Jump to content
Порталът към съзнателен живот

9 години са достатъчно!


Recommended Posts

Здравейте, 

най-накрая реших официално да споделя моя проблем, който крия вече 9г, донякъде успешно, от своите близки и приятели. Четох много в нета, за да разбера какво точно ми е и как да се справя и най-после попаднах на този сайт, който ми се стори много подходящ:) Ще карам направо, за да не губим време.. Преди 9г, вчера си дадох сметка, че това са цели 9г от живота ми, получих първата си паническа атака, смятам, че е това, защото четох доста за паническото разстройство и няма какво друго да е. Бях на морето, след един силен стрес, преживян на предишния ден, ми прималя, както си чаках обяда в един ресторант, прибрах се скоропостижно, като по пътя ми премаляше, имах чувството, че ще припадна всеки момент, разтреперих се и все едно ми беше много ниско кръвното. Сестра ми ме подкрепяше, защото имах чувството, че всеки момент ще се строполя. И такааа.. След няколко неуспешни опита да остана на морето, където работех, се прибрах в родния си град, опитах се да се върна към стария си начин на живот, но постоянно ми прилошаваше, като излезех навън, стигнах дотам, че излизах само в краен случай. След ходене по доктори се оказа, че е на нервна почва, пих Деанксит, от който се чувствах по-добре, но като надрусана с успокоителни, затова при първа възможност просто ги спрях. По това време бях студентка и някак си завърших успешно. Нещата се подобриха рязко, когато отидох да работя през лятото отново на морето, този път в хотел, на рецепция, там започнах да се храня, от което се чувствах много по-добре, докато преди това бях свалила много кг и се храних насила, пиех адски много вода, постоянно ми пресъхваше устата и имах бодлички отгоре на главата, все едно мравки ме лазеха.. След подобрението на морето и след като завърших, се преместих в София, където си намерих работа и до ден днешен работя. През всичките тези години не съм ходила на психолог или психотерапевт, нямам оправдание, но имам обяснение защо. Защото, когато споделях какво ми е, всички близки ми казваха, че нищо ми няма, че е на нервна почва и помня само как веднъж майка ми ме пита, хората ли те притесняват нещо, от което аз се почувствах, все едно не съм наред и затова започнах да не споделям повече своите притеснения с надеждата те просто магически да изчезнат, както се бяха появили. И така, до ден днешен. Преминах през много големи житейски изпитания и смея да твърдя, че днес съм по-силна и уверена, но също така по-сигурна от всякога, че проблем има и че той няма да се реши от самосебе си. Към днешна дата ситуацията е такава: научих се да живея в зависимост от това да настроя живота си спрямо тези прилошавания, най-вече навън. Не мога да стоя права изобщо, общо взето мога да сготвя две манджи, ама за много кратко време, а мисълта за висене на опашка направо ми се струва ужасяваща. На опашката в магазините винаги потропвам нервно, изпотявам се понякога, разтрепервам се и нямам търпение да изляза, помага ми, като гледам през прозореца на магазина. Не мога да се разходя на спокойствие сама, а дори и с придружител например в парка, който е до нас, стигам до някъде и бързам да се прибера. Понякога получавам панически атаки през нощта, завива ми се свят, както си спя, рязко се надигам от леглото и за да мога да продължа да спя, надигам възглавницата. Това се случва след преживян скоро стрес и продължава не повече от една две нощи. Когато стоя права или ходя по-дълго време, все едно главата ми се изпразва от кръвта, губя концентрация, все едно ще ми прилошее скоро, чувствам тревога и все търся къде да седна. Преди години напълнях доста, за една година качих 10кг, което доведе до инсулинова резистентност или хиперинсулинемия, знам, сигурна съм, че това се дължи на стреса. И досега нямаше да потърся помощ, ако не виждах, че се отразява и на физическото ми състояние, не само на емоционалното.

По природа съм много позитивен човек, възпитана, отговорна, стриктна и много целеустремена. Обичам да държа нещата под контрол и съм сигурна, че това е една от причините да изляза от релсите. 

Това продължава вече цели 9г., моля ви, ако има начин, помогнете ми, мисля да отида на психотерапевт, да пробвам с хомеопатия, но в момента, след като все отлагах да отида, ми се струва най-неподходящия момент. В майчинство съм, след 3 неуспешни бременности, преместване в друг отдел като наказание, че съм излязла в болнични по време на предишната бременност, сега, най-накрая имаме своето прекрасно същество, което се роди в началото на седмия месец. С болка в душата казвам, че според мен причината да родя толкова рано, а и предишните неуспешни бременности, е същото душевно състояние на тревожност. 

Не се тревожа осъзнато през цялото време, но мисля, че вече просто съм станала подвласна на това и не обръщам внимание, защото изцяло ме е погълнало. Научих се да живея с това, постоянно правя изчисления през къде най-бързо и кратко да мина, как да отидем с кола или с близкия автобус, метрото на 5 мин. ми се струва крайна мярка.. Все ям ли ям, за да не ми прилошее случайно, от това напълнявам и се чувствам в един много омагьосан кръг. Правих йога вкъщи, защото не ми се излизаше навън, така се чувствах по-спокойна, от нея се чувствах по-енергична и спокойна, но в момента не мога, защото не ми остава никакво време. И отново грижите и тревогите започват, сега с отглеждането на малката ни принцеса, защото тя има купища доктори, които трябва да посети, заради ранното раждане, добре е, слава Богу.. 

 

Всичко това знае само съпругът ми, който ме подкрепя, разбира и се отнася много позитивно, без него животът ми щеше да бъде много различен. Смятам се за щастлив човек, но не и свободен. Имам всичко, за което съм мечтала, само свободата ми убягва. Като се сетя за това, ми се плаче, много ми се плаче, защото знам, че животът ми може да бъде пълноценен, да мога да се радвам спокойно на всичко, да се наслаждавам свободно, без това усещане за тежест в гърдите, за тревожност, че нещо лошо ще се случи. 

Ако това има значение, ще добавя и че хич не ми понасят жегите, преди все ходех с бутилка вода, когато ми пресъхваше устата, после дъвчех дъвки и сега нищо не правя, освен че избягвам жегите. В задушни повещения все едно губя концентрация, става ми едно заспало, все едно ми се затварят очите, залепват направо.. За хиперинсулинемията пиех лекарства, но ги спрях, когато забременях. Докторката ми каза да отида, след като родя,  да видим дали да продължа да ги пия, но сега кърмя и не мога да ги пия, пък и смятам, че трябва да премахна причината за всичко това, а не последствията. Те сами ще изчезнат. 

Пробвам с по-дълги разходки, да освободя напрежението и себе си, но все не се получава, получава се само, когато съм някъде с приятели сред природата, но да няма други хора, те много ме стресират и ми свиват душата, често си представям градът без хора, пусти улици, магазини, аптеки, паркове, тогава светът ми се струва супер готино и спокойно място. 

След майчинството ми предстои да си намеря друга работа, след като отдадох цели 7г от живота си за тази фирма, щях да остана още, ако не се бяха отнесли толкова грубо и несправедливо с мен /напомням, че ме преназначиха в друг отдел, защото бях излязла в болнични през предишната си бременност, бях на ръководна длъжност/. 

Искам да живея живота си пълноценно, защото усещам, че мога, трябва ми само малко помощ, усещам го, защото съм силна, можеща и искаща. Успявала съм във всичко в живота си, освен в това.

Благодаря ви и ви пожелавам много успехи!!

Линк към коментар
Share on other sites

Звучиш много интелигентно, осъзнато и мотивирано! Трябва ти просто малко подходяща подкрепа, правилна посока, методология, промяна на отношението, водещи до преработка на състоянието ти до ценен опит, който винаги ще е с теб във вече далеч по-смелия ти и сърдечно овладян живот. Какво очакваш от нас тук - нещо като дистанционна терапия ли? Може, но доста по-общо и нефокусирано се получава, когато не си виждаме очичките... 

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте,

това беше въпросът, който си зададох, когато писах във форума, какво точно очаквам от вас:) не можах да си отговоря, надявах се просто на разбиране и все пак да, някаква посока, в която да тръгна. Да ми дадете някаква идея какво да правя и как да се справя, без да се ангажирам със записване на часове, терапии и т.н., защото нямам време в момента да се занимавам с това, а честно казано, не съм сигурна, че съм и готова за това, защото не знам колко зле трябва да стане човек емоционално и психически, че да потърси психологическа помощ, а иначе признавам, лекари по физическото здраве съм посещавала не веднъж:) Сега, като го казвам, ми се струва абсурдно, но е факт. 

Имах нужда да споделя, това е причината да ви пиша, защото много дълго време не съм споделяла тези мисли и неща с никого.. освен с мъжа ми, който ме разбира, но какво може да направи той, за да ми помогне, изслушва ме и дотам. А и  не искам да го натоварвам. Той е един страхотно позитивен човек, който обича живота, жив, енергичен и много усмихнат. Аз съм нещо подобно, но със скрити в себе си страх и тревожност. 

Не е ли този сайт точно за това, за споделяне на опит, на емоции и нужда от разбиране.. Мислих, че всичко, което казах, толкова много конкретни неща, ще са достатъчни, за да имате желание да направите анализ на ситуацията, който много би ми помогнал. Може би ще прочета малко литература за вътрешното аз и за опознаване на себе си, преди изобщо не ги харесвах тези книги, но сега усещам, че имам нужда от тях. И си мисля, че всеки преминава през такъв период в живота си, познавам доста хора, които са имали подобни на моите проблеми, само че не познавам такива, които все още да не могат да се справят с тях.. уви:)

Целта ми е да се освободя, да се отпусна завинаги и да искам да излизам по кафета с приятелки, да мога да обиколя целия парк с количката, да имам същата енергия като преди, да отида до по-далечните магазини, да се разходя свободно.. Преди време не бях такава, спортувах 7г много активно, бях пълна с енергия, ходех през деня на работа и като се приберях, изкъпвах се и пак навън с приятели. Сега имам нужда от много сън, много храна само, за да мога да издържа. Това не харесвам в себе си и искам да променя. Много лесно се уморявам и не е заради инсул. резистентност, тя е само последствието. 

Хайде, кажете нещо още по-позитивно и нещо, което да ми помогне конкретно.. 

Благодаря ви,

Поздрави,

Г.М.

Линк към коментар
Share on other sites

Целта ми е да се освободя, да се отпусна завинаги

Прилича на крайната цел, която има всяко живо същество и която така или иначе бива достигната, при хората средно 80-90 години след раждането.

 

Въпросът е преди това какво ти се прави? И как ти се прави? Как ти се живее?

Мислих, че всичко, което казах, толкова много конкретни неща, ще са достатъчни, за да имате желание да направите анализ на ситуацията, който много би ми помогнал.

Няма как да го знаеш, затова ще ти го кажа - тук не пишат психоаналитици. Психоанализата е направление в психотерапията и доколкото знам само Орлин има школовка в този метод, но и той не е основно практикуваният от него. Винаги ми е било любопитно с какво един анализ на една ситуация ще помогне тя да се превърне от проблемна в безпроблемна такава? - ако имаш някаква идея, ще съм ти благодарен да я споделиш.

 

 

Хайде, кажете нещо още по-позитивно и нещо, което да ми помогне конкретно.. 

В началото на моя трудов път известно време изкарвах прехраната си като DJ. Сватби, кръщенета, купони, озвучавани с музика от мен - чудесно място да опознаеш хората в една много важна светлина - как могат да живеят истински, през забавлението. Изводите, които съм си направил от този период са друга тема, сега го споменавам заради една характерна особеност на поразвеселения от алкохол българин - идването и поръчването към мен на "нещо по-така". Винаги съм бил страшно затруднен, защото аз наистина не знаех кое е онова "по-така"-то, което ще направи празника на човека още по-весел. Само той си го знае и питайки го - "кажи де, какво да пусна", следваше отново същия отговор - "абе нещо по-така". Празнува му се, но не знае как. Има ядене, пиене, музика, компания и пак нещо "онаково" му липсва, за да му стане празника празник. Това е типичен случай - случвало ми се е стотици пъти.

Забелязваш приликата с твоя цитат, нали?

 

В една друга обстановка бих ти казал поне 3 неща, които ще ти помогнат веднагически. Начинът на комуникация през форума обаче крие рискове и затова го спестявам, разказвайки ти историята за желанието на "нещо по-така".

 

без да се ангажирам със записване на часове, терапии и т.н., защото нямам време в момента да се занимавам с това

 

Тук напълно те разбирам и съчувствам. Наистина отнема удивително много време човек да се чувства неефективен, буксуващ на едно място, угнетен и тревожен. Как да ти остане време да направиш опит да бъдеш щастлива? Няма как!

Редактирано от Кермит
Линк към коментар
Share on other sites

Забавен отговор за 80-90 години:) Май наистина това е не само моя цел:) Какво ми се прави... по отношение на работата, знам точно какво ми се работи, защото го работих 5г., докато не започнаха проблемите с бременностите. Това смятам да работя и занапред. Смятам също да продължа живота си по същия начин, защото си го харесвам, аз обичам живота  и по-скоро своя си живот, имам всичко и го оценявам. Както казах, единственото, което ми убягва, е чувството за свобода. То това ми идва и от зодията, Водолей, те са много свободолюбиви.

На въпросъса как анализът на ситуацията може да помогне за решаване на проблема, естествено, че може, това е ключът. То е същото, когато се решава най-обикновен проблем, знаеш ли какъв е, вече имаш половината решение. Ако например усещаш, че нещо с ястието не е както трябва и се чудиш защо и изведнъж осъзнаеш, че проблемът е в грешната подправка, просто я сменяш с правилната и всичко се оправя, с живота е абсолютно същото. Каква е разликата?

Малко ми е странно да говорим толкова много за мен и моите чувства, в това отношение, защото наистина досега не съм го правила, дори със сестрите ми, приятелите и семейството ми, сякаш това е някаква срамна част от живота ми, която съм натикала в някой тъмен ъгъл в душата ми, сякаш така няма да ми пречи, а всъщност постоянно ми пречи. Точно така я усещам, почти като нещо физическо в мен:) Много интересен ми е фактът, че ми се е случвало, когато се чувствам потисната от нещо по-силно, тревогата се е изразявала в това да усещам нещо като цял камък, бетон направо върху гърдите, чисто физическо усещане, направо си го представям как ме натиска отгоре:)

 

По отношение на търсенето на нещо конкретно, нещо "по-така", бих казала, че си абсолютно прав!:) Точно това е усещането, когато се чудя какво точно ми липсва, все едно ми липсва солта в ястието, всичко си има, но няма вкус! Много е интересно, наистина, понякога, осъзнавайки как имам абсолютно всичко, да знам, че е достатъчно, за да се чувствам щастлива, а да не мога, да не съм, това е много странно усещане. Чувстваш се неблагодарен и дори глупав, че нямаш това умение. Все пак, много често, в повечето време, аз се чувствам щастлива и благодарна. Трудно ми е в моментите, когато се чувствам самотна, въпреки че имам всички хора около себе си. Още по-интересно ми е, че вече може да се каже, че нямам приятели, с които не да мога, а не искам да споделя тези най-лични мисли и усещания. Думата ПРОБЛЕМИ не ми харесва, предпочитам УСЕЩАНИЯ:). За мен проблем е нещо, което не може да се разреши, а то няма такова нещо.. Та сега имам много приятели и нито един, с който да искам да споделя най-личните си неща. Не мисля, че е от възрастта, на 31г. съм, не съм чак толкова пораснала, че да нямам нужда от това, предполагам, че не е от възрастта. В същото време, ето, споделям с вас, причината, че не го правя с приятелите си не е в тях, не мога да разбера защо обаче не искам да се открия пред тях.

И не на последно място, много си прав за това, че е много глупаво да не искам да намеря време да се погрижа за себе си. Приемам забележката, така е, прав си.. Знам също, че имам куп оправдания за това. Като се почне от грижите за малката ни дъщеричка, през домакинската работа и чаак до липсата на сън. Много интересно ми е също и че в момента, от няколко дни, започнах да сънувам направо кошмари, ама всякакви. Всичките ми страхове все едно се прехвърлиха в сънищата ми, всичко, което съм си мислила, а не съм имала време да споделя достатъчно или да преживея тези мисли. Понеже ставам на всеки 2часа, нямам време да се наспя и постоянно се будя, докато сънувам. Уточнявам, че ставам, за да храня дъщеря ни, не защото не мога да спя например:) Спя си добре иначе:)

"Наистина отнема удивително много време човек да се чувства неефективен, буксуващ на едно място, угнетен и тревожен" 

Това е самата истина! Чак ме е яд, когато се сетя за това, защото човек, по принцип.. има един живот, той му е даден, да го живее пълноценно, да се радва, да се забавлява, да се развива.. а е толкова жалко, когато си губи времето в тревоги.. за нищо, наистина за нищо основателно. Това е като да хвърляш пари на вятъра например.. 

На последно място искам да споделя, че все пак постигнах нещо напоследък, осъзнах, още когато влязох в нета да проверя какво може да е причината да не мога да стоя права дълго време, че това е на психическа основа отново, това ми помага да се боря с това, защото когато имаш съмнение, че е нещо физическо, по-скоро би отишъл на невролог, а не е това, което може да ми помогне в случая, защото минах веднъж по този път, да търся какво ми има, обикалянето по доктори и въпреки че имаше такива, които ми казваха, че е на нервна почва, доста дълго време ми отне, докато им повярвам:) Как е възможно само мислите да нанасят такива поражения на живота на човек. Това е много странно, и все си казвам, здрав дух в здраво тяло и много правилно дух е на първо място. Все повече се убеждавам, че ако душата ти е здрава, то и тялото ще я последва. Да видим какво ще направя по въпроса...:)

 

Поздрави,
Галина

 

ПС: Това място доста започна да ми харесва, защото имам възможност да се открия и да си обърна внимание, а и научавам доста интересни неща от вас:) Благодаря ви! И все пак, Георги, ако решиш, може да споделиш за тези поне 3 неща, които могат да ми помогнат, ако не е наистина твърде опасно:)

 

Линк към коментар
Share on other sites

 

Здравей!

 

От известно време скоростите на колата ми започнаха да включват трудно.Споделих с един приятел и той ме успокои, че най-вероятно трябва да долея малко масло.Мислейки, че проблема е лек, аз  спокойно отидох до майстора, за да ми се долее маслото и колата заработи отново добре.Той я запали, седна в нея и на место започна да включва скоростите.След тридесет секунди каза ,, Докторе, имаш голям проблем, горната помпа на съединителя си е отишла и тъй като вече съм я ремонтирал веднъж, започвай да си търсиш нова помпа,,.

 

Когато прочетох поста ти разбирах,че ти си изпаднала в същата заблуда-че,ти трябва, само малко помощ и ще се справиш със  страхът си бързо и лесно.Орлин, в желанието си да не те разочарова, го потвърди и сега Георги започва да ти оказва тази помощ и  сега  всичко бързо ще с е оправи.

 

Това не е така.Контакта ти със страха е, дългогодишен, сериозен и ако някой, с описаното от теб състояние, дойде при мен, бих му казал, че една психотерапия с него, би била труден процес, който ще изисква много усилия, както от мен, така и от него и един положителен резултат, в рамките на година, би бил истински късмет, така, че дори и терапията да продължи година и половина пак би било добре.

 

За това, не си губи времето, очаквайки хубави думи и  съчувствие от форума.Обсъди със себе си и съпруга си, възможността да започнеш психотерапия и го направи. Предполагам, ще си с добър късмет и след година ще имаш свободата, за която днес пишеш.

 

 

 

Нов Документ на Microsoft Office Word (4).docx

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте, 

много благодаря за директността, искреността и отделеното време. Прав сте, за всичко, защото вътре в себе си усещам, че не мога да се справя сама, ако можех, все щях да съм го направила досега. Вече задействахме нещата, обсъдих го с мъжа ми и вече се свързахме с ваша колежка, която да ни насочи към правилния специалист. Ще намеря време, крайно време е. 

Благодаря още веднъж и ви пожелавам успехи! 
Ако все пак имате още какво да ми кажете, ще се радвам!

Линк към коментар
Share on other sites

Сещам се да ви питам още нещо.. Нали няма да стане по-зле, след като потърся помощ, защото май това е една от причините, заради които не съм се заела с това, много ме е било страх да не стане по-зле. Като чета в нета, на такива неща попадам, че страх да те хване, страх ме е да не се "заразя" с още нещо:) 

И още нещо, за което се сещам.. Възможно е да не искам да шофирам точно заради това, нали? Защото ме е страх да не получа онази липса на концентрация, когато го правя, струва ми се безотговорно да шофирам, когато по всяко време може да ме връхлети я познатата умора, я разконцентрирането.. Преди бях супер сръчна, а от няколко години наблюдавам, че ставам малко по-непохватна, понякога, не винаги, само, когато съм стресирана. Страх ме е да не навредя на детето с тази своя непохватност. Не мога да преценя дали този страх е повече от нормален, нямам база за сравнение.

Много ми харесва, че ми давате примери за всичко, така много по-лесно възприемам и приемам това, което ми казвате, успявате да ме убедите. 

Благодаря ви и бъдете здрави!

Поздрави,

Галина

Линк към коментар
Share on other sites

Страха е един, но с много лица. Заблуда е, че можеш да "прихванеш" още някакъв страх - та ти така или иначе си го имаш в доволно изразена степен.

 

А дали е заразен - парадоксално, но да. Без инфкциозен агент, може да се разпространи доста бързо. Само извикай истерично БОМБААА на сред някое оживено място и гледай какво става.

 

Ще очакваме да се похвалиш, когато приключи терапията ти. Тогава и ще ни обясниш защо се появява тази "непохватност".

 

Успех! :)

Линк към коментар
Share on other sites

Много благодаря за помощта на всички ви! И за позитивността, все пак:) Не съм се замисляла, че си имам "достатъчно" страхове:)

Успехи и на вас!

Поздрави,
Галина

Линк към коментар
Share on other sites

Георги е прав.Многократно съм писал във форума, темата на страха няма значение.Той е като хидрата, с безброй глави и това от какво те е страх в момента няма много голямо значение, въпроса е,че щом те е страх, той е на лице.За това и подхода в повечето случаи е глобален, за преодоляването му като цялост.

Както се казва,- всеки един страх е като въглен, в корубата на едно дърво, никога не знаеш, кога ще духне вятъра и ще изгори цялата гора.За това, човек трябва да е свободен от всички страхове.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 8 months later...

Здравейте,

ето ме отново тук. Ходих при една препоръчана психоложка - Ирина Кирякова, практикува в една стаичка до НДК. Та отидох с големи надежди, обаче след няколко срещи установих, че освен, че разбутвам всички мои страхове, нищо друго не се случва. Тъпчехме на едно място, всеки път трябваше да й разказвам какво сме си говорили, защото явно не помнеше, пък и не си правеше труда да си запише поне основните неща. Чакаше да свърши часа и в момента, който свършеше, прекратяваше моментално разговора. В общи линии само мълчеше, много малко говореше, малко анализираше и въобще не ми беше от полза. Напротив, изнервих се от това, че само мълчи и ме чака аз да кажа нещо, още от самото начало. Реших, че няма смисъл да ходя, мъжът ми си смени работата и вече ми беше невъзможно, защото нямаше как да оставя бебето.

Само че, ето, че отново затънах в тези ужасни симптоми. Отново влязох в еднообразен ритъм, без да имам за какво съществено да мисля и точно тогава започнаха пак, аз не знам дори, не съм сигурна, че са панически атаки, но сигурно е точно това. Започва с виене на свят, силна тревожност, стомашни проблеми, леки иглички отгоре на главата, лека сухота в устата и жажда. Случва ми се вече трети път. През останалото време съм относително спокойна и щастлива, смея да твърдя. Установих, че всъщност мен не ме мъчат психическите страни, имам предвид депресия или лоши мисли, а чисто физическите проявления. Най-кофти ми е въртенето на главата, много ми е гадно, то ме паникьосва. Успявам да изкарам някак, просто чакам и се опитвам да се успокоя, но е много стресиращо. 

Днес, точно когато бях така, се случи дъщеря ми да падне от дивана. Това е по-голямото ми опасение напоследък, защото е малко бебе и имаше голяма такава опасност. Това постоянно ме стресира и за миг не мога да съм спокойна. И ето, че се случи. Слава Богу нищо й няма, ама се надявам, че не е заради това, че се чувствах така днес. 

Знаете ли нещо за д-р Оля Микова, от МЦ Полимед? Видях, че работи от 8 сутрин, което ме устройва, пък и имам допълнително здравно осигуряване, което би покрило прегледа, та затова там. Но нищо не намерих за нея.

Сетих се за този сайт, поне да споделя. Хората имат всякакви мечти, а моята се е превърнала вече в това да успея да се справя с тези симптоми, които истински влошават качеството ми на живот. 

В момента кърмя и не мога да си позволя да пия хапчета, но след време вече и на това съм готова, за да ми помогнат евентуално, поне в такива случаи. Едно време, припомням, пиех Деанксит, който до известна степен ме измъкна от вкъщи, абе направо си ме изкара навън, защото преди това и това не можех.

Я да ви питам, освен паническите атаки и честата тревожност, може ли това, че не мога да стоя права дълго време също да е свързано. Появи се преди години, но след като лежах две бременности по 5-6 месеца, ама истински лежане, само до тоал. и за преглед, дори ядях и пиех легнала, мъжът ми правеше всичко, дори лежах само наляво, защото така трябвало.. Та последната година се засили и сега дори не опитвам да стоя дълго права, просто винаги гледам да седна възможно най-скоро. Само като готвя стоя права, като изляза, винаги имам за цел да отида някъде сравнително наблизо, като в близкия парк и веднага сядам. Това много ме ограничава, не мога да се разхождам дълго, напълнях и е много нездравословно. Като спортувам, например йога вкъщи, нямам никакъв проблем, само стоенето права ми е невъзможно. В общи линии чувството е, че ще ми омекнат краката и все едно мозъкът ми се изпарява, изпразва и просто трябва да седна. Кажете ми поне дали е на психическа основа, веднъж се пробвах, да видя какво ще стане, ако не седна, еми просто мозъкът ми се изпразни напълно и просто ми трябваше повече време седнала, докато се възстановя.

Та, ако се сещате за някого, който практикува в София и още повече да е някъде, от където бих могла да си взема поне амбул. лист и фактура, да е добър и да си струва да ходя при него, а не да си губя времето, поне за добра консултация, моля, споделете. 

Моля ви да ми помогнете и за гореизброените въпроси.

Много благодаря предварително!

 

Поздрави,

Галина

Линк към коментар
Share on other sites

Когато прочетох поста ти разбирах,че ти си изпаднала в същата заблуда-че,ти трябва, само малко помощ и ще се справиш със  страхът си бързо и лесно.Орлин, в желанието си да не те разочарова, го потвърди и сега Георги започва да ти оказва тази помощ и  сега  всичко бързо ще с е оправи.

Това не е така.Контакта ти със страха е, дългогодишен, сериозен и ако някой, с описаното от теб състояние, дойде при мен, бих му казал, че една психотерапия с него, би била труден процес, който ще изисква много усилия, както от мен, така и от него и един положителен резултат, в рамките на година, би бил истински късмет, така, че дори и терапията да продължи година и половина пак би било добре.

 

Изглежда си пропуснала поста ми.Да повторя, психотерапевтичният процес с теб би бил труден, с много усилия и от двамата и ако  продължи година и половина, ще е успех.Това е мое мнение, и , като се има предвид, че съм доста опитен, то за други терапевти, трудността би била много по- голяма.За това, и не се учудвам от написаното от теб-ти трябваше, да търсиш помощ от най - добрите , а не от някой препоръчван ти.С две думи, ако ми беше писала на лични, аз бих ти препоръчал поне трима наистина подходящи за състоянието ти колеги, някои от  които пишат и тук.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

Преживявате генерализирана тревожност, носена вече доста време, като паниката е връхче. Път има. Ето 21 статии по темата. При преживяваното от вас наистина периодът на справяне реално е от 6 месеца, до над година, при това с методи, които надхвърлят едното анализиране и говорене - преживелищни, през тялото и засягащи директно несъзнаваното методи. Преди време съм ви окуражил, че имате нужда от малко насоки, Така е, малко и подходящи насоки, конкретни стъпки, които вие сама правите. Стъпки,насочвани от доста изискващ и държащ да ги правите психотерапевт. Бяхте писала, че нямате време за такава работа и тогава прецених, че аз пък нямам време да се занимавам с такава рехава полумотивация...

Една важна ментална настройка, която е нужно да имате, е готовността да преживявате ставащото още десетки години, при това в много по-силна степен. Звучи странно, но такава парадоксална готовност премахва процеса на изтласкване на тревожните съдържания и ви поставя в готовност да работите с тях, както и променя визията ви от болестна, в процес на учене. Трето, съкращава срокът на справяне. Но, не можете да се залъгвате, а е нужно наистина да имате такава готовност - "Готова съм още сто години да преживявам това, да се уча от него, благодаря на състоянието си и ако е рекъл Господ, нека е сто пъти по-силно от сега!". Описах защо така се справяте с пъти по-бързо и защо не можете да се залъгвате, а е нужно наистина да имате такова отношение!

Линк към коментар
Share on other sites

Благодаря за информацията, ще я прочета. Имам готовност да се опитам да се справя с това, просто защото нямам избор. Това засяга живота ми изцяло, то е с мен постоянно и рефлектира върху всичко. Нямам време за губене, в смисъл, да ми го губят неподходящи специалисти, а не че нямам време да потърся помощ. Имах лош опит с психотерапевт, както описах по-горе и затова спрях да ходя там, нямаше абсолютно никакъв смисъл. 

Ето, че вие сте много зает, затова ще се опитам да се свържа с някой друг, препоръчан ми тук.

Едно със сигурност ми е невъзможно засега - да съм благодарна за това състояние, защото то ме ограбва и ограничава, повлиява целия ми начин на живот. Това, което ми дава, е, че оценявам много високо всички малки неща в живота си, и най-дребните. 

Поздрави,

Галина

Линк към коментар
Share on other sites

"просто защото нямам избор." - добре е изборът за сприятеляване и готовността за учене да са съзнателни, а не доброзорни, както в случая. Да, специалистът е важен. Който и да е обаче, може да ви помогне да си помогнете, нищо повече. 

"Едно със сигурност ми е невъзможно засега - да съм благодарна за това състояние, защото то ме ограбва и ограничава" - виждате стващотокато нещо външно, чуждо ви, през изтласканата тревожност, сякаш не е собственото ви подсъзнание, а някаква натрапила се болест. А не е така - благословия е, която е тук, за да ви подари изобилните си дарове, когато смирено се научите да я прегръщате с обич! Когато сте неблагодарна, продължавате да се виждате като жертва, да се борите и бягате, което гарантира случването на неврозата. В статиите си имам доста насоки - надявам се да бъдат полезни! 

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...