Синдром на Турет

[NotWell]

Здравейте, историята ми е дълга и объркана, но ще се опитам да я разкажа за да ми дадете съвет какво да правя или с кого да говоря.

Имам Синдром на Турет, и почти целия си живот съм живял в сянката на това състояния.
Още като малък мигах много, после дойдоха вокални тикове (викане с цяло гърло) и тогава бях диагностициран с това състояние за което лежах в 4ти км в София 2-3 седмици и вземах Халоперидол. След това е имало периоди за по няколко години, в които съм се чувствал добре. 2004та дойдох в UK и в началото бях добре или поне не се чувсвах зле.

До около 2010та учех и работех и в един момент се махнах от работа, защото не ми харесваше – уж да си почина за няколко сецмици и след това да си намеря друга. Седмиците станаха близо 4 години, в които стоях затворен в нас пред компютъра и сега като се обърна назад осъзнавам, че през времето прекарано там съм започнал малко по-малко да си ограничавам социалните контакти, в началото с познати, а по-нататък и с близки приятели. Това си го обяснявам с тиковете ми – когато съм сам се чувствам най-спокоен и нямам никакви тикове, а когато съм в обръжението на други хора се чувствам притеснен, защото се опитвам да ги крия, което е просто един затворен кръг – колкото повече ги крия, толкова повече се напрагям психически и съответно толкова повече се засилват те. Може би съм си създал някаква условна връзка в главата, чрез която подсъзнателно съм развил нежелание да излизам, да се срещам и да говоря с други хора. Един вид стаята ми ми е като safe house, голям надуваем балон, в който се чувствам комфортно.

В един момент в живота си ми се появи едно момиче, с което се чувствах много добре 2-3 месеца, но в един момент се появиха ситуации, в които просто чувствах се искам да си тръгна без да знам защо и си тръгвах. Чувствах, че трябва да поема някаква отговорност, която ми създаваше огромно безпокойство. Това се случи няколко пъти и ми е много трудно да го разбера и преодолея. Не съм сигурен какво го причинява.

Един от най-големите ми проблеми е взимането на решения до степен, че мога да седя 30 минути в магазина с 2 пакета ориз и да не знам кой да купя. Или да загубя 2 часа в Ebay за да намеря най-добрата оферта за батерия, която струва 2лв примерно. Много да дам много абсурдни примери като тези  Това съм почти убеден, че идва от OCD-то, което имам (за което не съм диагностициран, но съм чел че ходи обикновено ръка за ръка с Синдромът на Турет). Пък и имам други симптоми, които според Wikipedia са си чисто OCD – натрапчиви мисли как причинявам нещо лошо на някой, притеснение, че не съм изключил нещо в нас, стъпване или докосване по определен начин и т.н

В момента не се чувствам щастлив с живота си, все едно съм загубил посоката в него. Не знам какво да правя, на къде да поема професионално и в личен план. Липса ми борбеност, да мога да си поставям цели и да ги изпълнявам, да съм деен. Всичко става много трудно и без желание, защото го чувствам, че трябва да стане, защото „Трябва“, а не защото „Искам“. Нямам ясна преценка какво е правилно да направя в почти всичко, което върша. Изпитвам непоскойство и нежелание, когато трябва да се видя с приятели, нещо което е съвсем нормално и което правех с огромно желание преди няколко години. На работа погледът ми е забит в пода и ако има как да не говоря с никой ми е най-добре. Не съм комуникативен, а напровит затворен и притеснителен. Не знам депресия ли е или нещо друго, но си мисля че голяма част произлиза от негативното ми отношение към заболяването ми ( смесица между срам и вина) и неспособността ми да го приема като моя черта.

Мисля си, че трябва да поговоря с някой, който да ми помогне, но не знам дали това трябва да е психолог, психиатър или психотерапевт. Можеше ли да ми препоръчате някой, който е специалист в тази област и с който мога да си поговоря по Скайп, понеже съм в чужбина (Лондон).
Благодаря.

[Орлин Баев]

Не разбрах, в момента работиш ли - копирал си текст, който вероятно си поствал и преди и споменаваш, че 4 години си седиш у вас, а после пишеш, че "на работа гледам в пода..."? 

 

Хареса ми постинга ти. Резонирам с това, което става в теб - десетилетия имах тежко заекване, зад което освен силна социална тревожност, могат да се проследят повечето тревожни симптоматики, като обсесии и компулсии, в частност компулсивни движения и тикове. Ако външно се проявява в говора, то заекването като психична картина споделя много от психичните травми и начин на случване на синдрома на турет... 

 

Вероятно си изчел тонове литература - научна и популярна, за синдрома си. Ако не си, направи го - почети. Но чети с мотивацията да откриеш, да намериш корените, за да можеш така "разкопал" ги, да работиш качествено в посока справяне. Има и маса клипове и цели художествени филми за синдрома на турет в интернет, знаеш. По-специално, google-scholar може да те насочи към качествени когнитивни и невронаучни изследвания, процесирането на информацията в мозъка ти и т.н. ПОлезно е да се почете в тази насока, защото когато си умен човек - а ти си, тогава започваш да правиш аналогии, връзки между прочетеното, видяното и собствените си преживявания. А най-важното, оформя се картина на пътя по справянето ти. Защото справяне има, твърдя го! Ако всички казват, че е трудно, за теб може да бъде лесно, когато осъзнаеш силата на мотивацията и решимостта си!Ако от 1000 се справя един, това си ти, когато повярваш в себе си. Направих сравнение със заеквнаето - неслучайно - неговите блокажи на мозъчно ниво силно се припокриват с мозъчната обработка на информацията при турет. Но, мозъкът е само "предавател". Случващото се в него е само конкретизация на психични движения - на страхове, вторични печалби, поведение на отбягване, невротични защитни механизми и изкривявания... ПОзнавам група заекващи от вече десет години. Когато се запознах с тях, се ужасих - виждах собственото си неприемане и самомразене в тях. След време обаче се научих да приемам синдрома си, а така приех и тях. За няколко години написах стотици страници самоанализ, научни статии, насочени към справяне статии. Промених живота си. Тези хора обаче са същите - заекването им си стои... Ето те теб - след 4 години в една стая, няма как който и да е човек да не развие симптоматика на социална тревожност (социофобия). Японците наричат това положение хикикомори... Бягаш! Бягаш от ... сянката си! Сам знаеш, че такова поведение прави едно - засилва синдрома ти, когато си в реална среда, като прибавя и куп други тревожни преживявания и състояния. Турет е свързан с неуспешното потискане на страхови наличности в сянката, експлоадиращи компулсивно. Справянето става не с неприемането на вокалните и другите тикове, нито с потискането на страхово-агресивните комплекси зад тях, а със:

 

- Себепознание - в анализ и когнитивна работа, осъзнаване на потисканите страхове, общуване с тях, "плаване" в тях, поглеждането им "в очите", предизвикването и умишленото им съзнателно преживяване вече не с потискането им, а със интенционалноста да бъдеш в тях с приемането и доверие в уроците, които се раждат, когато се научиш да ги прегръщаш.

 

- Горната работа се върши отначало ментално, аналитично, след това визуално - чрез работа с хипнотерапия, продължава се с работа през тялото, преживелищност, в кабинета на резултатния ти терапевт. По-късно се преминава към работа в реална среда - поведенчески експерименти по предизвикване на страхуваното. Една много естествена и директна работа тук е през симптомите - през тиковете ти. Когато се научиш да им се доверяваш, да се приемаш съвсем спокойно като човек с турет и да го заявяваш с лекота навсякъде (без това самоприемащо себезаявяване да се превръща в удобно извинение обаче!), тогава самото изтласкване на страховете се прекратява и те започват да се десензитизират, на тяхно място се появява решителност, себеуважение и себедоверие, а самите тикове се минимизират силно. Но, не това е целта ти - ти ги приемаш, сприятелил си се с тях и със страховете зад тях и си готов ако ще да продължаваш така, ако е нужно още сто години и да бъдат "ако е рекъл Господ" сто пъти по-силни... Точно тогава страховете се стапят и тиковете изчезват или почти изчезват. Защото си си научил урока по самоуважение, себезаявяване, смирено доверие в себе си, в живота и съдбата ти. Защото си се научил да благодариш със смирено доверие на неслучайността на съдбата си, даваща ти именно този синдром - прекрасен преподавател и преобразувател на цялостната ти личност, когато се вслушаш в насоките му и вървиш по пътя, който ти сочи (споменавам го по-горе)! 

 

Засега обаче ти бягаш! Бягаш поведенчески, но и в мисленето си, че си жертва, в опитите си за потискане на страховете си (така растат и усилват симптомите ти) и неприемане на тиковете си. Ти решаваш дали искаш да бягаш или да се справиш. Помощта на добър психотерапевт е ценна. Но, не чакай прекалено на него/ нея. Ти си промяната си! Един е могъл, всички могат! Хиляди са се справили с това състояние - ти също можеш, само да искаш и да започнеш упорита и систематична работа по себе си. Да, ще ти се налага да се предизвикваш пак и пак  и пак, да трепериш и умишлено да се излагаш (exposure)  - но, с настройката на себеприемане, така градиш самоуважение, независимост на все по-високата си самооценка самочувствие! В Лондон със сигурност има резултатни и интегрално работещи психотерапевти, ползващи когнитивно поведенческа терапия, хипноза и нлп, но могат да правят и структуриран анализ, да работят през тялото/ преживелищно и да фасилитират промяната ти интензивно, когато им съдействаш с огнената си и неотклонна мотивация! Защото знаеш, че това е най-важната работа в живота ти и всяка цена и усилия са малки за нея, нали?! 

 

Препоръката ми е да потърсиш не психолог или психиатър, а именно психотерапевт, Хапчетата тук няма силата да променят мисленето, възприятието, отношението и разбирането ти към преживяваното, но само замазват и се явяват част от беразбирането и потискането, което всъщност увековечава преживяването на синдрома ти. Психотерапевт, но не кой да е, а опитен и ефективен такъв! Живата, очи в очи работа е най-добрият вариант! Можеш! Но не е нужно дори да можеш, защото душата ти вече познава пътя, койти ти предстои да преминеш успешно и мотивирано!

 

Успехи от мен от все сърце! 

 

Орлин

Редактирано Април 23, 2015 от Орлин Баев

[NotWell]

Благодаря за надъхващото мнение.

На 17ти Април го писах текста - 4 години стоях в нас като в някакъв балон, необезпокояван от външни фактори. В един момент се появи това момиче в живота ми и след 2-3 щастливи месеца заедно се появиха обсесивни мисли за връзката (съмнения) и чувство да избягам. Тя беше причината/катализатора за промени - намиране на нова квартира и намиране на сегашната ми работа. Опитах се да променя, колкото мога живота си с надеждата, че нещо в него е причината.

 

Вчера се зачетох за OCD и попаднах на подразделение на състоянието: Relationship OCD, което до болка описва начинът по който започнах да се чувствам преди 1 година към нея и връзката  и продължавам да се чувствам. След като попаднах на тази информация имаше и елемент на облекчение, защото до този момент нямах идея защо се чувствам така и това ме измъчва много. Иска ми се да поговоря с някой, който да ми каже че наистина е така за да знам, че с това трябва да се боря. Много по-леко е когато знаеш каква е причината за проблемите, отколкото да страдаш без да знаеш защо.

 

Малко литература съм чел за състоянията си, но уж съм наясно, че не толкова се лекуват, колкото трябва да свикна да живея с тях. Просто ми се е иска да не е така. А и в момента съм в някаква депресия и всичко става много трудно, понеже ми липсва мотивация и борбеност за промени. Купих си наскоро 3 книги на Paul Mckenna, който е някакво гуру в Neuro Linguistic Programming сферата. Почнах да чета I Can Make You Happy но не съм я отварял от седмици.

 

Свързах се с психилог в БГ, който ме изслуша и ми предписа Anafranil и Fluanxol. Обаче днес ходих на тукашното GP за да ми дадат направление за Когнитивно поведенческа терапия и понеже преди ми беше предписала Paroxetine сега ме разпитва. Казах и че го вземах към 30 дена + 10 дена спиране и не съм почувствал нищо. И сега ми предписа някакво друго (Sertraline 50mg по 1 на ден) и иска да го вземам и след 1 месец да ме види. И сега не знам какво да правя. Да вземам тези 2те от БГ, което ще пристигнат във вторник или да заместя едно от тях с това Sertraline? Или да вземам само Sertraline?

 

Четох, че и 2те лекарства (Anafranil и Sertraline) са антидепресанти, но от различни групи. Anafranil е tricyclic antidepressant и е доста старо и почти не го предписват вече, докато Sertraline е serotonin-specific reuptake inhibitors и е по-модерно лекарство.

 

[д-р Тодор Първанов]

Рубриката е с име ,, Психотерапия онлайн,,.  Няма логика да ви отговорим на въпросите за лекарставата.

[Орлин Баев]

Аз също не виждам особена мотивация за работа и промяна - сякаш писането ми от сърце, с пълната ми увереност в справянето, подкрепена и от опита ми в психотерапията и от личната ми десетилетна опитност, изтича недокоснало почти нищо... Успех с лесната пътека на хапчета и движение по "тънката лайсна" на няколкото подсигурени сесии когнитивна терапия... Както писах, не виждам нито намерение, нито готовност за цялостна промяна. Все пак, надявам се, след време отнво да прочетете мнението ми, през различна, по-мотивирана, разбираща и възнамерила промяната призма. Всичко най-добро!

[NotWell]

Мнението ви звучи осъдително.

Извинявам се, че съм ви разочаровал и не съм отговорил на очакванията ви.

[Орлин Баев]

Не, не, моля те, не го чувай така. Просто от все сърце ми се иска да видя готовност за промяна - защото знам с абсолютна убеденост не само, че е закономерно възможна, а че е повеля, вложена в смисъла на самото преживяване на трудностите ти! 

 

С братска обич, разбиране и уважение, Орлин

Редактирано Април 26, 2015 от Орлин Баев