Букет от страхове - ПР - моля да прочете Орлин Баев

[ItsJullez]

Здравейте!

Предварително се извинявам за дългото писмо, но моля да го прочетете. Благодаря!
Аз съм момиче, след около седмица на 23 и страдам от години от панически атаки. Запознах се с ПА през 2007 - като тормозена заради теглото си тийнейджърка реших, че ще слабея чрез глад и един горещ летен ден излязох да карам колело (за да отслабвам още по-ефективно, разбира се) из града, но за мое нещастие видях припаднал човек на тротоара (вече имаше хора около него, а и по-късно разбрах, че прекалил с пийването), стъписах се от гледката и след малко взе рязко да ми прилошава. В този момент се сетих, че бях гледала серия на д-р Хаус, в която лекарка сама разпозна симптомите си на инсулт и се обади на бърза помощ. Вече знам, че съм получила паник атака, но тогава бях убедена, че получавам инфаркт. След случката не излизах 2 месеца от нас. Ходенето дори до близкото магазинче беше ужасяващо. Постоянно плачех, мерех си кръвното, ходих по лекари и "нищо ми няма". Естествено беше ми предложено да отида на психиатър, но ме беше страх, а и реших че ще се опитам първо сама да се справя, пък ако не успея чак тогава (най-голямата ми грешка). За да не става прекалено дълго ще кажа накратко че от 2007 имам периоди на затишия и бурии с паник атаките. Проблемът при мен дойде в 3ти курс в университета, когато към скъпите ми панически атаки се присъедини и прескачане на сърцето. Беше ми се случвало и преди, но в 3ти курс по време на сесията се появяваше всеки ден по няколко пъти, което ме прати при няколко кардиолога, които заключиха, че съм си напълно здрава и "да се стегна" и "да го надживея". Лятото преди 4ти курс пък беше най-ужасяващият ден в живота ми когато на път за зъболекар получих зверска паник атака с милиард прескачания на сърцето и то на излизане от метрото на НДК. Хванах първото такси и право в Пирогов, където в момента, в който влезнах при лекарите всичко изчезна. Няколко месеца ме беше страх да ходя на лекции, но въпреки всичко се насилвах и ходех и ми поотмина. От около месец съм много тревожна, най-вече защото започнах магистратура и лекциите ми са късно вечер и ми прескача сърцето и се панирам и ме е страх да ходя, въпреки че ПР не съм позволявала да ми спира образованието и въпреки ужаса съм се насилвала и съм ходила. Чела съм много за паническите атаки, знам механизма им, но някак си това не ми помага, защото когато ми се случва паническа атака нямам вяра в себе си, че мога да се овладея и изпадам в ужас. Също искам да кажа, че имам и агорафобия, защото винаги когато съм сред много хора ми е много напрегнато и притеснено и има голяма вероятност да се панирам. Избягвам социални събития, не се возя в метрото (вече знаете защо), не ходя по барове, дискотеки, купони, планини, и на отдалечени от болници места. Даже пътя до университета съм си го разграфила като survival map и на всеки няколко метра знам къде какво има - болница, стоянка на таксита, магазинче, което ме успокоява или знам, че някой работи или живее наблизо. Като цяло съм много тревожна и съм имала редица ирационални страхове през годините. Напоследък забелязвам, че нещата се влошават, защото се появява паника или претупване в хубави за мен моменти - когато съм развълнувана или подарявам подарък или трябва да съобщя нещо важно. Стряскам се лесно, постоянно си следя пулса, който по време на лекции варира между 100-120 докато не се прибера, а в следствие на гладуването и вечните диети имам хроничен гастрит, който като се обостри (особено есента), както е и в момента, положението е трагично, а мисля и че ми влияе на сърцето. Въобще не мога да кажа, че съм щастлива, постоянно ми се плаче. Ужасявам се, че може цял живот да съм така и да не успея да се справя. Нямам самочувствие никакво - даже се мразя и не се понасям особено когато съм в паник фаза. Искам да бъда щастлива. Не мога да се насладя на младостта си. Имам много причини да съм щастлива. Чувствам се неразбрана - никой около мен не страда от ПР (много се радвам за тях, но съм сама в ужаса си), добре че имам интернет да знам, че не съм луда, а когато се отпусна и разкажа получавам или разтревожен поглед или неразбиране.
Изписах всичко това с надеждата да се свържа с психотерапевт, който може да ми помогне да заживея щастливо и свободно. Не пия никакви лекарства, само Валидол под езика когато се притесня. Миналата година пих Ремотив за 1-2 седмици по време на сесията. Написах името Ви, Орлин Баев, защото гледах Ваши участия в предавания, също четох коментари и теми постнати от Вас и много ми хареса подходът Ви и чувствам, че Вие сте моят психотерапевт. От София съм. Много бих искала да чуя мнението Ви и ако може да ми кажете как да се свържа с Вас и дали имате място за още една загубена душа, а ако ли не да ме пренасочите към друг психотерапевт, който би могъл да ми помогне.
Още веднъж се извинявам за дългото писмо. Наистина искам да си върна себе си - това не съм аз. 
С най-искрено уважение, 
загубено и уплашено момиче

Редактирано Ноември 25, 2014 от Орлин Баев

[Орлин Баев]

Привет!

 

Цялото това закачане за сигурния чичко доктор, сигурната болница, дом, маршрут, сигурното тяло, пулс, сигурното здраве и т.н., говорят че отвътре нямаш стабилна база, психично ядро, център, за който да се "хванеш" и около който да възприемаш и градиш живота си. Липса, която се опитваш да компенсираш с още и още контрол, псевдо-сигурност и отбягващо поведение. Този фалшив контрол и бягане обаче единствено засилва страха, увековечава го. Това, което липсва тук, е доверие. Едно смирено, любящо доверие. Красивото е, че именно паниката се явява не пречка, нито пък враг, а най-добрият инструмент по развиване на това любящо доверие - в Живота, в Себе си, в Бога! Когато се научиш да "плаваш" в нея като освободиш мисловния контрол, телесното напрягане и вместо да я отбягваш, се научиш сама да я търсиш и скачаш в нея, като в прегръдката на любим, тогава това приемане разкрива диамантите на житейските уроци, вложени в преживяването ти! Ставаш смирено силна, помъдряваш, обичаш истински! 

 

Как? Писал съм за това. В психотерапията това се прави по разнообразни, често парадоксални начини!

[ItsJullez]

Привет!

"шат на патката главата" - така бих описала първоначалната си реакция при прочитането на отговора, за който много благодаря! Осъзнавам, че наистина точно в това се коренят проблемите ми - липса на доверие.. към мен си и желание да контролирам и спирам лошите неща, което е нормалната първична реакция, но не трябва да е крайната. Все си мисля че ми трябват насоки как да се науча да си вярвам и да се отпускам, защото съм опитвала сама да се справям - нарочно съм ходила на плашещи места, за да си докажа, че мога да се справя, но не ми се е получавало. Сега разбирам, че гледната ми точка е била грешна, защото съм се борила, а не съм се оставяла на паниката. Днес цял ден бях навън, даже се прибрах преди половин час, и доста си повтарях 'отпусни се', 'хубаво ти е', 'ела ми, панико' и т.н., но пак успя да вземе връх.. може би от напрягане да не го мисля, съм го предизвикала. То е ясно, че няма да стане от първия път и ми трябва време да се пренастроя. Аз искам да ходя на психотерапия, защото поне ще знам, че съм на прав път, но от отговора Ви останах с впечатление, че за пореден път ще търся утеха, сила и сигурност от друг човек, вместо сама да се справя. Може и грешно да съм разбрала. Осъзнавам, че от мухата правя слон и че всичко, което ми се случва е нормално и просто прекалено насериозно го взимам и трябва да се стегна и да си живея живота. Според мен заради дългото време, в което съм в това състояние самият ми мозък се е научил да мисли и да гледа лошото и не знам как да я направя тази пренастройка, да променя начина си на виждане и мислене. Ще чета. И трябва да порасна. Благодаря за точния отговор и се надявам да ми дадете някакъв съвет какво да предприема или поне мнението си дали правилно съм разбрала. Благодаря!

[Орлин Баев]

Правилно си разбрала. С изключение на това, че ако в рамките на няколко месеца не напипваш пътя сама, е добре да се обърнеш към психотерапевт! Засега поработи със статиите от книгата ми "Психология на смелостта", както и с аудио сесиите ми "йога нидра". Както и, надявам се, знаеш, спортът и някои дихателни практики, които обяснявам в статиите си, са задължителен фон както на психотерапевтичната, така и на автотерапевтичната работа!

 

Успехи!

[д-р Тодор Първанов]

Прибави и магнезий, екстрасистолите ще намалеят или изчезнат напълно.

 

Магнезият е от особена важност за сърцето и кръвоносните съдове. Нещо повече - играе съществена роля в стресови ситуации. При стресови ситуации, в които сърцето е подложено на силен стрес, магнезият  предотвратява нарушения на сърцето, които не са свързани с органична причина. 


 

Редактирано Ноември 26, 2014 от д-р Тодор Първанов

[ItsJullez]

Добре! Заемам се с четенето, аудио сесиите и ще следвам внимателно всичко както трябва. Определено имам нужда от физически тренировки - заради случката миналото лято ги спрях, а се чувствах много по-добре с тях. Благодаря от сърце за времето, вниманието и насоките, Орлин Баев!!!

Д-р Първанов, благодаря много за включването, защото екстрасистолите са главния спусък на паник атаките ми. А пък атаките предизвикват прескачане, ако дойдат първи, и се получава ужасен порочен кръг. Прочели Сте какво ми казаха кардиолозите (не казвам, че не са прави, аз наистина се филмирам), но защо никой не спомена, че може да е от липса на магнезий. Нямах идея колко важен е за сърцето. Ще го прибавя задължително.

Още веднъж благодаря за помощта и ще дам всичко от себе си да се справя сама!    

 

[Guest Кермит]

Здравей и от мен

 

Първо искам да изкажа възхищението си от заглавието на темата ти - "букета" в него вещае хубава развръзка. Дръж се за букета и остави страховете - имаш тази способност в себе си.

 

Какво ме накара да ти пиша? То е за нещо, което ако схванеш като пречка в начина ти на мислене и го промениш ще имаш голям, грандиозен дори, успех. Та - 

 

но защо никой не спомена, че може да е от липса на магнезий

 

Екстрасистолите ти не са поради липса на магнезии. Д-р Първанов въобще не отваря дума за тази причинно-следствена връзка, която заключаваш. Ако прочетеш мнението му отново и се абстрахираш от начинът ти на мислене, който Орлин описва, а именно да търсиш външна опора, ще видиш, че става въпрос за смекчаване на ефектите от стреса върху дейността на сърцето. А не защото липсата на магнезии причинява тези смущения.

 

Логиката е следната: ти си в стрес, при това прекомерен (по-правилен е друг термин, но да не те затормозявам) - ->> сърцето реагира на физиологичните изразители на този стрес (повече адреналин, повишена симпатикусова стимулация и прочее) -- >> получаваш екстрасистоли -->> магнезият може да минимизира евентуални увреждания, получени от тази прекомерна стимулация на сърцето в резултат на стреса.

 

Ето защо първа задача е да започнеш да се справяш със стреса в ежедневието ти, да го управляваш. Тогава нарушаваш логиката на процеса в момента и магнезият в даден момент няма да ти е необходим. Междувременно обаче, приемът на магнезии е важен, за да не допуснеш екстрасистолите да увредят евентуално (пак евентуално ) сърцето.

 

И още малко за магнезия: тъй като хората, подложени на стрес и страдащи от някакъв тип тревожно разстройство, каквото е твоето, често прибягват до консумация на сладки храни (те успокояват), то имай предвид, че захарта, както и газираните напитки, кафето и колата способстват за това организмът да изхвърля магнезии.

 

Успех!

[ItsJullez]

Здравейте!

Благодаря много, че уточнихте. Това наистина беше перфектен пример за грешния ми начин на мислене - веднага нещо ми е виновно. Всичко аз си го правя. Вече разбирам, че магнезият ще ми трябва само за периода на стрес, а понеже съм в такъв, ще трябва да си го набавя, докато не си стъпя на краката. Още нещо, което при мен е факт - ям много шоколад и то откакто се помня, поне кола и кафе не пия. 
Тук ми изникна един въпрос. Видях, че на няколко пъти подчертахте евентуалното увреждане на сърцето - тревожността, адреналина и паник атаките, естествено, са стрес и вредят на целия организъм и отслабват имунната система, но до каква степен могат да доведат до евентуални сърдечни проблеми в бъдещето? Срещала съм различни отговори на въпроса - от "да, увеличават риска" до "не, адреналина и бързото биене на сърцето са равносилни на тези при тренировка". Знам, че въпросът ми е глупав и сигурно безмислен, но искам да знам реално какво си причинявам с тези глупости. 

Благодаря за мнението и хубавите думи!

[Guest Кермит]

 

Аз съм момиче, след около седмица на 23

 

 

И докторите ще ти кажат, че това евентуално може да стане след около 50 години. Обаче и това е пак евентуално - факторите са прекалено много, не е тахикардията само.

Но си мисля, че си е все по-добре да смогваш на темпото, което ще определят в разходките внуците ти, отколкото да се грижиш за болежка, която си отглеждала половин век.

Шоколада е нож с две остриета - какаото носи много магнезий, но захарта в него го изяжда. Ако ще хапваш шоколад, давай с поне 70 % какао в него.

Поздрави!

Редактирано Ноември 27, 2014 от Кермит

[д-р Тодор Първанов]

Стресът е по-опасен от нездравословния живот


Хората често се притесняват, че не се хранят здравословно, не спортуват, употребяват тютюневи изделия и алкохол. Това несъмнено е много вредно за организма и ограничаването на подобни навици е повече от желателно, но няма нищо по-опасно от здравето от стреса, твърдят учените.
 
Това важи с пълна сила най-веч,е когато говорим за сърцето и мозъка.
 
Ново проучване на Американската асоциация за сърдечни заболявания показва, че завишените нива на стрес в ежедневието, на гняв и на симптоми на депресия, са „най-прекият път" до инфаркт и инсулт.
 
То е публикувано в сп. Stroke.
 
В продължение на две години те изследвали близо 7000 души от различни раси и на различна възраст и това как грижите се отразяват на тяхното здраве.
 
Оказвало се, че по-честата смъртност при стресираните хора е факт и причината за това се крие в белите кръвни телца. Известно е, че те се активизират в организма, когато в него влезе вирус или зараза.

Най-просто казано, когато е под стрес, тялото ни отделя антивирусни агенти. Вирусни агенти или среща с други причинители на инфекции няма, но това е единственото средство, с което организмът да се справи срещу състоянието си. Биологията ни, за съжаление, не разпознава емоционалните ни състояния и когато сме пренапрегнати, това за нея е сигнал за тревога.

Активира ни са белите кръвни телца, чиято роля е да открият вируса и да го унищожат.
 
Натрупва се огромно количество антивъзпалителни агенти по вътрешната част на кръвоносните съдове.
 
Това води до образуването на плака по стените на артериите.

Стартира се процес на прогресивно натрупване на отлагания, особено мазнини, по стените на кръвоносните съдове, които в крайна сметка се втвърдяват и се свиват.
 
Когато плаката се откъсва или отделя, е вероятно да се образуват съсиреци, които за минути могат да доведат до инфаркт или инсулт.

Специалистите съветват да се постараем да не приемаме житейските трудности твърде тежко и да се опитаме да ги понасяме уравновесени и спокойни, защото гневни и разстроени никога не бихме могли да бъдем истински здрави.

[ItsJullez]

Благодаря много за отговорите и съветите!

[ItsJullez]

Здравейте отново! 

Мина година и половина почти откакто ви писах и ето че отново имам въпрос към вас. Първо да благодаря отново за ценните съвети и отделеното време. Относно проблемите, за които ви бях писала - откакто си писахме последно не съм имала панически атаки, дори вече не ме притеснява мисълта за тях. Успях да променя начина, по който ги виждам и съм благодарна, че се случиха в този ми период от живота. Вие много ми помогнахте! Това, което ми остана от тревожността и заради което ви пиша отново, е прескачането на сърцето. Знам, че това не е кардио форум, но вече тотално се убедих, че този проблем ми е главно на психическа основа и показва, че все още имам проблеми. Когато си писахме последно ми препоръчахте спортуване и прием на магнезий в стресовите моменти и макар че усетих подобрение, когато ги вкарах в живота си, проблемът с прескачането си остана. Това което ме притеснява и за което бих искала съвет е, че откакто започна да ми прескача по-често, а именно през 2013, си ми прескача едва ли не всеки ден. Разбирам в стресов период на човек да му прескача известно време и когато премине този период да се успокоят нещата, но на мен си ми е така вече трета година. Само да уточня - прескачането на сърцето ми е минимално - например по едно-две претупвания на ден. В по-лошите дни (изключително рядко) може да стигне и до 4-5-6 прескачания на ден. Усещам го като по-силен удар или все едно ми спира за секунда сърцето.. или сякаш прави салто и ми се обръща стомаха. Нямам никакви придружаващи прескачането симптоми като причерняване, болки, гадене. Ходила съм на няколко кардиолога оттогава, правени са ми ЕКГ-та, слагали са ми холтер, гледали са ме на ехограф и не откриват никакви проблеми със сърцето. Нямам семейна обремененост със сърдечни заболявания. Имам периоди от около максимум седмица-две, в които нито един ден не ми прескача и съм много щастлива, но пък иначе поне по един път на ден си ми претупва колкото да ми напомни за себе си. Когато питах кардиолозите какво да правя с това прескачане ми казаха да го надживея, да не го мисля, че щяло да отшуми, даже че още ми растяло сърцето. Хващам се, че имам нуждата да чета за прескачанията и ми е ясно, че мислейки и четейки за това си го набивам повече в ума. Навсякъде пише, че тези прескачания ги има едва ли не всеки човек, повечето не ги усещали, а имали по хиляди на ден, че не били опасни и макар да осъзнавам, че не са животозастрашаващи винаги ми скапват настроението и ми се свива под лъжичката. В момента се боря с желанието си пак да посетя кардиолог - г-н Баев ми отвори очите за нуждата ми от лекари и сигурност и това ме спира да отида. Знам, че обръщайки се към вас отново се опирам на някой друг, но почувствах нуждата да го направя понеже много ми помогнахте миналия път. Просто явно не разбирам защо ми прескача, едва ли съм в стрес от три години. Още повече, че не се чувствам в стрес, нищо не ме тормози освен това. Осъзнавам, че в дните, в които мисля за това ми прескача повече. Но в повечето случаи ми прескача в най-спокойните моменти и точно затова ми идва като гръм от ясно небе. Е, разбира се, когато се напрегна, например ходих на интервю преди месец, беше ми много свито и по време на интервюто от напрежение ми прескочи сърцето два пъти, а е много гадно, защото ме заковава на място, даже ми прекъсва речта и се стряскам - естествено съм майстор на прикритието още от периодите с ПА и никой не ме хваща дори и да умирам вътрешно, навън съм камък. Искам да ви помоля да ми кажете вашето мнение - нормално ли е това, защо според вас ми се случва? Ясно е, че съм притеснителна и с мислите си го предизвиквам понякога, но егото ми някак не може да приеме, че завинаги ще ми прескача. Завинаги ли ще прескача така? На някого от вас прескачало ли му е сърцето? И ако ви се е случвало или познавате хора с този проблем как сте/са се борили? Направих си списък с моментите, в които ми прескача и те са: като се притесня, като лежа на лявата си страна или като лежа като цяло, като ревна, като се наведа, като вдишвам/издишвам, като се развълнувам, при важно събитие, при секс, като съм преяла/като не съм яла, като ми се раздразни гастрита, преди/по време на женските проблеми, без причина, като мисля за това. Както виждате прескачането ми е спътник и в добрите, и в лошите и в неутралните моменти. И не мога да го приема. Моля ви да ми дадете вашето мнение - какво да правя? Мога ли да предприема нещо освен да не го мисля? Всичко ли е в главата ми или просто такова си ми е сърцето и винаги ще си претупква? Знам че не звучи като голям проблем, но самият факт, че ме притеснява ме възпира от много неща и ми съсипва настроението. Да не говорим, че точно като с ПА, на никого от обръжаващите ме хора не му прескача сърцето и никой не знае какво ми е - радвам се за тях, на никого не го пожелавам, но и се чувствам бъгната и единствена. Иначе паниката определено ме научи да се владея и умея да се успокоявам бързо и лесно като ми прескокне, успявам да се окопитя за секунди и не изпадам в ужас. По-скоро го приемам като шамар и даже малко се обиждам, че ми е прескокнало, хаха, и си викам 'сега пък що?!' Не бих казала, че ме е страх, че ще умра от това, просто самото чувство на прескачането е гадно, все едно някой ми дърпа шалтера или ме удря с ток. Най-вече ме тормози това, че не разбирам защо трябва да ми прескача и на какво се дължи. Също мисля, че имам нервен стомах, защото при притеснение ме заболява, стяга се, все пак и гастрит имам, а бях чела, че стомахът и сърцето са свързани и може да си влияят. Не знам дали има нещо общо и фактът, че от кръста нагоре съм като клечка, имам много тесен гръден кош, тесни рамена и усещам дейността на сърцето си почти постоянно. Винаги съм си го усещала много ясно просто като си бие и може би затова реагирам толкова зле на по-силния удар при прескачане. Възможно ли е това да е някаква причина, при положение, че в дадени пози започва да прескача? Или просто съм по-чувствителна?

Благодаря искрено за мнението ви и за отделеното внимание! 

[д-р Тодор Първанов]

Екстрасистолите са нормално явление и за твоята възраст броят им е средно 200 на ден.С напредването на възрастта те се увеличават-моите са около 400. Нещо повече, опасното е когато сърцето е в ритъм без екстрасистоли-тогава може да спре.

Това е, всичко е нормално.

[ItsJullez]

Благодаря много за бързия и точен отговор, д-р Първанов! Доста много ми поолекна да го чуя от Вас, и определено нямах идея, че има какъвто и да е риск ако сърцето бие без екстрасистоли. Време е явно да приема, че е нормално, просто е много объркващо когато на когото и да споделиш реагира все едно си сърдечно болен и те праща на лекар, защото нито има, нито познава някого с претупващо сърце. Затова и ми беше трудно да повярвам, че на почти всеки човек му прескача, но явно или познавам хора с непрескачащи сърца или не ги усещат или пък не им правят впечатление дори и да ги усетят. Извинявам се за личния въпрос, не е нужно да отговаряте, но как реагирате като Ви претупне? Усещате ли го? Питам, защото за мен чувството е много гадно и стряскащо, а явно всичко е до приемане на нещата. Както споменах това е единственото, което ме плаши и често взимам решения спрямо страха си "ами ако ми претупне?" Освен че екстрасистолите са явно нещо нормално, не може да се отрече, че и аз влияя както със съзнателното така и с подсъзнателното си притеснение от тях, защото преди да овладея паник атаките си ставаше доста кофти комбинация от паника и прескачане и тогава не бяха по 2-3, а доста повече. Да не говорим, че в момента почти няма напрегната ситуация, в която да не ми прескокне. Благодаря отново и се извинявам ако съм досадила с въпросите си! 

Редактирано Март 11, 2016 от ItsJullez

[д-р Тодор Първанов]

Когато единична екстрасистола нищо не правя, само я отбелязвам.Когато са повече е неприятно и сядам чакайки да отминат.

[Guest Кермит]

В 10.03.2016 г. at 17:19, ItsJullez каза:

даже малко се обиждам, че ми е прескокнало, хаха, и си викам 'сега пък що?!'

Един колега хубаво ме апострофира веднъж, споделяйки му подобни явления при мен - рече: "Че това да не е кокошка, че да подскача!?!".

Е, прав е - не е. Сърце е и както д-р Първанов ти описа - нормално е. Има и още една особеност и тя е възрастова - с времето ще ги усещаш по-рядко.

Друго е по-важно - зададеш ли си въпросът "защо", нещата стават истински. Съзнанието ти търси успокояващ отговор, а отговор въобще няма - това е просто физиология. "Защо"-то може само да принуди тялото да отдели още малко адреналин, за да ти даде сила да намериш несъществуващия отговор, който от своя страна ще ти даде усещането за безпокойствие.

Брой екстрасистолите за ЕКСТРА - личи, че си жена със сърце

А ако са ти в повече можеш да направиш следното: нарисувай си една кокошчица и си я дръж някъде наоколо, например на бюрото. Като ти "прескочи" - погледни кокошчицата и игриво я премести през някаква купчинка - от книги, моливи, каквото и да е - просто я прескокни през купчинката.

[Орлин Баев]

Привет!

Спомням си като дете, в училище имахме някакви задължителни прегледи. Оттогава още, когато стъпя на лекар и все ми установяват нещо - аритмия, пролапси, екстрасистули по не знам си колко милиарда на час... Смея се! Защото си вярвам! Тялото ми е кекаво - от юноша още зъбите ми са мега зле, стави, кости, сърце, не знам си какво. Още живея и ще ме бъде колкото е рекъл Господ и доколкото съм нужен на тази земя, доколкото мога да помагам и внасям добро. Тялото е като лодка. Не е нужно да е супер луксозна или здрава. Често тече - поправяш и пак избива. Търсиш причините, но си получил дадена лодка, била тя и кекава, неслучайно - може би за да се научиш да се радваш на изгревите в океана и на дружбата си с делфините на доброто, а по-малко да се вторачваш в инструмента, който те пренася през океана на живота. 

Както чу, в споделянето за сърцето ти, няма грам реално основание за каквато и да е тревога - освен хипохондричното взиране и нагаждане на хипотезата си към страховите ти предразсъдъци, което правиш. Да, в посока хипохондрия са оплакванията ти. При справянето с нея, логиката е старт, добър старт и толкова. Дотук получи връзка с реалността, логически знаеш, че няма за какво да се боиш. Оттам насетне обаче, знаейки това, следват подходи, които засягат директно ирационалността на страховете ти - парадоксално шегуване, смирена, пълна с готовност за учене и благодарност за уроците молитва, през тялото преживяване на въпросното смирено доверие, дишане, което те кара да преживяваш умишлено страхуваните симптоми, което вади и страховете под тях и с готовност и приемане да присъстваш в тях, като сама си ги предизвикваш (exposure and response prevention), редовна практика на медитация, съзерцание, в което се учиш да си непривързана към автоматизираните страхувани мисли. Но и растеш цялостно, разотъждествяваш се от малкия ум, мисли, емоции, спомени и се отъждестяваш със сърдечния си разум... 

Супер си, няма ти нищо - просто върви по пътеката си! 

[ItsJullez]

Безкрайно съм благодарна и на трима ви - д-р Първанов, Георги Балджиев и Орлин Баев за прекрасното отношение, ценните съвети и спокойствието, които ми дадохте! Миналият път ми помогнахте и сега го направихте отново! Определено се чувствам много много по-добре, по-уверена и някак по-свободна!  Вече като ми прескача ще се сещам за думите ви, а и осъзнах, че все пак е по-добре сърцето ми да пре-тупка отколкото да не тупка въобще, нали? Хаха! Шегата настрана, щастлива съм, че го има този форум, най-вече че ви има вас, които не знам дали осъзнавате колко много помагате на хората! Пожелавам ви всичко най-прекрасно от дъното на малкото ми претупкващо сърце и благодаря отново за отделеното време!