми се наложи да отида по-далече получавам симптомите за ПА и чувството за безизходица ме побърква. Това състояние продължава докато не се прибера вкъщи. Най-големият ми страх от това е, че ще полудея.

[Диляна Колева]

Всичко което изброяваш е характерно за тревожните разстройства.

Страхове, преминаващи в телесни симптоми, след време трансформиращи се в различни натрапливости. Тук е описвано много подробно и има много насоки. Имаш ли конкретен въпрос, който би искала да зададеш?

[Орлин Баев]

Да, наистина - излагаш агорафобични преживявания (а агорафобията е страх от п.а.), но не казваш какво възнамеряваш да правиш, какво сега правиш, как въобще виждаш себе си в картината на случващото се, защо според теб се случва, дали те води нанякъде, болест ли е или житейски урок... Не казваш какво си чела от вече немалкото статии по темата, фокусирани не в оплакване, а в справяне и какво правиш за това справяне.

[д-р Тодор Първанов]

Силвия, опита ме е убедил в това което казва Орлин-хората, които се справят, го правят името на някаква значима за тях цел.Мотива-искам да съм добре, за да съм добре е слаб мотив. Мотива- искам да го направя, в името на .....или заради ....е мощният мотив, който помага на хората да преодолеят страховете си. И, както много пъти съм писал, най- мощният мотив е този, който не е свързан със стремеж към неща, а бягство от нещо.

Например, много майки с подобни на твоите оплаквания разбират ,че с примера си вредят на децата си.Тогава се превръщат в истински борци.Други жени, проумяват, че приятелите или съпрузите им няма дълго да ги търпят и ще останата сами и това им дава сила да се справят.

Не е тайна, че най- трудно се работи с млади хора, които нямат значими връзки, които може да загубят.Или ако имат, то партньора им ходи по-гайдата и се съобразява с техните страхове и ограничения.И, обратното, много приятно се работи със семейни хора, които имат и деца-страхът да не загубят всичко<той е напълно реален>, ги прави  страхотни ,,бойци,, и страховете им бързо се повлияват.

Не знам ти в коя категория си, но си дай  сметка, ако страхът ти продължи още 10- 15 години, какво ще си загубила.

 

Редактирано Ноември 24, 2015 от д-р Тодор Първанов

[sisi565]

Първо, Благодаря за отговорите. Много от нещата които сте написали съм наясно че са така но не мога да открия правилния инструмент с който да ги преборя. Относно какво възнамерявам да правя не мога да го формулирам още в момента се лутам търсейки начин да се преборя. Пробвам различни терапии но без прием на медикаменти. Пробвам при различни психо-терапевти и докато говорим всичко изглежда че е по-добре но след това в реалността страхът надделява. Според мен това е житейски урок който никога не съм искала. Изчела съм доста и имам чувство че мога да помогна на всеки друг но не и на себе си. Най-големият ми страх е когато изпадна в такова състояние че имам чувство че ще полудея и така ще съм в тежест на близките ми. Имам човек до себе си който много обичам и благодарение на който имам напредък, който според него не е много голям но за мен е огромна крачка напред. Но в момента съм от хората с които се работи по-трудно понеже както пише в предния пост партньора ми ходи по гайдата и се съобразява с моите ограничения и страхове. Определено има какво да изгубя но защо това не е достатъчен мотив за мен кога изпадна в безизходица. И в това състояние изобщо не мога да мисля какво ще се случи след 10 години и какво ще съм загубила.

[д-р Тодор Първанов]

,, Определено има какво да изгубя но защо това не е достатъчен мотив за мен кога изпадна в безизходица ,,

Когато сме в безизходица ние не мислим рационално.Идеята е, да вземем мерки и не изпадаме в такова състояние. Тоест, работи се преди кризата, тогава се правят промените, не по време на кризата.И тук е проблема, когато са в криза хората са готови да направят всичко, за да не изпаднат отново в нея, но след като тя премине, се успокояват и нищо, или почти нищо не правят. Трябва да се приеме че промяната е системен процес, изтикващ не толкова ,,сила,, , колкото постоянство и търпение. 

[Орлин Баев]

"партньорът ми ходи по гайдата... урок, който не съм искала" - печалби от поддържане на състоянието и липса на истинско желание за растеж, който е потенциално вложен в него... Казваш, пробваш. Пътят е ясен, поне за терапевтите, през които са минали хиляди хора. Не става с пробване, а със системно приложение на методология, изоставяне на псевдо печалбите, на фона на учене от състоянието, усвояване на по-широк мироглед. В даден момент се преминава една граница и човекът започва да осъзнава, че преживяното е благословия, идваща от самия него като цялостност, като душа. Защото е станал сърцат, дълбоко обичащ, почувствал е Бога! Защото целта на неврозата е да ни ресвърже с целостта ни!