Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност (СДВХ) при възрастни

[zefyra]

Привет! Нова съм във форума и така и не открих такава тема за това правя нова. Преди месеци попаднах на информация за Синдром на дефицит на внимание и хиперактивност, накратко СДВХ и препознах себе си в описанието на симптомите. Информирайки се по темата, почувствах облекчение..че най накрая съм разбрана и не съм сама. Не съм ходила при специалист за диагностициране, но знам че го имам и е наследствено от баща ми, той е същия отнесен като мен

Имам два въпроса - дали ще ми е от полза да посещавам терапевт, коучинг или нещо от сорта - има ли специалисти които са запознати с този синдром при възрастните? Аз частично си компенсирам симптомите по определени начини, но може и по-добре.

Другия ми въпрос е има ли резон да ме диагностицират? Аз лекарства не бих взимала. Щом 28г съм се оправила с това без да знам причината - нямам нужда от лекарства. Основната ми идея за диагноза е да я "натрия" в носа на приятеля ми, както и приятели, които ме обвиняват, че се оправдавам с това. Те не ме разбират и се получава както в детството - просто ми лепят етикети като отнесена, ненадеждна, егоист и тнт. Това ми пречи и във връзките, оплакват се че не правя това, което съм казала, че ще направя. Че често не си чувам и вдигам телефона. Че не слушам като ми се говори- често карам хората да повтарят и не защото имам нужда от слухов апарат, а защото съм отнесена някъде другаде за момент. Казват ми, че не търпя на критика. Така е, защото непрекъснато ме критикуват заради тази моя отвеяност и неподготвеност. Непрекъснато забравям ежедневни отговорности, срещи, важни дати, имена, рожденни дни. Хронично си закъснявам за работа и срещи. Добре че работя за себе си, досега щяха да са ме уволнили сто пъти поради ред причини. Иначе има и много положителни страни - нестандартното мислене, креативност, които ми помагат в работата.

Също и от хиперактивност имам някои симптоми - динамична съм, напрягам се от опашки, бавни хора, мудни продавачки на касата, дълги пътувания и скучни лекции - нервнича, клатя си краката, не ме свърта. "Любими" са ми хората, които не застават от дясно на елеваторите в метрото - обикновено бързам или закъснявам... дори 20минути седене в метрото ме напрягат, понякога предпочитам да се предвижвам пеша, просто за да правя нещо.

Аз си се приемам такава, но приятеля ми не - той смята, че цялото ми отношение означава незаинтересованост и липса на обич от моя страна. На всичкото отгоре съм попаднала на партньор, който е изключително критичен, перфекционист, контролиращ, нетолерантен и краен - все качества, които контрастират на тези мои симптоми. От там идват и повечето ни скандали, аз съм много по-толерантна, но и на мен ми пада пердето на моменти, особено когато ме обижда и осъжда. Вече си мисля че не мога да го търпя и по-добре да си ходя.. макар че има и много положителни качества.

Всичко това ме навежда на мисълта, че имам нужда да се консултирам със специалист.

[Орлин Баев]

Добре е да потърсиш мнение от психотерапевт. Не всичко от това, което описваш, се вписва в СДВХ. При него вниманието е не толкова отнесено, колкото скачащо, а поведението е често доста натрапливо и агресивно. А ти споделяш автоагресивни прояви на "преглъщане  и търпене", последвани от избухвания, "нечуването" като игнориращ защитен механизъм, пазещ не толкова от външната реалност, колкото от допира и до собствени комплекси за нараняване. Не ми прилича на СДВХ, макар и да ти се иска да е. Но, определено - няколко сесии при терапевт биха ти помогнали. Не толкова за задоволяване на вторичната печалба от автоагресивното ти и дисквалифициращо чрез отнасянето и нечуването поведение, чрез имането на диагноза, която го оправдава, а по-скоро с цел обратна връзка за мисленето и характера ти. 

 

Запитай се: Защо търпя прекалено? Какво би станало, ако се заявявам спокойно и самоуверено на мига и на място? От какво ме пази отнасянето и нечуването? Дали това "нещо" е толкова в другите или е по-скоро в мен, но го приписвам без да искам на другите и затова се отнасям и "не чувам"?

Редактирано Април 28, 2015 от Орлин Баев

[zefyra]

Благодаря за мнението, може и да сте прав че търпя много и после избухвам. И да, нарича се прескачащо. Ще ви дам пример - във втори клас учителката написва на дъската 8+5= аз се надявам да не каже мен. Вдига ме, аз ставам и по пътя към дъската си мисля всичко друго - как ще ме гледат всички, как ще мълча, какво ще си помислят, но НЕ и колко прави 8+5, въобще не стигам до там. Същото е когато някой ми говори понякога - забелязвам очите му, тембъра на гласа, позицията на тялото - но понякога за момент изгубвам нишката на разговора.

Грешите - ще ви кажа какво е - Да отидеш до магазина за тоалетна хартия и хляб - влизам и обикалям по стелажите, купувам си желибони, глупости, на касата се сещам да си взема цигари, сок. Плащам сметката, излизам. По пътя се сещам че съм забравила торбата на касата. Връщам се и я взимам. Пребирам се вкъщи и се осъзнавам, че съм забравила да купя хляб и тоал. хартия!

А знаете ли какво е хората да ви обвиняват и опрекват ежеднеяно за това? Че нямате воля, че просто не си давате зор - а вие нямате отговор и да не знаете защо се получава така.

Това е дефицит на внимание. Аз съм човек, който поставя всичко под съмнение. И са малко нещата за които съм сигурна, а това го ЗНАМ - че имам СДВХ. Изчела съм много статии на бг и на английски по въпроса. Не съм типа човек, който си търси оправдания.

И между другото никъде не се споменава при СДВ да има натрапливо и агресивно поведение, може би бъркате с нещо друго.

[rona]

Test Of Variables of Attention (T.O.V.A.) 

[Орлин Баев]

"Също и от хиперактивност имам някои симптоми - динамична съм, напрягам се от опашки, бавни хора, мудни продавачки на касата, дълги пътувания и скучни лекции - нервнича, клатя си краката, не ме свърта. "Любими" са ми хората, които не застават от дясно на елеваторите в метрото - обикновено бързам или закъснявам... дори 20минути седене в метрото ме напрягат, понякога предпочитам да се предвижвам пеша, просто за да правя нещо."

 

Ще пиша на "ти"  - предпочитам да общуваме в такъв, сърдечно непринуден формат.

Аз също ходя нервно, ненавиждам да чакам опашки, имам същата реакция на елеваторите или на улицата при шофиране - но определено не съм хиперактивен в рамките на диагностичните критерии. Описваната припряност е масов симптом на съвременния, стресиран Хомо Невротикус Нормалис и не говори за мозъчни дисфункции, а за такива в изкривената ценностна система, интернализирана като характерови невротични поведения . Прекомерната двигателна, била тя видимо, външно проявена, или вътрешно сензомоторна активност, във вид на невротично напрежение, е типична за тревожните р-ва, за манийните и хипоманийни състояния - това не прави хората, преживяващи тези състояния автоматично вписани в диагноза хиперактивност и дефицит на вниманието. 

 

"Основната ми идея за диагноза е да я "натрия" в носа на приятеля ми, както и приятели, които ме обвиняват, че се оправдавам с това. Те не ме разбират и се получава както в детството - просто ми лепят етикети като отнесена, ненадеждна, егоист и тнт. Това ми пречи и във връзките, оплакват се че не правя това, което съм казала, че ще направя. "

 

О'к - ето отиваш при психиатър, представяш му нещата и получаваш диагнозата. Какво я правиш? Сама казваш - размахваш я пред носа на приятелите си, вече наистина имайки оправдание, дадено ти от статуквото на системата. Чудесен пример за т.н. в психотерапията първична печалба - полза от поддържането на дадено състояние! Първо, в съвременната психиатрия, такава каквато се рактикува в България, практически не се практикуват (или твърде рядко и по изключение) невро-сканиращи методи за диагностика, нито съществува някакъв вид биопсия или пък изследване на мозъчнатакръвна плазма в реално време... Разчита се единствено на думата на утвърдения от системата психиатър - авторитет, точно както в средновековието на думата на авторитета - инквизитор, решаващ кой е прав, кой крив, кой е грешен и кой правоверен... Има колеги, които през дългогодишния си опит в психотерапията, не толкова във формалната психиатрия, проникват в цялата сложност на психичната динамика и са добри диагностици. Но, дали са много, това е реторичен въпрос?! В Съединените Щати са правени изследвания, в които здрави хора, със средно добри актьорски заложби, в името на проучване надеждността и валидността на обсъжданата психиатрична експертиза, умишлено изиграват пред психиатър симптоматиката на определени психични разстройства. Съответно, през професионалните изкривявания на психиатрите, веднага биват диагностицирани, етикетирани с диагнозата на представяното от тях състояние. Когато екипът от когнитивни учени след няколко дни разкрие изследователския характер на случилото се, въпросните психиатри дори са настоявали за валидността на диагнозите си и продължаващото хоспитализиране на "пациентите" - учени... Относно тестовете с въпроси и отговори - уважаващите себе си учени просто ги дисквалифицират, тъй като всеки малко по-интелигентен човек с лекота може да ги манипулира, дори въпреки скалите за лъжа и социална желателност, също разпознавани поради елементарността си. 

 

С това искам да кажа, че можеш да получиш очевидно желаната от теб диагноза. Първо, никак не е сигурно дали въпреки, че някой колега я е написал, такава диагноза е реално обективна. Защото друг би приписал разсеяността примерно на характерови особености, втори на невротично състояние, трети би допуснал, че въпросните нарушения в процесирането на работната памет, се дължат всъщност на невротична психодинамика, а четвърти, биологично ориентиран колега, би казал, че вероятно (без да знае как и какви невронаучни изследвания да бъдат направени)  етиопатогенезата е неврална. 

 

По-важният въпрос тук е каква е причината така да нагажда хипотезата си именно в полза на тази диагноза и така пожелателно да я търсиш и искаш? Защото аз не виждам желание за разрешаване на казуса ти, а ползи от поддържането му. В случая диагнозата, тази или друга, ако психичната ти нагласа е такава каквато я представяш, се явява аргумент, присъединяващ се към ползите от поддържането на състоянието. Аз твърдя, че то може да бъде разрешено, при това с ясни стъпки, стига това да бъде наистина искано! 

 

Решение има. Съвременната био фийд бек терапия, практикувана първоначално под ръководството на специалист, а впоследствие и сама, епрекрасен метод за тренировка на вниманието, паметта, на спокойното и целенасочено следване на цел. Има и много древни методи, които работят в тази посока. Дори и да има мозъчна база, тя се повлиява от такъв тип тренировка прекрасно! Но, ако нямаш извинението на синдрома си, ще се налага да чуваш и да поемеш отговорност дали с директно себезаявяване, дали с липса на извинения... Искаш ли наистина промяна?

[д-р Тодор Първанов]

Много разумни думи.Замисли се над тях и открий, решение или оправдание търсиш.

[zefyra]

Орлин, благодаря за подробният отговор, от полза ми е. Аз съм съгласна с твърденията ти и аз също съм ги мислила тези неща. Конкретно по коментара ти ще отговоря така: Ако трябва да избирам дали да бъда права или щастлива, ще избера да съм щастлива. Нямам чак такава потребност да съм "права" по този въпрос, както и по принцип. Следователно сама си отговорих - нямам нужда от поставяне на диагноза. Освен това, какво мислите вие от форума, приятелят ми или други по въпроса дали имам СДВХ или не, е все едно. Единственият човек, който наистина може да ми помогне, знае какво ми е вътрешно, кое е истина и какво е най-доброто за мен - съм аз самата. Не искам да се доказвам пред някого.  

 

Причината която стои зад "натриването в носа" е следната - моята свръхчувствителност към критика, упреци, осъждане, отхвърляне и неразбиране. Това е тема, която ме тормози отдавна и често се е получавало така : Критикуват ме, аз реално търся причината защо правя така - но не мога да дам отговор. Дори започвам да си мисля дали те не са прави... Истински вътрешно усещам, че не съм го направила с умисъл или нарочно и не мисля че е заради бягство от "сянката ми". Вътрешно аз усещам, че съм незаслужено упрекната и те не са съвсем прави, но НЕ МОГА да се защитя и оставам неразбрана. Това ми е още от детството. Ако бях виновна - щях да си призная. Аз нямам кой знае какви трудности с това да кажа "извинявай" или "сгреших", всеки прави грешки и това е нормално. 

 

Дали ще ги нарека и определя като моите "симптоми на СДВХ", "проявления", "недостатъци", "черти" или "характеристики" е без значение. Фактът е, че те са извън рамките на нормалното. Да, на всеки му се случват тези неща - но не колкото и както на мен. Само аз си знам какъв краен случай съм. Моето е хронично и частично контролируемо, но не напълно поправимо, защото е като част от мен, която винаги е присъствала без конкретна причина и не смятам че може напълно да изчезне. Както баща ми - на 50год е, вече далеч по-организиран и отговорен - еми пак в асансьора или по средата на пътя в колата се сеща, че си е забравил ключовете и това се случва ежедневно. Аз много му се смея, но не бих го критикувала защото съм същата и знам какво е.

И имам нужда приятелят ми да ме приема такава и да не ме осъжда и критикува непрекъснато заради тези неща, защото аз не мога напълно да ги променя.

Био-фийд бек терапията изглежда интересно, ще помисля по въпроса.
 

 

[д-р Тодор Първанов]

Не мисли, послушай го.