Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Напрапливи мисли


Recommended Posts

Здравейте г-н  Баев,

имейлите, които зипратих ги помествам във форума за онлайн психотерапия без корекция, тъй като бих искала да бъдат неподправени, каквито са били усещанията ми, в момента, в който съм ги написала, затова ги копирам почти дословно.

Накратко, аз съм на 40 години, и още в пубертета се появиха за първи път симптомите на страхова невроза, натрапливи мисли и фикс-идеи. Аз съм едно единствено дете в семейството ми. Родителите ми са изключително грижовни и веотдайни. А преди пубертета имах огромен страх от кучета. Родителите ми по време на пубертета, след като видяха, че не могат с разговори и съвети да се справят с моите състояния, ме заведоха на психиатър – известният професор д-р Коста Заимов /светла му памет/. Аз бях още дете /около 14 годишна/ и нямам вече ясен спомен какво точно сме си говорили, но успокои нашите, че всичко ще отмине с времето. Спомням си, че ми за успокоение на родителите ми ме прие веднъж в кабинета си, защото по принцип го посещавах у тях, и ми сложи някаква шапка на главата с жички. След това е казал на нашите, че съм напълно здрава, просто от стреса, който си причинявам, имам някакви възбудени центрове.

Та моите натрапчиви мисли, през годините са се появявали с различна интензивност, модификации и не са ме оставяли през повечето време да се зарадвам на живота си.

Срам ме е да споделя какво е минавало през главата ми, но чувствам, че трябва да го направя, защото по някаква причина усещам, че искам да ви напиша всичко това. Преди да напиша за срама си, искам да ви кажа, че съм се опитвала по всевъзможни начини да отблъсквам натрапливите миси, страдала съм безумно, посещавала съм психиатри, които са ми давали антидепресанти, които са ме вадили временно от кризите, но както става ясно, душата иска повече от медикаменти. По принцип съм противник на това да се тъпча с лекарства, но когато съм изпадала в тежки състояние, ми се е налагало да си помагам с такива  средства. И в момента съм на ¼ серопрам от 20 мл през ден и от време навреме по половин или едно хапче от 0,5 ривотрил, но при всички случаи гледам да е наистина рядко.

Най-мъчителното за мен е генерирането на мръсни мисли, без да ги искам, сякаш нарочно, точно обратно на това, което искам да ми се случва. Като по-малка около 14 годишна за първи път без причина започнах да плача пред майка ми и да й казвам, че ужасно ме е страх от морга. На знам как точно съм се сетила за това, но страха ми беше толкова говям, че една съседка, която учеше за медицинска сестра и беше споделила, че е ходила на това място, ме караше да изпадам в състояния на ужасно усещане за лепкав страх и мъростия, в момента, в който имах минимален контакт с нея. Часове наред стоях в банята, за да измия „мърсотията“ от тялото си. Не знам как, но този страх отмина и в момента мога да кажа, че отношението ми към товя място е нормално. Реакциите ми нямат нищо общо с тези от миналото.

Друга голяма моя борба беше страха ми от хиромантията – няколко години. В училище някой донесе нещо такова, аз си погледнах ръцете, видях, че не ми остава много живот J))  и стана страшно... Сега слагам усмивчица, но какво ми е коствало, само аз си знам, и родителите ми, които бяха до мен винаги и се опитваха да ми помагат по всякакъв начин.

Минавало е през главата ми, че мога да убия детето си, по този въпрос няма какво да говоря, страданието беше наописуемо. А в същото време аз съм грижовна майка към своя син, дори на моменти съм досадна.

Ужасно много съм се впечатлявала през годините, сега не е чак с такава разрушителна сила, нещастията на хората. Така една вечер, както се гримирах в къщи, бях вече на около 22-23 години, ми мина праз главата, че баща ми ме е изнасилил, буклавно ни вклин ни в ръкав. Дори сегашното ми разклащане в момента е свързано точно с тази мисъл, просто тя е решила да излезне на повърхността, не че няма други мисли-убийци, а и като почне борбата, те се каканижат от нищото. Така че тези дни е тази, но ако се докарам до състоянията, до които съм се докарвала, моля се на Бог това вече да не се случва, започват всякакви мърсотии.

 И така....много са тъпотиите, които са ми идвали и на моменти продължават да ми идват в главата.

Бих искала да ви споделя, че родителите ми страшно много ме подкрепят за всичко, постоянно ми дават кураж, помагали са ми винаги с каквото могат и това още повече ме кара да се чувствам виновна, че например съм си помислила такова нещо за Татко. Мислила съм си и за Мама разни глупости, но в момента дори не искам да се сещам...

 Моля ви, да ми обърнете внимание и да ми дадете вашия съвет – мога ли да променя НАИСТИНА отношението си към мислите-убийци, за да не им давам сила. Аз на мъдри съвети съм царица. Имам страхотна логика, но на заден план натрапливите мисли работят, а аз превъзбуждам мозъка си, генерирайки мъдри мисли и повтаряйки си ги непрекънато. Интересува ме как напрактика да обърна процеса, за да си въздействам сама и да мога да се самоуспокоявам, т.е. обатното на това, което съм свикнала да си причиниявам.

Последен щрих към психопортрета ми, са две събития, които не съм приела като определящи в живота си, но вероятно са дали някакъв отпечатък за това например, че съм си помислила, че Тати ме е изнасилил или за това, че не съм много активна в сексуално отношение. Едното е, че когато бях съвсем малка, около 7-8 годишна на връщане от училище един възрастен човек, който продаваше семки близо до училището ме придърпа и си напъха езика в моята уста. Бях страшно уплашена, защото почувствах нещо адски неприятно. След това родителите ми, Стара Майка /майката на моята Майка, светла й памет/, всички се втурнаха да го търсят, за да се разправят с него, но той изчезна от това място и повече не се появи. Другото е че, т.н. първа любов беще едно момче, което ми беше много неприятно, но подведена най-вече от думите на Майка ми, че е много интелигентен и пробивен, приех да станем гаджета. Та в тази връзка дефлорирането ми беше страшно болезнено, кърваво, неприятно... /случи се преди да навърша 18 години/. А с този човек останах цели две години, постоянно се борех със себе си, защото почти всекик сексуален акт беше неприятен за мен. На всичкото отгоре той се занимаваше с хиромантия и ми беше наговорил разни глупости, което още повече вгорчи живота ми, но Слава на Бога, намерих сили да го зарежа и да позная други измерения на мъжкото внимание и страст. Между другото, той иначе много ме обичаше, цели две години ми носеше всеки ден по едно цвета, но въпреки това от първия до последния ден на връзката ни го намирах за неприятен, дори чисто физически изпитвах погнуса. Като й да е това е минало, което успях да превъзмогна.

Моля ви да ми отделите малко внимание и да ми дадете съвети какво да бъде отношението ми към натрапливите мисли, така че да не ми тровят живота и де не ми е неудобно да погледна Татко /днес е той, но утре може да е друг човек, когото обичам/ или друг свой близък човек, за това, че си мисля някаква глупост за него. Изчела съм доста неща, донякъде съм се научила, въпреки неприятните мисил, да продължавам напред и съм постигнала някакви неща в живота си, но има нещо, което не ми достига, за да мога да се успокоя и тази своя особеност и  болка /имам впредвид натрапливите мисли/ и да я употребя, за да израстна аз самата като личност.

 Всъщност, последното превъзбуждане на нервната ми система беше, защото си помислих, че Баща ми ме бил изнасилил. Нали разибрате, че това няма нищо общо с действителността. Имам изключително свестни родители, които ме подкрепят във всичко и ми дават цялата си любов, внимание и грижи. Точно това прави още по-мъчителни натрапчивите ми изпълнени. Татко съм го виждала точно два пъти гол. Единия, като бях 7-8 годишна и тайно за миг погледнах през ключалката на банята, докато той се къпеше. А другия, когато трябваше да му помогна да се измие, тъй като преживяхме доста голям инцидент - той внезапно получи аневризма и Слава на Бога, след осем часова мозъчна операция остана жив, тогава бях на около 26 години. Единствените ми неприятни сексуални спомени са всъщност от момента, в който за първи път бях с момче на 17 годишна възраст и беше много неприятно и кърваво.

Четох за едиповия комплекс, но честно казано не съм силна в психолочичните интерпретации. Точно затова се обърнах към вас, защото изгледах в ютюб почти всички ваши интервюта и предавания, в които участвате и ако все още бях в България, със сигурност щях да ви потърся лично.

Както и да е, минавали са ми отвратителни мисли и за детето ми, и за Мама, изобщо за най-скъпите ми хора. Така че, днес ви задавам въпрос за конкретна идиотщина, но в след някой друг ден може да е нещо друто. Имам чувството, че е едно и също чудовище /натрапливата мисъл/, само си мени лицата.

 И все пак, нещата при мен не са базнадеждни, защото аз успявам постигам неща в живота си, но вътрешното терзание е голямо. Вгорчавам си излшно живота, вместо да го живея пълноценно и за самата мен. 

 Писна ми да замитам мисли, престанала съм да се убеждавам, че това или онова, което ме тормози не е вярно, защото срещу натрапливите мисли, логоката не действо. Просто искам да им тегля една майна и да сложа финална точка. Сигурно искам невъзможния съвет от Вас, но го искам , търся го :)))) 

Очаквам да ми пишете!

Благодаря!

Д. :))))

 
Линк към коментар
Share on other sites

,,Просто искам да им тегля една майна и да сложа финална точка. ,,

Ами, започни да го правиш. Ако всеки път, абсолютно всеки път, когато ти мине така мисъл го правиш, първоначално напрежението ти ще се увеличи.Ако обаче проявиш търпение и продължиш да го правиш, постепенно, мислите ще стават все по-малко и ще се успокоиш.

С две думи, действай и изтърпи първоначалното напрежение.

Линк към коментар
Share on other sites

Здравейте д-р Първанов,

Благодаря Ви съвета - кратко, точно и ясно :))) Както вече обясних в момента съм на 1/4 мг /от 20 мг/ серопрам през един ден, макар, че днес забравих да си взема хапченцето "щастие" :)) Моля Ви като специалист да ми кажете как да продължа схемата на постепенното спиране. А за момента аз правя точно това, което ме съветвате и Вие и определено има резултати. Не, че преди не съм го правила, но сега е по-различно. Някък си успявам...Дай Боже този път това наистина да е финалната точка! Вярвам и в себе си!

Линк към коментар
Share on other sites

OK! Трудно ми е да бъда спокойна, макар че на вид го докарвам :))) Егати тъпото... изглеждам спокойна и уравновесена, а в мозъка ми нон стоп нещо буботи, а под лъжичката ми усещам тока... Но това е положението... Действам както ме посъветвахте, пък да видим... И Татко ми казва /не по повод простотии, тъй като не съм споделяла отдавна за идиотщини, които минават през мозъка ми/, а по принцип за живота като си говорим - "кръгом и напред...винаги";

Докторе, защо е толкова трудно просто да се отпусна и да се чувствам добре, така както бях, когато бях дете... Нямаше нито миг скука, отегчение, самота, а само живот в настоящето, бях толкова щастлива, без да се давам сметка за това... А сега, нямам повод за оплакване, защото аз не се предавам лесно пред житейските предизвикателства, но за сметка на това във вътрешния ми емоционален свят не е спокойно, не е хармонично...

Кажете ми как да си успокоя душичката...ОК, ще действам както ми казвате - всеки път тегля по една...и кръгом напред, две седмици през два дни на 1/4 серопрам, но какъв е вашият съвет за това гадно усещане, че не мога да живея пълноценно, ами сама си причинявам този тормоз? Наистина ли с времето ще се успокоя, има ли много хора, които са постигнали истинско оздравяване от склонност към натрапливости?

Благодаря ви!

Д.

 

Линк към коментар
Share on other sites

Дълго писмо... Докато те четох, се учудих - пишеш, че си на 40, а усещането ми беше, че чета момиче на много по-малко години... Сякаш искаш да си пак малкото момиченце на тати, но светът не се съобразява с желанието ти и те цапа... Порасни! Можеш да се анализираш с терапевта си - оттам и да получиш конкретни насоки за конкретни действия по промяна. Но, самите ти мисли вече те тласкат към порастване. Ходиш ли на психотерапия?

Линк към коментар
Share on other sites

 Ха..., никой не ми дава 40 :))) Наистина съм момиченцето на Мама и Тати... Не ходя на психотерапия, защото в момента живея в Канада, иначе щях да се свържа с теб... Както и да е, сега трябва да се оправям... Разпечатах си материали от твоя сайт с идеите за дишане, успокояване и даване на любов на уплашеното дете вътре в мен и т.н. Ама, то само с четене не става. Старая се да не обръщам никакво внимание на някакви случайни мисли, както бях свикнала да го правя, но на моменти ми става доста напрегнато и тъй като ми е писнало да водя безмислени битки да се успокоявам, от време на време, взимам 1/2 ривотрил от 0,5 мл. Внимателна съм, защото не съм привърженик на лекарствата, но си признавам, че ми е писнало да се мъча като идиот. Аз в момента спирам серопрама, който го пих някъде около година, в доста умерени количества. В момента съм на 1/4 през два дни. И на мене ми се иска да не ползвам никакви медикаменти и вярвам, че и това ще стане скоро.  Успокоението, и на мен ми се иска да става с щтракване на пръсти, но уви... Като си разклатиш нервите, после искаш да се радваш, ама не можеш, нищо, че иначе всичко ти е наред. Благодаря, че ми пишеш :)))

Д.

Линк към коментар
Share on other sites

До Орлин Баев

Здравей, 

от вчера следобед започнах да си казвам и да си представям, че обичам абсолютно всяка една мисъл, дори и да е най-неприятната, неадекватната и т.н. Преди я квалифицирах като натрапчива. Изобщо не е лесно, но няма нищо общо от това да водиш битките, които водех преди или от бягстово, или от мисълта от бягство, защото те още повече ме нападаха, във всеки миг и секунда. В момента им казвам, че ги приемам и си представям, че всяка една е стъпяло към една стълба, която се издига нагоре и която не след дълго ще ми помогне да ги погледна отгоре, да ги видя просто, а не да ги изживявам. Дори си казвам,че са ми нужни, защото стълбата трябва да е висока, а всяка една от тях е поредното стъпало нагоре. Има превъзбуда, но тя няма нищо общо с ужасното напрежение, което си причинявах преди да проумея, че искам да ги приема и  да ги обичам. Те са си мои. А всъщност, те /мислите, от които се страхувах и отиваха в графа натрапчиви/ не са ли детето в мен, което се страхува и още не иска да порастне... 

Продължавам със сламката, която ми подаде от материалите за техниките, които описваш. Има хиляди хора, които са си помогнали, ще го направя и аз.

Линк към коментар
Share on other sites

В добра посока си! Все пак и в Канада има добри терапевти, освен в България :) . Познавам неколцина във Ванкувър, Джефри (селище в скалистите планини в B.C., между градовете Кранбрук и Фърни) и Монреал. Ако си наоколо, мога да те насоча към терапевт. Говориш английски и френски, да?

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...