Моля за съвет и професионално мнение

[Petrowa]

Здравейте.. На 22 години съм, но преди да започна искам да благодаря, че съществуват хора като вас и надявам се съзнавате колко значими сте за някои хора, които имат нужда единствено от разбиране (в случая професионално). Не знам дали имам проблем, не знам дали трябва да имам, за да пиша тук и не знам каква точно е дефиницията за проблем...но исках да споделя как се чувствам доста често и евентуално да получа някакъв адекватен съвет.. Още от дете "страдах" много сериозно от болестта на трудното общуване..дори плаках, когато ме изпитваха пред всички в училище (става въпрос за 1-2-3 клас).. Притеснявах се ужасно много и говорих тихо вероятно поради тази причина.. Години наред този факт ме измъчваше и все още ми напомня за себе си. Всеки ден се боря да бъда отворена към света и към хората около себе си, но твърде често изпадам в състояния на себеотричане, нехаресване, неприемане на самата себе си..сравняване с другите и подценяване, при това доста сериозно. Много често наблюдавам и анализирам другите хора и търся недостатъци в себе си. Нерядко се събуждам с мисълта, че не харесвам човекът, който съм, а знам, че нямам право. Всъщност се справям доста добре с живота си, но това е само, защото непрекъснато се опитвам да потискам тези мисли и да си създавам образ за пред обществото. Този образ сам по себе си не е лош, но не съм аз.. толкова различна съм с различните хора,че не съм сигурна точно какво съм. Успявам да прикривам тези си съмнения относно собствените си качества, но когато остана насаме със себе си или когато обърна внимание на мислите си, се превръщам в един тъжен, недоволен, твърде критичен и затворен човек.. И това ме ужасява. Чувствам се малка, непотребна, недобра. Но мине ли известно време възвръщам самочувствието си - чувствам се красива, прекрасна, успяла, успяваща, вървяща напред.. Хората ми го казват..Проблемът е, че тези нагласи и настроения се сменят толкова често, че не успявам да ги контролирам и не мога да видя себе си по най-добрия начин. Дори да го направя, след това отново се връщам на стартовата линия. Често изпитвам чувство за малоценност, изпитвам и лека завист, ужасна несигурност, срам и страх..  Трудно ми е да се успокоя, заспивам бавно и усещам, че много често стискам челюстта си и не мога да се отпусна.. Общуването с непознати не ме притеснява, но само в среда, в която се чувствам добре в кожата си.. Ако усетя, че нещо ме застрашава, си гълтам езика и мисля, че изпадам в параноя..Ако не чувствам, че изглеждам добре, всичко се срива.. Не знам за какъв точно съвет да помоля, но се надявам да изкажете някакво компетентно мнение или да зададете въпрос, на който да отговоря допълнително. Много благодаря отново!

[Орлин Баев]

Въпросните цикли в настроението ти, които описваш, се дължат на периодично активиране и дезактивиране на програмите, устойчиво присъстващи в паметта ти. Ето, изградила си що годе работеща стратегия за общуване - можеш добре да синхронираш с различни хора. Въпросът е, че го правиш на цената на потискане и изтласкване на страховете си, като голяма част от теб автоматично смята, че такова поведение носи печалба. Носи, справяш се в живота, но чрез много извръщане на глава от собствената сянка. Дори когато си социално успешна, тази същата сянка пак е там, просто дреме под добре представилото се его. Така обаче, в следващия момент, когато някой или нещо не ти позволи да си толкова бляскава или пък ти пречупиш ситуацията по-черногледо, както правиш през въпросните програми, се сриваш. Сриваш се дори когато не си в привичното си състояние на "нащрек" и социално одобрение на важния друг - нали както сега живееш и мислиш, от отношението, думите и поведението на хората към теб зависи в голяма степен самооценката ти... А тя, милата, сега е като разделена в две отделения. В едното, когато успяваш да заобиколиш сянката си, което с все сили се опитваш да направиш, си мечтаната от теб личност. Но, задържаш ли се много в това себе-отношение? Не, разбира се. То изисква толкова много усилия по бягство от дълбочината ти. Дори само оставайки сама и позволявайки си да се отпуснеш, дотогава потиснатите програми изплуват и те карат да влизаш в другото отделение на самооценка - това на себе-нехаресване, дори себе-мразене. 

 

Кажи какво мислиш за горното, за да продължим да си пишем, като се съобразя с разбирането и въпросите ти. Искам да ти кажа само това - път за справяне има! Казвам ти го през опита си на човек, загубил 30 години от живота си в аналогично на твоето бягство от себе си! Не повтаряй това, моля те! Животът е твърде кратък, за да живеем едва на ръба на възможностите си!

 

Орлин

[Petrowa]

Смятам, че описахте целия процес изключително точно. Осъзнавам,че това е често срещано явление сред масата от хора и че решението е да променя мислите си и да не позволявам изобщо на този друг вътрешен глас да припарва до съзнанието ми. Понякога съм склонна да виня родителите си, че не успяха да създадат някаква комуникация в семейството и да обръщат повече внимание на това какво се случва в главите на децата им. Знам, че е несериозно да обвинявам някой друг за това как се чувствам аз, но съм разсъждавала по въпроса и мисля, че много пъти ми е липсвало. А и замествах тези си нужди с най-различни вредни навици. Дълго време с приятелките ми се занимавахме и с неправилните хора, които смятахме, че можем да манипулираме, използваме и да гледаме на тях от високо, а те в същото време да работят в плюс на нашето его и самочувствие. Но това допълнително ме отдалечаваше от другите нормални и уравновесени хора. Имала съм и периоди на абсолютен хаос и неконтролируемо поведение, с което единствено унижавах себе си, въпреки че тогава си внушавах, че е свръх забавно и живея на максимум. Дойде момент, в който твърде често започнаха да не ми харесват постъпките ми и начинът, по който изхабявах себе си. Тогава окончателно сложих край на този период. Станах съвсем друга личност.. сериозна, отговорна, активна, с високи цели, с приятел и т.н. Този ми начин на живот и хората, с които съм се срещнала предполагам са отворили очите ми за много истини. Научих каква не искам да бъда..Но така години наред вместо да развивам себе си, аз си събирам парчетата. Това също води до един непрекъснат анализ на минало, настояще и бъдеще, и борба за себедоказване. Все едно тепърва трябва да изграждам характера си. Казвате, че сте загубил 30 години от живота си в подобно бягство от себе си.. Ако мога да попитам.. как успяхте да преодолеете себе си и в това число да се заобичате?

[Орлин Баев]

"Понякога съм склонна да виня родителите си"

 

Анализът на преживяното през живота ти е чудесен старт. не прекалено дълго и не за постоянно, тъй като той способства самопознавателния контекст, но нищо повече. В този анализ обаче няма обвинения - нито към другите и съответно съжаление на самата себе си, нито към теб самата. Просто неутрално, причинно следствено мислене, изясняващо взаимовръзки, отношения, това какво представляваш сега - характера ти. Разбира се, когато го правиш сама, има голяма вероятност да си "поставиш под воловете телета", тоест заключенията ти далеч не винаги да са верни... Дискутирането на ранните години и автобиографията ти въобще, е добър старт - но само старт. При това е добра идея, ако знаеш накъде да поведеш мисълта си. А именно, към осъзнаване и себепознание, без излишно "човъркане и чоплене", един невинен и смел поглед над себе си. Ако обаче се прекалява с анализа, той сам по себе си се превръща в част от проблема, в част от уж защитното, но всъщност безплодно ментално предъвкване...

 

Имала си чудесен опит. За да се издигне човек високо, е нужно да се е осмелил да бъде ниско. Лотосът е дълбоко вкоренен в калта - затова разцъфтява така красиво в красотата си под слънцето. Както и няма мъдър човек, който преди това да не е бил окаян грешник. Страховете, които имаш, са прекрасна храна за развитието ти. Питаш как? Ето тук съм споделил моя опит: http://orlinbaev.blogspot.com/p/blog-page_194.html. Говоря за заекване. Но то е само симптом, зад който присъства твърде подобна на твоята психодинамика и наличности: "Какво ще кажат хората...не се обичам, ако не се представя добре... Трябва да покрия свръхвисоката си летва от изисквания към себе си... Виновен съм, когато не се справям... Депресирам се, когато ме видят слаб... Забранявам си слабостта... Мога повече... Не ставам... " ... Ако прочетеш материалите, като на мястото на думичката "заекване" поставяш "моите страхове", биха ти били полезни. Също така, тук има няколко статии, насочени към справяне с подобни страхове: http://orlinbaev.blogspot.com/p/blog-page_19.html . Имам още много да пиша - засега статиите са само уводни, опознавателни. Но все е нещо. Като имам време, смятам да ги продължа до цялостна методология. Не ме разбирай погрешно - не че имаш социофобия. Просто в тревожността ти присъстват "основен пакет" елементи в тази посока. Затова и пътят ти на справяне е в тази посока. Имай предвид обаче, че сама този път се върви доста бавно, с много подхлъзвания и болка. По-ценно е, но и по-бавно, много по-бавно. 

 

Орлин

Редактирано Ноември 11, 2014 от Орлин Баев

[Petrowa]

Благодаря за вниманието и отделеното време, ще прочета статиите с удоволствие. Желая ви всичко хубаво.. и само ще допълня, че наистина самото писане действа освобождаващо. Когато се погледнеш отстрани, "проблемът" започва да се смалява, дори ми се стори глупаво на фона на това, което прочетох. Ще помня думите ви и ще работя по въпроса. Благодаря отново!