Объркана съм, относно връзката си и се нуждая от компетентно и обективно мнение

[stoyanova_k]

Здравейте,

аз съм жена на 32 години. Омъжих се на 24 години и имам едно дете/момче/, в момента на 7 години. С баща му се разведохме, когато детето беше на 1,5 години. Няма нужда да коментирам причините за това, но накратко: изневяра от негова страна, бездействие относно работа, готованство и в един момент реших, че предпочитам да гледам едно дете, вместо две.

От година и три месеца имам връзка с мъж, който е с 10 години по-млад от мен - на 22 години е.

Запознахме се случайно, и в последствие се оказа че сме работили в една голяма фирма /когато се запознахме аз вече не работех там/. И имаме доста общи познати от фирмата.

Въпреки разликата във възръстта ни сближиха много общите ни желания и виждания за живота. И двамата искахме сериозен и искрен партньор, истинска любов, приятелство, отдаденост, честност и много много любов. И го имахме! По стечение на обстоятелствата заживяхме заедно доста бързо - на 2-я месец от връзката ни. Той се пренесе при мен и детето. И до сега е така. Мога да кажа, че по-щастлива и обичана не съм се чувствала никога в живота си. Той е моята половинка. Прави за мен всички неща, за които някога съм мечтала да получа от мъжа до себе си. Обича ме, обгрижва ме, прегръща ме, показва любовта си към мен по всевъзможни начини /цветя, внимание, целувки и т.н./. Запозна ме със семейството си може би месец, след като заживяхме заедно. Имах сериозни притеснения в тази посока, защото съм реалист и съм наясно, че никоя майка не мечтае сина и да доведе в къщи разведена жена с дете. Но те ме оцениха като човек и без предразсъдъци ме приеха /или поне привидно/. Чувстваме се щастливи един до друг. Имаме общи интереси, помагаме си, аз също го подкрепям много /в трудни моменти в работата, спорта и в живота/. Той е един изключително добър човек, но понякога доста емоционален и прибързващ.

Имаше доста приказки по наш адрес, заради разликата във възръстта, но към момента привидно сме ги преодоляли. Имахме три доста тежки раздели за по няколко дни. И двамата страдахме един без друг. Аз също съм доста емоционална личност. Ценя го изключително много, защото такива искрени мъже и такава любов не се среща всеки ден. Отнасям се с него с много любов и уважение - много пъти дори наши познати са му казвали, че такава жена не се среща всеки ден и че е късметлия. Аз работя доста прилична работа, изкарвам достатъчно за да не съм зависима от никой, издържам и детето си сама, изглеждам доста добре и в същото време не съм нито лигла, нито материалистка. Много бих искала да изживея живота си с него. Обичам го истински и силно. След изминалото време заедно, мога да си дам реална оценка на връзката. Не е идеална - караме се понякога, спорим, има неща които правим различно, но в крайна сметка никой не е идеален. При положение, че притежава качествата, които за мен са от първостепенно значение и ме обича, всичко е останало е незначително. Аз също не съм идеална и той също се съобразява с моите недостатъци. В общи линии се чувстваме щастливи заедно, имаме общи приятели, общи занимания, виждаме се със семействата си.... до тук чудесно.

Но! Той никога не заяви така ясно позицията си, относно нашата връзка. Казва: "Много те обичам, прекалено много, но не ми е сега времето да решавам дали те искам завинаги". Има негова теория, за това кога трябва да създаде семейство - когато стане на 29-30 години. Не ме разбирайте погрешно - аз също не желая на този етап да се женим или да имаме дете. Разумен човек съм и смятам, че има време и за това - един ден, когато и двамата сме готови.

Другият проблем е майка му - имат изключително силна връзка. В което няма нищо лошо, разбира се. Но тя се отразява на отношенията ни. Споделя всичко с нея. Тя в стремежа си да бъде добра майка и да му помага, го е направила изключително зависим. Съветва се за всичко с нея. Когато се появи и най-малката трудност в нещо, той се отказва от него. И мама казва - ми добре щом така си решил. Преди няколко месеца той имаше проблеми в работата си - изведнъж реши че нервите му са много там и парите не му стигат и реши, че ще се маха - здравето и спокойствието му били по-важни. Мама разбира се го подкрепи и каза, че ще го издържа, докато си намери нова работа. Само да вметна, че напрежение има в работата му/в никакъв случай непоносимо/, но това е нормално все пак, каквото и да работиш /винаги има проблеми за решаване и работа за вършене/, а пък заплата му не е никак лоша. След няколко мъчителни седмици, той остана на работа и размисли, че всъщност не е толкова зле. Идеята ми е че майка му го подкрепя в абсолютно всичко /независимо дали е правилно или не/ само и само да прави това, което го прави щастлив. Да ама не. Според мен, тя несъзнателно го прави зависим и неспособен да се справя с трудностите в живота. Не ме разбирайте погрешно - майка му е изключително добър човек и аз безкрайно я уважавам. Просто без да иска не осъзнава, че вместо да му помага по този начин, тя всъщост му вреди. И тази теория за възръстта за сериозни мисли, всъщност е нейна. И той въобще не се и замисля. Не се старае сам да помисли върху това, което му се случва. Щом мама е казала на 30 години сериозните работи - значи това е закон. Не се замисля, че живота просто ти поднася нещата - не те пита кога искаш да ти се случат, дали му е времето и дали ти така си го планирал. Просто нещо се случва и ти трябва да реагираш в този момент, независимо дали мислиш че сега му е времето или не му е.

На мен това много ми тежи. Страшно го обичам, но идеята че трябва да живея с мисълта, че той трябва да стане на определна възръст за да може да вземе решение дали ще е с мен или не, не мога да я понеса.

Казва ми: "Нали сега се обичаме и сме заедно, какво има да го мислим. И да - когато дойде време за семейство искам теб. Но сега не мога да ти кажа, че искам да прекарам живота си с теб. Рано ми е да мисля за такива решения. Но искам да създам семейство с човек като теб - искрен, верен, всеотдаен и да ме обича толкова силно и аз да го обичам толкова. Ама не искам сега да го решавам.

Другото: често когато се скараме за нещо, той взима крайни решения за раздяла. Не мисли в посока как да изясним проблема и да го решим, ами като има проблем - по-добре да си ходя, да не се натоварвам излишно и да си пазя нервите. Има жена - има проблем, няма жена - няма проблем. Това също много ми тежи, постоянно съм в очакване кога ли ще му писне и ще ме изостави. Не ми дава сигурността, че заедно ще се преборим с всички възникнали проблеми. Аз имам нужда от сигурност, за да бъда пълноценна и спокойна във връзката ни, а не да съм под напрежение дали няма да ме изостави при някоя появила се трудност.

Имам нужда от съвет и насока - как да преодолея това неспокойствие, как да му помогна, как да помогна на себе си, как да помогнем на връзката си? Страхувам се, че ако продължим така, това напрежение и несигурност в мен, в един момент ще надделеят и аз ще го оставя от страх да не ме остави той. А наистина не искам това да се случва. Не съм някоя мечтателка, реалистка съм и затова не искам да губя единствения стойностен човек в живота си и тази искрена любов, заради въпроси които биха могли да бъдат изяснени. При положение, че се обичаме толкова истински и сме щастливи заедно, искам да го запазим. Искам да направя всичко възможно, не да го отделя от майка му, а просто да го накарам той сам да осъзнае и да постави някъде граница в отношенията им. Страхувам се, че не е добре за него да избягва да взима решения за живота си, защото е свикнал мама да го прави вместо него. Не става дума само за мен в случая, става дума за това, че тази нейна безусловна подкрепа във всичко не го прави самостоятелен. А това би му навредило във всяко отношение в живота.

Готова съм да чуя вашите съвети, защото наистина се нуждая от помощ.

 

Не мога да се примиря, да продължа живота с някой, който един ден ще решава дали ме иска сериозно. При положение, че от година живее с мен и познава и най-добрите и най-лошите ми страни. Защо да не може да каже : Да - ти си моят човек, или не - не си това което искам. Искам друго примерно...

 

[stoyanova_k]

Също така в последните два месеца доста често се караме... за глупости. И най-малкия спор преминава в караница, в която никой от двамата не отстъпва и се стига до тежки думи изречени и от двама ни. Нараняваме се много. Всеки казва на другия: Ми добре щом не ме искаш си отивам. Другия казва - не бе искам те и те обичам, ама ти не ме искаш. И на двамата ни писна от караници, и се страхувам че това ще преобърне каручката. Въртим се в някакъв омагьосан кръг. Страшно се обичаме и двамата, много се ревнуваме, и двамата явно се страхуваме да не бъдем изоставени.

На мен ми тежи, че според мен той се промени в последно време в следствие на караниците, стана някак по-студен. Да - обича ме, но някак не е същия пламък в очите му. Аз страдам страшно много от това и му казвам. Той ми отговаря, че има и такива моменти, че и на него му е натежало от караниците и не става с магическа пръчка да си върнем предишната радост един от друг.

Е да обаче, всяка вечер на мен това ми тежи, подхващам темата и става поредния скандал... да си ходя ли, ти не ме обичаш, не ти пука вече за мен. Аз се разстройвам, разплаквам се и се свивам в другата стая, в очакване, че ще дойде да ме прегърне и да ми покаже че ме обича и че не иска да страдам. Да ама той не идва, обвинява мен, че щом съм отишла там, значи не ми пука за него.

Казвам ви.... омагьосан кръг... какво да направя, как да си върна усмивката на любимия човек. Знам че тези караници ще ни унищожат. Дайте ми съвет моля ви как да постъпя? Готова съм на всичко, за да не загубя най-истинското чувство в живота си!

[holyvalentine]

Не знам дали моето мнение ще ти помогне, но искам да ти кажа, че аз също срещанх момче 11 години по-малък от мен. Влюбихме се някак си много бързо, защото той също беше много чист, много искрен, много всеотдаен. Имаше съпротива от моя страна, но реших да си направя ескперимент. Любовта му ми е много ценна, на фона на другото безхаберие и много истинска. Аз не съм била омъжвана и нямам деца, като това е моето най-голямо желание. Постоянно му казвам, че връзката ни, макар и силна трябва да е временна, макар че той не иска и да чуе за това. Прави ми намеци за бъдеще, не съм знаела на какво е способен. 

Но аз просто з нам, че той няма достатъчния житейски опит да ме обгърне като жена и да ми даде стабилно семейство. Той обича някакъв аспект от мен, но не го виждам за мой бъдещ партньор. В последствие се уплаших и реших да прекратя връзката. Бяха няколко мъчителни седмици. Чувствах се празна, разговорите с други мъже не ме радваха, а напротив - дразнеха. И най -накрая му се обадих. Чувствах се тъжна. Той отвърна и беше съкрушен. Започнахме да си пишем отново и да се чуваме. Той живее в друг град и идва да ме посещава. 

Но сега съм с едно наум, че сякаш съм се върнала да си взема наркотика, а това не е мъжът за мен, макар че такава любов бих искала да имам до края на живота си. Дилемата е ужасна , а аз се тормозя. При мен е също омагьосан кръг. Аз съм тази , която изстива , а не може да се откаже. Предполагам така е и с твоето момче. Според мен, тези възрастови разлики, особено при мъжа, който е по-млад и незрял си оказват значението. Той намира нещо в тебе, което му е необходимо, но всъщност има доста да учи от живота преди да дойде на твоето по-улегнало ниво. Освен това може би и ти като мен си на кукичката за истинската любов и какво ще правим без нея, но всъщност реалният човек , който стои зад нея и ни я дава не е действително човекът, с който да прекараме живота си. Аз се чувствам много зле в момента също. Този страх ме сковава и незнам какво да правя. 

[iti]

Интересно, че това е доста чест случай в днешно време. И тъй като и аз съм изпадал в подобни (но не толкова крайни) схеми като млад, имам даже теория. Доста от свестните момчета на тая възраст не могат да си намерят достатъчно зрели момичета на техният акъл. И се чувстват привлечени от по-зрели жени към трийсете. Но и по-вашите мнения виждам това за което и аз си дадох сметка - че подобни взаимоотношения са дисфункционални. Да ме извинява политическата коректност, но обратното - по-възрастен мъж с по-млада жена работи много по-лесно, поне ако става дума за десетина години. Една жена, особено вече с дете, очаква вече различни неща от един мъж. Не толкова любов и разбиране, колкото да й осигури комфорт, подкрепа, сигурност и т.н. Нима с чиста съвест можеш да отнемеш на това момче тръпката от жена която напълно може да му се отдаде, да го дари с негово дете и т.н. и т.н.? Естествено човек колкото и да е млад и наивен, се замисля, или поне изпитва несъзнателен страх. Не твърдя, че подобно нещо е кой знае колко осъществимо, но не е в това въпросът, а до желанието.

Ако няма дете още, трудно, но може би не и невъзможно. Вярно е, че една жена на 30 е в пикът си, и лесно се конкурира дори чисто физически с 20 годишни. А да не говорим, че в повечето случаи, мъжът е привлечен от самосъзнанието на изградена жена. Всичко изглежда толкова естествено. Но какво правим после, това като цяло е въпросът. Макар и бавно, и за подобно момче ще дойде меракът за дете, семейство и като цяло с годините човек по-трудно се доверява и се решава на промени. Но дали той ще изтърпи, дали жената ще изтърпи... Докато житейските роли не се изравнят, подобна връзка ще е силно чуплива...