Страх,гняв,самосъжаление

[Иван Стаматов]

Здравейте!

Ще се опитам да бъда кратък. Проблемът ми е следният: След вербална атака от страна на няколко човека,които са по-гoлеми от мен с повече от десет години, и по-точно след безпочвените им подигравки, аз им отвърнах доста грубо.Разбрах,че не са хора на които мога да разчитам и да се доверявам,тъй като същата вечер бяхме заедно в друг град на купон(така да го нарека). Аз съм на 21,а те са на по на над 30. Та така след като ги нагрубих,обидих и така нататък,да не казвам още какво,се обадих на баща ми  да дойде и де ме прибере без да му казвам какво се е случило в подробности.И същността на проблема е там,че сега бивам заплашван от тези хора с побой и куп други гадости.Те много добре знаят положението ми/ни и знаят,че съм по-слаб - може би и затова са си казали,че могат да се подиграват и да се гъбаркат колкото си искат.Та сега чувствам страх да излизам сам и да оставам сам,чувствам също и гняв,който произлиза от страха и ситуацията,в която съм и следва самосъжалението,което е следствие на това,че нищо не мога да направя.Мисълта,че съм по-слаб и нищо не мога да направя каквото и да се случи ме разяжда...
Ходих при адвокат,разказах му и той,както очаквах,ми каза,че нищо не можело да се направи,нямало е нищо наяве,нямало е никакви доказателства.Добре съгласих се,така е,но пък мислите ми не изчезват,защото са си истина - по-слаб съм  просто и колкото и да съм прав те са по-силни и стигнах до там,че си трябва груба сила,която я нямам и това ме тревожи... Не мога да гледам смело напред.

Благодаря на всички,които ще отговорят и ще обърнат внимание.

[д-р Тодор Първанов]

Както се казва ,, На бодлива крава, Бог рога не дава.

,,Та така след като ги нагрубих,обидих и така нататък,да не казвам още какво,,,

Ти си нагрубил и обидил някого.Независимо дати е даден повод или не постъпката ти не е правилна.В момента вместо да се извиниш, ти се ядосваш,че не си силен да се справиш с тези хора.Така излиза, че ако ти силен и никой не може да те бие, ще нагрубяваш и обиждаш хората без много, много да се замисляш.

Според мен редното в случая е да се извиниш, и в бъдеще да контролираш по-добре поведението си.

 

[Иван Стаматов]

Не съм съгласен за това,че ако съм по-силен щял съм да използвам силата си Несправедливо.
Точно в Несправедливостта е проблемът ми,защото(може би сте пропуснали) Те започнаха и аз отвърнах,според мен това е естествено,както се казва каквото почукало такова се обадило. Но пък както казах... Те и не са прави,те постъпиха грешно, и са по-силни... Значе какво излиза... това не е ли несправедливо? И затова първо се страхувам,после се гневя,след кеото стигам до самосъжаление... Дори да им се извиня... това няма да се забрави,дори да речем,че случаят е решен ами при последващ подобен проблем с други хора какво да правя? Да си мълча и да оставя да ме тъпчат ли?

[д-р Тодор Първанов]

,,След вербална атака от страна на няколко човека,,

 

Буда минавал през някакво село. Събрали се хора. Били против него и започнали да го хулят. Буда слушал, а след това казал: "Трябва да стигна до другото село на време, затова мога ли вече да тръгвам? Ако сте казали всичко, което имате да казвате, ако сте приключили, в такъв случай мога да тръгвам. А ако имате да ми казвате още нещо, когато мина оттук на връщане ще чакам на това място. Можете да дойдете и да ми го кажете."

Хората били изненадани. Не можели да разберат. Били го обидили, употребили обидни думи. ругали го, затова казали: "Но ние няма какво да ти казваме. Ще те ругаем и обиждаме." Буда отговорил: "Можете да го правите, но ако търсите някаква реакция от моя страна, сте закъснели. Ако преди десет години бяхте дошли със същите думи, щях да реагирам. Но сега се научих как да действам. Сега съм господар на себе си; не можете да ме принудите да направя нещо. Не можете да ме засегнете. Нищо не може да ме засегне, защото познавам собствения си център."

Това познаване на центъра, или това поставяне в центъра, те прави господар. Иначе си роб и си роб на мнозина - не само на един господар, а на мнозина. Всичко за теб е господар, а ти си роб на цялата вселена. Очевидно е, че ще имаш затруднения. При толкова много господари, дърпащи те в толкова много посоки, никога не си със себе си; никога не си.

 

,,Точно в Несправедливостта е проблемът ми,защото(може би сте пропуснали) ,,

 

Защо животът не може да бъде справедлив?

Концепцията за несправедливостта на живота е може би най-трудната и болезнена за възприемане от пациентите. Вероятно защото западният линеен модел предпоставя, че светът е справедлив и стига да работиш достатъчно усърдно и продължително, ще постигнеш целите си. Изглежда, че идеалите, залегнали в основата на създаването на Съединените щати, идеята за всеобщо равенство и справедливост ни карат да предполагаме, че именно това е начинът, по който трябва да е изграден светът. Независимо от причините, ние действително желаем да цари справедливост. Искаме да зависим от нещо конкретно и да имаме гаранции за безопасността, сигурността и благосъстоянието си. Това, че такива гаранции не съществуват, не ни пречи да ги изискваме. Много от защитните механизми, илюзиите и разочарованията ни са резултат на неприемането на факта, че животът е несправедлив.

А той е такъв, защото „справедливостта" е един вид преценка, тоест нещо субективно и зависи от това кой, какво,

 

кога и защо я оценява. Онова, което е справедливо за мен днес, може вече да не е справедливо утре или за други хора, или пък при други обстоятелства. Например вие сте получили повишението, заради което съм работила така усърдно. Аз смятам, че е допусната несправедливост, но според вашите разбирания не е така. А дори и в момента да сте съгласни с мен, следващия месец ще промените мнението си и ще си повярвате, че всъщност сте свършили добра работа.

Важно е не да се обясни, а да се приеме, че животът не е справедлив. Въпросът „Защо не е?" е неуместен. Винаги можете да изтъкнете безброй причини за това, че животът трябва да бъде справедлив към вас, да прекарате часове наред, като се защитавате, отричате, борите се или изпадате в депресия, само защото за пореден път ви се е случило нещо несправедливо. Големите въпроси, отнасящи се до несправедливостта, смисъла на живота и смъртта, никога не могат да бъдат обяснени по разумен начин. Не ще намерите отговор на въпроса „Защо?", когато е починал някой, когото сте обичали. Можем да узнаем от какво - дали от рак, сърдечно заболяване, друга болест, злополука, - но никога няма да проумеем защо. Пък и размислите върху подобни „защо" водят до дисфункционално поведение. Скръбта все някога отзвучава, това е естествен процес. Но терзаещите ни „защо" може никога да не секнат, а то е безсмислено. В един момент трябва да се освободим от тези „защо", да приемем реалността и да продължим да живеем.

Стремежът да направим света справедлив е деструктивен и води до самопоражение. Много добросърдечни хора непрекъснато се опитват да премахнат несправедливостта в живота. Някои от тях наричаме съзависими личности, други - живи мъченици, а всъщност малцина са истински светци. Обикновено съзависимите и живите мъченици са изтъкани от гняв, негодувание, завист и несигурност. Отхвър

 

нето на концепцията за несправедливостта поражда огорчение, нещастие, ненужна болка и пречи на растежа. Това вече наистина е несправедливо!

В случая парадоксът е, че актът на приемането често води до едно по-обективно поведение, излъчващо повече обич и загриженост, по-реалистично от поведението на онези, които се опълчват. Преценяваме като „справедливи" хората, които приемат реалността, а не онези, които се мъчат да насилват света да бъде справедлив.

 

 

[Иван Стаматов]

Добре,съгласен съм,впечатлен съм - ще използвам казаното.
Но какво ще кажете за страха,гнева,притеснението ми за това,че мога да бъда нападнат и пребит и за това,че после няма да имам силите да им го върна?
Каквото и да ми се случи трябва да го оставя на Божията Воля ли? Къде отива тогава,къде ми е Азът,Достойнството?
Как определяте вие,как възприемате отмъщението? Според мен не е нищо друго от Недадена Спаведливост. Светът бил Несправедлив,добре,но мен това не ме топли,точно обратното и затова има отмъщения,какво лошо има центърът ти да е отмъщението и бунтът? Българският народ преди време не е ли казал - ''Смърт или свобода!'' ?

[Rwanda]

Колкото повече такива "несправедливи" ситуации преживяваш, толкова по-малко влияние върху теб те ще имат. При мен е имало ситуации, при които не съм се побирала в кожата си и дори адвокатът ми е казвал, че съм се справяла изключително овладяно и мъдро със ситуация, изцяло несправедлива към мен. Ядосвала съм се на момента, няма как, но съм се въздържала, защото знам, че просто СЕГА съм афектирана и по-късно ще мисля по друг начин, но този афект би усложнил и засилил несправедливостта, ако се прояви. Важното е след това, за да обработиш този гняв, да не забравяш най-важното: никога не се олицетворявай с това, в което другите биха искали да те превърнат, мюхльото, който да унижават. Защото, ако го приемеш, ти неминуемо ще се държиш като такъв и ще привличаш още и още агресори. Просто приеми, че не е слабост, а мъдрост да не отвръщаш на агресията с агресия. Знай кой си и няма да се объркваш и приемаш тежко един такъв сблъсък-недоразумение. В крайна сметка, ако не ти харесва държанието на някой човек вече, просто преустанови контактите с него, без много шум.

Според мен, сега можеш да постъпиш зряло, да се извиниш за твоята реакция, без значение дали тези момчета ще поемат отговорност за своите реакции. Поне ти ще свалиш товар от плещите си. Ако не отидеш с подвита опашка, а като мъж, който осъзнава постъпките си и решава проблемите, просто няма да има какво повече да подхранва агресията на тези момчета. 

 

[Иван Стаматов]

Ако тези ''момчета'' бяха хора с акъла си изобщо нямаше да се стигне до тук,тези ''момчета'' не са от онези разумните,това са друг тип хора,предполагам се разбира за какво говоря, и точно затова ми е страхът,после гневът,след което самосъжалението.

Редактирано Август 8, 2015 от Иван Стаматов
Mistake

[Диляна Колева]

Аз те разбирам напълно. Това което се случва с теб е следствие на твоето решение за "справедливост" още в началото на притесняващата те ситуация. 

- Те ме обиждаха и аз ги наобидих! - Виждаш до къде води това разбиране за справедливост. Защото в този свят справедливост няма и колкото по - рано го осъзнае човек, толкова по - лесно ще живее.

Сега е ред да поемеш отговорност за решението си да бъдеш справедлив. Защото в онази ситуация ти не си потърсил с разума най - добрия начин да се защитиш, а си действал подтикнат от чувството ти за обида и безсилие, което абсолютно винаги води да различни прояви на агресивно поведение. 

Ако в онзи момент с разума си беше решил наистина да се защитиш, очевидно би преценил, до колко са наравно силите ви и дали агресията е наистина добрия начин за защита.

И тъй като вероятността в теб да звучи в момента фразата "Не е честно", пускам един откъс с уточнение на този вид поглед над живота:

„НЕ Е ЧЕСТНО!" МОТОТО НА НЕЕФЕКТИВНИТЕ ВЗАИМООТНОШЕНИЯ

Търсенето на справедливост може да проникне в личните ви взаимоотношения и да попречи да общувате ефективно с другите хора. Мотото „Не е честно" е едно от най-разпространените и най-пагубни оплаквания на един човек от друг. За да прецените, че нещо е неспра­ведливо, вие трябва да се сравните с друг индивид или група от индивиди. Вие разсъжадавате приблизително така:  „Щом те могат, и аз мога." „Не е честно да имашповече от мен."  „Аз не успях да го направя,  защо ти да успееш?"  И така нататък, и така нататък. В този случай вие   определяте   кое   е добро   за   вас,   като   изхождате   от поведението  на някой друг.   С други думи,   този някой, а не самият вие, има власт над емоциите ви. Ако се раз­стройвате, че не сте успели в нещо, в което друг е успял, вие ставате зависим от другия. Винаги когато се сравня­вате   с някой друг,   вие  играете  на   „Не   е  честно"  и   от вяра в себе си минавате към „външно" мислене, насоче­но   към другите.

Една от пациентките ми, привлекателна млада жена на име Джуди, е добър пример за този вид самопогубва-що поведение. Джуди се оплакваше от 5-годишния си несполучлив брак. В един вечерен сеанс по групова пси­хотерапия тя изигра свой семеен спор. Когато младият .мъж, който играеше ролята на съпруга й — застрахова­телен агент, — й каза нещо неприято, Джуди моментал­но го запита: „Защо каза това? Аз никога не ти говоря такива неща." Когато той заговори за двете им деца, тя отвърна: „Не е честно. Аз никога не намесвам децата в спора." Когато, съобразявайки се с ролите си, заговори­ха за предстоящо вечерно излизане, аргументите на Джуди отново бяха: „Не е честно. Ти непрекъснато из­лизаш да се забавляваш, а аз трябва да стоя вкъщи при децата."

За Джуди бракът се свеждаше до водене на сметки. Едно за теб, едно за мен. Всичко трябва да е честно. Ако аз постъпвам така, и ти трябва да постъпваш по същия начин. Нищо чудно, че почти през цялото време тя се чувствуваше огорчена и обидена — нейната грижа бе по-скоро да изправя въображаеми неправди, вместо да се вгледа в брака си и да се опита да го заздрави. Стремежът на Джуди да получи справедливост беше невротична „задънена улица". Тя оценяваше поведението на съпруга си въз основа на своето собствено поведе­ние, а щастието си — въз основа на поведението на съ­пруга си. Ако престане непрекъснато да търси сметка и ако започне да преследва целите си, без да се налага някой някому да бъде длъжник, отношенията със съпру­га й  биха  се  подобрили  значително.

Справедливостта   е   външно   понятие   —  начин да  се изплъзнете   от   отговорността  да  поемете контрол над собствения си живот.  Вместо да смятате, че нещо е не­справедливо,  можете да решите какво всъщност искате и след това да разработите план,  за да постигнете целта си — независимо от желанията или постъпките на дру­гите. Простият факт е, че всеки човек е различен и кол­кото и да се оплаквате, че животът на другите се е под­редил по-добре от вашия, няма да предизвикате никакви положителни промени у себе си. Ще трябва да се откъс­нете  от сравнението  с другите и да захвърлите  бинокъ-ла, с който гледате какво правят те. Някои хора работят по-малко, а получават повече. Други са покровителству-вани и се издигат, докато вие сте този, който има спо­собностите. Съпругът/съпругата ви и децата ви ще про­дължат да постъпват различно   от вас.   Но   ако,   вместо да се сравнявате с другите, се обърнете към себе си, ня­ма да имате възможност да се  разстройвате   заради  от­съствието на равенство, което забелязвате. Предпостав­ката за почти всеки вид невроза е убеждението, че пове­дението  на другите е  по-значимо  от вашето  собствено. Ако се придържате към фрази от типа на  „Ако той мо­же, и  аз би трябвало да мога", ще уреждате живота си въз основа на нечий друг живот и никога няма да зажи­веете собствения   си живот.

 

И понеже въпросът ти е какво да правиш, тъй като определено не си се поставил в изгодна позиция / обърни внимание ТИ не си се поставил в изгодна позиция, а не някой друг го е направил/  а не знаеш как и това те кара да изпитваш страх, гняв и самосъжаление, бих ти препоръчала да ги замениш с поемане на отговорност, спокойно и без да приемаш нещата лично. Защото нищо не е насочено към теб ти сам го насочваш към себе си. 

 

 

 

 

 

[Иван Стаматов]

Отново съм съгласен,отново оценявам мнението,приемам го и реално ще го използвам. НО като че ли не получавам напълно задоволителен отговор,мненията са нещо като болкоуспокояващо,докато болката,проблемът все още е там.Лесно е да си кажа да съм спокоен и да не мисля за тези неща,НО аз реално мога да бъда нападнат и пребит,не е ли по-разумно да се подготвя,да съм готов за една такава ситуация? След този въпрос веднага ми възниква следният - ако ги направя на ''пух и прах'',после да не изляза аз виновният? Полицията откъде ще знае кой кого е нападнал,а и ако те ме пребият и кажат,че аз съм ги нападнал и те са отвърнали? И изобщо с тази нашата полиция,нейните неефективни действия и функции... Това ме вкарва в друга главоблъсканица и главоболия...

Редактирано Август 8, 2015 от Иван Стаматов
Mistake

[Диляна Колева]

Не можем да ти дадем отговор за нещо, което не се е случило, затова и отговорите са насочени към това, което вече се е случило. А преживяното може да разгледаш през призмата на дадените ти отговори и да си изготвиш стратегия на поведение. Все пак всички се учим от грешките си. Ясно е, че досегашното ти поведение не е било ефективно, помисли как да го промениш през новите насоки. По - добър отговор от това не можеш да получиш.

Имах клиент, един от най - добрите побойници. От 10 годишен тренира, защото го е страх да не го победят. Посветил беше живота си на това да е силен. Това го беше вкарало в среда, в която имаше възможност да пробва и да побеждава ежедневно. Попитах го, кога в живота си е бил най - изплашен. Очаквах, че ще ми разкаже за някой жесток побой. Изненада. Бил е най - изплашен, когато се е оказал в една кола с компания, а шофьорът се оказал напушен и леко неадекватен. Моментът, в който на пътя той вижда, че шофьорът не преценява маневра и застива в средата на две платна при идваща насреща кола, леко хваща ръката му и успява да прибере колата до толкова, че се разминават само счупвайки страничните си огледала. Отбиват и спират, чакат другите да се върнат. Шофьорът безкрайно уплашен, треперещ иска да избяга, страхувайки се какво ще стане. Клиентът ми, в най - спокойно състояние, му отговаря, "Какво може да стане или ще се бием или ще плащаме. Това е"  Другата кола, така и не се връща. 

Т.е. когато вече си създал ситуация, единственото което можеш да направиш е да поемеш отговорност и да си разгледаш спокойно вариантите. А то каквото ще стане, ще стане.

Най - страшно е, в момента, в който ситуацията е извън познатото поведение за контрол. Така че е нормално да си уплашен. Това обаче не означава, че нямаш варианти да се справиш. Докато "циклиш" само в познатите ти варианти, нов няма да откриеш.

[Rwanda]

Именно, проблемът си е там, защото само ти можеш да го решиш. А вече няколко пъти ти се насочи вниманието, че решението е в поемане на отговорност. Това, което ти се случва наистина е неприятно. Но ти и в двата случая-да се пазиш и криеш, или да се изправиш директно пред тях и да поемеш отговорност за решаване на проблемите между вас-можеш да "изядеш тупаник". Само, че (като човек, който за съжаление има опит с такъв тип хора, знам и те разбирам) страхът е по-страшен и силен, когато го отбягваш. Аз лично съм изпитала облекчение, когато се изправих срещу страха и спрях да се боя от сенките, а се справям с реални факти. Да, най-лошото може да се случи. Но в единия случай ще се изтормозиш психически дали и кога може да се случи, докато в другия случай можеш да се изправиш пред проблема, да поемеш отговорност и така ще видиш себе си смел, каквито и да са последствията, и няма да се самосъжаляваш. Каквото и да ти се случва, знай своя център, както ти се написа. Една ситуация, в която ти си по-слаб, не те прави слабак, не се олицетворявай с единичния случай, и така ще ти е лесно да я преживееш, знай стойността си. А и моят опит показва, че дори и този тип хора могат да те изненадат приятно с поведението си понякога. Ако ти отидеш, както ти писах по-горе, и като зрял човек покажеш, че поемаш  отговорност за твоята реакция, без да ги съдиш за тяхната, сигурна съм, че няма да има вече какво да поддържа напрежението помежду ви. В крайна сметка на купон сте били, подгрели сте с настроението и нещата са поескалирали. Или можеш да стоиш и да се терзаеш, изпълнен със страх, гняв и самосъжаление. Не винаги изборите са приятни, но ни се налага да ги правим.

[Иван Стаматов]

Добре,благодаря отново. НО казвате няма реална ситуация,а само предположения,също както каза и адвокатът,при когото ходих,добре,Ами нека приемем,че вече се е случило,нещо си се е случило с мен И какво? Аз Пак съм по-слабият и не можещият да направи нищо и ще си търпя,така ли? Питах как си обяснявате отмъщението,питах също как полицията ще разбере кой кого е нападнал и при двата случая - в случая,в който съм ги размазал и в случая,в който те са ме размазали? После със сигурност ще имам главоболия и с полицията,И сега не ми казвайте,че и ти ще имат глaвoболия с полицията,защото в случая Важният съм Аз,тях кучетата ги яли,Защото не аз съм Виновният,те си го заслужават с лихвите,щели да заплашват с това и онова... При положение,че сами си започнаха и аз просто и най-естествено реагирах.

Редактирано Август 9, 2015 от Иван Стаматов
mistake

[д-р Тодор Първанов]

,,Едно си баба знае, едно си баба бае.,,

[Иван Стаматов]

Това се отнася и за двете страни като че ли - както за мен,така и за вас. Има и друго - ''Попът си пее това,което си знае.''

Аз задавaм кратки,ясни и точни въпроси,вие разтягате някакви неща,които са в периферията,а не в същината на въпросите.

Гледате ли новини? Например възрастните хора по селата,които са нападани,ограбвани и пребивани как ли се чувстват психологически? Дали се държат още в психологично равновесие? Дали техните проблеми ще се решат с мъдри мисли и наставления? Не напразно поставям въпроса за полицията и незнайно защо никой не навлиза там,а всеки кара покрай перваза.

[д-р Тодор Първанов]

Прав си.Наистина разтягам локуми.И, това е така, защото си в ужасна ситуация от която нямаш изход.От една страна си слаб, страхлив и гневен, от друга те са силните и могат да ти сторят каквото и да е.

Нямаш никакъв изход и си в ситуацията на човека описан от по-долу-

Eдин човек от месеци живеел в страх от ужасните мисли за смърт, които го измъчвали... особено през нощта. Лягал си с тревогата, че няма да види изгрева на следващия ден, и успявал да заспи едва когато слънцето започвало да се показва, понякога само час преди ставане за работа. Когато чул, че Просветления щял да прекара нощта в покрайнините на селото му, разбрал, че му се удава неповторима възможност, тъй като не се случвало често странници да минават край това село, потулено сред планината Калдеа.

Славата на тайнствения посетител се носела преди неговата поява и въпреки че никой не го бил виждал, се говорело, че знаел отговорите на всички въпроси. Ето защо призори, без никой от домашните на човека да го усети, той се запътил към палатката, за която научил, че мъдрецът вдигнал край реката.

Когато пристигнал, слънцето тъкмо се било показало над хоризонта.

Заварил Просветления да медитира.

Изчакал почтително няколко минути, докато мъдрецът - усетил присъствието му, сякаш очак­вал тази среща - се обърнал към него и с ведро изражение го погледнал мълчаливо в очите.

- Учителю, помогни ми - казал човекът. -Ужасни мисли връхлитат нощите ми и не ми дават покой, нямам желание да почивам, нито да се наслаждавам на нещата, които ми се случват. Казват, че ти намираш разрешение за всичко. Помогни ми да се отърва от това бреме... Мъдрецът се усмихнал и отговорил:

-     Ще ти разкажа една приказка.

Един богаташ изпратил слугата си на пазара да купи хранa. Ho малко след като стигнал до пазара, слугата се разминап със Смъртта, която втренчено го погледнала в очите.

Човекът пребледнял от уплаха, оставил покупките и мулето и хукнал да бяга. Пристигнал запъхтян в дома на стопанина си.

-       Господарю, господарю! Моля те, трябват ми кон и малко пари, за да напусна града веднага... Ако тръгна сега, може да стигна до Тамур преди залез... Моля те, господарю, моля те!

Стопанинът го попитал каква била причината за тази спешна молба и слугата му разказал на пресекулки за средата си със Смъртта.

Стопанинът на къщата помислил малко и подавайки му  кесия с монети, казал:

-   Така да бъде, тръгвай. Вземи черния кон - той е най- бързият, който имам.

-   Благодаря, господарю - казал слугата. Целунал ръцете на стопанина си, хукнал към обора, яхнал коня и препуснал колкото се може по- бързо към град Тамур.

Когато слугата се изгубил от погледа му, богаташът отишъл до пазара, за да потърси Смъртта.

-   Защо уплаши слугата ми? - попитал, щом я видял.

-   Уплашила ли съм го? - попитала Смъртта.

-   Да - рекъл богаташът. - Той ми каза, че днес те е срещнал и си го изгледала заплашително.

-       Не съм го изгледала заплашително - казала Смъртта. - Изгледах го изненадано. Не очаквах да го видя тук този следобед, защото тази вечер тряа да го прибера от Тамур!

-  Разбираш ли? - попитал Просветления.

-    И още как, учителю. Да се опитваме да избягаме от лошите мисли е все едно да идем да ги търсим. Да бягаш от смъртта е като да отидеш на среща с нея.

-    Така е.

-    Толкова съм ти благодарен, учителю... - казал човекът. - Знам, че от тази нощ насетне само като си спомня за тази приказка, ще заспивам спокойно и ще се събуждам спокоен всяка сутрин...

-    След тази нощ - прекъснал го старецът - няма да има повече утрини.

-    Не разбирам - казал човекът.

-                                              Значи не си разбрал приказката.   
Изненадан, човекът погледнал Просветления

и видял, че изражението на лицето му...

                                    вече не било същото...

 

 

[Rwanda]

"Всички са едни такива лоши, лоши,

а само аз съм си един такъв тих, кротичък, добричък, стоя си в танка и си стрелям ли стрелям...." 

 

Та... Ето ти отговори по твоите въпроси:

-Да, полицията няма да ти помогне. След един побой (без значение кой върху кого) ще минете през една дълга неприятна процедура, ще ви разпитват отегчени, незаинтересовани дознатели или прокурори, които искат да сложат преписката в раздел приключени, а не да установят кой е прав и кой не е, кой кого е "размазал" първи. Едно такова дело пък от своя страна ще доведе до една сигурна дългогодишна вражда между вас и след време дори няма да помните как е започнало всичко. 

-Отмъщението е проява на слабост.

-Да, почти всички хора, когато са подложени на някакъв вид тормоз, не се чувстват добре и Това нарушава психическия им комфорт. Всички тук сме били или ще бъдем по-слабите в дадена ситуация. Ето това е концепцията за несправедливост в света. Но повечето хора се съхраняват като просто я приемат. 

Понеже това е форум за психотерапия он-лайн, затова и отговорите бяха насочени към това как можеш ти да си помогнеш с различен модел на мислене и поведение. Отговорите никак не бяха по периферията, а само по същността на проблема ти. Даде ти се един вариант за решение, в който евентуално би избегнал физическа саморазправа и чувството за самосъжаление. Но от постовете ти личи, че ти си приел само варианта за директен физически сблъсък и тук е вече въпрос на отмъщение, едва ли в това можем да помогнем. Затова, уговорете си среща направо и пробвайте да решите проблема с бой. Може и пък да проработи. Но използването на физическа сила е най-слабият аргумент в един спор.

Много бих искала да ти помогна, да помогна на теб, на себе си, на най-милите ми същества, които също страдат онеправдано, но съм безсилна! Приемам го, защото безсилието в едно, ми дава сила и разум в друго. Успех!

Редактирано Август 9, 2015 от Rwanda

[Иван Стаматов]

Именно - както и аз казах на няколко пъти,само дето тук не става дума за смърт. И аз питам какво после,после какво следва? Ще си трая,тъй ли? Пак да вметна - Българският народ преди време не е ли казал ''Смърт или Свобода''? И още  нещо да попитам отново - как определятe,възприематe отмъщението? И още - какво ще кажете за положението на онези възрастни хора по селата,за които писах в предпоследния си пост?

Редактирано Август 9, 2015 от Иван Стаматов

[Диляна Колева]

Това са много въпроси и не са насочени към твоя конкретен проблем. 

Мисля, че стана ясно отношението ни относно отмъщението. Ако не си го доловил - Отрицателно, Безсмислено, проява на слабост.

Не можеш да питаш какво ще стане после, тъй като никой не знае какво ще стане. 

След като си в позиция на по - слабия ще мислиш върху стратегия, която работи за слабия, ще се извиняваш ли, ще замазваш някак положението ли, на шут ли ще се правиш не знам, това е. Да се правиш на силен, след като си слаб е позьорство, вредно за този който го изпълнява.

Въпросът за старците по селата не е за психотерапевтичен форум, а за юридически, потърси подходящ. 

Психотерапевтична помощ получава само този, който я търси.

Уплашен си, Това е. Справи се с уплахата си, всичко останало ще си дойде на мястото.

[Иван Стаматов]

Вижте,аз в никакъв случай не съм за физическата саморазправа независимо от това дали имам или нямам необходимата сила,още в самото начало казах,че ТЕ започнаха и те заплашват с физическа саморазправа,аз какво да направя,как да се успокоя,може ли пък да се търпи това,позицията на смачканака,когото постоянно тъпчат.
И как да се спавя пък с уплахата си,да се надявам да не се случи нищо,а и да се случи да си трая,така ли,това ли е? Това е унизително! И както казах,НЕ,тези хора не разбират от извинения и така нататък,не са от този тип.

И както пак  казах - те започнаха и аз най-естествено им отвърнах,и не напразно правя връзка с хората по селата,които са нападани и ограбвани,как мислите,че се чувстват те,как мислите е психологическото им здраве,това нормално ли е?

 

Редактирано Август 9, 2015 от Иван Стаматов
mistake

[rex]

А кой е слабият/силният в подобни ситуаци, как се дават тези определия, на каква база?

[Диляна Колева]

На базата на това как се чувства самия човек. 

Ако той се чувства слаб, слаб е. Ако се чувства силен, силен е.

Разликата е и в изборите, които следват, когато човек се възприема по единия или другия начин.

 

Редактирано Август 9, 2015 от Диляна Колева

[rex]

На базата на това как се чувства самия човек. 

Ако той се чувства слаб, слаб е. Ако се чувства силен, силен е.

Каква би трябвала да бъде удачната реакция, когато някой, дори непознат, без никаква причина напада с обиди друг, какъвто е и случая на автора? (независимо дали обекта на агресия е слаб или силен)

[д-р Тодор Първанов]

Много често поставям задача на клиентите си да ме обидят.Давам им даже седмица - две за да обмислят, как да го направят, заплашвам ги и със санкции, ако не го постигнат и те горките се стараят, но никой не е успял да го направи.Няма как това да стане, защото избора да се обидя и разстроя е мой, не техен.

Ще ти дам пример-преди 3-4 години жена писа във форума на Пулс, как аз съм я бил стресирал обяснявайки и колко трудно е човек да спре антидепресантите след като ги е пил няколко години.Беше писала още някакви неща против мен,  които не помня.Тогава дъщеря ми ме попита, няма ли да се защитя.Обясних и, че аз уважавам себе си и всички други хора.В знак на уважение към тях, им давам право да мислят, говорят и пишат каквото си искат за мен и това,че аз не избирам да се засегна и обиждам от каквито и да е техни мнения е израз на това ми уважение. За това и , когато след година същата жена ме помоли ,да и помогна и започна психотерапия с нея, аз не и отказах и ние заедно постигнахме големи успехи. След като ме опозна, тя пусна във форума друг пост в който опровергаваше първото си впечатление, той в никакъв случай не промени моето отношение към нея, а то е само едно-уважение.

Мисля, че ме разбираш, израз на уважение и обич към самият мен е, да давам на хората право да си мислят каквото искат за персоната ми, без да се разстройвам от каквито и да е мнения, изразени където и да е.

И тъй, като основното на което уча пациентите  си е, колкото се може повече да се обичат, не мога да си позволя такива прояви на необич към мен, като сърдене и обиждане. Ако го правя , какъв пример ще съм им?

 

[д-р Тодор Първанов]

За да ме разбереш по- добре ще ти цитирам  автор чиито разсъждения споделям

 

___Не приемай нищо лично___

 

         Нека сега използваме силата на въображението си и заедно да създадем един общ сън, знаейки, че това е само сън. Представете си, че сте в гигантско кино със стотици салони. Оглеждате се наоколо, за да видите къде какво дават, и забелязвате филм с вашето име. Невероятно! Влизате в салона, но той е празен, с изключение на един-единствен присъстващ. Много тихо и внимателно, за да не го прекъснете, вие сядате зад този човек, но той не ви забелязва, защото цялото му внимание е погълнато от филма.

 

         Поглеждате към екрана и… каква изненада! Разпознавате всеки герой във филма — виждате майка си, баща си, братята и сестрите си, любимите си хора, децата и приятелите си. После съзирате главното действащо лице… — та това сте вие! Вие сте звездата във филма, а той е вашата история. Човекът на реда пред вас също сте вие — наблюдавате играта си във филма. Разбира се, главният герой е такъв, какъвто вие вярвате, че сте, същото е и с второстепенните актьори. Само вие знаете каква е историята на вашето Аз. Не след дълго се чувствате объркан от видяното и решавате да смените филма.

 

         Влизате в друг салон и там отново има само един зрител, който следи съсредоточено действието и дори не усеща, че сядате зад него. Започвате да гледате и разпознавате всички герои, но сега вие сте във второстепенна роля. Това е историята за живота на майка ви и тя е човекът пред вас, наблюдаващ филма с цялото си внимание. В този момент осъзнавате, че вашата майка не е жената, която играе „майка“ във _вашия_ филм. В нейната лента интерпретацията на същността й е напълно различна. Това е образът, който тя иска да представи пред останалите. Вие си мислите, че не е истина и че тя просто играе роля, но тогава осъзнавате, че майка ви така възприема самата себе си — и това ви шокира.

 

         После установявате, че героят във филма, който е с вашето лице, не е същият като в личния ви филм. Казвате си: „О, това не съм аз“, но всъщност вече знаете какви сте в очите на майка си, какво мисли тя за вас, а то няма нищо общо с онова, което вие самите мислите за себе си. Ето го и баща ви — вашата майка го пресъздава по съвсем друг начин, който отново не се припокрива с вашата гледна точка. Всичко е абсолютно объркано; цялата перспектива на майка ви към участниците във филма е изопачена. Узнавате мислите й относно съпруга си и вече изпитвате леко раздразнение: „Боже мой!“. Ставате и напускате киносалона.

 

         Влизате в следващия, в който се прожектира историята на вашия житейски партньор. Сега разбирате как той (или тя) ви преценява и за пореден път се сблъсквате с интерпретации, напълно различни от видените в собствения ви филм или във филма на майка ви. Виждате начина, по който вашият партньор възприема децата, семейството и приятелите ви. Виждате какво той или тя мисли за себе си — но това отново няма нищо общо с вашето мнение!

 

         Излизате и от този салон, и попадате на филма на децата си. Узнавате как те гледат на вас, как възприемат баба си, дядо си; преживявате поредния шок. След което хвърляте по едно око и на филмите на братята или сестрите си, на познатите си и в крайна сметка откривате, че всеки от тях изопачава по свой начин действащите лица в личната си история.

 

         След всички тези филми, решавате да се върнете към първата зала и да изгледате още веднъж собствената си приказка. Наблюдавате играта си, но вече не сте дистанцирани от действието пред вас. Не вярвате на историята си, защото сте осъзнали, че е просто приказка. Осъзнали сте, че цялата тази роля, която сте играли досега в живота си, е лишена от смисъл, защото никой не ви възприема така, както ви се иска. Уверявате се, че драматичните сблъсъци във вашия филм остават незабелязани от всички останали — освен вас. Очевидно е, че хората са изцяло погълнати от собствените си филми и истории. Не ви виждат, дори когато сте седнали зад гърба им, в техния киносалон! Съзнанието на всеки актьор е обсебено от ролята му и това е единствената реалност, която той познава. Вниманието им е така приковано от творението, което са създали, че дори не забелязват собственото си присъствие — този, който гледа техния филм.

 

         Ето в този момент настъпва голямата промяна за вас. Нищо няма да е същото, защото вече осъзнавате какво наистина се случва. Хората обитават собствен свят; играят в свой филм и разказват своя история. Влагат цялата си вяра в тази приказка и тя е истинска за тях. Но за вас е относителна. За вас тя не е истина. Сега знаете, че мнението им за _вашата_ личност се отнася всъщност за някого, който обитава _тяхната_ виртуална реалност, а не вашата. Героят с вашето лице и име, когото те осъждат или преценяват, е измислен от самите тях. Каквото и да казват другите за вас, то се отнася до вашия образ, който те носят в ума си. Но този образ не сте вие.

 

         Оттук нататък ви е ясно, че не познавате истински хората, които обичате най-много, нито пък те ви познават. Единственото, което знаете за тях, е собствената ви представа за същността им. Познавате само образа, който сте си създали за тях, но той няма нищо общо с действителността.

 

         Досега сте вярвали, че познавате добре родителите, съпрузите, приятелите или децата си. Истината е, че нямате никаква представа какво се случва в техния свят. Нямате представа какво мислят, какво чувстват и какво сънуват. Вероятно сте били убедени, че познавате и себе си. Ще установите, че не познавате дори собственото си Аз, защото сте играли роля толкова дълго, че вече изкусно се преструвате на нещо, което не сте.

 

         Това познание ви позволява да осъзнаете колко смешно е да се твърди, че вашият любим или любима не ви разбира, че никой не ви разбира. Разбира се, че е така! Та вие не разбирате сами себе си! Вашата личност се променя непрекъснато, във всеки момент — зависи от ролята, която играете, от поддържащите герои в историята ви; от начина, по който сънувате. Вкъщи имате една роля, на работа — съвсем различна. С жените се държите по един начин, а с мъжете — по друг. През целия си живот сте били убедени, че всички ви познават много добре и когато не са постъпвали според вашите очаквания и желания, сте го приемали лично, реагирали сте с гняв и сте използвали словото си, за да си създавате терзания и конфликти.

 

         Сега лесно ще си обясните защо има толкова противоречия между хората. Земята е населена с милиарди сънуващи, които не осъзнават, че всеки обитава собствен свят и сънува собствен сън. От гледната точка на всеки главен герой — а тя е единствената му гледна точка — светът се върти около него. Когато второстепенните участници в неговия филм кажат нещо или постъпят по начин, който не отговаря на гледната му точка, той се ядосва и се опитва да се защити. Когато те не са такива, каквито ги иска, се чувства наранен. Приема всичко _лично_. Ако използвате това познание, ще успеете да вникнете в логичното решение: _Не приемай нищо лично_.

 

 Няма нужда да се обременявате с гледните точки на останалите хора. Осъзнаете ли веднъж, че нищо от това, което те казват или правят, всъщност не се отнася до вас, вече няма да се интересувате от клюките и критиките по ваш адрес; вече няма да има значение кой ви отхвърля и кой не ви харесва. Всичко това няма да ви докосва и няма да ви влияе. Не изпитвате необходимост да защитавате позициите си. Просто оставяте „кучетата да лаят“ и те със сигурност ще го правят, отново и отново. И какво от това? Мнението на хората не ви интересува; вие сте имунизирани срещу гледните им точки и срещу тяхната емоционална отрова. Имунизирани сте срещу хищниците; срещу тези, които използват клюката, за да нараняват други хора и които използват другите хора, за да нараняват себе си.

 

         _Не приемай нищо лично_ е прекрасно напътствие за хармонични отношения с всички човеци. Също така е пропуск към вашата лична свобода — защото вече не ви се налага да направлявате живота си съобразно чуждите мнения. Вие сте истински независими! Можете да вършите това, което пожелаете; да сте сигурни, че каквото и да сторите, то не засяга никой друг, освен вас. Единственият човек, който трябва да се тревожи за вашата история, сте вие. Познанието променя всичко. Помнете, познанието за истината е първата стъпка към себепознанието и вие я направихте в момента. Просто ви напомних истината.

 

         Сега, когато я разбирате, когато я осъзнавате, нима бихте могли отново да приемате нещата лично? Осмислите ли, че хората живеят в техен собствен свят, в техен собствен филм и в техен собствен сън, Второто споразумение се превръща в чист разум: _Не приемай нищо лично  Кой сънува историята на вашия живот?

 

 

 

Много учители твърдят, че всеки ум е различна вселена и това наистина е така. Светът, който си мислим, че виждаме извън нас, е всъщност вътре в нас. Това са просто образи от въображението ни. Това е сън. Ние сънуваме постоянно и това се знае от векове — не само от толтеките в Мексико, но и от мъдреците в Гърция, в Рим, Индия, Египет. Просветените винаги са твърдели, че животът е сън. Въпросът е: осъзнаваме ли това?

 

         Когато не сме наясно, че мозъкът ни винаги сънува, лесно сме склонни да обвиняваме всичко и всички извън нас за лъжите в съня си, за всичко, което ни причинява страдание. Осъзнаем ли, че обитаваме сън, който ние, творците, сами създаваме, правим голяма крачка в собствената си еволюция — вече можем да поемем отговорност за творението си. Това познание ни дарява с умението да променяме съня си, ако той не ни харесва.

 

         Кой сънува историята на вашия живот? Вие. Ако не харесвате живота си; ако не харесвате нещата, в които вярвате по отношение на себе си, то вие сте единственият, който може да ги промени. Това е вашият свят, това е вашият сън. Ако се чувствате щастлив с този сън, чудесно — продължавайте да се наслаждавате на всеки миг от него. Ако сънят ви е кошмарен, изпълнен с проблеми и страдание — тогава, щом не харесвате творението си, променете го. Сигурен съм, че ме разбирате. Има милиарди книги на този свят, написани от милиарди сънуващи с най-различни гледни точки към действителността. Вашата история е точно толкова интересна, колкото са и тези милиарди истории, дори повече, защото вашата история продължава да се развива дори в настоящия момент. Начинът, по който сънувате, когато сте на десет години, е напълно различен от начина, по който сънувате на петнадесет, двадесет, тридесет, четиридесет години, или по който го правите сега.

 

 Нищо от това, което другите правят, не е заради вас. Всичко, което те вършат или говорят, е проекция на собствената им реалност, на собствения им сън. Когато сте имунизирани срещу чуждите мнения и действия, вече няма да бъдете жертва на ненужно страдание.

 

 Дон Мигел Руис

 

 

 

Редактирано Август 10, 2015 от д-р Тодор Първанов

[Иван Стаматов]

И в крайна сметка? Да не приемам нищо лично при положение,че реално мога да бъда пребит? Вие не бихте ли предприели нещо? Не бихте ли се подготвили?