Неувереност и трудна комуникация с хората

[Ricar]

Здравейте,  имам проблем който анализирам от доста време и се опитвах да намеря решение както съм успявал в други етапи на моя живот ,но сега не мога.  Ако трябва да обобщя проблема си който е основен това е "трудност при комуникацията с повечето хора"  ,а този основен проблем създава и редица други проблеми и в крайна сметка нещата спират да вървят или ако вървят то всичко е някак си объркано.

В резултат на моите дълги самоанализи и многото изчетени книги по приложна психология установих ,че проблема ми е роден още в ранното ми детство.

Аз бях възпитан на доброномереност , честност и толерантност ,но за съжаление не всички бяха като мен. Понеже като дете бях пълен  често срещах деца които ме подиграваха за това и аз дълбоко се подтисках защото не знаех как да отвърна на нетолерантността.  Все пак хората сме така острени ,че от самосебеси се научаваме как да действаме за да се защитим.  Аз реших ,че ще се защитавам като отключих вродената си смелост и безкомпромисност които смесени с обидата се генерираха като плашеща за останалите агресия.  Няма да забравя тази нова страна от мен самия и  моя живот ... Лятото на първи срещу втори клас !  И така следващите 7-8г. преминаха в много битки , агресия и себедоказване имах само две загубени ,но все пак извоювах положение в което ако сме в компания две или три по едри момчета другите двама бяха с имена "дебел" или "прасе ",а към мен се обръщаха единственно и само с моето собствено име.  Агресията и доминантността ми станаха начин на живот !

В по късните ми тинейджърски години на възраст около 16г.-17г. вече не бях пълен ,а просто едър и започнах да осъзнавам ,че не мога вечно да продължавам да действам агресивно защото последствията ставаха все по сериозни и реших  постепенно да работя в насока да не съм агресивен  ... Не знаех как да го направя затова реших да престана да демонстрирам доминантност спрямо другите и да престана да бъда провокатор който търси себедоказване ... Станах тих и премерен в действията си , определян бях като скромно момче от хората които не ме познаваха в другата ми светлина и леко по леко съзнателно се дистанцирах от неприятните за мен хора за да не влизам в конфронтация с тях и да не прибягвам към агресия .. Много често обаче сами те намират проблемите особено когато изглеждаш скромен и тих и не те познават,но аз вече далеч не действах така решително като преди ... Бях колеблив дали да съм агресивен или да запазя самообладание ... Следователно тази колебливост пораждаше в мен неувереност и губех контрол ... При загубата на контрол действах неадекватно ... Пример " провокиран съм , сбивам се , печеля битката , после се извинявам защото веднага изпитвам огризения от постъпката си ..." .

Леко по леко след 20 годишнината ми станах далеч по балансиран ,но неувереността ми и дистанцирането ми от хората се засили повече... Това ми пречи на работното място защото не мога да се изявя на 100% , не мога да създам трайни отношения с работодателите или колегите .. Неувереността ми пречи в личния живот почти никога не правя първата крачка с жените ,имам успехи само когато те са по настоятелни ...  А ако жена много ми харесва си личи много ,че съм притеснен ...  Опитвам се да развивам собствен бизнес , но ако имам полза от даден човек и трябва да осъществя някакви връзки с него чисто професионални ,но по трайни пак изпитвам същата неувереност ... В общи линии имам бариера с непознатите хора която не мога и малко да я сваля дори ... Кръгът ми от близки хора са семейството ми и  двама трима приятеля които за щастие съм ги подбрал да са истински и са преминали изпитанието на времето !  Лично аз винаги съм ненавиждал хората хамелеони които са приятели с всички или пък хората които всячески се опитват да са център на внимание и може би през годините  като съм се стремял да не заприличам на тях съм преминал в другата крайност.. И ето тук пак виждам отражението на детските ми години .. Бях краен за всяко нещо много верен приятел с тези които ме уважават и крайно гаден и безкомпромисен към тези които се опитат да са подли или арогантни ... Нещо което съм забелязал и което и други са ми казвали е ,че когато съм отпуснат и освободен съм много добър събеседник в по интимните разговори .. С "интимни" нямам предвид "сексуални". ,а "лични" ...всеки ми казва ,че съм много приятен и предразполагащ , но пък стане ли въпрос да се изявя пред по голяма аудитория особенно с непознати си гълтам грамтиката и ми се вижда като невъзможно ... !   За напред планирам именно работата ми да се свързва с изяви пред по голяма аудитория и осъзнавам ,че трябва да се справя с този мой проблем ,осъзнавам и ,че трябва да намеря баланса и да спра с тези крайни реакции ... За баланса мисля ,че мога и сам да се справя ,но за неувереността и контактите с хората се съмнявам ..!   Какво е вашето мнение какъв е пътя към промяната???

Благодаря предварително ! 

 

Редактирано Октомври 17, 2015 от Ricar

[Диляна Колева]

Пътя на промяна е непрекъснат. Практически ти не си спрял да се променяш. 

Начинът, който си избрал, да се движиш в социалната среда се описва от една много точна сентенция "Атаката е най - добрата защита." Хубава сентенция, но неефективна, когато се превърне в житейска стратегия. Всичко започва с момента на себеотхвърлянето. Тогава, когато личността реши, че не се харесва. Когато комформисткото поведение "Да бъда като другите, за да съм с другите" добие позицията на Цел. Така започва пътя на личността надолу. 

Агресията е основна проява на страх. Още тогава ти си се страхувал твърде много от отхвърлянето и от различността, за да можеш да я приемеш. Попаднал си в среда, която е подсилвала този твой страх и е провокирала нуждата да се справиш с него.

В хода на израстването, личността добива някаква степен на зрялост, запознава се с основни морални закони и норми, които от една страна я обогатяват, като провокират промяна, от друга страна я осакатяват, като се опитват да я натикат в кутия от правила, които не са по неин размер. Ето защо често човек се чувства, сякаш му стяга нещо на гърлото, сякаш трябва да постъпи по друг начин, но незнайно защо реагира не така както би му харесало.

Опитвайки се да влезеш в тези правила и норми, ти не си се справил с агресията, а си я обърнал и си я превърнал в автоагресия - себеотхвърляне съпроводено с неувереност и чувство на вина. Тези две "отровни" състояния, когато проникнат в съзнанието ни са способни да израснат до неподозирани и за нас самите размери.

В процеса на "оцеляване" в средата не си успял да развиеш умението да се доверяваш. Липсата на доверие е тази, която ти пречи да общуваш спокойно. Страхът и бойната готовност, които са станали част от изразяването ти са основните състояния, които се налага да претърпят трансформация. Страхът в увереност, а агресията в приемане. 

[Ricar]

Съгласен съм с това което казвате обмисляйки го има резон .. ! 

Вече агресията е далеч от живота ми .. Проявява се само когато трябва да защитя мен или мой близък  , но аз това не го възприемам точно като агресия ,а по скоро като дълг ...

 От една страна човек би трябвало сам да се осъзнае и промени когато има нужда от друга страна как да избяга от самия себе си .. Аз съм некумокативен и това съм си аз харесва ми ... Не обичам контактите с хора които не харесвам ,но понякога ми се налага .. Още по неприятното е ,че има хора с които бих искал да се сближа но незная как .. А науча ли се да разговарям с различен тип хора и да реагирам адекватно на всякакъв тип провокации мисля ,че ще стана и по уверен ... Аз се харесвам вече визуално ,спортувам редовно от много години .. Замисляйки се неувереноста ми идва защото се страхувам ,че ако бъда провокиран и обиден ще реагирам както когато бях дете т.е. крайно грубиянски ..

Някой практичен съвет как да подобря увереността си и комумикацията си с непознати ? 

Дали ще мога сам или ще трябва да посетя психолог на живо и да се проведе терапия ? 

[д-р Тодор Първанов]

,,Дали ще мога сам или ще трябва да посетя психолог на живо и да се проведе терапия ? ,,

Разбира се,че можеш сам. Следващите 20 -  30 години може да и го направиш.

Това е все едно да учиш чужд език сам.Става.Обикновено се получава следното-

 

 

Джордж ме прекъсна:

            — Не казвай нищо повече, разбирам. Освен това дойдох да си поговорим за нещо съвсем друго. Виж това.

            Подаде ми една книжка с червена корица. Беше английски разговорник за немски туристи. Започваше „На кораба“ и свършваше „При лекаря“. Най-дългата глава бе посветена на разговор в купето на влак, пълно със свадливи и невъзпитани лунатици: „Не можете ли да се отместите от мен, господине?“ „Невъзможно, госпожо, съседът ми от другата страна е много дебел.“ „Хайде да се помъчим да сместим краката си!“ „Бъдете така любезен, моля ви се, да си свалите лактите.“ „Моля, не се притеснявайте, госпожо, щом ви е удобно да се облягате на рамото ми“ (нищо не подсказваше дали тези думи трябва да звучат саркастично или не). „Ще трябва да ви помоля да се поотдръпнете, госпожо, направо не мога да дишам.“ Идеята на автора, изглежда, е била, че по това време всичките пътници лежат един върху друг на пода. Главата завършваше с изречението: „Най-сетне стигнахме, слава Богу! (Gott sei Dank!)“ — благочестиво възклицание, което при описаните обстоятелства трябва да е било изречено в хор.

            В края имаше и приложение, в което немският турист получаваше кратки съвети, как да запази здравето и спокойствието си по време на престой в английските градове, като основните бяха винаги да носи със себе си достатъчно дезинфекциозно средство, да заключва вратата на стаята си и внимателно да проверява дребните си пари.

            — Не е от блестящите произведения — отбелязах, връщайки книжката на Джордж. — Не бих я препоръчал на познат германец, който се кани да посети Англия. Според мен би го направила неприятен на хората. Но съм чел книги, издадени в Лондон, за пътуващи в чужбина англичани, които не са по-умни. Изглежда, някой високообразован идиот, недоучил седем езика, се занимава с писането на тия книги за погрешно осведомяване и неправилно напътствие на съвременния европеец.

            — Не можеш да отречеш — каза Джордж, — че тези разговорници много се търсят. Зная, че ги купуват с хиляди. Във всеки европейски град могат да се видят по пероните на гарите и по пресечките хора, които четат на глас от такива книги. Никой не разбира на какъв език говорят, и не може да схване какво казват. Но така е по-добре. Ако им разбираха, щяха да ги бият — после добави: — Идеята ми е да проверим какво ще стане, ако ги разбират. Предлагам рано сутринта в сряда да отидем в Лондон и да обикаляме час-два из магазините с тая книжка в ръка. Имам да купувам разни дреболии: шапка, домашни чехли и др. Корабът ни отплава от Тилбъри чак в дванайсет, ще имаме време. Искам да опитам тоя род реплики там, където ще мога да преценя какво се постига с тях. Да видя как се чувства чужденецът, когато му говориш по тоя начин.

            Хрумването ми се видя интересно. Обзет от въодушевление, предложих да дойда с него и да го чакам пред магазина. Казах, че сигурно и Харис ще иска да се присъедини към него… не, по-скоро към мен.

            Джордж заяви, че това не съвпадало точно с плана му. Предложението му било двамата с Харис да влизаме с него в магазина. Харис с неговия внушителен вид трябвало да го подкрепя, а аз да стоя при вратата, за да викам полицията, ако се наложи. Само при тези условия, уточни той, щял да се реши да предприеме подобно нещо.

            Отидохме у Харис и го запознахме с предложението. Той разлисти книжката, поспря на главите, посветени на покупката на обувки и шапки, и каза:

            — Ако Джордж каже на някой обущар или шапкар нещата, дето ги пише тук, няма да има нужда от полиция, ще трябва направо да го носим в болницата.

            Джордж се ядоса.

            — Говориш — каза той, — сякаш съм някое смахнато безочливо хлапе. Аз ще подбирам от по-учтивите и не толкова дразнещи изрази. Ще прескачам по-грубите.

            След като се уточнихме окончателно, Харис даде съгласието си и се разбрахме да тръгнем рано сутринта в сряда.

 

Влакът пристигна на гара Ватерло малко след девет и ние веднага пристъпихме към изпълнение на проекта на Джордж. Отворихме разговорника на раздел „На пиацата за файтони“, приближихме се до една от колите, свалихме шапки и пожелахме на файтонджията „Добро утро“.

            Той не позволи да бъде надминат в учтивостта от някакви си чужденци, истински или престорени. Извика на свой другар на име Чарлс да подържи коня, скочи от капрата и ни отвърна с поклон, който би направил чест на самия господин Тървидроп (Учителят по танци от „Студеният дом“ на Дикенс, олицетворение на превзета учтивост.). Явно от името на нацията ни поздрави с добре дошли в Англия и изрази съжаление, че нейно величество в момента отсъства от Лондон.

            Не можахме да му отвърнем подобаващо поради липсата на съответна формулировка в разговорника. Нарекохме го „коневодач“, при което той отново се поклони до земята, и го запитахме ще има ли добрината да ни закара до Уестминстърския мост.

            Той притисна ръка до сърцето си и обяви, че това щяло да бъде голямо удоволствие за него.

            Джордж прочете третото изречение в раздела — въпроса „Колко ще струва?“.

            Тези думи придадоха користен оттенък на разговора и кочияшът сякаш се докачи. Обясни, че никога не вземал пари от изтъкнати чужденци. Ако можело, да сме му оставели някакво сувенирче — брилянтна игла за вратовръзка, златна кутийка за енфие, изобщо дреболия, която да му напомня за нас.

            Понеже вече се бе събрала малка тълпа и файтонджията очевидно обръщаше шегата срещу нас, се качихме без по-нататъшни обяснения и потеглихме сред весели възгласи. Спряхме файтона малко след театър „Астли“ пред обущарски магазин, който ни се стори подходящ. Беше от ония претъпкани дюкяни, които, щом вдигнат сутрин кепенците, изригват стоката си навред наоколо. Сандъци с обувки стояха накамарени на тротоара и в канавката на отсрещната страна. Обувки висяха на гирлянди пред витрините и на вратите. Навесът над входа напомняше лозница, родила гроздове от черни и кафяви обувки. Когато влязохме, търговецът отваряше с чук и длето поредния сандък с обувки.

            Джордж свали шапка и каза „Добро утро“.

            Търговецът дори не се обърна. От пръв поглед ми направи неприятно впечатление. Изсумтя нещо, което можеше да е „Добро утро“, можеше и да не е, и продължи да си гледа работата.

            Джордж каза:

            — Вашият магазин ми е бил препоръчан от приятеля ми господин Х.

            В отговор търговецът трябваше да изрече: „Господин Х. е много благороден човек, за мен ще е извънредно голямо удоволствие да услужа на негов приятел.“ Той обаче каза:

            — Не го познавам.

            Това объркваше цялата работа. Разговорникът предлагаше три-четири подхода за купуване на обувки. Джордж избра тоя с „господин Х.“ като най-учтив. Героят на диалога разговаряше доста продължително с търговеца за „господин Х.“ и едва след като установяваше по тоя начин дружески отношения, естествено и с лекота преминаваше към непосредствената цел на посещението си — придобиването на „евтини и хубави“ обувки. Грубият материалист, на когото бяхме попаднали, очевидно пет пари не даваше за изтънчеността в търговията на дребно. С такъв човек се налагаше да се пристъпи към сделката без всякакви любезности. Джордж се отказа от „господин Х.“, прелисти на предната страница и прочете напосоки едно изречение. Изборът не се оказа сполучлив — това бяха думи, напълно излишни като обръщение към който и да е търговец на обувки. При дадените обстоятелства, засипани и притиснати от всички страни от обувки, те говореха за пълен идиотизъм: „Казаха ми, че имате тук обувки за продан.“

            Едва сега търговецът остави чука и длетото и ни погледна. Заговори бавно, с нисък дрезгав глас:

            — А за какво според вас ги държа тука… за да ги мириша ли?

            Беше от хората, които започват спокойно и после все повече се ядосват. Озлоблението шупва в тях като квас.

            — Да не мислите, че съм колекционер на обувки? — продължи той. — За какво държа тоя дюкян… за да си гледам здравето ли? Или мислите, че съм влюбен в обувките и не мога да се разделя с нито един чифт? Да не би да ги овесвам тук, за да им се любувам? Не са ли малко много? Това да не е международно изложение на обувки? Или според вас е музейна сбирка? Чували ли сте някой да държи обущарски магазин и да не продава обувки? Смятате, че украсявам дюкяна с тях, за да стане красив? За какъв ме имате, за кръгъл идиот ли?

            Винаги съм смятал, че тия разговорници са безполезни. Спешно се нуждаехме от английско съответствие на добре известния немски идиом _Behalten Sie Ihr Haar auf_ (Буквален превод на английския идиом _to keel your hair on_: запазвам спокойствие, не нервнича, не се горещя). Но такова нещо в книжката нямаше. Все пак трябва да призная, че Джордж избра най-подходящото изречение в нея и го прочете:

            — Ще дойда друг път, когато може би ще имате по-голям избор. Дотогава довиждане.

            След тия думи ние се върнахме при файтона и потеглихме, а търговецът излезе на накичената си с обувки врата, за да ни изпрати с някои забележки. Не можех да чуя какво каза, но на минувачите, изглежда, се стори интересно.

            Джордж държеше да спрем в друг магазин за обувки и да проведем още веднъж опита. При това ни уверяваше, че наистина му трябвали домашни пантофи. Но ние го убедихме да отложи покупката, докато стигнем в някой друг град, където търговците ще бъдат по-привикнали към такива приказки или пък по природа по-любезни. Но за шапката остана непреклонен. Заяви, че не може да тръгне на път без шапка, и бяхме принудени да спрем пред едно дюкянче на Блакфрайърс роуд.

            Съдържателят беше приветлив и буден човек. Не ни създаде мъчнотии, опитваше се да ни помогне.

            Когато Джордж прочете от разговорника: „Имате ли шапки?“, той не се ядоса, а позамълча и замислено се поглади по брадичката.

            — Шапки ли? — каза той. — Чакайте да помисля. Да — усмивка на неоспоримо задоволство озари добродушното му лице, — сега се сещам, че май имам една шапка. А защо ме питате?

            Джордж му обясни, че иска да купи каскет, пътнически каскет, но най-същественото беше да е „хубав каскет“.

            Лицето на търговеца помръкна.

            — О — възкликна той, — май ме хванахте натясно. Вижте сега, ако бяхте поискали лош каскет, който не струва сложената му цена и не става за друго, освен да си бършете прозорците с него, можеше и да ви го предложа. Но хубав каскет… не, нямаме. Почакайте минутка — продължи той, когато забеляза изписаното върху изразителното лице на Джордж разочарование, — не бързайте толкова. Имам тук един каскет — той отиде до едно чекмедже и го отвори, — не е хубав, но не е и чак толкова лош, колкото повечето, които продавам.

            Той го поднесе на дланта си.

            — Какво ще кажете за него? — попита той. — Дали ще ви задоволи?

            Джордж си го сложи пред огледалото и избра друга реплика от разговорника:

            — Става ми, но според вас дали ми отива?

            Търговецът се дръпна назад и го измери с оценяващ поглед.

            — Честно казано — отговори той, — не мога да твърдя, че ви отива.

            Той се обърна към нас двамата с Харис.

            — Според мен хубостта на вашия приятел е изплъзваща се — продължи той. — Има я, но не се долавя лесно. По моему с този каскет тя се губи.

            Джордж реши, че му стига толкова забавление с този търговец, и каза:

            — Добре. Да не изтървем влака. Колко струва?

            Търговецът отговори:

            — Цената на тоя каскет, господине, според мен двойно по-висока, отколкото той струва, е четири и половина шилинга. Как искате да ви го завия, с амбалажна хартия или с бяла?

            Джордж каза, че ще го вземе неопакован, плати четири и половина шилинга в сребро и излезе. Двамата с Харис го последвахме.

            На Фенчърч стрийт се спазарихме с файтонджията за пет шилинга. Той отново ни се поклони и помоли да поздравим от негово име австрийския император.

            Когато обсъждахме резултата във влака, стигнахме до заключението, че сме загубили с две на едно. Явно разочарован, Джордж изхвърли разговорника през прозореца.

            Уверихме се, че багажът и велосипедите ни са натоварени на кораба, и в дванайсет часа поехме с отлива по течението на реката.

Или може да стане така ---

 

            Вечерта, когато останахме насаме двамата, той сам заговори на тая тема. Каза:

            — В някои отношения германците са големи особняци.

            — Какво се е случило? — попитах.

            — Ами с тая възглавница, дето исках да я купя — отговори той.

            — За леля ти — допълних.

            — Защо не? — сопна се той. Не съм срещал толкова докачлив човек на тема леля. — Защо да не изпратя възглавница на леля си?

            — Добре де, не се ядосвай — успокоих го. — Не казвам нищо. Дори те уважавам за това.

            Той се поуспокои и продължи:

            — На витрината, ако си спомняш, има четири възглавници, почти еднакви. Съвсем ясно е изписана цената на всяка една: двайсет марки. Не претендирам, че говоря немски свободно, но обикновено с известни усилия успявам да обясня какво искам, и да разбера какво ми отговарят, ако не приказват много бързо. В дюкяна ме посрещна едно момиче, хубавко и скромно. Дори ми се стори свито, изобщо не можех да предположа.

            — Какво не си можел да предположиш? — попитах.

            Джордж винаги смята, че знаеш края на историята, която току-що започва да разказва. Доста отегчителен метод.

            — Това, което се случи — отвърна Джордж, — нали него ти разказвам. Девойката ми се усмихна и ме попита какво желая. Разбрах я много добре, дотук нямаше грешка. Сложих на тезгяха двайсет марки и казах: „Моля, дайте ми една възглавница.“ Тя ме изгледа, сякаш є бях поискал пухен дюшек. Помислих, че може да не ме е чула, и го повторих по-високо. Май нямаше да се възмути повече, ако я бях погъделичкал под брадичката. Каза, че сигурно бъркам нещо. Не ми се обясняваше надълго, за да не се оплета. Казах й, че нищо не бъркам. Посочих двайсетте марки и за трети път казах: „Една възглавница за двайсет марки.“ Дойде друга продавачка, малко по-голяма на години, и първата й каза какво искам. Изглеждаше много развълнувана. Втората не й повярва, не съм бил приличал на човек, който ще си иска възглавница. Дори сама ме попита: „Сигурен ли сте?“ Започна да ми докипява. Ако не бях намислил да я купя, щях да си тръгна, но за какво друго бяха сложени на витрината, ако не за продан. Защо да не мога да си купя? Казах: „Да, искам една!“ Това е просто изречение. Казах го натъртено. Дойде и трета продавачка, събра се целият персонал. Тази, третата беше будно и живо момиче. Друг път сигурно щеше да ми е приятно да я видя, но сега появата й само ме подразни. Защо бяха нужни цели три продавачки за тая покупка? Първите две започнаха да обясняват на третата и преди да стигнат до половината, тя взе да се смее — май беше готова на всичко да се смее. И трите задърдориха като свраки и току ме поглеждаха. Онази, третата само се кикотеше, после и другите две взеха да се кикотят, сякаш бях клоун и им давах частно представление. Когато отново беше в състояние да се движи, третата дойде при мен и все още кикотейки се, ми каза: „Ако я получите, ще си тръгнете ли?“ Отначало не можах да разбера и тя повтори: „След като получите една възглавница, ще си отидете ли… веднага?“ Та аз това исках, да си отида. Казах й го. Но добавих, че няма да си отида с празни ръце. Бях решил да получа тая възглавница, ако трябваше да стоя дори цяла нощ в магазина. Тя изтича при другите две. Реших, че сега ще ми донесат възглавницата и всичко ще приключи. А стана най-странното нещо, което можеш да си представиш. Двете продавачки се смушиха зад първата и взеха да я побутват към мен. Трите все така се кикотеха и докато разбера какво става, първата сложи ръце на раменете ми, повдигна се на пръсти и ме целуна. След това закри лицето си с престилката и избяга, следвана от втората. Третата ми отвори вратата и съвсем недвусмислено зачака да си тръгна. Съвсем се обърках, наистина си тръгнах и оставих двайсетте марки. Не мога да кажа, че целувката ми беше противна, но всъщност не исках нея, а възглавницата. Не ми се ходи пак в магазина, а така и не разбирам какво се случи.

            — Ти какво поиска от продавачката? — попитах.

            — Възглавница — каза той.

            — Това ясно, но как я поиска на немски? — попитах.

            — Казах, че искам Kuss — каза той.

            — Няма от какво да се оплакваш — казах аз. — Ти си си поискал целувка, а възглавница е Kissen. Двете думи си приличат, други също са ги бъркали преди теб. Поискал си си целувка за двайсет марки и доколкото мога да съдя по описанието ти на девойката, цената не е била прекомерна. На твое място не бих разказал случката на Харис. Ако не се лъжа, и той има леля.

            Джордж се съгласи, че ще е по-добре да не му казва.

[Орлин Баев]

От садистична агресия, която сама по себе си е била бягство от нараняване, си влязъл в примиренческо себепотискане, в което ти се самонараняваш, пробвайки така да се харесаш. Така обаче е сигурно, че няма как да се харесаш, защото излъчваш неувереност. не можеш да си някой друг - местата са вече заети. Ключът е по средата - в здравото себезаявяване. В него има агресия, но нормална, здрава, изявена като себеуважение, висока мотивация, себеценене, здрави граници. Когато работиш по такава здрава агресия, пълна с високо самочувствие, преработваш мазохистичните програми, които сега те движат сублиминално, а така отпадат и садистичните, които се явяват защитни. Когато се заявяваш активно и смело, ти се налага да посрещнеш смирено страха си от "какво ще кажат хората", страха си от отхвърляне. Налага ти се да се довериш - на себе си. Парадоксът е, че тогава именно и само тогава биваш истински приеман от другите, с уважението и доверието им в теб. Защото го имаш към себе си! 

Замислял ли си се какво представлява срамът. който изпитваш често? Той е страх от непокриване критериите на "значимия друг", страх от какво ще каже този важен друг, страх от отхвърлянето му. Съответно поведението се състои в себепотискащи опити за нагаждане към другия. Така се губи автентичността, липсва себедоверието. Съответно несъзнаваното на другия чувства ниската самооценка и колкото повече се стремиш да се напаснеш към него, толкова повече той те маргинализира несъзнавано и актуално. Има здрава толерантност, при която човек прави здрави компромиси в общуването, но на фона на самоуважение и автентичност. Не е такъв случаят при теб обаче. Колкото повече ти се иска да бъдеш одобрен и приет, толкова повече се потискаш, съответно през излъчването, което даваш, биваш отхвърлян. Защото сам се отхвърляш в такова поведение. 

Накратко, централната работа при теб е по това да си разрешиш да бъдеш себе си! Да се заявяваш не садистично, а спокойно автентично. В тези опити изплуват мощно сублиминалните ти страхове, което е чудесно, тъй като активно започваш да ги преработваш - с работа по вътрешния диалог, с десензитизация, с медитация и поведенческо себепредизвикване, още и още и още! В рамките на няколко месеца можеш да свършиш много! 

[Ricar]

Хареса ми това което написахте г-н Баев!Определено ми помогнахте да си подредя мислите относно това което се иска от мен за да постигна нужната промяна !

Има и една друга част от поведението ми която съм забелязал и незнам как да си го обесня  .. Пример " На сватба съм сядам на маса на която повечето не ги познавам , обзема ме скука и хората са ми безинтересни ... Виждам как се опитват да ме заговорят ,но го правят искуствено смисъл правят го защото е редно след като сме на една маса да си говорим ,но истината е ,че аз немога да влезна в тази роля просто дадените хора са ми крайно безразлични ... И по някое време започвам да се чувствам дискомфортно не толкова от скуката ,а от това ,че всеки е влезнал в някоя роля ,а аз немога ( но и неискам ),а сякаш средата го изисква" .

Според вас как трябва да се постъпва в подобни ситуации ?  В мен ли  проблема или в останалите ?  В случая съм себе си въпреки ,че може би съм с особено държание според останалите ,но все пак не съм им длъжен с нищо !

[Орлин Баев]

Има хора, които умеят да заговорят цялата компания, да подбудят общ разговор - но, това е талант, нужно е да идва отвътре. Донякъде се учи, но не е добре да се прави на принципа на "ТРЯБВА"... А описваното от теб е нормално! Не си длъжен да се правиш на нещо, което не си. Ако не ти харесва разговора за спорта, изискващ три ганглия  -футбола, не се включваш- имаш право на това, така си именно себе си! В такава ситуация, нормално е да сме толерантни към неинтересуващия ни разговор, но и е нормално да въведем своя тема, да насочим към интересното за нас. Ако хората имат капацитет и култура за това, се получава. Ако не, все се намира някой, който да споделя насоките ни и дори на една маса, се сформират подгрупи по интереси. Ако някой особено нахален събеседник продължава да настоява с темата си - примерно политика, футбол, някакво тв шоу за преживящи пред екрана хора с празен поглед и т.н. - имаме право директно да му заявим, че това не ни интересува. на вкус и на цвят приятели няма, както казват руснаците... Нормално е да имаме различия и с такова заявяване не само, че не нараняваме другия, но напротив, уважавайки себе си, показваме респект и към него, вместо в противен случай да трупаме пасивна агресия към него... 

Редактирано Октомври 22, 2015 от Орлин Баев