Проблем свързан с отделянето от сигурен човек. ПР

[trought_the_light]

от 2005 започна ходенето ми по мъките.бях на 17 когато получих ПА и не разбирах какво се случва с мен и бях доста загрижен за състоянието си.живеех сам в квартира (понеже учех в друго място) и случащото се с мен плюс факта че няма никой до мен да ми помогне беше доста подтискащо.след няколко седмици преминали в ужас се опитвах да се ограничавам от вредни неща като цигари кафе итн. докато си проличи какво ми има и дали пречат,обаче една сутрин реших да изпуша една цигара в двора на училището и излязох с приятели който също имаха намерение да пушат но не тютюн а трева.запалиха и ми подадоха понеже имаше момичета и ме досрамя и аз си дръпнах и се почна от там баш трилъра.стана ми мега тежко.причерняваше ми,дишах мн трудно и сякаш имаше нещо застанало на гърдите ми.отидох до фелдшерката и тя ми премери кръвното беше 180/100.високо ама идея си нямах колко е нормалното и какво толкоз.каза че е високо и аз реших да питам какви може да са последствията отговора ме шокира-инфаркт,удар все фатални неща който и без тях си бях разтревожен,последваха безсънни нощи и постоянно мерене на кръвно което винаги си беше високо (140/90)...ужастт най-добре да се прибирам при родителите си казах.в крайна сметка след доста изследвания се оказа ПР,пих серопрам,сероксат а сега есциталопрам..от доста време нямам ПА но просто не мога да се отдалеча от родителите си а ако това стане случайно изтръпвам от ужас и чакам да мрем това че не мога да се отдалеча ми пречи страшно много имайки впредвид че съм вече на 27 ожених се скоро а и ще ставам баща а не мога да се отделя от мама и тати.помощ,това че пиша с насмешка над това не ми е лесно хич

[Диляна Колева]

Здравей, за съжаление с теб се е случило това което се случва с повечето хора след първата им паническа атака: Отиват на лекар, той им мери кръвното и ги препраща по клиничната пътека до кардиолог, който в по - добрия случай ги изпраща на невролог и става ясно, че проблема е психологичен или в по - лошия вариант, като при теб го уплашват едно хубаво, че така да си стои с години.

Състоянието ти не може да се повлияе с антидепресанти трайно, но за сметка на това пък с тяхна "помощ" ще се хронифицира и дълги години твоя мозък ще вярва, че хапчето е единственият вариант за изход.

Всъщност, както много пъти сме писали тук, тревожното разстройство няма общо с хормона серотонин, за който са предназначени антидепресантите. А се случва заради активирането на адреналина. Адреналина пък е един добър хормон, който винаги идва на помощ в страшни за нас ситуации, за да ни активира и защити. Проблемът идва от това, че ти не правиш нищо за адреналина, а се опитваш с хапчета да повлияеш на серотонина. Т.е. "боли те корем, гълташ хапче за глава" Ако още тогава лекарката беше ти обяснила какво се случва с теб и как спокойно да овладееш състоянието нищо от последващо нямаше да ти се случи.

В момента имаш нужда точно от това, но вече заради годините вреди, които си нанесъл с мислите си, се налага и малко по - дълга работа с твоите мисловни модели, вярвания, страховете и най - вече с мисълта "Аз съм болен" , която е в основата на илюзията крепяща състоянието ти.

 

Хапчета за страх няма, но пък има техники и методи за промяна на мислите, които на свой ред ще се отразят на преживяванията ти и така до промяна на живота. Десет години си в измислен филм, в който вярваш, че гълтайки хапче, ще се справиш със състояние, което се базира на страха. Сега ще ти е необходимо да проведеш няколко месеца терапия, за да промениш това вярване.

 

Като за начало е добре да знаеш, че това състояние е преодолимо, напълно. Че много хора всеки ден се справят с него и ти не си по - различен от всички тях, просто трябва да промениш стратегията. За да добиеш по - точна представа поразгледай темите за тревожности в този форум, виж препоръките, много са, разгледай представените техники, помагат, опитай да приложиш наученото, то може да облекчи състоянието ти. За да стане всичко по - бързо и точно, разбира се необходим е специалист.

Редактирано Февруари 6, 2015 от didi_ts - Диляна Колева

[trought_the_light]

не се чуствам зависим от лекарства.често не ги пия правя си профилактика от няколко дена до няколко седмици.единствената ми утеха са родителите ми а това ме ограничава трудно е да обясниш на някого защо не можеш да идеш до центъра или до др населено място без придружител.

[Диляна Колева]

За да можеш успешно да се разделиш с лекарствата за винаги, трябва да имаш алтернатива. Трябва да знаеш как да се справиш с това състояние. В противен случай никога няма да се разделиш с хапчетата окончателно. 

За да се случи всичко това, трябва наистина да си силно мотивиран и да вярваш, че изхода е пред теб и от теб зависи тръгваш ли към него или само го гледаш отстрани.

[д-р Тодор Първанов]

Всички ще умрем.Аз ще умра, децата ми ще умрат, внуците и правнуците ми също.След максимум 200 години за мен никой няма да си спомня.

Това са фактите.Няма как да се измъкнеш нито ти, нито аз от смъртта.

И какъв е извода от този факт?

 

За мен той може да е само един-да живея пълноценно всеки ден и час, наслаждавайки се на определените ми минути живот които и аз не знам колко са.

Както се казва, смелите умират само веднъж, страхливите стотици пъти.

Помисли си, наистина ли смисъла на живота ти ще бъде само този-да умираш стотици пъти.

Някак си, не виждам разум в това.

 

Ето какво се е случило със Сократ, когато умирал. Не­говите ученици започнали да плачат и ридаят, което е ес­тествено. Сократ отворил очи и казал:

-  Спрете! Какво правите? Защо плачете и ридаете? Аз си  изживях живота,  изживях го напълно.  Сега идва смъртта и аз съм много възторжен за нея. Чакам я с такава любов и нетърпение, чакам я с надежда. Нова врата се от­варя: животът разкрива нова загадка.

Някой попитал:

- Не се ли страхуваш? Сократ казал:-          Не виждам причина защо човек трябва да се стра­хува от смъртта? Тъй като първо, аз не знам какво ще бъде и второ, има само две възможности - или да оживея, и то­гава няма причина за страх, или да не оживея, за което съ­що няма причина за страх. Ако не оживея, няма проблем - щом като ме няма, не може да има проблем - ако оживея, така както съм тук сега, ако съзнанието ми оживее, няма проблем, защото всичко си е както преди. Проблеми в жи­вота ми имаше, но аз ги решавах, така че, ако си остана та­ка и има проблеми, аз ще ги реша, а каква радост е да ре­шаваш проблеми, създава стимул.

 

 

   Един дзен-учител бил запитан - голям император дошъл да го разпитва, защото се страхувал от смъртта като всеки друг. А разбира се императорът има много повече да загуби от просяка. Затова императорът трябва да се плаши повече от смъртта отколкото един просяк. Смъртта ще от­неме повече от императора отколкото от просяка, затова очевидно и страхът е по-голям. Той остарял и дошъл при дзен-учителя с думите:

- Кажи ми нещо за смъртта, учителю. Учителят казал:

- Ами че откъде да знам аз? Императорът казал:

- Но ти си просветлен, учителю. Той казал:

- Да, но жив, не мъртъв. Откъде да знам за нея.Хората, които са живи, идват при мен и питат "Какво е смъртта?". Духове­те също идват при мен и питат "Какво е животът?".

 

Моля ви, докато сте живи, живейте, така че като станете духове, да не ходите при учителя да питате "Какво е животът?"

[trought_the_light]

д-р Първанов разбирам че е глупаво но вие самия ако ви изкочи някой разярен питбул срещу вас и вие сте в безизходица съвсем съм сигурен че няма да се усмихвате или пък най-малкото да сте радостен малко заради това.страхът от болка и загуба на най-важното т.е. всичко е ужасяващ.това при мен е автоматично и не го контролирам с положителни думички в главата.единствената думичка която "чувам" е "край това беше" и никоя дума или мисъл не ми влияе по силно в този вцепеняващ момент.

[д-р Тодор Първанов]

Горкият питбул, наистина ще се озове в небрана нива. 

Редактирано Февруари 18, 2015 от д-р Тодор Първанов

[trought_the_light]

всеки си има страхове кой от паяци кой от питбули но общия страх сред всички е смъртта.не се умира лесно според мен.тотално повреждане на тялото не е средна болка,по скоро ужасна болка и няколко минути борба на мозъка за въздух после замъгляване и разни такива.няма да е приятно.въображението еб*ва пейзажа в моя случай и при повечето "колеги" предполагам е така.живота не е лесен,работата не е лесна,отношенията с идиоти не е лесно,сметки,кредити задължения-не са лесни.общо взето много неща в живота не са лесни и явно това също което се случва трябва да се приеме но просто от доста време съм бил така и нз дали изобщо ще се справя и ме е страх да не се проваля и в крайна сметка да се влоши състоянието ми.

[Орлин Баев]

Питбулът е реална опасност, докато вашите страхове са фантомни. Носят ви обаче вторични печалби, несъзнавано си ги искате. Пиенето на хапчета за състояние, което се решава с промяна на мисленето е един от показателите за това, а другият е реакцията ви, когато някой "докосне" невротичните ви защитни механизми... Засега не виждам във вас реална мотивация за работа. Но, не ви виня - просто засега положението при вас е такова.

[trought_the_light]

г-н Баев мотивация имах много в началото на състоянието но когато ме повтори се почуствах съборен на земята и нямах друг избор освен да остана в сянката на родителите си защото там намирах спокойствие и сигурност че до мен има човек който да ми помогне в ситуация трудна за мен да се справя сам ако нямам шанс.мина доста време.бях на 17 а сега на 27 и сега нямам никакъв спомен от предишният ми начин на живот и как съм се справял с някой неща.непознато ми е.

[Орлин Баев]

Приятна робия на удоволствието от това да се чувстваш нещастна жертва и изнасяш отговорността за живота си в "гадното" състояние... Аз си мислех, че е тук като подарък от Живота, за да те научи на истинска мъжественост, сила и смелост. Но, вероятно бъркам, извинявай за намесата!

Редактирано Март 12, 2015 от Орлин Баев

[trought_the_light]

не разбирам това тактика ли е да се отнасяте грубо или в случая го имате като коментар за личното ви мнение?г-н Баев аз ви уважавам като един от най-добрите в България но изказването ви ме шокира.аз докато съм до родителите си не означава че съм търтей.работя и им помагам винаги с каквото мога по каквато и да е причина и не ги оставям.не аз не съм най-големият мъж но смелостта ми е много стига да има причина.всеки които ме познава знае що за човек съм и че не оставям никого и помагам...работата е там че другите не са така освен родителите ми.ако ми прилошее и ако има това вероятност да ми се случи нещо лошо вероятноста някой да ми помогне е малка и то до такава степен че е нищожна.не искам грижи и глезене а в случай че почвам да умирам да има кой да ме закара до болницата.

[д-р Тодор Първанов]

...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!

Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.

Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:

- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.

Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:

- Везирю! Къде са лечителите ти?

- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?

- Нито един ли не остана?

-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.

- Мамка им, така им се пада...

И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:

-  Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.

- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.

- Умее ли да цери?

- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.

- Защо не си ми казал?

- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.

- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.

След някое време везирът довел лечителя.

- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.

-  Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.

- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.

-  Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?

- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!

-  Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!

Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!

Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:

- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.

Императорът веднага забравил за гнева си:

- Везирю, върни го! Върнали лечителя.

-  Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.

- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.

Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:

- Казвай!

- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...

- Защо?

- За подарък, много обичам конете.

- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.

- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.

- Това пък защо?

- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.

- Добре. И трето?

- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.

- Не те разбирам, обясни ми.

- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.

Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.

- Започвай!

- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.

Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!

- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.

- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.

Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.

-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.

Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.

- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...

Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.

- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!

Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.

О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.

Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.

- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.

Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.

Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.

И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"

Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:

- Да живее императорът!

Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:

- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!

 

 

Орлин искаше да ти спести годините които този император е загубил. 

Но......явно грам мъжество не ти е останало.

Редактирано Март 12, 2015 от д-р Тодор Първанов

[trought_the_light]

хахах да!д-р Първанов притчите винаги са били доста увлекателен начин да съзреш истината.за да разбереш нещо трябва да спечели вниманието ти.