Няколко проблема и нужда от съвет

[Sandi]

Здравейте

 

Казвам се Александър, на 23, безработен и имам много проблеми, които искам да споделя с надежда, че мога да получа насоки за справянето с тях. Вчера прегледах близо 20 страници от този раздел във форума и в някои теми видях неща, сходни с моите, затова ще се опитам да опиша тук проблемите си, за които не успях да намеря отговор.

 

Най-големите ми оплаквания са следните:

 

* Чувам музика в главата си. Не я халюцинирам, а по скоро си мисля за нея и не мога да спра, колкото и сили да мобилизирам. Обикновено чувам последната песен, която съм изслушал - въртят ми се части от нея, които, след като свършат, започват отново. Даже в момента на писане на това ми се върти Gangnam Style. Проблемът се появи внезапно, когато бях в 5-и или 6-и клас и четях "Под игото". Книгата беше тежка и я четях с нежелание - в училище тогава искаха да я прочетем, за да преразказваме на някои от главите а от 7-и клас нататък ни трябваше, за да правим лирически анализ на тях. Всъщност не обичах въобще да чета каквато и да е задължителна литература, а да правя анализ на нея направо мразех и го правех единствено и само "за да приключа с това".

Та откакто се появи музиката, досега не е спирала. Почти постоянно се върти в главата ми и спира(невинаги), само когато много се съсреодоточа в нещо - например ако гледам филм. Когато съсреодоточаването приключи, тя отново се появява. Когато се събудя, музиката е първото нещо, което изниква в съзнанието ми. Случвало се е дори да сънувам сън, в който се върти дадена мелодия, а когато се събудя, същата мелодия да продължи.

Два пъти съм ходил на психиатър - първият път(в 6-и клас) ми предписа рибо-нещо си, което трябваше да вземам в продължение на няколко месеца - но музиката остана; втория път(в началото на тази година при същия човек) -  ми предписа анафранил 25мг и флуанксол по определена схема, които трябваше да вземам за неопределен период от време, в който през 2-3 месеца трябваше да се консултирам с психиатъра, за да описвам резултатите досега. След 7-месеца се отказах да пия тези лекарства. Наистина заглушаваха малко мелодиите, но разваляха сънят ми тотално - в 22:00 ми се доспиваше,събуждах се в 05:00 като по часовник, заспивах пак, събуждах се в 12-13:00 часа, след което към 15:00 пак ми се доспиваше и спях до 18-19:00, след което в 22:00 пак ми се доспиваше - и целият процес отново.

 

* Капсулираност в себе си. Осъзнах, че съм един изключително затворен човек. Навън почти не излизам и рядко общувам с хората - дори и със семейството си. Стоя на едно място, не мърдам оттам и не желая да променям нищо. Когато съм си  вкъщи в Плевен(в момента живея и си търся работа в София), си стоя в моята стая и играя игрички на компютъра и излизам от нея, само за да ям. Преди не бях такъв - до 2-ри клас бях едно енергично и усмихнато момче, което правеше нормалните за едно дете неща - играех, излизах навън, общувах с други деца, биех се(рядко), правех бели. Но всичко това се преобърна с главата надолу след един доста травмиращ момент.

През лятната ваканция между 2-и и 3-и клас простирах дрехите на балкона вкъщи, като преди да ги слагам на простора, ги изстисквах през терасата. В един момент няколко момчета от моя блок с 3 години по-големи от мен минаваха отдолу и опръсках едното(Георги) от тях. То погледна нагоре, извика нещо, аз надникнах и то ме видя. В същия ден по-късно бях излязъл навън с няколко приятели на моята възраст. Вечерта бяхме зад блока, момчето, което бях опръскал ме видя и заедно с неговите приятели дойде при мен и ми каза, че или ще ме бие или ще ме накара да се изтъркалям в една локва. Аз инстинктивно избягах, а това момче, заедно с приателите си, ме подгониха. Влязох в блока и хукнах по стълбите, колкото бързо можах - асансьорите бяха твърде нагоре и не можех да си позволя да ги изчакам. Хванаха ме някъде на четвъртия етаж и ме заобиколиха. АЗ се извиних на момчето и после ме оставиха на мира. На следващия ден сутринта излязох да си играя с моите приятели и тогава братът(Владимир, с 2 години по-голям от мен) на момчето, което бях опръскал, дойде при мен заедно с няколко от приятелите си и започна да ме разпитва защо съм опръскал батко му. Казах му плахо, че стана без да искам и че съм си взел поука и че ще внимавам къде изстисквам дрехите. Един от приятелите му ми зашлеви няколко шамара, друг извади някакво въже и тръгна да ме души(въжето успях да скъсам), трети ми каза да скачам, духам и виам "чик чирик", иначе ще ме бият. Последното направих и всички ми се смяха - както моите приятели, така и Влади и неговите. Оказа се, че по-големите момчета "бавеха" ситуацията, за да изчакат Гошо и неговите приятели да дойдат, за да ме набият. За радост един от моите приятели се прибра в блока и извика братята ми(най-големите деца в блока), които ме спасиха. Това стана малко преди Гошо и дружинката му да дойде.

От този момент вече не смеех да излизам и измислях всякакви причини, само и само за да не излизам и да не се срещам с Гошо и Влади. Приятелите ми ме викаха, но им казвах, че съм или зает, или че играя на компютъра и не ми се занимава да играя с тях...и така, докато спряха да ме викат да играем. Сиреч, от 3-и клас нататък вече нямах социален живот.

Оттогава досега съм същият - навън почти не излизам, рядко осъществявам контакт с хората, нямам мотивация да върша каквото и да е, играя жертва и искам да си стоя в леглото постоянно и по възможност да гледам в една точка. Единственият ми приятел е комютърът. Почти загубих и способността си да общувам. С човек мога да разменя няколко думи и толкова.

В гимназията бях затворен и общувах основно с няколко момчета, които обаче си имаха свои приятели извън училището. Общо взето те ми бяха "приятели за училище"(като аналог на приятели за маса). От тях само един беше като мен и затова може би с него имахме най-добра емоционална връзка. И той рядко излизаше навън, стоеше в стаята си и общуваше основно с компютъра си.

В университета бях на подобен принцип - с колегите не общувах много, не намирах общи теми и изпитвах трудности и срам при осъществяването на контакт с тях. Разбира се и тук си намерих приятел, с когото общувах най-многго. Подобно на приятелят от гимназията - и той беше един тип аутсайдер - не излизаше навън, компютърът му беше основният начин на живот и не осъществяваш много контакти с хора. Беше странен тип, но един ден ми сподели, че страда от биполярно разстройство, и тогава разбрах защо е толкова странен.

 

* Фиксация към пениса. Откакто се помня, от време на време несъзнателно си бъркам в гащите, пипам си пениса и леко мастурбирам. И до ден днешен го правя, но се усещам навреме и спирам. Фиксацията не ми е толкова проблем, колкото реакциите на околните, когато ме виждаха. Аз съм единственият в семейството с такова нещо и родителите ми, когато ме виждаха, че го правя, ми се караха. Майка ми ме наказваше понякога, а баща ми ме увикваше и ми казваше агресивно "Не си пипай пишката!" или "Ще ти вържа ръцете, ако продължаваш да правиш така". Заплашвал ме е и с бой.

В Прогимназията(от 5-и до 7-и клас) ми се подиграваха за това - не само съучениците, но и почти всички деца в училището. В 5-и клас един съученик ме видя, че го правя(тогава пак незнаех, че съм си бръкнал в гащите) и започна да споделя на останалите деца за случилото се. Оттогава ми лепнаха прякора "Чикията" и рядко ме назоваваха по име. След 7-и клас, когато дойде времето да кандидатстваме за гимназии и техникуми, нещото с прякора спря. Но няколко деца от класа ми влязоха в същата гимназия, в която влязох и аз и явно са споделяли с новите съученици, в това число и с моите нови съученици за "Чикията". И макар да не са ме назовавали с този прякор в гимназията, нерядко са ме питали дали е истина, че съм "се барал в час" в старото си училище. Тези въпроси игнорирах и отричах.

 

И накрая малко за семейството ми. Израстнала съм в семейство на доктори. Имам двама братя, като аз съм най-малкият син. От двамата ми родители майка ми беше доминантния човек. Не бих я нарекъл "властна", но определено от време на време обича да командва, особено когато татко не е наоколо. Майка ми не е тиранин, но обича да се меси в дейностите на мен и братята ми, невинаги позволяваше да правим нещата така както ние преценим че искаме да ги направим(например веднъж бях планирал да изляза да покарам велосипед и, като се прибера, да изчистя стаята си с прахосмукачката; като се прибрах, майка ми беше "прахосмукирала" стаята, а после ме увика), "хапе" за негативни подробности(например веднъж й показах бележника си - имах десетина неподписани 6-ици, няколко 5-ици и 4-ворки и четири 2-йки - всичко по един предмет; оценките ми бяха нанесени в деня, в който й показах бележника; тя ме увика за това, че не съм й показвал бележника дълго време, както и за четирите двойки; не ми позволи да се обоснова), много е настоятелна(в 7-и клас ме караше да си скъсвам долната част на гърба от учене, за да вляза в "елитна гимназия", както и не един път ми е надувала главата с това, че трябва да стана програмист, а аз програмист не искам да стана), и се държи с мен сякаш съм малко дете(допреди няколко месеца се обръщаше към мен с "беби", "мами", "дунди" и ме целуваше много; един ден се престраших да й кажа, че това ме дразни изключително много и тя спря).

Баща ми е противоположен на майка ми, макар и не изцяло - нервак е, способен е да вдигне скандал за малко нещо, спори за почти всичко. От друга страна е тих, затворен, не говори много, играе жертва, не обича новите неща, сякаш е вдетинен(например, ако се удари без да иска някъде, извиква "АУУУУУ!" или "ААЪЪЪЪЪЪ!" с всичка сила) и почти винаги отстъпва, когато спори(а това прави често) с мама. Рядко общувам с него, а когато го правя, се разбирме с няколко думи.

Големият ми брат(в момента живея при него) е нервак(подобие на баща ми, но не спори толкова много и не е толкова вдетинен), перфекционист е, почти винаги е сериозен и излива студен гняв върху мен ако направя нещо не както трябва или без да искам. Избягвам да общувам с него, защото той рядко говори за нещо друго от това как трябва да наблягам върху кариерата си, да осъществявам връзки, да си усъвършенствам CV-то, да се държа професионално...

Средният ми брат е ОК. От трима ни той беше най-отворен и жизнен. С него можех да споделям всичко. Правеше ми нормални забележки, даже понякога вкарваше чувство за хумор в тях, даваше ми съвети за някои неща, проявяваше разбиране към мен(не ме командваше като майка ми или големия ми брат); беше единственият човек в семейството, който ме подкрепяше. Можеше да ме чете много добре - знаеше кога съм спокоен, кога съм ядосан и т.н. Беше болен и почина.

Аз също, освен гореописаните случки и самонаблюдения, съм нервак и се дразня или депресирам много, ако нещо не успея да направя от първия път. Не мога да отстоявам позициите си и ме е срам да говоря. Не съм имал връзка с момиче/жена досега. Преди две седмици дори стигнах до опит за самоубийство - беше ми писнало да си "лъскам" cv-to и linkedin-a, и бях преценил, че с това мое неумение да общувам и нежелание да правя каквото и да е, ще живея тъжен и самотен живот. В Плевен живея на висок етаж и реших да скоча. в 03:00 в събота сутринта, когато вече всички спяха(не исках да скачам посред бял ден, за да не привличам внимание), реших да прекрача терасата и да се хвърля. Когато погледнах надолу обаче, осъзнах че не ми стиска. Оттогава замислям свръхдоза Парацетамол. Единственото нещо, което ме кара да не се самонараня, е инстинктът ми за самосъхранение.

 

Текстът излезе по-дълъг, отколкото очаквах, но мисля, че описва в достатъчни детайли това, което изпитвам.

[д-р Тодор Първанов]

Какво очакваш от нас?