Моята история

[Desiii]

Имах нормално детство нормално семейство не мога да кажа че са ме лишавали или са ми давали прекалено много нито че са ме биели или унижавали повече от едно нормално семейство. Въпреки че съм била вечно подтискана защото имах слаба вяра в себе си във способностите си абе самочувствието ми беше ниско и все ми се караха че не мога да свърша това или онова като хората и с времето аз започнах да го приемам че е така въпреки че се стараех да направя нещо то никога не се получаваше и все се обвинявах че не ставам за нищо в училище също бях доста подигравано дете стараех се учих (е не бях отличничка) но определено обичах да съм сред първите колкото и да бяха недостижими те за мен обичах да правя добро впечатление но вечно ме подиграваха и обиждаха. Мисля че всичко почна едно лято може би бях на около 10-12г имах една "най-добра приятелка" с която излизах постоянно няколко пъти бях излязла без нея и тя се беше разсърдила като повече не искаше да играем заедно. От онова лято започнах да чета много книга да си мечтая да си представям разни неща да си мисля как ще порасна ще имам приятел и т.н. През това лято много напълнях сигурно тежах поне 80 кг  (по принцип съм едра но това дори и в момента си е много за мен) бях се вглъбила в книгите . Започнах да се питам защо хората са такива лоши защо се отнасят така защо майка и татко се карат защо се обиждат... Защо хората трябва да се нараняват  и т.н. Беше ме много страх че не разбирам живота. Почнах училище отново подигравки този път придружени със заплахи и удари.  Спасение намирах само като се приберях вкъщи във книгите ми там имаше само любов никой не обиждаше никой. и аз си мечтаех затова което е в тях да имам човек който не ме обижда и ме обича. 

Имах няколко "приятелки" които бяха до мен но тъй като си бях наивна и глупава споделях всичко а те са ми са се присмивали зад гърба имаше само едно момиче и което беше до мен и ми помагаше но поради семейни причини много отцъстваше и аз бях сам сама нямаше на кой да споделя какво ми е  имам сестра но тя е 5 г по малка от мен. Не разбрах кога точно нещо не е наред в мен винаги съм се мислила за по различна от другите защото винаги съм си задавала въпроси а и съм се интересувала неща различни от това което са се интересували те. Не знам кога осъзнах че нещо не е наред може би  преди година и половина някъде но дотогава всичко ми се виждаше нормално или поне в рамките на нормалното. Обичах да правя разни неща по един начин да пипам разни неща като минавам от там или да минавам по една и също плочка и т.н предполагам вече се сещате за напаста която ме е "обладала". Това не ми пречеше никак даже не съм обръщала никакво внимание поне не ми е отнемало толкова много време .... 

След 8 клас се записах в ново училище онова лято отслабнах доста не толкова заради себе си колкото заради другите мен никога не ме интересуваше как изглежда човек стига да мога да общувам с него и да ми е приятно долу горе изглеждах добре (ама и 65 кг са си много когато си с едър кокал) в ноото училище нямах такива оплаквания относно обидите и отношението. Вярно хората бяха други но поне някак по израснали срещнах по зрели хора и от там с най- добрата ми приятелка която 4-те години изскарахме неразделни (е не съвсем). Тези 4 г. имаше и лоши и хубави моменти но определено нямаше тази тежест това натоварване на психическо ниво както от 1 до 8 клас в старото училище. Но проблемите ми тук бяха от друго естество. Както в книгите ми пишеше за онази любов и аз исках такава. На реалноста ме прасна много здраво в лицето запознах се с едно момче наркоман искаше само секс НЕ ГО ПОЛУЧИ ... но той беше първата ми любов първия човек в който се влюбвах и въпреки че не бяхме правили нищо повече от целувки и обарване не можех да го забравя просто не можех около 1 г и половина мислех само за него беше ужасно мрънкане реване тръшкане следене във скайп правене на фалшиви профили и т.н (има много за разказване по тази тема но няма да ви отегчавам) така после се запознах с друг отново наркоман ако не беше вечно напушен и неориентиран кой е и т.н можеше и да се получи... беше втората ми любов през тези 2 г. излизах с много хора ужасно много хора мога даже направя анкета хахаха та искам само да кажа че нито веднъж не съм правила секс със нито един от тях. Беше ми интересно исках да намеря човека който ще ме обича толкова много ще прави всичко за мен като в моите книги. Искам само да кажа че не съм някоя мечтателка ясно озънавам реалността около мен хората колко са злобни колко подмолни какво искат и т.н просто исках да се скрия в моя свят и да забравя колко много боли какви хора има и т.н просто не можех да повярвам че щом аз си казвам истината и не лъжа те също го правят но хората правят много повече това ме съсипа мен че хората са такива и лошото е че го съзнавам и с годините се научих да се правя на "умряла" защото съм много досетлива и проницателна но обичам да се правя на по тъпа от колкото съм защото така не се налага да им казвам истински това което чувствам защото няма да ме разберът колко по различен е за мен живота .. че те се интересуват как да си легнат с тоя или оня или да си вземат тази или онази дрешка а аз просто исках да ми е хубаво душата и тялото ми да са в хармония да изучавам света и още куп неща . Че отклоних се от темата после ще добавям още за характера си. 

Приятелката ми беше красива дълга черна коса слаба абе такива каквито ги харесват мога да кажа че бях в сянката и тези 4 г но не се притеснявах защото тя си търсеше внимание не беше някоя с извинение к*рва но обичаше да е в центъра на вниманието хората да я хвалят и т.н а аз томно обратното толкоа малко беше самочувствието ми. 2009 г се запознах с човека който исках с човека който търсех човека който ми даде и продължава да дава любовта която търсех от онези розовите книжки. Благодаря на Бог че ме срещна и през годините когато съм искала да го оставя не ми е позволил защото сега нямаше да се справя без него. 

Завърших училище .. започнах работа лятото по морето срещнах нови хора хора различни от тези които пазнавах от всякъде там се запознах със най добрия си приятел ТАМ ЗА ПЪРВИ ПЪТ РАЗБРАХ ЧЕ ХОРАТА МЕ ЦЕНЯТ ИМАТ НУЖДА ОТ МЕН И МНЕНИЕТО МИ  за първи път в живота ми аз бях свободна от всичко и всички и имах хора които ме подкрепяха в работата беше уникално имах самочувствие и т.н Лятото свърши прибрах се в къщи и всичко изчезна на другото лято щяхме пак да работим там но нещата се объркаха и не стана работата цели 2 г бях във къщи без самочувствие не мога да кажа че бях депресирана на моменти ми беше хубаво цъках игрички в нета четях пишех  и др. но онова от детските ми години където се чувстваш самотен изолиран и че не ставаш за нищо се върна и аз пак бях непохватна и тромава. Беше ме страх да си търся работа тъй като мислех че няма да се справя че ще се изложа пред хората че ще ми се подиграват. А вече чувствах себе си голяма исках да имам пари и самочувствие лежах на гърба на нашите и приятеля ми. 

Почнах да се занимавам със бижута ръчна изработка и не знам как стана в главата ми се заформи че искам да си имам магазин но за целта трябва да имам пари и тогава се случи нещо което никога не съм очаквала да имам шанс започнах работа в точно такъв магазин магазин за бижута в който трябваше да се изработват бижута много се молех да получа работата и Благодаря на Бога започнах работа за която съжалявам.  Раотата беше хубава мечтата ми със тея мъниста и разните му флюшки и т.н беше уникално но от май месец 2014г живота ми стана ад. ужасно напрежение в работа бях сама със по 30-40 човека на главата умати задължения само си представете от китайската бижутерия от 0.50 лв до към 4.00 лв най скъпото да правиш сам оборот около 1000 лв как се правят с тези дребошлъци не знам как изобщо съм успявала. С приятеля ми щяхме да прекараме вечерта заедно но му се обадиха по работа и аз останах да го чакам но стана късно и реших да лягам  изкъпах се поговорих със сестра си по тела и си легнах но не знам как откъде и защо ме връхлетя някаква супер паника че ще се задуха че ще спра да дишам ръцете ми започнаха да изтръпват краката главата ми щеше да се пръсне умирах просто нямаше друг начин от там във спешното. Чакам да ме приемат имам чувството че ще припадна нямам въздух бледа идва сестрата вкаваме вътре мери кръвно и ме гледа и вика ДОКТОРА ЩЕ ТИ ОБЯСНИ влиза доктора гледаме вика друг път получавала ли си нервна криза аз за първи път чувам това определение хаха и го гледам оня ми бие нещо успокоително и ми вика мини през касата. 

От тогава вече не бях себе си по скоро вече никога не бях себе си. Започна се един постоянен страх че ще и стане нещо лошо че ще припадна че ще умра че ще започна да се задушавам и че няма да има кой да ми помогне почнах да виждам света по поразличен начин сякаш всичко се беше замъглило напуснах работа почнах да чета книги но вече не ми беше интересно вече всичко ми беше подтиснато имах парите за магазина но даже и това не ми се правеше нямах желание да правя каквото и да е за да го създам. Почнах да чета в нета и разбрах за ПР от там разбрах доло горе какво ми е и че няма да ми се случи нищо но все пак страхът си оставаше отидох на психиатър и ми изписа хапчета няма има 2-3 седмици пак бях себе си даже прекалено себе си още преди това психическо натоварване в магазина в който работех бях толкова спокойна отново правих неща за моя магазин изработвах. отворихме го бях щастлива много щастлива всичко се нареждаше вече не ме болеше нямаше и помен от това че ме беше страх да стоя сама или дане излизам че да ми стане лошо. Казвах си че в магазина поне ако и стане зле някой ще звика линейка и така. До през май тази година когато дядо ми почина. Това беше най големия шок в живота ми ДА СЕ СЛУЧИ НА МЕН НЕВЪЗМОЖНО АЗ БЯХ РАЗЛИЧНА АЗ ВЯРВАХ ЧЕ НА МЕН НЕ МОЖЕ ДА СЕ СЛУЧИ ТОВА НА ДРУГИТЕ МОЖЕ ДА ИМ СЕ СЛУЧИ НО НЕ И НА МЕН НЕ И НА МОЯ ДЯДО .. АЗ БЯХ ДРУГА АЗ ВЯРВАХ АЗ БЯХ ДОБРА И ПОМАГАХ НЕ МОЖЕШЕ ДА СТАНЕ НЕ МОЖЕШЕ НЕ БЕШЕ ИСТИНА НЕ СЕ СЛУЧВАШЕ НА МЕН ... направо ми са като в мъгла до май до юни месец  знам само че всичко се преобърна не бях същата вече никога нямаше да бъда същата нещо си отиде една част от мен от това че се чувствах като дете вече ме нямаше не бях аз. Хапчетата не помагаха кризи ужасни кризи. И БАМ точно тогава разбрах че съм бременна най красивото нещо за което съм мечтала да имам в живота ми се случва в момент като този не можех да повярвам. Спрях хапчетата мислех че ще се оправи едно бебе ще оправи всичко да ама не аз все още не можех да преживея моя дядо да се прибирам и него да го няма....  Вече близо 5-6 месеца живея в един ад без хапчета заради бебето ми защото го обичам ... беше неочаквано но не и нежелано ... 

Наложи се да затворя магазина ... започнах да се обличам примерно имам 4-5 тениски и тях ги обличах според деня примерно една за понеделник вторник и т.н като не трябваше да слагам друга в друг ден трябваше да си е за деня спрях да чета книги и да слушам музика защото това правех цял ден когато почина дядо ... беше ме и все още ме е страх да си копувам и да нося нови дрехи защото тогава бях със нови дрехи.  От тогава почнах мн сериозно да се замислям че съм откачила че не съм наред и т.н и почнах съвсем да чета и тогава разбрах за ОКР но после се почна страхът от полудяване един необятен страшен и четене на симптоми на шизофрения. постоянно четене и постоянно самонаблюдение дали мозъка ми ще изключи дали ще нараня някой. 

Най лошото става тези дни което ме принуди и да ви пиша и помоля за адекватно мнение и съвет дали наистина полудявам дали тези натрапчивости магад да преминат във мания и да се окажа във лудница убила някой. 

Постоянно мисля за Бог понеже много вярвам в него и понакога когато ми е зле обичам да се обръщам към него тези дни имам чувството че направо полудявам казвам се чи Господ ме гледа че съм лоша че върша лоши неща и той ме наказва за дето говоря лошо че мисля лошо и мисля тея лоши неща за него че той ми се сърди .. и всичко това предизвикна една чернилка в душата ми не мога даже да го опиша страшно е ужасно е страшно не спирам да мисля за Господ просто се едно той ме вижда чете мислите ми и т.н най лошото е че съзнавам мислите ми но сякаш толкова са затъпени чувствата ми толкова надолу потопени че не мога да им кажа махнете се НЕ СТЕ ИСТИНСКИ защото съзнавам че всъщност е така .. 

Другото което ми се случва понякога е че когато се скарам с някой направо имам чувството че ще се пръсна че тлавата ми не може да спре да мисли и да асимилира сякаш нущо ме гъделичка сякаш мозъка ми всеки момент ще изключи ... 

Гадното е е искам да ви опиша какво ми е а дори не мога и наполовина да опиша какво чувствам знам само че чувствам себе си различна от това което бях и това което съм в момента .. Най големия ми страх е че ще полудея от тея мисли и ще ме вземат в лудница и ще убият бебето ми само това ми се върти в лавата че ще изтрещя и ще ми вземат бебето или че след като родя ще полудея и ще ми вземат бебето. Страх ме е че полудявам страх ме е че Господ ще ме накаже страх ме е че никаго няма да се нардвам на детето ми. 

Моля ви кажете ми какъв е шанса тези мисли да прераснат в маниакални и да развия шизофрения... колко тежко може да бъде едно ОКР съзнавам че без помощ не мога да справя сама и все пак има ли шанс да облекча поне поносимо това състояние без хапчета и да водя нормален начин на живот. 

Темата за Господ просто не ми дава мира сякаш се е превърнала в нещо като ритуал страх ме е че превъртам че ще се самоубия. 

Колко тежко може да бъде едно ОКР може ли да премине в някакво по тежко състояние като шизофрения защото имам чувството че съм на ръба. Хората влизат ли в лудница заради ОКР това е другия ми страх че ще вляза в лудница че ще бъда далеч от хората които обичам.... 

Страхувам се че един ден ще се събудя и няма да бъдя вече себе си 

 

Редактирано Октомври 30, 2015 от Desiii

[Desiii]

Съзнавам мислите си както и че сега примерно върша нещо и в лавата ми просто едно чувство на паника само мисля Господ , Господ и почвам да треперя и да се страхувам че нещо лошо ще ми се случи че просто ще стане  нещо лошо не знам какво нито как но много се страхувам  .. нормално ли е това или наистина е някакво предчуствие че ще стане нещо лошо... 

[д-р Тодор Първанов]

Имаш най - обикновени религиозни натрапливости и страх,че ще полудееш.

Нищо особено.Всички натрапливи мисли са лъжливи, успокои се.Ако не знаеш, голяма част от християнските светци за били с ОКР като твоето.Тогава не се е знаело,че това е само едно разстройство на мозъка симптом на солен стрес.

Поне 40 процента от хората с ОКР имат и страх от полудяване.Една от тях си, както казваше едно моя пациентка ,, Мислех,че съм единствена, а то се оказа. че съм банална,, .

[Велина Василева]

 ... има ли шанс да облекча поне поносимо това състояние, без хапчета и да водя нормален начин на живот?

 

Има шанс. Един, единствен шанс има, но пък е сигурен – сто процента. И той е да решиш – сама себе си – да промениш.

В смисъл – да започнеш да мислиш, да чувстваш и да постъпваш правилно, обаче – не от твоя гледна точка (както досега си правила), а да мислиш, да чувстваш и да постъпваш – правилно, но от Гледна Точка на Бога, Който е Любов.

Т.е. – коренно да промениш ОТНОШЕНИЕТО си, към Нещата, като постепенно – започнеш да мислиш, както Бог мисли. Не изведнъж, а постепенно.

Това значи: след като се запознаеш с определени, НОВИ за теб, Божествени Идеи, касаещи човешките мисли, чувства и постъпки – да се вглъбяваш, при всеки удобен случай, в себе си и да размишляваш – какви мисли и какви чувства – би искал Бог, Който е Любов – да раждаш и да отхранваш, отсега нататък, в себе си (защото, в известен смисъл – всеки човек е "майка" на мислите и на чувствата си).  И какви постъпки биха последвали, в живота на човека, който се стреми да задържа вниманието си – единствено и само върху положителните мисли и чувства и да ги прилага, в живота си.

Не се страхувай, напразно, от Бога, защото Господ ни е предупредил, при какви условия, бихме били осъдени, от Него. И това е – само ако се занимаваме с живота на другите хора и ги осъждаме, като "лоши хора".

С други думи – само който осъжда другите хора – само той ще бъде осъден, от Господа.

Както е казано, в Матей 7:1 „Не съдете, за да не бъдете съдени“; също и в Матей 7:2 „Защото с каквато съдба съдите, с такава ще ви съдят, и с каквато мярка мерите, с такава ще ви се мери.“

Ето, от това трябва да се пазиш – да не осъждаш никого, за нищо. Виж и в Псалми 75:7 „Но Бог е съдията; едного Той унижава, а другиго издига.“ Това значи, че само този, който съди другите хора – само той ще бъде осъден, от Бога.

Затова, мисли за Господа – не като за Палач, Който ще те нарани, при положение, че ти си едно мило, любящо и добронамерено, към всички хора момиче, което, в себе си, е решило, отсега нататък – да не дели хората на "добри" и на "зли", защото вече знае, че това не е позволено, от Небето.

Но мисли за Господа – като за Любов, Която ще те подкрепи и ще те повдигне, щом види СТРЕМЕЖ, от твоя страна – да изпълниш Волята Му.

Знаем, че всеки човек, вътре в себе си – има СЪВЕСТ.

СЪВЕСТТА е като едно малко огънче; като една малка Светлинка, която, във всеки момент, показва на човека – кое е право и кое е криво – (но не от човешко, а) от Божествено Гледище.

Пази се, с ОТНОШЕНИЕТО си към нещата, да не угасиш, в себе си, това малко огънче, за да не останеш, без ОРИЕНТИР, в живота.

Желая ти успех, в случай – че се решиш – САМА да промениш себе си, като започнеш да мислиш, да чувстваш и да постъпваш – само по Божествен Образец; т.е. – че се решиш да изпълниш Божията Воля, като сложиш ДОБРОТО – за основа на живота си.

В този сайт ще намериш много Божествени Идеи, които (заедно с искрената ти и смирена молитва, към Създателя) ще ти помогнат, да намериш спокойствието, което търсиш (в случай, разбира се, че си позволиш – да бъдеш привлечена и завладяна, от едно ново и само позитивно (или поне неутрално) отношение, към всичко и към всички).

 

[Desiii]

Значи наистина няма шанс да полудея и да извърша всичките онези неща дето ми се въртят в главата защото само като си помисля и ми призлява .. ужасно се страхувам че никога вече няма да бъда себе си ... само да питам случва ми се едно чувство сякаш се отдръпвам от себе си сякаш всеки момент мозъка ми ще изключи и ще направя нещо лошо или едно друго чувство на паника просто паника че примерно ей сега ще стана и ще убия някой или ще се самоубия дължи ли се това на моето състояние особено това със чувствата сякаш са ми "потънали" не мога даже да го обесня ... 

[Desiii]

Още едно чувство ме плаши и не знам как да го избегна то ме връхлита изведнъж ... Както си стоя изведнъж ми става едно упер неадекватно сякаш съм прекалено нереална сякаш се отдръпвам назад или нещо от тоя род и хората около мен изглеждат много реални а аз съм сякаш отдалечена на километри от тях или обратната стават супер нереални и почвам да се питам какво правя тук защо съм тук виж аз съм човек и т.н какво е това направо ме плаши и мислите ми сякаш потъват и изчезват което съвсем ме стряска че съм откачила защото мозъка ми става един пуст няма мисли няма чувства само някаква заплаха която не мога да определя много ме плаши това чувство какво е може ли да се избегне или лудоста ме застига ... не искам да влизам в лудница много ме е страх 

[д-р Тодор Първанов]

Виж, имаш натрапливости.Те могат да бъдат във всяка една форма и представа-тоест безброй.Нали не мислиш,че имаме време да отговорим на безброй твои постове?

Потърси професионална помощ!

[bliss]

Здравей, мило момиче!

Пиша, защото припознах себе си в част от редовете на твоята история, както и защото и аз съм минала през подобно изпитание - тежка депресия със симптоми на тревожност и натрапливи мисли.

Първо, искам да ти кажа, че те разбирам - наистина е плашещо, даже ужасяващо да чувстваш, че психиката ти те предава. НО е много важно да разбереш, че всичко, което преживяваш е просто нейната "физиологична" реакция срещу стреса и при една добра терапия състоянието ти бъде овладяно. Ще се опитам да обесня с една метафора:

Да речем, че стоиш навън в снега гола в продължение на няколко часа. Какво се случва с тялото ти? Трепериш, телесната ти температура пада,дезориентирана си - този дискомфорт е просто неговия начин да ти каже: "Спри, по този начин ми вредиш!". Следва логичният въпрос: кого ще обвиниш - тялото ти, че реагира на външната среда и се разболява, или себе си, че си имала неблагоразумието, да излезеш в студа гола?

Както не можем да влияем на метеорологичните условия, така и не можем да променим житейските си обстоятелства "от днес за утре" или да контролираме какво ще ни поднесе животът. Но може да се подготвим адекватно за заобикалящата ни среда. Следващия път, когато излезеш на студа ще си облечеш дебелото яке, шапка, шал, ръкавици, ще обърнеш внимание още на първите сигнали за премръзване, които тялото ти дава, и ще се прибереш вкъщи да събереш малко топлинка. После, ако се налага, пак ще излезеш смело на студа. Аналогично, ако промениш погрешните си модели и вярвания, ако постигнеш хармония със себе си, ще си много по-устойчива на стреса, който те заобикаля. Но е важно, когато усетиш предупредителните сигнали на психиката ти, че напрежението ти идва в повече, да знаеш и кое е това място в теб, което ти дава топлинка и уют и от което можеш да почерпиш вътрешна сила. Разбира се, това е дълъг път, който е добре да извървиш, заедно с някой, който е прекарал много други като теб по него т.е. опитен терапевт, на когото имаш доверие и когото харесваш. На първо място, обаче, поне според мен, ти е нужно да се "стоплиш" - да се върнеш към нещо познато, което ти носи комфорт и утеха.

Започнах с това, че открих доста сходни неща между нас - и аз бях много мечтателно дете, лесно ранимо, подигравано от съучениците си. И аз като теб се чувствах най-добре в света на фантазиите и буквално "поглъщах" книгите. Това беше моят начин да се съхраня тогава и това беше и начинът, в който се съхраних и по време на депресията. Не казвам, че е най-добрият, но беше единственият, който познавах. Така, че, не знам доколко специалистите биха се съгласили с мен, все пак твоето състояние е различно, но съветът, който бих ти дала е: чети (само художествена литература и то лека, моля)! Ако, разбира се, си способна да се съсредоточиш достатъчно, защото на мен в началото и това ми беше трудно. И моля те не забравяй, че четенето е просто "патерица", докато психиката ти укрепне. Не го превръщай в "инвалидна количка" т.е. в нещо, което цял живот да ти помага да бягаш от проблемите.

Последно: аз не съм религиозна, но ти казваш, че си силно вярваща. Ами тогава вярвай, че Бог не ни дава повече отколкото можем да понесем, че той има промисъл за всеки от нас и неслучайно поставя препятствия по пътя ни - това е начинът, по който той ни учи и ни помага да растем. В известен смисъл това е най-висшето проявление на неговата любов към нас, хората. Също така бъди убедена, че той неслучайно ви е благословил с детенце точно в този период от живота ти. Аз вярвам, че едно дете дава точно толкова сила на своята майка, колкото и тя на него.

Надявам се вече да си потърсила терапевтична помощ.

Желая ти всичко добро!