Не мога да се върна на "горната земя"

[Мимино]

Здравейте!

Търся решение на личен проблем, но не мога да се справя сама.  Обръщам се към вас с моба да го анализирате и да ми помогнете със съвет и конкретни насоки.

Не съм сигурна дали трябва да тръгна толкова отдалеч и затова ще се опитам да бъда кратка. Става дума за следното.Израстнах в семейство с много властна и критична майка, която не зачиташе мнението и желанията ми и вечно трябваше да внимавам да не се изложа пред хората. Тя просто решаваше вместо мен как да постъпя и аз се съобразявах с решенията й и изпълнявах задачата. Когато пораснах и започнах да споря и да не изпълнявам, започнахме да се караме, а тя пророкуваше, че ще съжалявам.  Наясно съм, че го е правила за да ме предпази от грешки, но това прерасна в постоянна борба да запази контрола си върху мен и семейството, ковто създадох. Не я обвинявам, защото съм сигурна, че е вярвала че прави всичко за мое добро и това е бил нейният начин да се справи с отговорностите си. Разказвам го просто защото ми се струва, че всичко това има отношение към характера ми и към положението, до което ме води същия този характер. Преди 5 години бракът ми започна да куца сериозно, сякаш живеех с непознат, тотално загубихме връзка помежду си, живеехме в различни светове и се стигна до развод. Все пак успяхме да отгледаме възпитано дете, което се справя добре и което пое по своя си път.  Аз обаче БЛОКИРАХ. Загубих интерес към живота - работата, приятели, хобитата, развлечения, ..... нищо не ми носи удоволствие. Нищо не ми се прави. С никого не ми се вижда. През пролетта си дадох сметка, че това е отказ от живот. Аз просто съм слязла в някаква дупка, от която не виждам изхода и чакам животът ми да си изтече докогато Бог е решил. Прочетох доста неща в интернет и във вашия форум. Разбрах, че трябва първо да започна  с активно физическо натоварване, но се оказва че ми е много трудно. Просто отивам в залата с усилие на волята, неприятно ми е, тягостно ми е. Казвам си, че така трябва и че ще свикна, но не свиквам - пробвах с фитнес, с пилатес, с плуване. Спортът не ми носи положителна промяна, чувствам се натоварена, подтиска ме, изтощава ме. Сякаш невидима сила ме дърпа да спра и да се откажа. През почивните дни постоянно съм сънлива, спя прекалено много и чакам да дойде понеделник, за да отида на работа. Напоследаък се старая да не избягвам приятелите и познатите си, да се срещам с тях, но трудно намирам енергия и желание за социални контакти. Научена съм да изглеждам силна, да не се оплаквам и да не споделям проблемите си, а хората ме товарят със собствените си, без да знаят как се чувствам аз самата. Аз разбирам, че трябва да поема отговорност за живота си, но някак несъзнателно се държа сякаш няма смисъл да опитвам, все едно нищо няма да се промени, сякаш каузата е предварително загубена. Минаха години, в които живея като робот на автопилот, но не мога, а може и да не смея, да изляза на горната земя....

Не знам дали успях да обясня състоянието си и дали има обяснение и решение.Надявам се да не прозвуча като човек, който си няма друга работа и затова си измисля проблеми. Благодаря предварително на всеки, който би обърнал внимание.

 

[Орлин Баев]

Хареса ми осъзнатостта ти. Мислила си - сама даваш ключовото отношение, което е заложило този убийствен и самоподдържащ се (включително с полусъзнавана вторична "печалба"), депресирал те мазохизъм в теб - майчиното ти възпитание. В даден момент от живота ти мазохистичните заложености отново са започнали да се проявяват все повече, отразили са се на семейството ти, на живота ти като цяло. Такъв именно възпитателен стил и заложености са най-прекрасната психична база, предпоставяща депресията, в която се намираш. 

Пиша ти умишлено сбито... Мога да ти дам техники, стъпки... Но това, което виждам е, че имаш нужда от работа с психотерапевт, който да съумее освен да изясни заложеностите ти (което става бързо), да те раздрусва много силно (през емпатия, разбира се) всяка сесия, така че да ти помогне да направиш "процепи" в сега стабилно случващия се автоагресивен патерн. Процепи, през който да промениш мисленето си в асертивно, да събудиш мотивация и здрава агресия, насочени навън. 

Умишлено не се спирам на ползваната технология в психотерапията - това е работа на човека, с когото ще извървиш пътя си. А път има. За да е резултатен, е нужно както ти, така и терапевтът ти, да се борите със зъби и нокти, да проявите много усилия и целенасочена настойчивост. Когато те четох, почувствах в теб един много разумен и макар и притиснат от собствената си автоагресия, мотивиран човек. Засега прикрито мотивиран, но с мотивация, която чака само да обърне вектора на посоката си! 

Благодаря ти, че ни се доверяваш! Можем да си пишем. Това, което обаче истински ще те "извади от ямата", е работата с много мотивиран и лично приел случая ти терапевт! 

Поздрави най-сърдечни! 

[Мимино]

Здравейте, Орлин!

Благодаря за честния отговор и за сърдечността! Да, аз също смятам, че без терапия няма да се справя и вече съм правила опити. Преди близо 5 години, когато се чувстввах най-безпомощна, работих около половин година с терапевт. Тогава не сме тъсили заложености и причини, просто ваша колежка установи състоянието ми към онзи момент и ме мотивира да преодолея силно депресивен период. Цялата работа приключи с разочарование в личния ми живот, което ме върна обратно в самото начало. Спрях терапията, но не заради личността на терапевта, нито защото смятах, че не си разбира от работата. Напротив! Мисля, че е харизматична вероятно е успявала и успява да се справи с много хора в подобно положение. Спрях, защото ми се стори, че в моя случай няма смисъл от терапия. След време обаче си дадох сметка, че от терпия има смисъл, но не от терапия, която облекчава депресивни периоди, а от терапия, която ги прави невъзможни. С други думи реших, че трябва да открия грешката в мисленето, поведението или Бог знае какво  друго..., а не да търся начин да не плащам твърде висока цена всеки път, когато я допускам. Започнах работа с друг терапевт. С него вече изяснихме заложеностите, за които говориш, той ми помогна да осъзная причините за формирането на подобен характер и механизма, по който се стига до състоянието ми. Длъжна съм да спомена, че отново става дума за добър специалист. Това обаче не ми помага и продължавам да се чувствам така както Ви разказах в началото. Надявам се да не се окаже, че става дума за безнадежден случай.

"Да си пишем" би загубило доста време и на двама ни, но за мен не е фатално, аз и без това си губя времето. Не бих искала да губя вашето, разбира се. Моля само, ако имате възможност, да ми споделите споменатите техники и стъпки, които правят "процепи". И още една последна молба, бихте ли ми казали как бихте описал т.н. "вторични ползи", които виждате в малкото, което споделих. Може би ще успея да ги осъзная.

Най-чистосърдечно благодаря за вниманието! 

[Орлин Баев]

"много властна и критична майка, която не зачиташе мнението и желанията ми и вечно трябваше да внимавам да не се изложа пред хората. Тя просто решаваше вместо мен как да постъпя и аз се съобразявах с решенията й и изпълнявах задачата. Когато пораснах и започнах да споря и да не изпълнявам, започнахме да се караме, а тя пророкуваше, че ще съжалявам."

Намираш се в психичната комбинация, която някои наричат каторжник. Силно себепотискане и себенезачитане - дори и съзнателно да искаш да промениш нещата, това себенеглижиране е така дълбоко установено в дългосрочната памет (несъзнаваното), че общуването с автоматичното му самоподдържане и промяната му е нелесна. Над тези дълбочки характеристики, носиш персона, посветена на едно голямо "старая се, стремя се да са наред нещата, да угодя и да не разочаровам важния друг". Разбира се, съзнателните ти усилия, в контакт с тази динамика, рационализиращо разбират различно, извиняват, интелектуализират, но дълбокото себемразене и себе-неуважение продължават да си стоят. Жертва на собствената си психика, която докато е такава, неминуемо провокира, на принципа на самоизпълняващата се прогноза и преноса и в значимия друг - случване на реални житейски обстоятелства, в която да бъдеш неразбирана, отхвърлена, потискана и неглижирана жертва, от която единствено е изисквано механично подчинение. А когато такива външни обстоятелства се случват (като развода), самомразенето, страхът от непокриване на жестоко вдигнатата летва (за да бъдат наред нещата) и виновната автоагресия при непрескачането и, водят до активиране и задълбочаване на ... себе си. Тоест, вътрешният ти пси механизъм се самоподхранва и самоподдържа. Разбира се, възможно е да бъркам за всичко...

Вторична печалба? В началото на залагане на динамиката ти, се е налагало да се подчиняваш, потискайки автентичността си, пред възпитателката (бих казал, в конкретния контекст, по-скоро дресьорка...) си. Трябвало е да смазваш, да унижаваш себеизявата на собствените си нужди, нагон, желания, цели, потребности, за да бъде задоволен значимият друг. Постепенно това отношение, първоначално заложено от мама, е започнало да се пренася към другостта като цяло, към хората. В даден етап си протестирала, но не мисля, че протестите ти са били особено дълбоко проникващи в собствения ти механизъм. В края на краищата самосмачкването пред другия, се е превърнало в интернализирано самомачкане пред собственото интроецирано отношение към другия, в морала, в суперегото ти. Когато си започнала да работиш по себе си, си осъзнала това, но усещането ми е, че сякаш стоиш като самотен и зъзнещ наблюдател в ъгъла на собствената си килия. Наблюдател, схващащ устройството на резето на затворническата си врата, но безсилен да я отвори - засега. Безсилие, породено първо от недостатъчно знание какво точно да правя, за да отворя този механизъм и напусна килията си (методите, за които питаш, но и интензивността на правенето им), а от друга, самоподдържащата се вторична печалба. Каква печалба? Първо, навикът - status quo, ефект на експонацията - склонността ни да продължаваме да избираме болезненото и маладаптивно познато, просто защото е познато. Дълбоко си свикнала с автоагресията си - боли, гадно е, но за несъзнаваното ти, това е основният познат му начин на преживяване и оцеляване. И тук стигаме до другата част от тази печалба: дълбок страх от истинска, актуална промяна - както когато си реагирала вътрешно, когато майка ти ти е казвала, че ще съжаляваш, когато си пробвала да се заявиш - проследяваш връзката, нали?! Трета част от несъзнаваната печалба - чувствам се виновна (а вината е емоционалният израз на автоагресията, мазохизма), ако действително се променя. Виновна вече не толкова пред външния друг, а пред собствения интроект в суперегото ти, изобразяващ отношението ти към другостта, към "ти обекта". Четвърта част от тази вторична, несъзнавана печалба, обобщаваща другите, но и надхвърляща ги, както сборът от съставните части надхвърля тях самите в различна цялост, е несъзнаваното: "Забранявам си да бъда щастлива!". Самият дълбоко заложен в теб механизъм на автоагресия, се ужасява пред опитите ти съзнателно да пробваш да бъдеш здраво егоистична, щастлива и автентична - за него щастието на автентичността ти, на живеенето ти от душа и сърце, е равно на смърт! 

Как се правят и разширяват процепите в този механизъм ли? Преди всичко, е важна целта и посоката. Ако с теб направо се работи за смирено и любящо приемане, несъзнаваната ти психодинамика автоматично би транслирала опитите за смирена обич, в примирено самопотъпкване. Говоря това през опита си в терапията с такива пси-наличности. Основната посока тук е ... агресията! Да, агресията - това не е мръсна дума, когато тя е здрава. А когато е такава, агресията е просто канализираният, така или иначе присъстващ деструктивен нагон (част от дихотомията мортидо-либидо) - канализиран в себезаявяваща се, огнена мотивация, воля да бъдеш Себе си, да Живееш истински, хъс, воля за живот. Казваш, че не съдиш майка си, че си простила? Никак не съм сигурен в дълбочинната истинност на такава прошка. Не знам защо (казвам го само като маниер на говорене), но ми се струва, че това е евтина прошка.

Копирам ти моя статия по темата:

 За вратите, които се затварят и тези, които се отварят

 

„Мнозина страдат от проблема, който аз наричам „евтината прошка“. При първото си идване при терапевта заявяват: „Знам, че детството ми не беше идеално, но родителите ми направиха всичко, което им беше по силите, и аз им прощавам.“ Но когато терапевтът ги поопознае, открива, че изобщо не са простили на родителите си. Просто са си внушили, че са го сторили.
При тези хора първата част от терапията се състои в това да изправят родителите си на съд. Това изисква много труд. Изисква подготовка на обвинението, подготовка на защитата, после обжалвания и контраобжалвания, докато накрая се произнесе присъдата. Тъй като този процес е много трудоемък, повечето хора избират варианта с евтината прошка. Но работата по истинската прошка може да започне само след произнасянето на присъдата „виновен“: „Не, родителите ми не направиха всичко, което им беше по силите. Можеха да се справят по-добре. Те извършиха престъпление спрямо мен.“

Не можеш да простиш на някого за престъпление, което не е извършил. Само след като бъде обявен за виновен, може да има опрощение.“ Морган Скот Пек

 

Можеш да простиш истински, когато си се заявил. Защото не заявяваш егото, а любовта, която тече през теб. Често смирената прошка се бърка с примиреното, мазохистично себепотъпкване. Но, както казва Морган, това е евтина, плитка прошка. Когато човек погледне в дълбочината си, открива преглътнат автоагресивно гняв. Когато този гняв бъде изявен по градивни начини в здраво себезаявяване, само тогава прошката е дълбока и истинска. Тогава, в даден момент, себезаявяването и смирената прошка се сливат в единна проява на потока на любовта. За това говорят и християнството, и будизма и индуизма... Когато обаче пътят към тази дълбинна, смирено себезаявяваща се прошка не е конкретно познаван, се случва автоматичното и бъркане с мазохистичното примирение. Тук идва на помощ психотерапията, черпеща познание както от съвременната наука, така и от извечните системи за себе/ бого познание!

 

Всеки притежава товар от характерови страхове - ако са непреработени в психотерапията на житейските битки и вътрешното израстване, си ги носим, както костенурка носи корубата си, която предполагаемо и носи печалба - но я прави тромава, мудна, бягаща в свят на илюзорна и пасивна сигурност, от чиято позиция житейските орли още по-лесно могат да я разбият в скалите на предизвикателствата и възможностите, в случая преживявани като ужасно злодейство... Каква илюзия... Когато човек смело погледне страховете си в зениците на очите им и ги преработи с куража на вибриращото в ритъма на вдъхновението си сърце, тогава житейските трудности разбиват корубата на невротичните защити, но инициират израстването на крилете на вдъхновението. Тогава разбираш, че ограниченията винаги са били в теб, а това, че си позволявал да бъдат подхранвани от житейските хищници, е било твой страхлив избор. Възлюбил страха си, осъзнаваш, че горивото му чудесно подхранва огъня на духа ти! Само тогава живееш, гориш, а не тлееш!

 

 Избирам да виждам отварящите се врати на възможностите!

 

Какво са старите ръждясали вратички? Емоционални и поведенчески патерни, каращи ни социално да прилепваме към зловредни за нас хора, поведения, системи и неефективни избори. Прегради в ума, които разчупени, водят до възможности за надрастването им. Лесно е да се каже: "Виж възможностите, вместо да се вкопчваш като бебе в майчината цицка на старите си вратички - привички!"... За да го може човек обаче, е нужно да преработи страховете, които го карат да се вкопчва и спират визията му за безкрая от възможности! Когато затворя врата зад гърба си, паля огън зад себе си и дори не мисля да поглеждам назад. Защото някои привични "врати" всъщност са невежи трапове, а възможностите са наистина безброй, когато съзнанието на любяща и себепознаваща се самоувереност присъства!

 

Когато истински можеш да се заявяваш и прощаваш, осъзнаваш, че и двете са част от потока на любовта в този груб свят. На едно по-фино ниво, няма бариери, няма различия за любовта. Тя обединява, свързва, слива, провежда единството, което винаги сме били, сме и ще бъдем като чувстващи и съзнателни същества. Слушайки и чувайки законите и, вече сме жители на Вселената. Откъсвайки се от нея, вече сме в тъмницата на невежеството!

 

С уважение, Орлин

[Мимино]

Здравейте, Орлин!

Благодаря за съвестно свършената работа в този отговор. Би било супер, ако бъркахте за всичко. Вярно е, че картината, която обрисувате ми се струва някак доста попресилена, но е възможно само в моите очи да е така...  Не съм казвала, че съм простила на майка си, казвам, че не я обвинявам. Не защото съм много възпитана, а защото съвсем искрено не виждам вина....

Накратко - проблемът виждам в това, за което не бъркате, но това е дълга история.

Вече се съгласихме, че с писане няма как да стане.

Удобно ли е да се свържа с Вас и да си запиша час?

[Орлин Баев]

Аз не съм твърде голям фен единствено на работата през миналото, родителските образи и такова прокурорско съдене, каквото обрисува Морган Пек. Но такова доста крайно мислене ползвам, за да илюстрирам отношенията между истинското смирено прощаване - мазохистичното примирение и себезаявяването, за които говоря. За останалото - надявам се да пресилвам, което би означавало, че можете по-лесно да се справите. Нека е така!