Депресия

[ambersilence]

Не съм сигурен, от къде да започна и как да издържа написаното, така че да бъде максимално разбираемо за всички ... Израснал съм в семейство на алкохолици (баща и майка), където насилието (физическо и емоционално), униженията и тормоза са били ежедневие. Няма да навлизам в детайли, защото не смятам, че е нужно. Ще кажа само, че честотата и степента на тормоза са били много високи, с бликаща злоба и омраза. Още в тези детски години знаех, че нещо не е съвсем норнално с мен. Започнах да формирам различни нервни тикове, псувах и в съзнанието ми се бяха появили мисли, твърде непривични за дете. С годините, проблемите и болката, които прикривах растяха и бях сигурен, че в даден момент маската ще падне .. но тогава не съм и мислил толкова над това, а и не се притеснявах особено, защото бях запазил вярата в себе си и знаех, че няма нещо с което да не мога да се справя. По това време, все още не проявявах никакви симптоми на асоциализация и депресия, дори напротив - живеех всеки ден. Всичко за мен изглеждаше добре, всички проблеми изглеждаха преодолими и всички мечти постижими, до завършване на гимназията. Тогава, като от нищото, за няколко кратки месеца животът ми се преобърна напълно. Формирах неразрешим за мен вътреличностен проблем, изгубих напълно вярата в себе си, самочувствието и идентичността си, а с тях и социалния и интимен живот. Гледайки назад към този период (грубо 4 годишен), ми е трудно да повярвам ... през какво съм минал и какво съм позволил да ми се случи - пълна деградация на личността. В края на този цикъл някак успях да събера сили, за да се изправя на крака и да продължа с живота си, но вече не бях същия човек. Тъгата, гнева, неудовлетвореността, самосъжалението и всички други негативни чувства и емоции, които изпълваха и даваха до някаква степен смисъл на дните ми, бяха започнали да избледняват, а на тяхно място се появи ново, непреодолимо и смазващо състояние - анхедония. Нищо от нещата, които някога ми бяха носили емоции, не беше в състояние да ме зарадва, никой и нищо не ме интересуваше, нямах вече цели, амбиции и дори елементарни желания. Живеех единствено под "натиска" на обществото и на неговите очаквания, което правеше всеки ден, безкрайно труден и дълъг. Логичното се случи и в крайна сметка напуснах работа (работа и позиция за която почти всеки на 25г би ми завидял). Не го направих, за да търся ново предизвикателство или по-добра работа, а защото просто не издържах. Представете си по цял ден да правите нещо, което не Ви доставя удоволствие .. е за мен всяко нещо е такова.

Сега, на прага на 26, седя и мисля предимно за смъртта. Нямам и никога не съм имал система за подкрепа, родителите ми са трайно и крайно деградирали, нямам приятели, защото никой не ме познава и не знае, кой съм всъщност, нямам собствен дом, нито приятелка (истината е, че такава не съм имал никога), не знам що е любов, нито що е щастие и честно казано не вярвам, че някога ще разбера.

Със сигурност знам, че не съм способен да сложа край на живота си, защото вътрешно изгарям от желание да живея, но ако можех да избирам, бих предпочел да съм мъртъв, още днес.

Използвах последните месеци, за да рационализирам и погледна обективно (не през призмата на болното ми съзнание) случилото/случващото се с мен и истината е, че нещата са много по-сложни от колкото съм мислел и са до голяма степен непреодолими за мен. Моля без клишета и присъди ..

Не знам, какво ще правя от тук нататък и до кога ще успея да задържа фронта. Не търся съвети, а разбиране. Благодаря.

[д-р Тодор Първанов]

Мисля,че те разбирам.

 

Ще споделя какво ме учуди-използваш толкова много психологични и психологични термини, че си мисля, че или прекалено много си чел или си психолог.

[ambersilence]

Психолог със сигурност не съм, макар Психологията винаги да е представлявала интерес за мен. Не съм се задълбочавал в четене, дори и да съм искал, от край време съм неспособен да чета съзнателно. 2-3 страници, прескачайки от ред на ред стигат за да загубя интерес, независимо от съдържанието. Та аз един филм не мога да изгледам вече . Терминологията ми е служила само и единствено за улеснение, когато съм "разчленявал" проблема на съставните му части, в търсене на обяснения и решения .. уви, твърде късно.

[Диляна Колева]

Това което описваш, като среда е типичната на така наречените "Отровни" родителски модели. Следствията от израстването в подобна емоционална обстановка, са подобни на описаните от теб.

Така че, да, имаш и моето разбиране.

[мая27]

Здравей,

 

И аз израснах в различно ( пиша го така , защото проблемите през детството са ми били от друг характер) семейство. Депресивни състояния и натрапливи мисли съм имала от дете. Отминаваха някак си от само себе си. И аз не знам как. 

Последното състояние обаче ме държа около 3г. Преминах през ада на  депресията. Мислите за смъртта бяха всекидневие. Само там виждах спасение. Почти съм сигурна, че съм жива сега само заради дъщеря ми, която в никакъв случай не бих позволила да остане без майка.Чувствах се като в капан. Виждах изход в  смъртта, но не можех да си позволя този "лукс" Опивах какво ли не за да се измъкна - психотерапия, Рейки, семинари, Бахови есенции, психиатри, медитации. Накрая се наложи да постъпя в клиника-много добре ми се отрази между другото. Ако търсиш някой който може да те разбере- там има много съмишленици След един месечен престой ме изписаха , започнах работа. Не си мисли, че изгарях от желание за това. напротив: започнах я почти насила. Тъй като още докато бях в болницата ми звъняха да ми я  предлагат ( естествено никой не знаеше къде съм ). нямаше как да откажа, тъй като финансово не издържахме, а предложението беше добро. Така постепенно месец , след месец с антидепресанти се оправих. Година след това ги спрях.  Около 8-9 мес. не бях вземала, но напоследък започнах пак с малки дози , защото усетих симптоми и много ме е страх.  Спомените ми от депресията започват да избледняват вече, но знам че минах през някакъв ад. И също знам , че ако някой не го е преживял няма как да те разбере , дори и да има желание.

[ambersilence]

Благодаря Ви! Взех решение да се опитам да се справя с положението си още веднъж, като по стечение на обстоятелствата, намерих прилична и приятна работа, която ще започна от понеделник. Обръщам се към Вас, този път с молба за съвети ... От тук на къде ? Какви са стъпките, по които да тръгна ? Трябва ли да имам очаквания или е по-добре да живея без към момента ? 

[Орлин Баев]

Ходил ли си упорито и мотивирано на лична и групова психотерапия при ефективен терапевт, толкова продължително, колкото е нужно?

[ambersilence]

Ходил ли си упорито и мотивирано на лична и групова психотерапия при ефективен терапевт, толкова продължително, колкото е нужно?

До сега не съм. Вярвам, че основната причина за това е неспособността ми да се доверявам на хората и постоянното, остро и натрапчиво чувство, че всеки иска нещо от мен и че всеки се опитва да ме "прекара" по някакъв начин. Предполагам, че всичко това е отново следствие на годините разочарования от собствената ми плът и кръв. 

Редактирано Юни 7, 2014 от ambersilence

[Орлин Баев]

Нормално е да преживяваш това чувство при детството, което описваш. Но, сам знаеш, майка си и баща си няма да промениш. Себе си обаче можеш. Осъзнат си, имаш капацитет за самосъзнателно поглеждане над собствените си психични движения. Да, в теб жривеят вярвания за нараняване, злоупотреба, липса на обич и подкрепа, отхвърляне... Те са силно наситени със страхове. Когато тревожността експлоадира, умът и мозъкът, за да защитят от огромното напрежение, превключват на депресивен, тъжен и потиснат режим, в който няма радост, но и тревожността е по-малка. След известно време депрерсията в теб е започнала да отшумява, но се е спряла в междинното положение на анхедонията. Живее ти се. Сякаш сега си показал носа си от депресивната дупка, но психиката ти несъзнавано не смее да излезе от нея, за да не се сблъска със страховете, а вероятно и с потиснатия ти гняв. Затова те държи там някъде, на ръба, ни навън, ни навътре - в анхедонирята. Тоест, за да се разреши трайно депресията, е нужно да се работи с корена на проблема - със страховите програми в основата. Как? През лична терапия, която постепенно да премине в групова. В личната работа се започва отдалеч, от когнитивните методи, докато се стигне до преживелищната психотелесност. А в груповите занимания се получава мощно отразяване на ума ти в другите, през подходящи опити, в атмосфера на пълно разкриване и защитеност. Не е лесно, но това е пътят! Аз самият продължавам да го минавам и едва ли ще спра да се уча и развивам. От опит споделям, че човек може да се промени - постепенно, с малки стъпки и упорита работа.

[Ekaterina Krasimirova]

Здравейте! От известно време търся помощ.. Мисля, че страдам от депресия. Не съм си го внушила. Прочетох симптомите на депресията и разбрах, че имам почти всички. Трудно се съсредоточавам, чувствам постоянна тъга и празнина, качвам и свалям рязко килограми, нямам апетит или понякога имам много голям. Всичко ме навява на лоши спомени, самонаранявам се, често плача, страдам от безсъние, много съм чувствителна и всичко ме кара да се разтройвам. Моля ви, кажете ми какво да правя и дали наистина страдам от депресия или от някакво разтройство.

[Диляна Колева]

Абсолютно никой тук не може да ти каже от какво страдаш, защото при всички психологични състояния, симптомите се припокриват, но едва опознавайки личността в детайли, може да се предположи от къде идва това състояние.

Едно е сигурно, симптомите ти идват, за да ти кажат, че дълбоко в теб има конфликт. Нещо от това което се случва в твоята действителност грубо се разминава с това, което би искала да се случва.

За да разрешиш този проблем, е необходимо да се запознаеш със себе си. Да разбереш, кои емоции са водещи, кои са подтиснати, каква е причината и кое или кой те кара да се чувстваш по този начин. 

Малка но важна промяна е дневния режим. За да се чувстваш добре и тялото ти трябва да се чувства добре. Наблегни на ежедневни дълги разходки или кратки физически тренировки. Общувай само с хора, които ти носят радост и не те натоварват. Възобнови дейности, които са ти доставяли удоволствие. Като начало това ще ти се отрази много добре.

Редактирано Август 17, 2015 от Диляна Колева

[ivajlova123]

Здравейте,аз съм на 25 години и имам нужда от съвет.Моята история е следната-преди около 4-5 години получих паник атака и след нея започнаха и тревожностите.Първо беше неосъзнато,дереализация,умора...лекари и пак лекари,лекарства.След година получих втора паник атака или нервна криза не съм сигурна и след нея беше ад,затворих се в къщи изпитвах ужас да излизам на вън,това продължи месец,два.Отидох на психиатър и на психолог изписаха ми Voldoxan пих го 7-8 месеца,незнам с негова помощ или сама,успях да започна работа,да правя опити да се върна към нормалният си живот.Но тази тревожност не ме напусна никога напълно.След време отидох при друг психолог,който ми изписа Rivotril,така и не го пих,нося го с себе си като патерица,случвало ми се е в много критични ситуации да пия по четвъртинка от него,но много рядко.Имах доста дълги периоди,когато се чувствах добре.Но,това чувство на постоянна тревожност,стегнатост,мисълта,че ще припадна,дереализация,когато трябва да съм съсредоточена,страх от нови места,страх дори от отговорност,защото може да не се справя,срам,че може би съм слаба,не ме напускат напълно.Даже от около месец ме нападът с пълна сила.За сега не се давам върша всичко с което съм се захванала,но с много усилия.Неискам да трябва да се настройвам за факта.че трябва да отида до магазина или,че ще изляза с приятели или за всичките нормални ежедневни неща.
В живота си до тук съм имала и не леки изпитания,но съм се справяла стоически.Знам,че за напред ще имам още много.Неискам да се уповавам на това,че заради някоя трудност сега съм в това състояние,не го вярвам,вярвам,че сме създадени да се справяме с тези моменти,а не че трябва да се депресира ме.
Искам да започна да се наслаждавам на живота,да изживявам хубавите и лошите си моменти,да мисля за тях,а не как се чувствам във всеки момент,дали няма да припадна,дали няма да ми стане зле...
Промених доста неща в живота си през тези 5 години,дари и държавата,хората около себе си,не че вярвам,че това е проблема,знам,че ще го нося навсякъде със себе си.
Отитвам се да спортувам,да мисля положително,полагам всевъзможни усилия,за да мога да се разделя с тази тревожности.
Ще съм ви благодарна за някакъв съвет.
И имам следния въпрос мой приятели с които споделям моите тревожности ме съветват да започна да пия някакви хапчета,но аз неискам,мисля си,че би трябвало да могат да се преодоляват тези неща без лекарства,а пък и в по-ранния етап на кризите ми изпих доста лекарства,може би невярвам в тях.
Вие какво мислите,дали е по-разумното да започна да се доверявам и на лекарствата?
Благодаря много