Зависима личност.

[San D]

Здравейте.

 

Благодаря, че давате възможност на нас да споделим проблемите си, а вие да ни давате съвети и насоки за справянето с тях. Както заглавието може би подсказва, проблемът ми е свързан с мнението на другите за мен.

 

Като дете бях щастлив, имах приятели, но бях често надменен, състезавах се и исках да доминирам другите деца на всяка цена. В началото бях най-високият, имах най-хубавия велосипед, като си играехме екипни игри - аз исках да бъда "от добрите"(добрите винаги побеждават), а ако бях от лошите - исках да бъда шефът на лошите. Чувствах се тъжен, ако губех игра, а ако печелех, бях щастлив и понякога се подигравах на загубилите. И на мен ми са се подигравали, ако загубя. Не един път са ми казвали, че съм некадърен.

В един момент спрях да излизам, защото няколко по-големи деца ме заплашиха с бой и аз не смеех да си показвам лицето навън. След близо година преодолях страха и започнах да излизам навън, но сам(приятелите спряха да ме викат да си играем). Тогава започнах да изпитвам тревожност. Може би за нищо - но я имаше. Идеята беше, че когато се разхождам сам по улиците, хората ме гледат и ми се подиграват, мислено или явно, на походката ми. Затова често си въртях главата встрани, ако се размина с човек, или навеждах глава. Бях нервен. Понякога ходех като пън/робот - изправен на максимум като електрически стълб и с поглед напред към хоризонта. Подигравали ми са се за това, при което ставах още по-тревожен и не исках да се разминавам с хора и да се споглеждам с тях.

По-късно се появи и себепризнание чрез признание от другите. Чувствах се уверен, само ако съм получил одобрението на някого. Чувствах се виновен, ако не отговарям на очакванията на другите. Бях гузен, ако излизах навън и се забавлявам, без да съм си написал домашните.

Като се замисля, и сега съм точно такъв. Не мога да се радвам на живота. Не че и някога съм могъл. Постоянно имам чувството, че съм в грешка, която трябва да поправя. Искам да се харесвам на другите - понякога дори и с цената на потискане на собствените си желания - само и само да не мислят хората лошо за мен. Когато изговарям дълги изречения, често внезапно забравям думи и правя дълги паузи, докато си ги спомня. Брат ми наскоро ми вметна дори, че говоря така, сякаш ще ме набият, ако кажа някоя дума грешно.

 

Осъзнавам, че поведението ми не е нормално, но въпреки това продължавам да се държа по същия начин и не знам как да променя нещата.

 

Всякакъв съвет ще ми е от помощ.

 

Поздрави

 

 

[д-р Тодор Първанов]

Години?

[San D]

На 23 съм. Страхът да излизам навън поради заплахата на по-големите момчета се появи, когато бях на 10. На 11 се появи фиксидеята, че ми се подиграват на походката, а на 12 или 13 годишна възраст и самоувереността чрез признание от други хора.

[Диляна Колева]

Това което описваш е един от основните страхове, които са в основата на всички психологични проблеми - страхът от отхвърляне.

За да се преодолее този страх или поне да се ограничи до някакви поносими граници, които не пречат на социалния ти живот, е необходима работа по подобряване на самооценка и увереността ти.

Тъй като в живота на всеки, факторите които провокират тези страхове са различни невъзможно е с оскъдна информация да се даде качествена насока.

Ясно е, че няма как да се харесваш на всички, нито пък е нужно. Ако всички се харесвахме нямаше да има от кого да научим нещо различно или чрез кого да променим нещо в себе си, а така нямаше да се развиваме. 

Различността на хората ни е изключително необходима, проблемът идва, когато започнем да се съпротивляваме с нея и да я обявяваме за опасна, да и даваме оценки и да я затваряме в рамки. Тогава спираме да се учим от нея и започваме да я разглеждаме като свят пълен с опасности.

Сам разбираш, че преодоляването на подобен страх е процес, който не се случва с даване на съвет или техника. Нужна е работа с уменията ти за общуване, себеобичането ти, светоусещането и не на последно място с преживяването - миналото, настоящото и бъдещото.

 

Точно за този страх, обаче има една много хубава притча. И аз я споделям с теб:

 

- Учителю, идвам при теб, защото се чувствам толкова жалък, че нямам желание за нищо. Казват ми, че за нищо не ме бива, че нищо не върша като хората и съм непохватен и много тъп. Как да се поправя? Какво да сторя, че да ме ценят повече?

Без да го поглежда, учителят му рекъл:
- Съжалявам много, момко. Не мога да ти помогна, защото първо трябва да реша един личен въпрос. Може би след това... - И след кратка пауза добавил: - Но ако склониш да ми помогнеш, ще се справя по-бързо с него и после може да ти помогна.

- О...колко се радвам, учителю - измънкал момъкът, разбирайки, че отново го подценяват и пренебрегват.

- Добре - продължил учителят. Свалил пръстена от кутрето на лявата си ръка и като го подал на момчето му рекъл: - Яхни коня, който е навън и иди на пазара. Продай този пръстен, защото трябва да изплатя един дълг. Постарай се да получиш възможно най-високата цена и да не скланяш за по-малко от една златна монета. Тръгвай и се върни по-бързо с жълтицата.

Момъкът взел пръстена и тръгнал. Щом стигнал до пазара, започнал да предлага пръстена на търговците, които го поглеждали с известен интерес, докато не споменял цената, която иска. Отворел ли дума за златната монета, едни му се присмивали, други му обръщали гръб и само един старец си направил труда любезно да му обясни, че една златна монета е твърде голяма цена за този пръстен. Някой се смилил над него и му предложил сребърна монета и медна съдинка, но заръката била да не скланя на по-малко от жълтица и момъкът отказал.

Като предложил пръстена на всички, които срещнал на пазара, а това били повече от сто души, отчаян от неуспеха, той яхнал коня и се върнал при учителя. Колко би искал момъкът да има златна монета и да я даде на учителя, за да се отърве той от дълга си и най-сетне да го посъветва и да му помогне.

Влязъл при стареца.
- Учителю – рекъл, - съжалявам. Това, което ми заръча е невъзможно. Сигурно щях да получа две-три сребърни монети, но не мисля, че можех да заблудя някого, за истинската стойност на пръстена.

- Това, което каза, е много важно, млади приятелю – усмихнат отвърнал учителят. – Първо трябва да узнаем истинската стойност на пръстена. Яхай пак коня и върви при бижутера. Че кой ще знае по-добре от него? Кажи му, че искаш да го продадеш и питай колко ще ти даде за него. Но каквото и да ти предложи, не го продавай. Върни се тук.

Момъкът отново яхнал коня. Бижутерът погледнал пръстена под светлината на масленичето, разгледал го под лупа, претеглил го и после казал на момчето:
- Момко, кажи на учителя, че ако иска да продаде пръстена още сега, не мога да му дам повече от петдесет и осем златни монети за него.

- Петдесет и осем златни монети ли? – възкликнал момъкът.

- Да – отвърнал бижутерът. – Знам, че след време може да вземе към седемдесет монети, но ако го продава спешно...

Момъкът много се развълнувал и препуснал обратно към дома на учителя, за да му каже новината.

- Седни – рекъл му старецът, като го изслушал. – Ти си като този пръстен: рядък и скъп накит. И като него, можеш да бъдеш оценен само от истинския познавач. Защо си тръгнал да искаш от всеки да види истинската ти стойност?

И като казал това, сложил отново пръстена на кутрето на лявата си ръка.