Jump to content
Порталът към съзнателен живот

Проблем свързан с отделянето от сигурен човек. ПР


Recommended Posts

от 2005 започна ходенето ми по мъките.бях на 17 когато получих ПА и не разбирах какво се случва с мен и бях доста загрижен за състоянието си.живеех сам в квартира (понеже учех в друго място) и случащото се с мен плюс факта че няма никой до мен да ми помогне беше доста подтискащо.след няколко седмици преминали в ужас се опитвах да се ограничавам от вредни неща като цигари кафе итн. докато си проличи какво ми има и дали пречат,обаче една сутрин реших да изпуша една цигара в двора на училището и излязох с приятели който също имаха намерение да пушат но не тютюн а трева.запалиха и ми подадоха понеже имаше момичета и ме досрамя и аз си дръпнах и се почна от там баш трилъра.стана ми мега тежко.причерняваше ми,дишах мн трудно и сякаш имаше нещо застанало на гърдите ми.отидох до фелдшерката и тя ми премери кръвното беше 180/100.високо ама идея си нямах колко е нормалното и какво толкоз.каза че е високо и аз реших да питам какви може да са последствията отговора ме шокира-инфаркт,удар все фатални неща който и без тях си бях разтревожен,последваха безсънни нощи и постоянно мерене на кръвно което винаги си беше високо (140/90)...ужастт най-добре да се прибирам при родителите си казах.в крайна сметка след доста изследвания се оказа ПР,пих серопрам,сероксат а сега есциталопрам..от доста време нямам ПА но просто не мога да се отдалеча от родителите си а ако това стане случайно изтръпвам от ужас и чакам да мрем :D това че не мога да се отдалеча ми пречи страшно много имайки впредвид че съм вече на 27 ожених се скоро а и ще ставам баща а не мога да се отделя от мама и тати.помощ,това че пиша с насмешка над това не ми е лесно хич

Линк към коментар
Share on other sites

Здравей, за съжаление с теб се е случило това което се случва с повечето хора след първата им паническа атака: Отиват на лекар, той им мери кръвното и ги препраща по клиничната пътека до кардиолог, който в по - добрия случай ги изпраща на невролог и става ясно, че проблема е психологичен или в по - лошия вариант, като при теб го уплашват едно хубаво, че така да си стои с години.

Състоянието ти не може да се повлияе с антидепресанти трайно, но за сметка на това пък с тяхна "помощ" ще се хронифицира и дълги години твоя мозък ще вярва, че хапчето е единственият вариант за изход.

Всъщност, както много пъти сме писали тук, тревожното разстройство няма общо с хормона серотонин, за който са предназначени антидепресантите. А се случва заради активирането на адреналина. Адреналина пък е един добър хормон, който винаги идва на помощ в страшни за нас ситуации, за да ни активира и защити. Проблемът идва от това, че ти не правиш нищо за адреналина, а се опитваш с хапчета да повлияеш на серотонина. Т.е. "боли те корем, гълташ хапче за глава" Ако още тогава лекарката беше ти обяснила какво се случва с теб и как спокойно да овладееш състоянието нищо от последващо нямаше да ти се случи.

В момента имаш нужда точно от това, но вече заради годините вреди, които си нанесъл с мислите си, се налага и малко по - дълга работа с твоите мисловни модели, вярвания, страховете и най - вече с мисълта "Аз съм болен" , която е в основата на илюзията крепяща състоянието ти.

 

Хапчета за страх няма, но пък има техники и методи за промяна на мислите, които на свой ред ще се отразят на преживяванията ти и така до промяна на живота. Десет години си в измислен филм, в който вярваш, че гълтайки хапче, ще се справиш със състояние, което се базира на страха. Сега ще ти е необходимо да проведеш няколко месеца терапия, за да промениш това вярване.

 

Като за начало е добре да знаеш, че това състояние е преодолимо, напълно. Че много хора всеки ден се справят с него и ти не си по - различен от всички тях, просто трябва да промениш стратегията. За да добиеш по - точна представа поразгледай темите за тревожности в този форум, виж препоръките, много са, разгледай представените техники, помагат, опитай да приложиш наученото, то може да облекчи състоянието ти. За да стане всичко по - бързо и точно, разбира се необходим е специалист.

Редактирано от didi_ts - Диляна Колева
Линк към коментар
Share on other sites

не се чуствам зависим от лекарства.често не ги пия правя си профилактика от няколко дена до няколко седмици.единствената ми утеха са родителите ми а това ме ограничава трудно е да обясниш на някого защо не можеш да идеш до центъра или до др населено място без придружител.

Линк към коментар
Share on other sites

За да можеш успешно да се разделиш с лекарствата за винаги, трябва да имаш алтернатива. Трябва да знаеш как да се справиш с това състояние. В противен случай никога няма да се разделиш с хапчетата окончателно. 

За да се случи всичко това, трябва наистина да си силно мотивиран и да вярваш, че изхода е пред теб и от теб зависи тръгваш ли към него или само го гледаш отстрани.

Линк към коментар
Share on other sites

Всички ще умрем.Аз ще умра, децата ми ще умрат, внуците и правнуците ми също.След максимум 200 години за мен никой няма да си спомня.

Това са фактите.Няма как да се измъкнеш нито ти, нито аз от смъртта.

И какъв е извода от този факт?

 

За мен той може да е само един-да живея пълноценно всеки ден и час, наслаждавайки се на определените ми минути живот които и аз не знам колко са.

Както се казва, смелите умират само веднъж, страхливите стотици пъти.

Помисли си, наистина ли смисъла на живота ти ще бъде само този-да умираш стотици пъти.

Някак си, не виждам разум в това.

 

Ето какво се е случило със Сократ, когато умирал. Не­говите ученици започнали да плачат и ридаят, което е ес­тествено. Сократ отворил очи и казал:

-  Спрете! Какво правите? Защо плачете и ридаете? Аз си  изживях живота,  изживях го напълно.  Сега идва смъртта и аз съм много възторжен за нея. Чакам я с такава любов и нетърпение, чакам я с надежда. Нова врата се от­варя: животът разкрива нова загадка.

Някой попитал:

- Не се ли страхуваш? Сократ казал:-          Не виждам причина защо човек трябва да се стра­хува от смъртта? Тъй като първо, аз не знам какво ще бъде и второ, има само две възможности - или да оживея, и то­гава няма причина за страх, или да не оживея, за което съ­що няма причина за страх. Ако не оживея, няма проблем - щом като ме няма, не може да има проблем - ако оживея, така както съм тук сега, ако съзнанието ми оживее, няма проблем, защото всичко си е както преди. Проблеми в жи­вота ми имаше, но аз ги решавах, така че, ако си остана та­ка и има проблеми, аз ще ги реша, а каква радост е да ре­шаваш проблеми, създава стимул.

 

 

   Един дзен-учител бил запитан - голям император дошъл да го разпитва, защото се страхувал от смъртта като всеки друг. А разбира се императорът има много повече да загуби от просяка. Затова императорът трябва да се плаши повече от смъртта отколкото един просяк. Смъртта ще от­неме повече от императора отколкото от просяка, затова очевидно и страхът е по-голям. Той остарял и дошъл при дзен-учителя с думите:

- Кажи ми нещо за смъртта, учителю. Учителят казал:

- Ами че откъде да знам аз? Императорът казал:

- Но ти си просветлен, учителю. Той казал:

- Да, но жив, не мъртъв. Откъде да знам за нея.Хората, които са живи, идват при мен и питат "Какво е смъртта?". Духове­те също идват при мен и питат "Какво е животът?".

 

Моля ви, докато сте живи, живейте, така че като станете духове, да не ходите при учителя да питате "Какво е животът?"

Линк към коментар
Share on other sites

д-р Първанов разбирам че е глупаво но вие самия ако ви изкочи някой разярен питбул срещу вас и вие сте в безизходица съвсем съм сигурен че няма да се усмихвате или пък най-малкото да сте радостен малко заради това.страхът от болка и загуба на най-важното т.е. всичко е ужасяващ.това при мен е автоматично и не го контролирам с положителни думички в главата.единствената думичка която "чувам" е "край това беше" и никоя дума или мисъл не ми влияе по силно в този вцепеняващ момент.

Линк към коментар
Share on other sites

Горкият питбул, наистина ще се озове в небрана нива.  :)

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

:D всеки си има страхове кой от паяци кой от питбули но общия страх сред всички е смъртта.не се умира лесно според мен.тотално повреждане на тялото не е средна болка,по скоро ужасна болка и няколко минути борба на мозъка за въздух после замъгляване и разни такива.няма да е приятно.въображението еб*ва пейзажа в моя случай и при повечето "колеги" предполагам е така.живота не е лесен,работата не е лесна,отношенията с идиоти не е лесно,сметки,кредити задължения-не са лесни.общо взето много неща в живота не са лесни и явно това също което се случва трябва да се приеме но просто от доста време съм бил така и нз дали изобщо ще се справя и ме е страх да не се проваля и в крайна сметка да се влоши състоянието ми.
Линк към коментар
Share on other sites

Питбулът е реална опасност, докато вашите страхове са фантомни. Носят ви обаче вторични печалби, несъзнавано си ги искате. Пиенето на хапчета за състояние, което се решава с промяна на мисленето е един от показателите за това, а другият е реакцията ви, когато някой "докосне" невротичните ви защитни механизми... Засега не виждам във вас реална мотивация за работа. Но, не ви виня - просто засега положението при вас е такова.

Линк към коментар
Share on other sites

г-н Баев мотивация имах много в началото на състоянието но когато ме повтори се почуствах съборен на земята и нямах друг избор освен да остана в сянката на родителите си защото там намирах спокойствие и сигурност че до мен има човек който да ми помогне в ситуация трудна за мен да се справя сам ако нямам шанс.мина доста време.бях на 17 а сега на 27 и сега нямам никакъв спомен от предишният ми начин на живот и как съм се справял с някой неща.непознато ми е.

Линк към коментар
Share on other sites

  • 2 weeks later...

Приятна робия на удоволствието от това да се чувстваш нещастна жертва и изнасяш отговорността за живота си в "гадното" състояние... Аз си мислех, че е тук като подарък от Живота, за да те научи на истинска мъжественост, сила и смелост. Но, вероятно бъркам, извинявай за намесата!

Редактирано от Орлин Баев
Линк към коментар
Share on other sites

не разбирам това тактика ли е да се отнасяте грубо или в случая го имате като коментар за личното ви мнение?г-н Баев аз ви уважавам като един от най-добрите в България но изказването ви ме шокира.аз докато съм до родителите си не означава че съм търтей.работя и им помагам винаги с каквото мога по каквато и да е причина и не ги оставям.не аз не съм най-големият мъж но смелостта ми е много стига да има причина.всеки които ме познава знае що за човек съм и че не оставям никого и помагам...работата е там че другите не са така освен родителите ми.ако ми прилошее и ако има това вероятност да ми се случи нещо лошо вероятноста някой да ми помогне е малка и то до такава степен че е нищожна.не искам грижи и глезене а в случай че почвам да умирам да има кой да ме закара до болницата.

Линк към коментар
Share on other sites

...Един император се разболял. Свитата се ужа­сила, свитата се оживила. Неразположението го при­ковало на легло. Лечителите взели да го церят. Ден след ден се опитвали да му помогнат, но състояние­то му не се подобрявало!

Минавали дни, минавали месеци, минавали го­дини, а той лежал парализиран и не мърдал. Толко­ва държави бил покорил, такива народи бил поста­вил на колене! Владеел половината свят, ала бил без­силен пред болестта.

Неочаквано се разярил в своята безпомощност и наредил:

- Да се отсекат главите на всички лечители, които не можаха да ме изправят на крака, и да се наредят по градската стена.

Минало време. Крепостните стени побелели от спечените черепи на мъдри лечители. Тогава импе­раторът повикал великия си везир:

- Везирю! Къде са лечителите ти?

- О, повелителю мой! Няма повече! Нали на­редихте да им отсечем главите?

- Нито един ли не остана?

-Тъй вярно, господарю! В цялата ни страна ня­ма нито един лечител, който да е достоен да се яви пред очите ви.

- Мамка им, така им се пада...

И пак се заточили безрадостни дни. Веднъж обаче императорът отново попитал:

-  Везирю, помниш ли какво ми каза? Че не е останал нито един лечител, достоен да се яви пред очите ми. Обясни ми какво премълчаваш.

- Повелителю мой, в държавата ни остана един-единствен лечител. Той живее тук наблизо.

- Умее ли да цери?

- Да, умее. Ходих при него, но той е толкова невъзпитан, прост, такъв грубиян! Щом отвори ус­тата си, от нея се леят само ругатни. А наскоро се похвалил, че знае тайната, как да излекува самия император.

- Защо не си ми казал?

- Как да го доведа, повелителю мой, нали вед­нага ще ме обезглавите заради поведението му.

- Няма да те отделям от главата ти, обещавам. Докарай го тук.

След някое време везирът довел лечителя.

- Казват, че си можел да цериш? Последвало мълчание.

Защо мълчиш? Отговаряй! - наредил гос­подарят.

- Повелителю мой, забраних му да си отваря устата - обяснил везирът.

-  Аз ти позволявам, говори! Наистина ли си способен да ме излекуваш?

- Туй въобще не ти влиза в работата! Можеш да ме питаш дали умея да управлявам държавата, защото си император. Но къде си пъхаш държавни­ческия ум в медицината? Какво ти разбира тиква­та? Ти си велик в своята област, но от медицина раз­бираш колкото всеки обущар!

-  Стража! - яростно изревал императорът. -Отрежете му главата... Не, чакайте... Първо го набучете на кол, после го залейте с врял катран, а нак­рая бавно го насечете на дребни късчета!

Никой никога дотогава не си бил позволявал дори само да си помисли за нещо извън дворцовия протокол, камо ли да говори с такъв тон пред самия император!

Стражата сграбчила дръзкия лечител, извила му ръцете зад гърба и го помъкнала към тъмницата, а той извил глава през рамо и се присмял:

- Ей, уважаеми! Аз съм последната ти надеж­да! Можеш да ме убиеш, но не остана никой друг освен мен, който да те изцери. Мога още днес да те вдигна на крака.

Императорът веднага забравил за гнева си:

- Везирю, върни го! Върнали лечителя.

-  Започвай да ме цериш. Ти каза, че можеш още днес да ме вдигнеш на крака.

- Но първо трябва да приемеш три мои усло­вия и едва тогава ще пристъпя към лечението.

Императорът преглътнал поредния си гневен изблик, стиснал яростно зъби и изсъскал:

- Казвай!

- Нареди пред вратите на двореца да докарат най-бързоногия жребец в държавата и една торбич­ка злато...

- Защо?

- За подарък, много обичам конете.

- Ако ме излекуваш, ще ти подаря цяло хергеле, четирийсет коня, всеки с по две торби злато.

- И това ще стане, но после... Ще ми ги пратиш допълнително. Второто ми условие е по време на лече­нието никой от придворните ти да не остане в двореца.

- Това пък защо?

- Защото може да те заболи, може от болка да се развикаш, нека никой не те вижда безпомощен.

- Добре. И трето?

- Третото е слугите ти да не се отзовават на призивите ти дори и при заплаха от смъртно нака­зание, и чак след един час да започнат отново да изпълняват твоите заповеди.

- Не те разбирам, обясни ми.

- Може да ми попречат и да не доведем лече­нието докрай.

Императорът приел условията на лечителя и наредил всички да излязат от двореца. Останали са­мо двамата.

- Започвай!

- Какво да започвам, дърт пръч такъв?! Кой ти е казал, че мога да лекувам? Сам се хвана в капана ми! Имам цял час на разположение. Отдавна чакам подходящия момент да те накажа, кръвопиец прок­лет! Чуй сега трите ми отколешни мечти, трите ми съкровени желания. Първото е да те заплюя в крал­ската мутра! - и лечителят сочно и от душа се изхрачил в лицето на императора.

Господарят пребледнял от гняв и безсилие, ка­то се усетил в какво положение е изпаднал. Взел да върти безпомощно главата си, за да си придаде вид, че поне се противопоставя на подобна нечу­вана наглост!

- Ах ти, изгнил кютук, старо вмирисано псе, ще ми се извърташ, а? На ти още една храчка! Втората ми мечта... Ооо! Откога ми се ще да ти се изпикая върху императорския фасон! - и той пристъпил към изпълнение на второто си съкро­вено желание.

- Стража! Стража! Насам! - ревнал императо­рът, но се задавил от пикнята. Взел пак да върти гла­ва, дано някак избегне струята, надигнал рамене, за да забие зъби в нозете на оскърбителя си.

Стражарите чули зова на повелителя, но не посмели да нарушат заповедта му.

-Ах ти, мършо - рекъл лечителят и яко го сритал.

Императорът усетил ритника и го заболяло. Из­веднъж си спомнил, че до леглото му има стойка с наредени оръжия. Само да докопа кинжала, и ще му среже крака! Обсебен от единствената спасителна мисъл, да се справи с мерзавеца, той се опитал да посегне към оръжията.

- Оп-па, значи си можел да мърдаш? - поглед­нал го презрително лечителят. - Третата ми мечта...

Но когато императорът чул тре-е-етата мечта на самозванеца, изревал като ранен звяр и заскърцал със зъби! С нечовешки усилия се претърколил на ед­на страна, изпълзял от ложето на пода и подпирайки се на лакти, запълзял към стойката с оръжия.

- Ще те заколя - ръмжал през зъби той, - лич­но ще те накълцам на парченца!

Вбесен, надигнал се на нефелните си крака и като се придържал о стената, успял да достигне ме­ча си. С разтреперани от гняв ръце го измъкнал от ножницата, извърнал се, но в двореца вече нямало никого... Едва се добрал до портала на спалнята.

О, как съжалил, че се е хванал в капана на то­зи подлец и че му е дал най-бързоногия си жребец. Осъзнавайки цялата си безпомощност, той все пак със сетни сили стигнал до първия кон, който видял, и се помъчил да го яхне. Но къде ти! Вкопчил зъби в гривата на коня, с немощни ръце го обхванал и се претърколил на седлото.

Пробудил се духът на великия воин, пробудил се духът на великия повелител, пробудил се духът на великия пълководец.

- Къде е тоя бъзльо? - изкрещял императорът на слугите, които се били скупчили наблизо.

Но те не посмели да гъкнат и само кимнали към пътя, по който отпрашил беглецът.

Императорът препуснал по дирите му. С всеки миг чувствал как силата му расте. Профучал през градските порти и продължил нататък, пришпорвайки коня си миля подир миля.

И изведнъж се усетил: „Боже! От двай­сет години не съм яздил! От двайсет години не съм виждал пред себе си конска грива! От двайсет години не съм държал меч в ръка! От двайсет години не съм усещал вятърът да бру­ли лицето ми!"

Не щеш ли, зад гърба си чул отдавна забраве­ни звуци. Към него приближавал тропот на копита, отеквали възторжени викове. Стотици негови вое­началници препускали подире му и размахвайки ме­чове, надавали вик:

- Да живее императорът!

Когато стигнали до него, видели, че господа­рят им се въргаля по гръб в пътния прахоляк, раз­махва във въздуха ръце и крака и едва си поема дъх от неудържим смях:

- Ах, лечителю, твоята мама!... Ах, кучи сине! Заслужи си цял керван злато!

 

 

Орлин искаше да ти спести годините които този император е загубил. 

Но......явно грам мъжество не ти е останало.

Редактирано от д-р Тодор Първанов
Линк към коментар
Share on other sites

хахах да!д-р Първанов притчите винаги са били доста увлекателен начин да съзреш истината.за да разбереш нещо трябва да спечели вниманието ти.

Линк към коментар
Share on other sites

Join the conversation

You can post now and register later. If you have an account, sign in now to post with your account.
Note: Your post will require moderator approval before it will be visible.

Гост
Отговори в тази тема...

×   Pasted as rich text.   Paste as plain text instead

  Only 75 emoji are allowed.

×   Your link has been automatically embedded.   Display as a link instead

×   Your previous content has been restored.   Clear editor

×   You cannot paste images directly. Upload or insert images from URL.

×
×
  • Добави...