Моля за помощ.Побърквам ли се ?

[dalinda]

Здравейте, нов съм във форума. Проблемът ми е следният. От октомври месец съм с тревожност,напрегнатост, подтиснатост….. с непрестанни мисли за самоубийство – бесене, хапчета, скачане от балкон. Имам перфектна съпруга, която безкрайно много обичам и две прекрасни деца, за които давам всичко. Успешен бизнес…дори повече от успешен. Просто,като се замисля няма причина да съм така. Всичко ,което имам и притежавам е сбъдната мечта за много мъже. Ние сме идеал за семейство в очите на всички останали. Много м ие трудно. Помогнете ми със съвети…..този страх,натрапчиви мисли за самоубийства – ставам и лягам с тях. Побъркват ме и изцеждат всички сили пот мен. Жена ми се е объркана с мен. Ходих на двама психотерапевта в русе,но те ми говорят за философията на живота,кое е правилно и кое не. Наясно съм ,че тяхната помощ е ограничена до тук. Посетих психиатър. Диагноза :  леко депресивно състояние и лека страхова невроза. Изписаха ми АД – Ципралекс…но така и не съм го вземал. Наясно съм с АД. Знам,че те са решение в краткосрочен план,след което всичко ще се появи наново. Моля ви за помощ и съвет. Знам,че трябва да приема тези страхове и натрапливи мисли,а не да се боря с тях. Знам,че просто трябва да ги освободя и да ги пусна да си ходят,но не се получава. Как мога да приема нещо ужасяващо ??? Не разбирам !!! Искам да осъзная себе си,някъде по пътя…в процеса на работа се превърнах в работохолик и някъде там във времето аз изгубих себе си. Искам да се науча да се обичам,а не мога. Другото,което ме хвърля в ужас и което ме скапва тотално е,че от около месец в мен се породиха мисля, как наранявам дъщеря си,как я удушавам, как удрям синът ми …въобще как проявявам агресия,но агресия към най-близките си хора,а не агресия към всички останали. Просто агресия към най-милите ми същества !!! Никога не съм проявявал агресия към тях,но се страхувам да не го направя,а толкова силно ги обичам.Това не ми дава мир и покой. Това са любимите същества които безкрайно обичам,а съм в състояние да ги нараня.Незнам какво става,явно полудявам. Понякога ,когато жена ми се обади по телефона,за да ме пита какво правя….искам да и кажа,че съм си сложил примката на врата и че ще се обеся….едва ли не искам да видя страха в очите и това ми харесва. Държа се все още,но незнам до кога. Разбирам,че агресията към близките ми,всъщност е агресия към самия себе си. Аз изпитвам агресия към мене си и тъй,като немога да бъда разбран от моите любими същества,то така се пренася тази агресия и към тях. Осъзнавам това,но немога да променя нищо. Моля ви помогнете !!! Искам да живея,като преди. Да усещам жаждата за живот,радостта от живота….любовта към близките ми. Моля ви помогнете,защото се въртя в някакъв магьосан кръг и немога да изляза. Понякога,когато се скарам на дъщеричката си или синът ми за нещо,виждам страха в очите им и това едва ли не ми харесва…. Всичко това ме хвърля в паника и ужас и искам да избягам някъде и да се скрия. Забравих да кажа,че имам чувството,че нарочно мисля за тия натрапчиви мисли…..повечето случаи нарочно мисля за лоши неща,за да разбера дали все още ме държат и обладават,правя си едва ли не проверка някаква. Бързо меня настроенията си и както съм в еуфория,така в другия момент може да съм забит.Започнах да се занимавам с медитация,но без успех. От Русе съм. МОля ви за отговор !!! Много обичам живота и близките си,а мисля за глупости !!! Искам да живея нормално и отново да се радвам на близките си и да заобичам себе си.

[Орлин Баев]

Механизмите на обсесивно компулсивните състояния си приличат. Дали са натрапчивости за остри предмети или "дали не съм гей" или "ако не си кажа добра мисъл, докато пипам това и след това не си измия ръцете, той/тя/те ще умре/ат или аз ще се проваля и ще бъда боклук..."... Извън определянето на класифкаторите за заболявания (DSM, МКБ), механизмите на здравната тревожност също са аналогични на натрапчивост, фиксирана в здравето и ритуално поведение на проверки, мерене на кръвно и пулс, ходене по болници и лекари... Това са общи неща, но ги пиша, тъй като забелязвам как колегите, ако самите те не са преминали през тези състояния и не ги познават "през тялото и клетките си", се плашат от работата с тях, смятат ги за трудни. Нищо такова - когато човек познава действието им, терапевтирането им е удоволствие, а промяната на мотивирания човек, сигурна! Ще се спра конкретно на обсесиите за остри предмети и нараняване, с уговорката, че зад външните различия подлежащите механизми на състоянието са идентични или поне много подобни с други форми на натрапливости. 

 

При мислите за остри предмети и нараняване, човек започва да интерпретира мислите погрешно: "Щом ми минава тази мисъл, значи полудявам/ психопат съм и е много вероятно да го направя наистина!" Започва се силно напрегната и изключително болезнена битка - със собствената сянка. Битка с мислите, изтласкването им, гоненето им чрез крайно напрегнати усилия по потискане и отхвърляне, битка "със зъби и нокти". Колкото по-мощна и крайна е битката, толкова по-бързо отначало нормалните защитни мисли се превръщат в интрузивно натрапливи и наситени с много страх и напрежение. Ключовият момент в погрешната интерпретация, пораждаща борба/ бягство реакцията, отричането и изтласкването, е в страха от "аз полудявам!" или "аз съм психопат!" --> "Наистина ще го извърша!". Дали това е така обаче? При психозата, поради повече или по-малко дезинтегрираната азова структура, липсва критичност както за собствените налудности, така и за връзката с реалността като цяло и конкретно по отношение на налудностите. Тоест, психотичният не вярва, че мисленето му е психотично. Разговорно, "лудият не вярва, че е луд!". Примерно, за параноидният шизофреник, налудностите му за преследване, влагане и отнемане на мисли и т.н., са реалност и всеки, който не се съгласява с това, е автоматично обявяван за част от заговора, внушаван от параноята му. Всеки колега, работил с шизофрения, би се съгласил с това ми твърдение. При това, не само като краен психичен факт, но дори при самия процес на преминаване от норма в клинична картина на психоза, отсъства критичност за случващия се процес. При обсесиите за остри предмети и нараняване, обратно - присъства до свръх-болезненост изострена критичност по отношение на собствените интрузивни мисли, виждането им като ненормални, луди и преданоотдадена ( ) битка с тях. Присъства и ясна връзка с консенсуса за обективна, социална реалност. Връзка, която при психозите, е от силно пречупена през налудностите, до отсъстваща, според качеството и степента на състоянието. За разлика от психотичната депресия примерно, при окр за нараняване, е налично и силно желание за живот, мотивация, амбиция, воля за продължаване. На човека " му се живее, две не вижда" , но просто влага всичките си усилия в безплодна и подхранваща състоянието му война ... със самия себе си. Тоест, логичният извод, на базата на повече от столетие научна психология, психиатрия и психотерапия, е че при окр, фокусирано в нараняване, случването на така страхуваните от самия човек действия по нараняване, са на практика крайно не-вероятни, дори в по-голяма степен не-вероятни от при всеки друг, средно статистически човек. Самият когнитивен механизъм, психодинамиката на състоянието гарантира това. Човекът с такива мисли обича хората, които го е страх, че може да нарани. Обича силно и себе си и му се живее силно - когато мислите са насочени към самия него. Любовта му обаче, примесена със страха, с неувереността му, с добавената битка на ригидната морална цензура, стоят в основата на етиопатогенезата и увековечаването на състоянието. Както видяхме, човекът с окр не е луд, няма и шанс да бъде такъв. Това потвърждават и невронаучните изследвания - окр и психозите се случват в различни мозъчни зони и се процесират по коренно различни неврални пътища. 

 

Когнитивното обяснение на състоянието, през еволюционната парадигма, за което съм говорил многократно, е следното: старите мозъчни зони, еволюционно обусловено, при страхувано състояние на заплаха, тригерират производството на нормални защитни мисли, изобразяващи заплахата - това подсигурява защитно действие - бягство в пещерата, на дървото, търсене на помощ и т.н.. Ако в миналото заплахата е била хищник или природна стихия, то понастоящем най-често е социална ситуация. Когато в човека присъства покачено ниво на тревожност и неувереност (тревожни когнитивни схеми в дългосрочната памет, в т.н. сянка), комбинирана с характерови черти, в които присъстват завишен контрол, перфекциониъм, свръхизискваща морална цензура (суперего), се получава своего рода "късо съединение" - битка на перфекционистичния морал с първоначално нормалните защитни мисли, произведени от еволюционно обусловения защитен механизъм. Toест, не самите мисли са криви, а прекомерната, ригидна морална цензура, която от първоначално нормални защитни, ги изтласква и колкото повече го прави, ги превръща във все по-натрапливи и раздуто ужасни. 

Редактирано Февруари 4, 2015 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Когато при окр, фокусирано в нараняване и както често се случва, в нараняване чрез остри предмети, човек първоначално се уплаши от мислите и започне да ги бори и изтласква, първоначално успява. Това му дава поводи да му се струва, че потискането е успешна тактика и стратегия за справяне, Колкото повече я прилага обаче, повече стрес се трупа в него, който поражда все повече автоматично изплуващи на повърхността на съзнанието автоматични когниции/ мисли - обсесивното състояние се затвърждава. Преживяващият го добър и морален, дори твърде морален човек, започва да интерпретира мислите: "Щом ми идват тези мисли, значи съм чудовище, психопат съм и вероятно наистина искам да го направя!"... Но, има ли каквато и да е истина в тази интерпретация? Не! В психопатната характерова структура моралното ТРЯБВА и ТАКА Е ПРАВИЛНО, а ТОВА Е ЛОШО (типични за човека с окр), практически отсъстват. Оттам липсва и автоагресивната вина, идваща от страха от непокриване на моралния малък, човешки, но не и съобразен с природата на нещата критерий, непрескачане на моралната "летва". Социопатът (а това е видът личностово р-во/ психопатия, от което всъщност се страхува човекът с окр) просто взема каквото ИСКА, без грам морални угризения. Социопатният човек, освен липсващото угризение, е силно неспособен и за истинска сърдечна близост, обич и емпатия. Неща, на което човекът, преживяващ окр за нараняване, е силно способен! Просто любовта му, примесена със страха, поражда изначално нормалните защитни мисли. Не те са проблемът, а моралната му битка с тях, която засилва страха, оттам и съмненията му в самия себе си, неувереността му. Получава се невротичен порочен кръг, който обаче няма нищо общо с психопатията! 

[9009bn]

Аз откривам доста от симптомите. Искам да си запиша преглед при Орлин Баев и евентуално продължаване на терапия. Пил съм антидепресанти преди време. Възможна ли е терепия?

[Орлин Баев]

Благодаря за доверието, но в момента не приемам нови случаи. Мога да ви насоча към колега.

[9009bn]

Аз съм от Благоевград, ако имате надежден коледа тук. Другия вариант е в София, но искам да работя с психотерапевт, които работи с пациента а не оставя цялата сила на антидепресантите. Искам сам да се справя. Благодаря

[Орлин Баев]

Пиша ви на л.с.!

[rosenrot]

И аз имам нужда от специалист в Благоевград. Моля, насочете ме към психолог или терапевт! Ще съм много благодарна.

[д-р Тодор Първанов]

Aз не познавам. Може, някой друг да знае.

[Gabi123]

Здравейте, азсъм със същите симптоми като dalinda.бихте ли ми препоръчали психотерапевт от Велико Търново или Плевен.

[alfawanderer]

Здравейте,

 

накратко - СТОЙТЕ НАДАЛЕЧ ОТ АНТИДЕПРЕСНТИТЕ!!!

 

А ето и моята объркана история:

Всичко започна с пристъп, който в последствие се оказа паническа атака (учестен пулс, необясним страх без нещо да се е случило или да предстой да се случи, високо кръвно - 100/180, пристъп на клаустрофобия, агорафобия и т.н.). Всичко започна от нищото само, за да се стопи отново там. И се случи отново. И отново... И отново (както се казваше в една реклама - и пак, и пак, и пак).

Пообиколих лекари всякакви - кардиолог, невролог, вътрешни болести, ендокринолог и т.н. Всичко ми било наред. Така разбрах, че лекарите са като фризьорите. Фризьорите си имат любима прическа и каквото и да им кажеш, все някакси през нея го пречупват. А лекарите си имат любими... хапчета, каквото и да ти има, все гледат да ти изпишат нещичко. Да не си тръгнеш с "празни ръце". Е, аз въртях, въртях и стигнах до психиатър. Въпросната докторка (с уважение към труда и титлата й, и без имена) ме изслуша за 20-ина минути и ми предписа какво... антидепресанти. Не един, ами два. Да се усилвали и помагали. Единият между другото беше "Деанксит", който имам чувството, че го препоръчват вече и за хрема. Аз също съм учил и то доста, затова реших, че "кой за каквото е учил" и започнах да ги пия стриктно и прилежно. В листовката пишеше, че постигали минимално действие след 14 дни, а оптимално за около месец.

Аз устисках 7 дни (може би 8).

От тази терапия се "обзаведох" с 3 неща:

1. Алергична реакция (ттова отшумя за 2-3 дена)

2. Чувство за дереализация - имах чувството, че съм герой от филм, че съзнанието ми ей сега ще изскочи и ще напусне тялото ми, че това, в което съм е нещо друго, но не и реално (това отшумя за около седмица).

3. И "гвоздея на програмата" - натрапчиви мисли за самоубийство (е това не отшумя).

Но не просто някакво, а точно определено - да скоча от балкон. Нищо друго - остри предмети, хапчета, коли, влакове - не. Само балкон. Страх ме беше, че ще загубя разсъдъка си, ще загубя контрол, че в един момент просто ще го реша и ще намеря начин да го направя. Страх ме беше, че ще може да ходя насън и да скоча, че ей сега ще ми дойде неудържим импулс и ще прескоча парапета.

Не ме разбирайте погрешно. Аз обичам живота си. На 35 години съм и прекарах последните 10 учейки и работейки здраво, за да имам това, което имам и да съм това, което съм. Не ходя по водата, но се справям - над средното. И тъкмо дойде момента да се порадвам - и "прас"! Тези мисли не са постоянни, но на моменти просто завладяват цялото ми съзнание. Сякаш ей сега ще дойде окончателния импулс и ще го направя или ще го приема за нормално и ще го направя после.

Отмонтирах бравите на вратите към балкона и се преместих да спя в стая, която няма врата към балкона. Това ми вдъхва някакво спокойствие - ще ми даде още малко време да "изляза" от импулса, ако е импулс обаче. Сега е малко задушно, но използвам прозорците. От тях не ме е страх - не че не мога да изляза, но просто не ме страх. Накратко развих първата в света балконофобия. Чувствам се добре като съм на земята и ходя по улицата.

Имам чувството, че съзнанието ми се обърнало срещу мен и търси как да ме уплаши "най-качествено", да ме държи "на ръба".

Все пак "фоновия" страх остана. Страха от следващия пристъп. Самите паник атаки затихнаха благодарение на блога на Орлин Баев. При последната си лежах и си цъках на телефона докато чакам да премине.

Но натрапчивите мисли за самоубийство останаха. Не всеки ден, предимно късния следобед или привечер.

 

Затова искам да попитам Орлин Баев и/или д-р Първанов просто и ясно:

 

Опасен ли съм за себе си? Може ли найстина да го направя?

 

Моля, отговорете.

[Орлин Баев]

Не, не се побъркваш и няма да го направиш - напротив, живее ти се, обича ти се, искаш да бъдеш щастлив и здрав. Това е посланието на мислите ти, когато са преведени от езика на несъзнаваното, на езика на съзнанието ти. От натрапливия спектър са, беа да имаш окр. Все пак, добре е да се видиш за няколко срещи с колега, за да приключи всичко добре. Както е добре и колегата да знае какво прави, разбира се. Когато знае, в случая 1-6 срещи са достатъчни. За споделеното от теб се работи ефективно с комбинация от поведенчески, нлп и краткосрочни методи. 

 

Успехи!

[д-р Тодор Първанов]

Или просто да оставиш времето да те убеди, колко безпочвени са страховете ти.